Вечеря навръх Виенското колело. Журналист, превърнал
ешкъна в професия обикаля света с 80 долара в джоба
Знаете
ли коя европейска забележителност има съдба, подобна на тази на Айфеловата
кула? Не? О, качвали сте се на нея поне веднъж в живота си. Ако не на
оригинала, то със сигурност на някой от клонингите, които проскърцват във всеки
себеуважаващ се лунапарк. Става дума за виенското колело, разбира се.
Riesenrad, както е
официалното му име на немски,
е построено за
Световното изложение през 1897 г. и също като Айфеловата кула се е
предполагало, че ще бъде разглобено след като отшуми събитието. А то продължава
да се върти и вече 212 години да хвърля коси погледи към Виена отвисоко. Милена
Хлебарова е експерт по етикет и протокол, но в следващите минути няма да
критикува обноските ви, ами ще събуди детето у вас. Със своя разказ за Пратера
във Виена.
С 80 долара около света. Не, това не е лукав прочит на Жул Верн, а един
от проектите на следващия ни гост - израелският журналист Игал Цур. Той е авантюрист, писател и водач на
туристически групи. Кореспондентът на БНР в Тел Авив Искра Декало го срещна в…
Тайван и не устоя на изкушението да го разпита. Не всеки ден се докосваме до
човек, превърнал екшъна в професия.
Имаме път и към Златния триъгълник между Бирма, Лаос
и Чианг Май. Името на втория по големина град в Тайланд се премята в устата
като сладък бонбон, пардон спомен.
Неотдавна се завърнах от Чианг Май и нямам търпение
да ви разкажа. Поне за мен, това винаги е „по-вкусната” част от приключението.
Чианг Май е културното
сърце на Страната на усмивките, отдалечено на
700 км от столицата. Сгушен в подножието на Хималаите в долината на река
Пинг, Чианг Май е строга противоположност на всеобщата представа за Тайланд
- няма нито копринени плажове, нито
квартали с червени фенери, нито толкова „пипнати” травестити, че биха могли да
заблудят и най-прецизния мачо.
До там може да стигнете
по два начина – през която и да било световна столица до Банкок, където можете
да направите кратка опознавателна спирка или през Доха. От София до катарската
столица полетът е около пет часа, а от там до Чианг Май се лети малко над 6.
Чианг Май означава нов
град и през 1296 година наистина е бил такъв, когато крал Менграй решава да
пренесе столицата на кралство Лана от Чианг Рай. По онова време в неговия храм
Уат Чеди Луанг е и местожителството на изумрудения Буда, край който днес се
тълпят туристите в кралския дворец на Банкок.
Старият град, където са
струпани повечето забележителности, е заключен зад мощни и непристъпни
крепостни стени, издигнати във вид на квадратна мандала с пет порти. До
началото на ХХ век селището е било изолирано от външния свят, защото до него е
можело да се стигне само по реката или на слонове.
С риск да засегна чувствата на
будистите, ще вметна, че според мен божеството приживе е имало поне десетина глави, няколко реда
зъби, водопад от коси и безчет крайници, съдейки по останките от тялото му,
които се съхраняват в хиляди храмове из Азия. С подобни реликви се гордее
обилно декорираният със злато Уат Пра Тат Дои Сутхеп - храм, до който се стига по 309 стъпала,
охранявани от щедро инкрустирани змейове, окупирани от дечица в традиционни
носии, които се снимат с туристите срещу дребни стотинки.
Сребърният храм не е помпозен като златния си събрат,
но внушава изисканост и поразява въображението. Отвън и отвътре Уат Шри Супхан
е покрит с посребрени металопластики и релефни картини. Дори да попаднете там в
мрачен ден, постройката поразява с
дискретния си лунен блясък. А може би
усещането идва от стаената, но осезаема енергия на мястото, чиито строеж е
започнал през 1495 година. По нова време бил изграден от чисто сребро, но при
бирманските нашествия бил разграбен неколкократно.
И докато сме на храмова вълна, не мога да пропусна Уат
Ронг Кун – на около 150 км в Чианг Рай.
В сравнение с побратимите си Белият храм е презрително млад,
но докато сребърният прилича на ковчеже за бижута, този е като сцена от
„Замръзналото кралство”. Особена на снимка -
изящни фигури, подобни на дантела кули и арки, сякаш излети от фино
стъкло. Нищо подобно. Материалите са цимент и пластмаса.
Решил художникът и скулптор Чалемчай са издигне частно
светилище по собствен вкус и през 1997 година прерязал лентата за посетители.
Авантюрата му струвала 40 млн. бата – около 1 млн. евро. Идеята му била да
върне тайландците в будисткия храм, във всякакъв смисъл, да създаде място за
медитация, размисъл и изучаване на свещени текстове.
Всички сме ахкали пред снимките на жените-жирафи,
които удължават вратовете си с метални пръстени и сме ожалвали трудната им
участ. Племената, за които форма на красота и извисяване до бога са безкрайните
шии живеят в Мианмар, Тайланд и Африка. За черния континент се съмнявам, но се
оказа, че падонг от Бирма и палонг от Тайланд са изключително близки роднини.
Според легендата, първоначално жените слагали метални пръстени на шиите си, за
да се предпазят от ухапвания на тигри. Друг мит раздипля, че племето произхожда
от женитбата между женски дракон и вятъра. Когато той узнал, че съпругата му е
бременна започнал да кръжи около нея, докато тя не родила пашкул, от който
излязъл първият представител на племето. В чест на щастливото кръжене палонките
сложили на шиите си спираловидни пръстени.
Факт е, че на принципа „трай, бабо, за хубост” те
травмират тялото си с по 15 кг метал – не само около врата, ами на ръцете до
лактите и под коленете. Рентгенови снимки, които могат да се видят и в селището
на Акха до Чианг Рай, показват, че не толкова вратовете се удължават, колкото
гръдният кош се сляга от тежестта.
Първите си пръстени момиченцата получават на пет
годинки. Първоначално са широки 1 см и могат да се свалят. После през определен
период от време добавят по още няколко. Казват, че ако мъжът им ги хване в
изневяра, просто реже пръстените и съпругата умира от бавно и мъчително
задушаване, защото мускулите на шията са атрофирали и не могат да държат
главата изправена.
Най-дългият
регистриран шиен прешлен е наброявал 25 ринга и тежал 8 кг. Най-дългата шия,
вписана в рекордите на Гинес е висока 40 см.
Ако сте предозирали с екзотика, запознайте се с една
народна певица, която прави докторат по почти непозната за българите тема. Със
сигурност сте слушали Дарина Славчева Славова, защото солистката на ансамбъл
Тракия има записани повече от 100 песни и с оркестъра на националното
радио.
Неотдавна Дарина издаде сборника „Кога
запее, гора оглася“, който се превърна в ценно помагало, за ученици и студенти
с фолклорна насоченост. Той съдържа 89 песни, издирени, дешифрирани и нотирани
от родния край на майка й село Генерал Инзово, Ямболско. Доста хора от там се
изселват в Гърция през 1924 г. съгласно междудържавната спогодба за размяна на
населението. Потомците им и днес живеят
край Солун.
