Бирма, страната, където няма памперси, но бебетата са богове

В далечната страна Мианмар, по-известна с колониалното си британско име Бирма, си пазят сърцето със злато вместо с хапчета. Там фармацевтична промишленост напълно липсва, но затова пък благородният метал е в изобилие не само в жили под земята, а и в наносите на реките. Затова и всеки мъж лепи по едно парче драгоценно фолио върху статуя на Буда, колчем пожелае да му се изпълни някое желание.

Със злато импрегнират дървесни листа, вграждат го в лакови сувенири, варакосват миниатюрни пагоди за туристите.  Но в Бирма златото е преди всичко лекарство!  Богатите изяждат по  няколко скъпоценни листчета на ден, за да се предпазват от сърдечни болести. За бременните и кърмачките да се „черпят” с по едно станиолче дневно е задължително. Стига да могат да си го позволят. 

В Бирма обаче жълтият метал не е само илач, а директна връзка с бога. Златният Буда в пагодата Маха Муни напомня скъпоценна версия на човечето от гумите "Мишлен". Легендата твърди, че самият Буда Сакямуни е присъствал при издигането на златната си статуя и я е одухотворил с аурата си. (Скептиците-учени обаче датират фигурата 100-200 години след смъртта му). Само главата на драгоценното божество  все още е незасегната от златната инвазия на поклонниците. До него достъп имат единствено мъжете. На жените не се разрешава да доближават светинята. Те се молят в преддверието. 

Макар по отношение на присъствието в храмовете жените да са втора ръка хора, забележителното в мианмарските нрави е загрижеността на бащите към бебетата. Те ревностно се включват в отглеждането и умилителната гледка как татко носи пеленачето си на ръце и ласкаво му говори, е всекидневие. В далечната азиатска страна няма памперси. Преповиването става с ръчно тъкани платове, но пък децата са издигнати на пиедестал. Колкото и да е бедно семейството, те получават любов и грижи като малки божества. Никой не им крещи, боят е немислим, а поощряването е задължително. Допреди двадесетина години най-умното от момчетата задължително е било посвещавано на Буда. Днес в манастир отиват само по желание, но се смята за добра карма да влезеш в обителта най-малко три пъти в живота си – на 14, на 21 години и по-късно, когато почувстваш необходимост.

По време на управлението на военно-демократичната хунта (какъв оксиморон!), отпускът по майчинство е непознато понятие, а пострадалата при насилие жена едва ли не се смята за виновна, че го е допуснала и е опозорена завинаги.

Откакто носителката на Нобелова награда за мир Аун Сан Су Чи е държавен съветник (титла близка до премиер-министър) на Мианмар, правителството подготвя проектозакон, според който може мъже да получат до 7 години зад решетките, ако са имали интимна връзка, довела до бременност, но не са се оженили за партньорката си.

Текстът е част от промени в законодателството, насочени към засилване на правата на жените, успоредно с отварянето на страната към света след половинвековно военно управление.

Новият закон за пръв път ще криминализира домашното насилие, а груповото изнасилване ще бъде третирано като углавно престъпление.

Ако бъде одобрен от парламента, законът ще предвижда и пет години затвор наказание за мъж, който откаже да се ожени за жена, след като двамата са живели заедно, и две години отгоре, ако тя е бременна.

Будисткото общество в Мианмар е дълбоко консервативно, а темата за секса там е табу. В местния език няма дума за женски гениталии и дрехите, с които жената покрива тялото си от кръста надолу, се смятат за нечисти и трябва да се перат отделно от мъжките.

Все още, обаче реформите на правителството не са стигнали до езерото Инле, където от ранна детска възраст деформират вратовете на момиченцата.  Само на три места в света дамите смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете и коленете си общо към 15 кг метал. Племето падонг в Мианмар,  кайан лахви в Северен Тайланд и ндебеле - в дебрите на Южна Африка. Високото плато, където живеят жените жирафи в Бирма, е в провинция Шан (на площ около три Българии). Дълговратите слизат край езерото Инле само колкото да приберат от любопитните туристи по няколко долара за правото да ги видят и да се снимат с тях. С изкараните пари хранят цялото племе от около 7000 души, което иначе се препитава с оскъдно планинско земеделие. Народността падонг наброява общо към 40 000 души, които се женят единствено помежду си.

В селото Ниаунг дамите с метални пръстени на врата скромно стоят пред туристите. Тотан и Тоджу са сестри, а Мапю е внучката на първата и още не е омъжена. Когато отронват по някоя дума на странния си език, думите им бълбукат като от повърхността на бутилка. Част от атракцията е да покажат как тъкат на стан, закачен за тавана, защото не могат да навеждат глави.

„Мениджърът им“, който поназнайва английски, ловко събира таксата, а после красноречиво изважда изпод навървените по вратовете им обръчи памучно парцалче вместо отговор на въпроса не им ли пари нагретият от 35-годусовата жега метал.

Най-възрастната е най-близо до съвършенството. На врата си тя има 26 пръстена, а според вярването на падонг всеки метален ринг има свое сакрално значение и ги доближава до Буда. Максимумът е 35. На 7 годинки момичето получава началните си 10 пръстена. Те единствени може да се махат. Първите рингове тежат 3 кг. Когато вратовете им свикнат, на всеки 5 години се прибавят още 3 обръча. Легендата разказва, че започнали да си слагат метал на врата, за да се пазят от ухапвания на тигри. Друга версия твърди, че така заприличвали на свещените за тях дракони. Но за падонг дългите вратове са символи на женска красота. По системата „трай бабо за хубост“ те мъкнат под коленете, на лактите и на вратовете си металните тежести.

Рентгенови снимки разрешили споровете на учените как се постига съвършенството на деформацията - дали се разтягат прешлените, или връзките между тях. Оказало се, че от тежестта на украшението (при пълно „ожирафяване“ - между 12 и 15 кг) силно се смъква гръдният кош, от което вратът става лебедово дълъг.

Падонките едва се движат, но не са освободени от никаква къщна работа. Дори когато са бременни, с клатещата се походка на закоравял моряк те мъкнат вода от километри, работят в градината и наведени като жирафи над ограда тъкат лонджита (дълги запрятащи се поли) за мъжете си.

Жените падонг говорят пискливо като душена коза. Те не могат да пият от чаша и използват бамбукови цеви. Няма как да накланят главите си, затова ядат прави кашести гозби. Спят върху дълги дървени трупчета вместо възглавници. Вратните им мускули са напълно атрофирани. Абе, тези жени как правят любов?!

Най-шокиращото обаче е, че при тях изневярата е изключена! Хване ли съпругата си на калъп, мъжът не иска развод, а просто прерязва гривните на врата й. Клюмналата от собствената си тежест глава предизвиква мъчителна бавна смърт от задушаване.

Най-голямото богатство за жената падонг - освен бакшишът, естествено, е да й подарите червило или шишенце с парфюм. Тя го подхваща като крехко имане и  го скътва до сърцето си.

Европейката, разглезена от стотици нужни (и недотам) разкрасителни мазила, не може да си представи, че в Мианмар има само едно козметично средство - лимония окейжия. Няма сапун, няма шампоан, парфюм, червило! Лимония окейжия замества всичко. Още от летището в столицата Янгон  се вижда, че всички жени и деца са намазали бузите и челата си с някакъв жълтеникаво-кафяв прах. По-изобретателните го оформят като листа, цветя или изящни линии. Практичното обяснение е, че странната смес пази лицата от палещото слънце. Истината е, че всяка бирманка с цвят на препечена леблебия мечтае за по-бяла кожа, а дори да е чувала за фон дьо тен или пудра, няма как да си ги достави. В далечната азиатска страна няма почти никакво промишлено производство, почти целият износ е на суровини, тиково дърво, ориз и плодове. Вече е започнал внос на основни предмети, но още са далеч от „някакви си козметични глезотии”.

Обаче лимония окейжия има в изобилие. Тя дори се е превърнала в туристическа атракция и сувенир,  в скъпите петзвездни хотели стои в банята редом до балсама за тяло и шампоана. Върху каменна плоча бирманките търкат до посиняване лимоново дърво, чийто прах, смесен с малко хума, нанасят върху лицата си. Кожата под него става копринена. Обичаят се нарича танака.  За жалост, в Европа вълшебната смеска направо се спича върху лицето и очевидно е ефикасна само при изключително високата тропическа влажност.

При ястията екзотиката също надхвърля въображението.  Салата от цветовете на дървото франджипани, туршия от чай с 8 вида ядки, мариновано манго със свинско, люта салата от папая, пиле с джинджифил, кашу и бамбукови филизи, ориз с косос или зелен лимон... Бирманската храна е изпитание за ума, но наслада за небцето. По-малко пикантна и мазна от индийската, повече обработена от тайландската. Праведните будисти не кусват мръвка, но препатили пътешественици се кълнат, че в Мианмар сервират печени попови прасета на шиш или пържени хлебарки колкото лястовички. И всичко е доста лютичко, но ръчно правените бонбони от тамаринд и мента потушават пламъците в стомасите.
Тамариндът е вид акация с упоителен аромат и многопрофилно приложение. Използва се за лично име (виж бившата тайландска тенис-звезда Тамаринд Танасугарн), за шкафове и малки пластики, цветовете стават на салата, смолата на бонбони, а листата са подправка - сладка или кисела в зависимост от сорта на дървото. Всъщност, тамариндовите бонбони приличат повече на листчета пестил (изсушено и разточено сладко от сливи, с което нашите прабаби са подслаждали живота на фамилията през зимата).
В Мианмар промишленото производство е само картинка от случайно промъкнали се през „желязната завеса” списания. Там всичко се прави на ръка или най-много в дребна манифактура, като отпреди времето, когато в Англия хората трошали тъкачните станове. Та тамариндовите бонбони са прилежно подредени една над друга тънки точени кори от нещо като много сух конфитюр и увити в хартийка.
Може би те ме подтикнаха към извода: Бирманците са щастливи, защото не знаят колко са бедни. Стигат им едни гумени сандали за дъждовния период, няколко парчета плат за лонджи, четири розозки и талпи от тиково дърво за къща. Бирманците са чистофайници. Може да нямат сапун, но се къпят по няколко пъти на ден. И си сменят полите. За жените и мъжете разликата при лонджито е само в начина на връзване. Държи хладно в жегата, пази от насекоми, а при честите наводнения с един замах се превръща в комични шорти. Затова пък най-голямото им богатство са децата. Колкото повече има едно семейство, за толкова по-щастливо се смята.

От Бирма до Брюксел - глава от бъдещата ми книга "Маги, от Магелан"

Глава трета: Б.Б. – от Бирма до Брюксел


Франджипани и фаранги

Кроежите да опознаем от първо лице екзотичната страна Мианмар с моя "Спътник свиден" Милена започнахме в... Македония. Докато разследвахме там трафика на бели робини и вървяхме по следите на първия осъден от Скопие за търговия с хора - българката Мели М., я светнах, че чрез FIJET (Световната организация на пътуващите журналисти и писатели, чиито член съм, а и тя незабавно се "съчлени") предлагат възможност да отидем в Бирма. Е, налага се да се поохарчим, но как да се откажем от приключения, екзотика и неизпитани усещания?!
Струваше си всеки цент!
Явно имаше нещо съдбоносно в съчетанието на толкова М-та: Милена, Магдалена, (Мечтаят) Мианмар, Македония, че и осъдената Мели М. А в последствие се оказа и струпване на Б-та като Бирма, Брюксел и Броканти, но за тях – по-нататък.
Да ви описвам ли колко пъти пращах факсове и имейли с имената и снимките ни, а те все не пристигаха в столицата Янгон? Е, комуникациите в благословената от Буда Мианмар не са Бог знае какво. Ала без виза, предварително издадена от бирманското външно министерство, ни отказват билети от тайландските аеролинии.
Тогава аз, типично по Ганьовски, корумпирах по електронната поща Туе-Туе, която отговаряше за групата туристически агенти и журналисти от цял свят. С обещанието да си заслужи мускалче от уникалното българско розово масло, ако сколаса с визите, интуитивно съм уцелила в десетката. Жената се разтича като бойна ракета „Пършинг”. И ето, че вече летим за първата дестинация Бангкок, а оттам - към Голямото приключение.
Това, което не знаете, ако не сте ни чели книгата, е как си я "делнахме", преди да я напишем. След като се оказахме първите българки, видели на живо жените-жирафи от племето падонг, които удължават шиите си с по 36 метални обръча, у нас двете с Милена дружно назря идеята да излеем усещанията си в по-трайна литература. Ама как да спеем ведно два погледа към едно и също нещо?! Решихме да го поверим в ръцете на съдбата.
Място на действието: Хотел "Странд" в столицата Янгон.
Тук Джордж Оруел като колониален полицейски чиновник е написал книгата си "Бирмански дни". Ръдиърд Киплинг и Съмърсет Моъм са събирали впечатления в луксозните апартаменти на хотела.
В главните роли: Магдалена и Милена.
Действащи лица и съучастници: Бойна група травел-агенти и журналисти от цял свят, както и представители на Мианмарския туристически борд.
Сюжет: Енергичен.
В традиционната конусовидна бирманска шапка на Милена смесихме написаните на листчета имена на отделните глави, които единодушно решихме, че ще сътворим. Пред повече от 30 свидетели всяка от нас изтегли своя пай и дори не погледнахме какво ни се е паднало, преди да кацнем в София. Толкова бяхме заети там да зяпаме храмове и екзотики. Пък и във временната неизвестност е гъделът на авантюрата. Нали тъкмо той ни запокити в приключението Мианмар.
Още от самото начало искахме да наречем книгата "Франджипани и фаранги". Франджипани е дърво с невероятно дъхави бели и жълти цветове, които са символ на Мианмар (после разбрахме, че и на Лаос, и изобщо на Далечния Изток). От франджипани правят "хавайски" венци и украси за статуите на Буда. Козметични гиганти прибавят маслото им в най-скъпите си продукти. Пък бирманците ги ядат... на салата.
Фарангите - това сме ние. В Югоизточна Азия на белите хора им викат "фаранги" - от французи, алафранги, чужденци. После решихме да добавим „Две българки при жените-жирафи в Бирма”, за да не озадачаваме читателя чак толкова крайно.

Докато летим от Банкок към Мианмар (което се произнася без крайното "р", като две последователни мяукания на нервна котка), да уточним, че държавата реституира древното си име след 1962 г., когато там е извършен военен преврат. Английските колонизатори я кръщават Бирма по името на най-разпространената народност - бурма. След идването на военните столицата и реката й от Рангун стават Янгон. А Мианмар на бирмански означава „Златна земя”.
Заедно сме със Спътника ми Свиден – Милена. Две щури пътешественички на средна възраст, но с абитуриентски акъл.
Държавата Мианмар се простира върху 675 000 кв км и граничи с Тайланд, Лаос, Бангладеш и Китай. 60 на сто от 52-та милиона население са от племето бурма. Над 85 процента са привърженици на теравада-будизма.
Дъждовният сезон е от май до октомври. Горещият - март-май и октомври-ноември. Най-хубаво е времето през "студения" сезон е от ноември до февруари. Тогава просто не може да му се намери дефект на климата!
Главните дефекти на страната, обаче, не са в населението, а в управлението. Предварително издадени визи бяха условието да ни качат на самолета за Янгон в Банкок. Ако компютърът можеше да пуска кървава пот от него реки щяха да шуртят – в 90 на сто от случаите имейлите се връщаха като недоставени. С всяко следващо писмо искаха нов удостоверителен документ. Дори виртуално доказвахме, че сме пили хинин срещу малария, а се оказа, че в Бирма не срещнахме комар за цяр. Но предъвквайки като екзотична джвачка дестинациите Янгон, Баган, Мандалей, Инле и Хехо осъзнавахме, че пътешествията са по-трайно удоволствие от секса! А да вървиш по стъпките на Марко Поло си е направо тръпка. Нищо, че човекът е бродил по тези места през ХІІІ век.
Летището в Янгон не ни връща толкова назад – прилича на аерогара Силистра през 60-те години. Поне витловите самолети са от онова време. А табиетът мъжете да ходят с поли датира от доста по-отдавна. Те се наричат лонджи, на някои диалекти лонги, и отговорят на името си – наистина са дълги. Широк текстилен цилиндър, в който се намъква съответното тяло. С три енергични движения при лакти, опрени до хълбоците, заедно с плата, пръстите връзват ловък възел. Клупът служи за портмоне. Лонджито се оказва многофункционално и съобразено с местната природа – през дъждовния период набързо се превръща в не особено елегантни, но много удобни за газене в кал шорти. През 1962 г. Армейски метеж помита двувековния британски колониализъм и се запрята да строи военна демосрация. Да наричаш хунтата демократична, е оксиморон. Нещо като дървено желязо или помак-травестит.

В средата на нищото има нещо!

Азиатската държава Мианмар влиза в новините само когато проучване на ООН покаже, че пак е една от трите най-бедни страни в света, ако цунами удави столицата Янгон или преврат свали един генерал и възкачи друг. Въпреки зачатъците на протести от местни интелекуалци и авторитета на нобеловата лауреатка за мир Аун Сан Су Чи, засега управлението си остава "военно-демократично".
А алчни лапи към Мианмар протягат доста „добронамерени” външни сили. Защото страната има несметни богатства - нефт, газ, злато, рубини "гълъбова кръв", невероятно чисти сапфири и изумруди, масивни гори с тикови дървета. И развитите държави се стремят да ги докопат, въпреки санкциите на ООН и масалите за правата на човека. Докато боркинята за човешки права Аун Сан Су Чи стои под домашен арест, "независими" швейцарци, американци с канадски паспорти, сингапурци и японци припълзяват на прибежки в бирманската икономика. Всички петзвездни хотели се управляват от германци, холандци и французи.
А България дори няма посолство в Янгон, интересите ни се защитават от шарже д'афер в Тайланд. Ако проявим малко гъвкавост, можем да грабнем и ние залък от тлъстото дробче. Защото допреди няколко години воената хунта умишлено е възпирала промишлеността в Мианмар. Сега нещата бавно се променят.
Звучи невероятно, но сапунът, шампоанът, пастата за зъби и червилото там са непостижим лукс. Във ВИП-тоалетните по вътрешните летища на Баган и Мандалей оторизирана служителка гребва с върха на пръста си от чашка с пастообразен сапун и внимателно втърква скъпоценната смес върху ръката ви, за да се измиете. Извън столицата тоалетната хартия си е чиста утопия. Жените знаят за съществуването на парфюм и дезодорант, но единственият начин да получат е като... си ги изпросят от някой турист.
Изумително красивата, богата на исторически забележителности и дъхоспиращи гледки Бирма, е страна на парадоксите. Уж държавата е бедна, а хората са усмихнати, доволни и щастливи. На туристите е разрешено всичко, освен да снимат държавни учреждения и да говорят с местните за политика. Уж хората са съгласни с режима, пък във вестниците всеки ден излизат надъхващи мантри "спазвайте конституцията". В Мианмар водата е в изобилие, но токът е кът. Болници и учреждения се спасяват от честото спиране с генератори. Специални карета в пресата и по улични табели призовават към пестене на ток и донос, ако комшията го разхищава. Автомобилите са на преклонна възраст (от 1962 г. вносът им се разрешава изрично от правителството). Престарели симки и древни шевита се тътрят с ръчно правени части, но хунтата призовава колите да минат на газ. Същевременно в държавните бензиностанции горивото струва 50 цента за галон (4,5 литра), но е лимитирано с купони. Който иска да кара повече се бръква с... 1 долар за галон в частните. Което обаче е равно на цяла седмична надница.
Военните прокламират омраза към всичко американско, но и всичко се преизчислява в зелената валута. Самият долар подскача в чудно алегро. Официалният курс е 6,25 чата (местната валута) за 1 долар. Но трябва да си напълно луд или не в час, за да сменяш по него. В нещо като полулегални чейндж-бюра "кафявият" курс е 6-800 чата за долар. На черния пазар стига до 1000 чата. В държавните магазини и хотели определят цените според нелегалния курс. Като гости на Мианмарския туристически борд, нас ни отмина горчивата чаша на задължителния чейндж по официалния курс. А ловкопръстият гид Лей ни осигуряваше през цялото време пари по черния курс. Според бирманските закони още на летището всеки чужденец е задължен да обмени 300 долара в нещо като нашите бонове от соцвремената. Те вървят навсякъде и са ценени почти колкото доларите. Обаче ако ви хартисат (което е доста вероятно при ниския мианмарски стандарт) никой не ще да ви ги ре-чейнджи на летището и трябва спешно да ги пръснете по хайдушките цени от фрий-шопа.
В мианмарските села жилищна криза не съществува. Купуваш си от пазара 4 плетени рогозки. Отсичаш едно дърво и дялкаш 4 кола, покриваш с туфи трева и къщата е готова. В градовете обаче щом се пенсионираш, си задължен да напуснеш държавната панелка. Понеже пенсия е почти непозната дума, или се връщаш на село и си купуваш рогозки, или отиваш в старопиталище, издържано от будистки храм. И въпреки че "религията е опиум за народа", от 1997 г. будизмът е обявен за национално вероизповедание и се е сраснал неотделимо от държавата. Бирманската армия наброява 200 000 професионални военни, а будистките монаси са половин милион. Дори генералите влизат показно в манастир поне веднъж годишно. А снимките им се окачат пред храмовете върху специални табла на гордостта. Може би защото цялата социална политика се движи от монасите. За да се изпълни молитвата ти, трябва да се пречистиш като обливаш с вода статуя на Буда. Но това право се добива с парично дарение. Парите от волните пожертвувания отиват за болници, лекарства, приюти, учебници... Всеки монах изпросва храна от 10 семейства дневно. Една фамилия субсидира 4-5 духовници. Задължително е да дариш на Буда 10 на сто от доходите си. Държавните данъци - отделно.
Училището, което децата започват от 5-годишни, е безплатно, но университетът - не. Посещението при лекар-интернист не струва пари, но консултацията със специалист е 2 долара. В медицинските институти се преподава и традиционна бирманска медицина.

99 различни етноса са изджуркали красивите черти на бирманците. Отделното племе може да се разпознае по осанката, шевицата и лицето, но всички излъчват сдържано достойнство и вътрешна светлина. В Мианмар нямат проблеми с наднорменото тегло, но затова пък закръглените са на почит. Най-шкембелия е Смеещият се Буда, а той е и най-близо до блаженото състояние нирвана. Пък и пълният човек може да яде без ограничения - значи е честит и богат. В Бирма хамбургери няма, местната кока-кола е много скъпа и с причудливия вкус на сироп за кашлица.
Не че местните не са се отърквали о европейците с или без желание за взаимност.

Малко история

През 1435 г. първи стъпва в Бирма венецианският търговец Николо ди Конти. Той остава в Баго (Баган) 4 месеца. Споменах вече Марко Поло. Шейсет години по-късно, през 1498 г. португалският мореплавател Васко да Гама открива водния маршрут от Европа до Индия. През 1510 г. Алфонсо де Албакърки завладява Гоа. Антони Кореа е първият португалец, стъпил в Мотама (Мартабан) през 1519 г. и подписал търговски договор с града. По времето на крал Табиншвети португалците завладели Баго и изгодно се присъединили към краля Миохаунг, за да придобият правото да контролират морските пътища в Бенгалския залив за сто години.
Най-впечатляващата според хроникьорите в историята на португалската ера е съдбата на Филип де Брито и Никоте, който идва в Азия като юнга и достига висш сан в двора на крал Разаци от Ракхаинг, владетел на Баго.
На младия де Брито поверили да управлява митницата. По време на едно свое пътуване до Гоа де Брито се оженил за дъщерята на вицекраля, върнал се със сериозни подкрепления по суша и море и не след дълго се обявил за крал на Долна Бирмания. Царувал в продължение на 13 години и покръстил над 100 хиляди местни жители в християнската вяра. През 1613 г. някой си Анаукпетлун от Таунгу връхлетял в царството на де Брито, където 400 португалци се съпротивлявали в продължение на 34 дни, докато кралят бил пленен и набит на кол, мъчил се три дни и издъхнал. Така бирманците сложили край на португалското владичество.
Но не след дълго били завладени и от холандци, и от французи, и от англичани. От средата на ХІХ век, след две кървави англо-бирмански войни, страната става британска колония. А японците през Втората световна война са изтезавали местните с азиатска изтънченост и въображение.
Последният бирмански владетел завоевателите посъветвали: "Имаш 15 минути да напуснеш двореца жив". Човекът не се направил на герой, а излетял от палата с дрехите на гърба си. И с кралицата, де. Докретал дните си в малка къща с градинка някъде в Индия. А дъщерите им "пропаднали" - оженили се за градинари, дърводелци, рибари... Но както се казва "Хак му е било!". Последният бирмански владетел Тибо бил под чехъла на втората си жена Супаялат (порцелановите им фигури могат да се видят върху репликата на златния им трон в музея на Мандалей). Когато се възкачил на престола, Тибо избил 80 свои близки роднини, вкл. принцове и принцеси, за да не застрашат трона му. Завързвали ги в кадифени торби. Жените задушавали, а мъжете оставяли да ги стъпче стадо слонове. Кадифето било избрано, защото попива кръвта, а нито капка с кралско потекло не бивало да падне на земята.
Когато британците застанали пред крепостните стени на Долна Бирмания, кралят наредил в тях да зазидат 52-ма души като жертвени духове. Мианмарците ги наричат "нати".
Щом обсадата станала неудържима, Тибо отново заложил на паранормалното за защита срещу англичаните. В ерата на телеграфа и железницата, той наредил човешки жертвоприношения, за да омилостивят натите на войната: 100 жени, 100 мъже, 100 момичета, 100 момчета, 100 войници и 100 чужденци. Настанала паника, хората масово напускали Мандалей, а през 1885 г. въоръжената с лъкове и стрели бирманска армия се разбягала при първата пукотевица на англичаните.
А те прекрасно знаели защо напират към Мианмар. В тези земи продължават да копаят най-чистите и едри рубини в света. Червеният скъпоценен камък е много крехък и рядко се срещат големи екземпляри, а бирманските са с особено наситен цвят, нарачен „гълъбова кръв”. Реките пък са толкова златоносни, че всеки мъж лепи по едно парче драгоценно фолио върху статуя на Буда, колчем пожелае да му се изпълни някое желание.
"Всеки понеделник купувам по една тежка, навита като руло златна панделка от търговците, които го промиват от реките", каза ни Маунг, златар от Мандалей, собственик на работилницата "Златният лист". Лентата е широка около 2 сантиметра и дебела поне милиметър. 5-6 яки момчета от сутрин до здрач млатят с дървени чукове върху восъчен калъп панделката от злато. Тежка физическа работа - с все сила едва успявам да повдигна грамадния чук. Ударите са ритмични, сякаш тананикат странен тътен. Заплатата на младежите е 1000 чата на ден, малко повече от долар - и това са си луди пари. Средната месечна заплата в Мианмар е 5 долара. След целодневен бой златната панделка изтънява до няколко микрона и тогава клекнали около маси с пинсети и лепила жени я накъсват на парченца колкото половин гербова марка. Те се лепят върху статуите на Буда за изпълняване на желания. Със злато импрегнират дървесни листа, вграждат го в лакови сувенири, варакосват миниатюрни пагоди за туристите. Но в Бирма, където няма никаква фармацевтична индустрия, златото е и лекарство! Богатите изяждат по няколко златни лепенки на ден, за да се предпазват от сърдечни болести. И ние също глътнахме по едно листче злато. Профилактично. Не беше неприятно, но не е и нещо особено! Факт е, че инфарктите в Мианмар са в пъти по-малко. После се оказа, че американска компания лекувала експериментално рак със златни молекули. Имала си крушка опашка!

Огнедишащите драконки

Салата от цветовете на дървото франджипани, туршия от чай с 8 вида ядки, мариновано манго със свинско, люта салата от папая, пиле с джинджифил, кашу и бамбукови филизи, ориз с косос или зелен лимон... Бирманската храна е изпитание за ума, но наслада за небцето. По-малко пикантна и мазна от индийската, повече обработена от тайландската. Праведните будисти не кусват мръвка, но препатили пътешественици се кълнат, че в Мианмар сервират печени попови прасета на шиш или пържени хлебарки колкото лястовички. Двете с Милена не ядохме насекоми алангле, но пък се превърнахме в огнедишащи драконки. Еднократно.
Обзети от авантюристичен дух двечките се отлъчихме от групата и поръчахме с пръст върху менюто в квартален ресторант на Янгон. Мястото си го биваше - широка дървена тераса на брега на езерото. Срещу нас в далечината грееше освенатата златна Шведагон пагода, а над водата се стрелкаха пасажи от светулки като раса на полудели попове. По хихикането на всички сервитьори, скупчени около нашата маса, заподозряхме, че в ресторанта кроят капан на "бледоликите".
Гозбите бяха огън и жупел. Само остатъкът от достойнството ни попречи да хукнем около езерото с широко отворени усти, от които да изригват пламъци и кански рев. С помощта на мандалейска бира угасихме пожара. Българският инат надделя.
А шегобийците останаха без бакшиш. Ръчно правените бонбони от тамаринд и мента потушиха пламъците в стомасите ни.
Тамариндът е вид акация с упоителен аромат и многопрофилно приложение. Използва се за лично име (виж тайландската тенисистка Тамаринд Танасугарн), за шкафове и малки пластики, цветовете стават на салата, смолата на бонбони, а листата са подправка - сладка или кисела в зависимост от сорта на дървото. Всъщност, тамариндовите бонбони приличат повече на листчета пестил (изсушено и разточено сладко от сливи, с което нашите прабаби са подслаждали живота на фамилията през зимата).
В Мианмар промишленото производство е само картинка от случайно промъкнали се през „желязната завеса” списания. Там всичко се прави на ръка или най-много в дребна манифактура, като отпреди времето, когато в Англия хората трошали тъкачните станове. Та тамариндовите бонбони са прилежно подредени една над друга тънки точени кори от нещо като много сух конфитюр и увити в хартийка.
Може би те ме подтикнаха към извода: Бирманците са щастливи, защото не знаят колко са бедни. Стигат им едни гумени сандали за дъждовния период, няколко парчета плат за лонджи, розогки и талпи от тиково дърво за къща. Бирманците са чистофайници. Може да нямат сапун, но се къпят по няколко пъти на ден. И си сменят полите. За жените и мъжете разликата при лонджито е само в начина на връзване. Държи хладно в жегата, пази от насекоми, а при честите наводнения с един замах се превръща в комични шорти.
На пазара Нияунг Оо в древната мианмарска столица Баган пъстротата на лонджитата се конкурираше само от шаренията в кошниците. Рояците мухи, джвакането на калта и натрапчиво-екзотичните ухания са фон за дима от зелените местни пури, който сякаш извира отвсякъде. Кървави парчета месо се валят върху палмови листа, глави от риби сменят сладкишите от таро върху примитивните везни. Някакъв странен, подобен на мамалига хляб, се реже с ръждиви ножици. Разпънати на кръст октоподи, одрани и пушени змиорки, сушени скариди с размер на едри семки, цели кошници с живи патета, до които невъзмутим младеж маже с гасена вар зелените листа на бетела (растение с наркотични свайства, което се дъвче). Друг пък пържи някакви бухти в тенджерка върху тротоара. Яка лелка с пешкир на главата и коса, прихваната с пластмасов гребен, е проснала върху вестник стоката си от незнайни плодове с твърди черупки.
Тук се смята за върха на шика да увенчаеш кока си с пластмасов гребен - стока рядка и дефицитна. Виж, ръчно резбованите гребенчета от слонова кост вървят по две за долар без пазарлък. Хавлиената кърпа също има къде-къде по-високопоставен статут от изработените на крачен стан тъкани. Разпознавам дурианите - фрукт, който дори в Азия силно любят и мразят. Дурианът е с големината на кокосов орех, но е бодлив като зелен таралеж. Твърдят, че е много вкусен, обаче вонята на престояла леш и селски нужник възпира и най-закоравелия хранителен сапьор в мое лице. (За мен да опозная една страна, значи да мина през езика си всичките й странности във вид на манджа. Яла съм месо, печено върху нагорещен до 400 градуса вулканичен камък, в Малайзия. В Сингапур опитах (брррр!) розови сладки с мармалад от червен боб, за малко да хапна и копринени буби на шиш в китайския град Ксиан, но здравият разум надделя. Обаче не се намеси, докато сърбах супа от крокодилско в тайландския курорт Патая. Впрочем, има вкус на пиле.)
Но ние с Милена сме в Мандалей и я оставям тя да ви разкаже какво хапнахве м „Зеления слон”:
Към купата ориз, сварен в кокосово мляко, трите с Маги и американката Джойс си поделихме порция люто пиле с къри, пържен патладжан с фъстъци и свинско с туршия от манго. Последното беше много вкусна яхния с плодов вкус, по нещо напомняше на познатото у нас телешко със сини сливи. През деня, докато обикаляхме из дворците на династията Мин, ни направи впечатление, че хора режеха грижливо, стръкче по стръкче, тревата между плочките на тротоара. За животните, от бедност, мислех си наивната аз. Вечерта в ресторанта "Зеления слон" в менюто имаше "Салата от млада покълнала трева", която моята спътница Магдалена изхрупа със задоволство. Моя милост в пристъп на не по-слаб авантюризъм хапна "Салата от чаени листа" - класиката в жанра на азиатската кухня.
Към това ястие имаха принос всички фолклорни занаяти, които бяхме разгледали до тоя момент. Часове бяхме седяли във фабриката за лакирани изделия в Баган. Горе-долу шест месеца трябват, за да се направи една купичка или съд по технология, в която няма никакви машини. От лико или слама, а ръбовете са изгладени чрез намотаване с конски косми, се произвежда основата на бъдещата чинийка, ваза или купа. После тя последователно се потапя в лак - поне шест пъти, докато повърхността стане гладка и безупречно лъскава, като след всяко потапяне съхне в склада поне 2 седмици. Сигурно трябва да се проветрява поне още две години, докато се отмирише лакът.
Едно от междинните покрития може да е със злато, със зелена боя или с червеникав цвят на глина. След това майстори на резеца и четката издълбават върху съда рисунки - дракони, стъпката на Буда, слон, танцьорка, древно чудовище, змей или костенурка - и те се открояват съответно златни, зелени или ръждиво червени на фона на черния съд.
Чинийката за салатата от чаени листа има едно релефно кръгче в средата, където са мариновани в оцет използваните многократно листа от чая. Във външната окръжност са разделени осем прегради. В едната има лъжица сусам, в другата - препържен изсушен лук, след това сушени скариди, които силно миришат, една лъжица лютиви червени чушки – сухи, стрити или като сос, плюс фъстъци, счукани на едро.
В осмата празна преградка смесваш няколко от мокрите листа с лютото, ядките и скаридите. Като разбъркаш добре, хапката е силно пикантна, ароматна и хранителна.
Американката Джойс също бе твърдо решена да се потопи напълно в атмосферата на Изтока, и си поръча люта салата от папая. Тоя пожар ние вече го бяхме гасили с бира. Не че сме гадни, но си затраяхме, за да му се наслади и тя. Джойс, като истинска американка, ливна кока-кола върху ястието, което без друго можеше да разяде и ламарина. Тя беше разочарована от мианмарското безалкохолно от прочутата марка. Вкусът му се различаваше съществено от това, на което тя беше свикнала отвъд океана. Ние с Маги не се оплаквахме. Пак си делнахме една бира. В "Зеления слон" има три вида пиво - Мандалей, Мианмар и Тайгър, и трите са в еднолитрови кафяви бутилки, светли и без консерванти, каквито наоколо няма и за цяр. Избрахме тигърската.

Напагодих се за цял живот!

Баган е архитектурно превъплащение на "принца и просяка". От 5-звездния хотел джопваш направо в калта. Централните улици в древната столица приличат на редови селски път - жабунясали кратери, пълни с кирлива вода. След патоса, с който се докосваш до 4-те златни статуи на Буда, се сблъскваш с каруца, теглена от едногърби волове. А храмовете са толкова много, та туристът си тръгва с убеждението, че се е "напагодил" за цял живот.
Виж, хотел "Баган" е потапяне в онова време, когато "белите колонизатори" в поомачкани памучни костюми си веели с шапки по терасите, претакайки чаши с уиски. Дървените бунгала са произведение на резбарското изкуство, а входовете към верандите са като врати на храм. В банята, с размер на гарсониера в "Младост", погледа ни спират закачалките за кърпи - дървени фигури на коленичили бирманки. И понеже без пагода не може, на хвърлей от басейна (с елегантни свещници за романтика при нощното къпане) се извисяват останките на вековен храм.
В древната мианмарска столица край величествената река Иравади са оцелели 2230 пагоди. А са били 4446. Тук и най-богатият милиардер, ако реши да строи, и в изкопа му се окаже дори само една историческа отломка, градежът спира.
Забранени са високите и модерни сгради, които няма да подхождат на пагодите. А те са навсякъде. Най-величествен е храмът Ананда. Тишината ти заповядва да замълчиш и да се вслушаш в себе си. 4-те статуи на Буда се извисяват сред древни фрески. Снимаш се пред тях и някакси се чувстваш откровено глупав и нищожен. Добре, че навън ни награкват самоуките художници, които с уверена ръка, направо върху паважа, рисуват филигранни легенди върху плат. Пазарлъкът с тях ни връща увереността, че сме се родили в правилната цивилизация. За 5 долара получаваме 4 картини с древни сюжети плюс визитка на твореца. И тя направена на ръка. Пред малък дюкян се ветреят кожи от питон в естествен ръст. Хвърляме се натам "като куцо пиле на домат", както казват шопите. Два портфейла от змийска кожа за 10 долара?! Спазарявам ги за 5. В София установявам, че не струват и толкова. При случайно попаднала капка вода портмонената първо омекват като юфка, после се набръчкват - плисират се от стрес и накрая се... разграждат. Просто питонската кожа е скроена прясно одрана и без химическа обработка. Или змията сама се е съблякла, за радост на майстора. Нейсе! Да му мисли живеещият в Тайланд бразило-холандец Робърт де Грааф - той си купи цял кожен сак от питон за 30 долара. А в Пукет има 3 месеца дъждовен сезон.

Залезът в Мианмар не прилича на никой друг. Звездите са едри като кюфтета. Пълната липса на промишленост превръща чистото небе в увеличително стъкло за красотата. От покрива на Татбюню (70 м), най-високият храм в Баган, туристи от всякакви националности вкупом затаяват дъх пред гледката на потъналите в зеленина и златни отблясъци пагоди, далечни и осезаеми едновременно. Присмехулник разрушава магията с констатацията, че околността прилича на нагъчкан игленик. Но дълбоко в нас преклонението мъждука неразрушимо.

Нощна разходка из Мандалей, да, онзи град от британската военна песничка и романа на Дафни де Мюрие. Трафикът по вечерните улици е относително понятие в Мианмар, особено в провинцията. Това значи, че улиците гъмжат от двуколесни превозни средства и че по трите платна на улицата в тази посока са се устремили едновременно по десетина-дванайсет велосипеди, мотори, рядко и коли. Повечето от тях са такси тук-тук или пикап с платформа, която също е такси. Оцветени в яркосиньо, такива таксита дремеха на паркинга пред хотела, но рядко се събираха достатъчно големи групи туристи, че да ги наемат. Денем ги зяпахме през стъклата на автобуса. Обикаляхме митичната държава, за да разкажем на целия свят, че тази страна между Индия, Китай и Тайланд, е чудна цел за екзотичен туризъм.
Спазарихме обиколен тур с триколесното велосипедно средство тайшо до Нощния пазар и връщане до хотела. То щеше да отнеме почти два часа и за него платихме по два долара всяка. В този район на Далечния изток не почитат еврото, няма кредитни карти и електронно заплащане. Отпреди да тръгнем, някой ни разказа за Голготата на канадско семейство, ръгнало да пътешества с платинената си Виза-карта. Понеже няма банкомати, то и банки няма, те познали глада и битието на клошаря, докато дочакат обратния полет.
Но ви напира да споделя как едва успях да се отърва от старата си раница. Тъкмо заради пълната липса на вносни стоки. Всичко в Мианмар се прави на ръка. Дори частите за коли. Раницата ми се скъса. Предаде ме насред Мианмар.
И аз, продукт на ситата цивилизация, със замах я изхвърлих в кошчето. На другия ден я намерих зашита и изгладена върху леглото си. Вече я бях прежалила и отново я напъхах в коша. Позиционната война с камериерката продължи три дни, докато напуснахме хотела.
Добре, че раницата не ме догони до следващия. Както стана с книгата на един американец от групата - зарязаният в Янгон пътеводител го настигна чак след седмица в Хехо, на стотици километри без редовен транспорт.
За добро или за лошо, докато си в сърцето на Индокитай, трябва да забравиш за връзката с останалия свят. GSM­-операторът е един и трафикът му минава през Тайланд. Телефоните са злокачествено скъпи - по 8 долара на минута за България и са достъпни само в оазисите на лукса, не във всеки хотел. С имейла е още по-лошо. Компютри практически няма. След огромни кандърми от т.нар. бизнесцентрове на хотелите успяваш да изпросиш да пратиш някой имейл, но не ти позволяват да влезеш в собственото си чекмедже в мрежата, нито да отвориш yahoo или hotmail, а само да пратиш писмо от адреса на хотела. Но ако ти отговорят, писмото им се връща с гриф "непознат адрес".
Допълнение към странностите на Бирма е, че в столицата Янгон мотопедите са забранени, освен за полицаите. В Мандалей обаче си бръмчат наволя. Градските автобуси навсякъде са грохнали като призраци от автоморга. В замяна на това пък можеш да стопираш дори боклукчийския камион. Срещу цената на билета за автобуса той ще те хвърли, докъдето му кажеш. Същото важи за каруците със зеленчук, мотоциклените с кош и изобщо всичко, що мърда. Хората върху тях често са застинали в причудливи пози стил "рококо".
Екскурзоводът Лей ни казва под сурдинка, че проституки има, но са не повече от 20 за целия 5-милионен Янгон. Навъртали се в ношните клубове (за столицата 3 на брой). На изпроводяк пяхме и мятахме стрелички в бара на хотела до зори, но не срещнахме нощна жрица за цяр.

Най-голямата библиотека за една книга в света

729 белоснежни пагоди пазят по една страница от заветите на Буда в бирманския град Мандалей. Наричат храма Кутодоу "Велика работа, достойна за царете", както и "Най-голямата библиотека за една книга в света" - текста Трипитаки. На санскрит Трипитаки означава Трите кошници.
Стройни редици от пагоди подслоняват по една каменна плоча, върху която са изсечени мъдростите на Буда. Легендата разказва, че той и следовниците му били неграмотни. Затова учениците им наизустявали каноните. За първи път учението било записано върху палмови листа чак през I в. пр. н. е. на остров Цейлон. Носели ги в три кошници, откъдето идва и името. Различните "устни" разклонения толкова изопачили основното съдържание на каноните, че през 1871 г. се наложило будистите от всички секти да се съберат в Мандалей на нещо като уеднаквителен конгрес. 2400 монаси сверявали различни преводи и натаманили канона Трипитаки. Полученият текст се смята за най-точен. Тъкмо той е изсечен върху 729-те мраморни плочи, всяка от които е поставена в отделен храм. Изчислено е, че ако човек ги чете по 8 часа дневно, ще "разлисти" книгата за 450 дни. През 1900 г. по заповед на англичаните "прехвърлили" на хартия мъдростите от плочите. Получили се 38 тома по 400 страници всеки.
В тропическия пек в сянката на свещените текстове са намерили прохлада няколко гуреливи бирмански псета. Никой не ги пъди - ами ако в тях се е вселил духът на Буда?! Боси дечурлига щапуркат наоколо, докато майките им ги гледат благосклонно. Жените наистина не се допускат до будистките светини, но бирманците много тачат слабия пол. А децата направо са издигнати в култ. В Мианмар по-често татковци дункуркаха, къпеха или обличаха отрочетата си, без да се притесняват от "женската" грижа. В градовете семействата отглеждат 4-5 деца. В по-затънтените краища стигат до дузина. И им се радват на всичките.
Над храма-библиотека Кутодоу се извисява хълмът Мандалей. Будистите го наричат "Пъп на Вселената". Митологията се кълне, че Буда намерил на Мандалей хил любимия си ученик Ананда и го заклел градът да стане столица на световния будизъм, а в основите на храма положили три от костите на Учителя. Затова мястото е свято. 999 каменни стъпала водят до пагодата, построена през 17 в. Немотивираните религиозно туристи си ги спестяват с помощта на бърз асансьор. Гледката отгоре те кара да мислиш, че ако се вдигнеш още малко на пръсти ще докоснеш небето. В действителността мигом те връща най-модерната и обширна сграда в подножието - местния затвор.
Винаги съм смятала, че "теменуженият здрач" е поетично видение (колкото е бял Дунава, например). Заклевам се - по-теменужено от небето над Мандалей хил няма. Сияещата пурпурна мантия на здрача те обгръща като наметало на будистки лама.
Вклинява се Милена: Вярно, и аз се чудех защо всичко наоколо стана лилаво, преди да се стъмни. В цялата държава няма и грам химия, от наблюдателницата се виждаха само безкрайни котловини с пагоди и пагодки, плюс Великата река. И точно този час, в който нощта смени деня, предаването на вахтата мина през виолетовия спектър. На такова чудо не бях се любувала никъде другаде по света. Бяхме се захласнали и имаше защо, много цветна причина! Въртях камерата, като на пети се местех на 360 градуса. На филма обаче не можах да отразя "теменуженият" ефект.
Магдалена си връща думата: В превод от бирмански Мандалей означава Златен град. Той е бил столица на монарсите, управлявали преди Мианмар да бъде колонизиран от британците и прекръстен от тях на Бирма. В полудялата зеленина изпъква Златно-коралов палат. Уви! Той е съвременна (отблизо и зле изработена) реплика на легендарния дървен дворец, разглобен на съставни части и пренесен от град Баган, когато поредното величество решило да мести столицата си в Мандалей. Легендата разказва как десетки хиляди работници демонтирали дървените нитове и гвоздеи, резбованите пана и стени и няколко години ги превозвали на слонове и волове.
Възстановеният палат е музей за оскъдните съкровища, оцелели след големия пожар, предизвикан от бомба през Втората световна война. Тук се намира точно копие на Златния трон, наричан Лъвски, където кралят и кралицата се извисявали в тържествени случаи. На Слоновия трон приемали министрите, на Гъшия - чуждестранните посланици. А на престола от морски раковини си седели всеки ден. Могат да се видят златното легло на краля, покритата носилка-паланкин на кралицата, няколко везани със сърма тоалета на придворни дами. Опнах се най-безсъвестно върху позлатеното ложе, гарнирано с безброй огледалца и цветни стъкълца, но не успях да се почувствам царствено. Особено след като уредникът на музея ми отправи строга забележка.
След пожара не са оцелели нито несметните съкровища, нито уникалната библиотека. Част от копието на кралския дворец е туристическа атракция, в останалите сгради живеят генерали от управляващото "военно-демократично правителство".
От оригиналния дворец е оцеляла само трошица, т.е. една тронна зала. Но и тя е достатъчна да се възхитим на филигранната дърворезба, която повече прилича на релефна дантела. Историците твърдят, че кралският палат е бил най-голямата дървена постройка в света: 38 свързани един с друг павилиона от позлатена ажурна резба. Бил е висок 70 м и е имал 8 тронни зали. Издигнати без нито един метален пирон. Все още може да гребнете от пепелта, останала като тъжен спомен след японската запалителна бомба. Корабът на краля обаче е оцелял и златните дракони на носа му се полюшват във водите на река Иравади. В двореца се държахме като разюздани японски туристки. Щеше ни се да снимаме всеки един от безбройните и неповтарящи се детайли, релефите по стените, резбованите врати. "Корумпирахме" будисткия послушник с една дъвка и той ни щракна до единствената оцеляла камбана.
Вклинява се Милена: Градът Мандалей, както пише в Енциклопедията на братя Данчови, е бил столицата на Горна Бирмания. През миналия век това са били две царства, през някои времена и повече земи са им били откъсвани от съседите. Горна и Долна Бирмания, като столицата на долната е Рангун. Десетте управляващи царски династии от десети век насам последователно са местили столиците си в Баган, в Мандалей, в Баго, а щатът Шан е бивал и самостоятелна държава. Другата стока, с която Мандалей е прочут, е ромът - по-силен и по-ароматен от кубинския. Единственият проблем е, че местната промишленост не е в състояние да произведе добри капачки, с които да се затварят бутилките. И те все текат, преди още да бъдат отворени даже. Багажът ни издайнически миришеше на джибри, въпреки че купихме бутилките от безмитния магазин на летището за по един долар всяка.
Магдалена си връща думата: Златният Буда в пагодата Маха Муни напомня скъпоценна версия на човечето от гумите "Мишлен". Целият храм е пренесен през 1784 г. от покореното Араканско царство, барабар с бронзовите лъвове и камбаните. Легендата твърди, че самият Буда Сакямуни е присъствал при издигането на златната статуя и я е одухотворил с аурата си. (Скептиците-учени обаче датират фигурата 100-200 години след смъртта на Буда). Само главата на драгоценното божество все още е незасегната от златната инвазия на поклонниците - покрита е със стъклен похлупак. До него достъп имат единствено мъжете. На жените не се разрешава да доближават светинята. Те се молят в преддверието. Дамите каканижат молитвите си в "гетото за нисши същества", на 5-6 метра от статуята. За да направим снимки, делегирахме фотоапаратите си на американеца Тим, който услужливо отсне божеството от всякакви ракурси.
Мъжете обаче на воля "подкупват" Буда да чуе желанията им като го облепват с 24-каратово златно фолио, което се е напластило върху фигурата до пълна загуба на прежната й форма. 4-метрвата статуя има 15-сантиметрова златна ризница, която продължава да набъбва.
Встрани от монумента са строени 8 фигури на Буда с надпис "Понеделник, вторник... сряда има две!.. четвъртък и т.н...". по една за всеки ден от седмицата. Няма грешка. Срядата си има сутрешен и следобеден Буда, който реагира различно на молитвите. Ако искаш нещо хубаво да ти се случи идния вторник, да речем, броиш парично дарение за водата и започваш да обливаш вторнишката статуя, за да ти се изпълни желанието.
Будистите нямат християнското отношение към търговците в храма. Молитвите и алъш-веришът са си родни братя във всяка пагода. Още щом ритуално си събуеш обувките на прага, си атакуван от гроздове продавачи, които дават заден едва пред сърцето на храма, където са статуите на Буда. Но успяват да изтръгнат от теб обещание да купиш от тях нещо на излизане. И те преследват с учтивата упоритост на китайска капка.

По стъпките на Буда до пещерата Пиндая

Който намокри главата си с вода от стъпката на Буда, няма да се отърве от късмет, твърди древна бирманска легенда. Двете с Милена не пропуснахме обилно да наквасим перчеми.
Стъпката на Буда се намира в Мингун, един от четирите "безлюдни" (мъртви) града около Мандалей. До там се стига само по вода - невероятно преживяване с корабче по спокойните вълни на река Иравади. Ура! Вече съм със статут на международен капитан! Преди десетина години ми дадоха да държа руля на кораб в Суецкия канал. А карах и гемията по Иравади. Да се готви Световният океан! (Изпълних заканата си 3 години по-късно, когато натиснах копчето за тръгване на круизния кораб на карибския остров Мартиника. На този фон „карането” на ферибот през Дарданелите почти не се брои).
Докато се правех на речен вълк, минахме покрай наколни жилища и трагично бедни селца, в които голи дечица джапаха из калта ведно с грухтящи прасета. До тях майките им перяха в кафеникавата вода, от която наливаха и гърнета за пиене.
На брега в Мингун си помислих, че ни посрещат като правителствена делегация: възторжена тълпа маха с байрачета. Грешка! Настървени търговци, от които няма отърваване, развяват шарена стока.
Най-прочутият божествен отпечатък, който се намира точно в Мингун, е т. нар. Стъпка на Буда, но тя всъщност е мраморен барелеф на стилизиран крак, в който са изваяни заветите като символи-послания плюс зодиакални знаци. Във всеки пръст е поставена китка франджипани - дървото с ароматни цветове, символ на Мианмар (виж заглавието). Не е ясно откъде се появява водата в стъпката. Наоколо не се вижда никакъв извор. Но тя изглежда прясна, а жестовете, че непременно трябва да намокрим челата и косите си, бяха изключително настойчиви.
До стъпката на Буда ни заведоха две чевръсти бирманки, които отчаяно се опитваха да ни снабдят с герданчета от зелен мрамор, гордо наричан от тях нефрит или поне с хартиени ветрила. Здраво се опъвахме и направо мъжествено отбивахме атаките им, но възнаградихме старанието им с половин изразходвано червило и мускалче от "Рефан".
Пред храма Сетавиа се извисяват огромни камъни - нещо като витошки морени-акселерати. Единственият белег, че са пипнати от човешка ръка, са изсечените в тях опашки. Слонове! Не, оказват се два лъва-пазачи, изгубили главите си при земетресението през 1838 г. Същият катаклизъм разцепил и храма Шве Нандав Киаунг, замислен като най-високата пагода в света. Бирманският крал Бодавпая започнал строителството му, градежът се точил 30 години. Тъкмо го извисили до 140 метра (т.е. едва направили постамента) и през 1819 г. монархът починал. А наследниците му не се интересували от ударно строителство на пагоди. Който иска да го изкачи обаче трябва да има яки мускули и груби пети. Обувките се събуват най-долу задължително, а стълбите към върха са парещо грапави. Но пък гледката отгоре компенсира всичко. Нарушава я само безспирното бъбрене на доброволните екскурзоводи, които се лепват за теб, и дават всичко от себе си, за да заслужат бакшиш от долар и пластмасова химикалка. В началото се чудиш защо те дърпат безжалостно за ръкава и настояват да ти покажат училището си, белнало се насред рехави колиби. После вдяваш, че бирманецът (дори да е виждал школо само на картинка) има атавистичното убеждение, останало от просветителските напъни на британските колонизатори, че ще получи по-щедър бакшиш, ако увери "белия човек", че се стреми към образование.
В далечината белее храма Мингун, където бие 90-тонна камбана. Крал Бодавпая явно е имал големи амбиции - след като настанил стъпката на Буда в пагода и запретнал мишци да строи най-високия храм, не се поскъпил да поръча и най-голямата камбана в света. Информирани за руската конкуренция в жанра, бирманците се застраховат, че това е най-внушителната действаща камбана. Тя е излята през 1808 г. с диаметър 5 м и височина четири. Можеш да чуеш дълбокия глас на камбаната само ако някой ти помогне да повдигнеш езика й.
Другият "мъртъв град" около Мандалей е Амарапура. Там пък се намира най-големият будистки манастир в света - Махагандайон. 1200 монаси всеки ден в 11 часа чинно се нареждат за обедната си шепа ориз. Безкрайни търпеливи редици от мъже на всякаква възраст. Преди обяда задължително се обливат с вода, но въпреки хигиената бръснатите им глави приличат на проядени от молци заради упоритите екземи. Или на релефни географски карти. Бррр! Точно поради тях се разходих из манастира като кръстоска между балерина и нестинарка - хем на на палци, хем опарена от нажежените плочи, в стремежа си да стъпвам колкото се може по-рядко на по-малко "заразена" площ.
Ако някой иска монасите да измолят от Буда сбъдването на голямата му мечта - трябва да ги нахрани. И ламите, и ние имаме късмет. Богато семейство е дарило 600 долара. С уговорката целият манастир да се помоли за разрешаването на проблема им. Благодарение на тях оризът е повечко, а към него има и нещо като калъп сапун, което се оказва мед във восъчна пита. Тъй като монасите не докосват пари, 7-годишен послушник е декориран с доверието да надипли банкнотите. По-щедрите дарители се радват на високата чест лично да сервират на монасите.
Американката Джойс, пожертвала 20 долара, сподели с нас преживяването си: "Монасите се строяват в редици по 7. Ние, донорите, стоим с купи горещ ориз в ръце. Щом застане пред мен, понгито отваря гърнето си, на чието дъно има някакви зеленчуци, корени или плодове. Аз изсипвам ориза, монахът кимва да ми благодари и отстъпва място на следващия. Усещането е странно, като в конвейр. А как пари оризът!".
Разговаряме с Вей, който е в Махагандайон вече осма година. "Навън" е бил учител по английски. Сега прави същото, но без заплащане. "Изучавам санскрит и непалски, но върви бавно, защото имам много задължения: всеки ден събирам милостиня, обучавам малките, чистя... На 14-ата година може да се преместя в друг манастир."
От Махагандайон тръгва мостът У Бийн. Построен преди 2 века от 984 тикови дървета, той е любима тема за акварелите на самоуките бирмански художници (4 парчета с размер на пощенска картичка за 1 долар). Странното е, че и на живо е поетичен като по картините. Върху дървените 1,2 км през езерото Тхаунгтаман трополят монаси, търговци и занаятчии точно както преди 200 години. Само старинните статуи на Буда са изчезнали от нишите си, отдавна продадени на пазара за антики в Бангкок. Мостът от няколко години е забранен за велосипеди и рикши, но на всеки 500 метра има площадки, където колоездачите и носачите могат да отдъхнат, без да смущават движението.
Гроздове деца "си заплюват" по един турист и, разказвайки му сърцераздирателна история за починал татко и батко-рибар, се опитват да му продадат герданче от нанизани семки на рошков или житието на Буда върху палмови листа.
На един час път със самолет до Хехо и още 5 часа подрусване с автобус е пещерата Пиндая със скрити 10 000 златни Буди вътре.
10 000 чифта златни очи се вторачват във всеки успял да проникне в пещерата Пиндая, разположена в центъра на Мианмар. Легендата разказва, че за да спасят свещените статуи на Буда от нашественическите орди на монголския хан Хубилай, бирманците ги събрали от цялата страна и ги скрили в непристъпната пещера Пиндая. Пълчища врагове връхлитали държавата и хората решили за най-безопасно реликвите да си останат на тайното място. Преди да затворят Будите, в пещерата живеел зъл паяк, който изсмуквал живота от местните красавици. Разбира се, намерил се юнак, който гътнал паяка с подкрепата на 9 ангела.
200 стъпала водят до входа на пещерата. Мокро е, но обувките задължително се събуват отвън. Чорапите джвакат, катериш се по стъпала, изсечени в сталагтитите и не усещаш нищо, зазяпан в хилядите образи на Буда от тиково дърво, мрамор, алабастър, глина. Задължително са позлатени. Дивата красота на пещерата странно хармонира със спокойния и усмихнат образ на божеството в нирвана. Бирманците смятат, че капка от лицето на Буда носи щастие и извършват невероятни гимнастически упражнения, за да го достигнат. Сталагмитите издават дълбоки тонове, подобни на свещен гонг, докоснати от дървени палки.
Оказва се, че и в най-божественото има далавера. Ако дариш най-малко 200 долара, се уреждаш с твой личен Буда - в зависимост от големината на лептата, фигурката е от 20-сантиметрова докато стигне тавана. Плюс табелка с името ти. Както са направили Силвия и Игнац от Италия през 2001 година. При последното преброяване Будите се оказали 8096.
На пет часа с кола от пещерата Пиндая е езерото Инле. Пътуването е роден брат на най-трудните етапи от ралито Париж-Дакар. По единственото шосе в Мианмар колите се разминават с изчакване в канавката. Местните му викат с намигване "магистралата". Настилката е трамбована глина. Представям си какво е през дъждовния сезон. А трафикът си го бива - провинция Шан е "зеленчуковата леха" на Бирма и камиони, натоварени със зеле, пъплят към столицата Янгон и Мандалей.
Автобусът заковава, сякаш се е сблъскал със слон. Край пътя кротко пасе стадо едногърби говеда, а пастирът им блажено спи... на шосето. Най-сетне акостираме пред китен еко-хотел "Инле лейк". Собственикът му, разбира се, е чужденец. В случая французин.
Няколко десетки комплекта Буди се мъдрят и по средата на езерото Инле. Както си се возиш по него и си зяпаш, внезапно изниква огромна златна птица. Оказва се гигантска лодка, която вадят от хангара й само през октомври. Тогава има фестивал и състезание с балони птицолодката разхожда из всичките градове по брега на езерото трите статуи на Буда от 12 век за масово поклонение. Всъщност те повече приличат на три изродени картофа. Окончателно са изгубили формата си от напластяваните върху тях златни листчета, с които богомолците в пагодата Паунг Дау Оо омилостивяват Буда да чуе просбите им. А за фестивала на балоните в нощното небе над езерото Инле литват безброй осветени хвърчила и най-причудливи форми на сгорещен въздух и засенчват звездите.



С лодка по езерото Инле, през Плаващия пазар до храма на Скачащите котки

Провирайки се между едрите листа на бананите и буйната тропическа растителност, потегляме към 8 сутринта, но не по шосе, а към малкия кей на хотела. Там ни чакат дълги тесни лодки. Целия ден ще прекараме върху езерото Инле в щата Шан.
Лодките уж са олющени и прости, пък седалките са с меки тапицерии, в джобовете отстрани има спасителни жилетки, чадъри срещу палещото слънце или внезапен дъжда, бутилка минерална вода и освежителни кърпички. И понеже това е най-парещия ни спомен с Милена една през друга си отнемаме и връщаме думата:
Милена не се сдържа да започне задъхано: Инле е приказно езеро, голямо колкото Тракийската низина. Хималаите слизат до водата от едната му страна, от северозапад, което го прави особено защитено. По бреговете има десетки градове, които заслужават да бъдат разгледани, но още по-невероятни изглеждат наколните селища насред езерото. Стотици къщи върху водата, със салове вместо веранди и блатни растения за украса пред вратите.
Инле е прочуто и с плаващите градини - върху огромни буци от кал и слама като салове с хранителна почва целогодишно се въдят по четири реколти домати и всякакви зеленчуци. От двете страни по водния път има плаващи градини и, разбира, се канали между тях, защото земеделците се провират с лодките между лехите. И децата, когато отиват на училище, ползват същия транспорт с форма на кану. То няма и друг.
Магдалена поема топката: Всеки изглед край езерото Инле прилича на пощенска картичка. Наричат го "Блатната Венеция". 25 кв км гледки, от които ти секва дъхът. Тук водата е начин на живот. Наколни жилища, бучнати по средата на калното нищо пагоди, дори местният салон за събрания и кметството са върху вода. Придвижването из езерото става с дълги и тесни лодки-еднодръвки, а на невероятни места могат да се видят табели "Накити от сребро - 25 м вляво" или "Тъкачница за лонджи".
И на мен най-интересни са ми плаващите градини. Върху снопове трева е нахвърляна пръст. Стопаните им нямат грижа за напояването, а слънцето и дъждът довършват останалото - трябва само да намериш накъде ти е отплавала градината и да я обереш. Мъже в пози на балерини балансират с кошове върху еднодръвки. Усукали крака си около веслото, те насочват лодката, докато с ръце гребат улова от огромни конусовидни кошове. Гледката е изящна като японски акварел.
Милена не се стърпява: Особено живописен е начинът, по който рибарите си служат с греблото. Изправени на самия край на лодката, те закрепват единия край на веслото между мишницата и тялото, така ръцете им са свободни, за да манипулират с такъмите за риболова. Пускат греблото успоредно на тялото, от едната страна, като с ходилото захващат дървения прът и така загребват водата.
Отблизо движенията са пестеливи и практични, а отдалеч гледката е романтична.
Виждате кану, което се плъзга по кроткото езеро. Без шум, без плясък. Една от стотиците лодки, излезли за риба днес. И от милионите, които ловят прехраната си от памтивека по същия начин.
На носа на всяко кану - такава източена лодка-еднодръвка - рибарят стърчи изправен и полата му се ветрее. Той има нужда ръцете да са му свободни, за да си свещенодейства с такъмите за рибата или да си оправя коша, който ще хвърля цел в дълбините. Тук смятат за непочтено да използват стръв, а само надхитряват тактически рибата. Риболовецът законтря дръжката на греблото под мишница и прехвърля ходилото на крака си по-надолу върху веслото. Борави с него на същия принцип, по който се храни с две клечки, на техния език се казват "ти".
Картината отстрани е изящна, откъдето и да падат лъчите на слънцето. Върху равната лъскава глеч на езерото тъмнее кануто, лодкарят е прав като свещ, а полата му се развява. Ту се разтваря, ту се прибира, сякаш фигурата диша или надува ковашки мях. А всъщност гребе, придвижва се.
Целта ни тази сутрин обаче е да минем през Плаващия пазар. За да не бъдат ощетени градовете около езерото, всеки делничен дни той се мести в различните канали на езерото. Местните прекрасно знаят кой ден чаршията е в Ипр, кой - в Маинг Пиое, кой - в Иуама, накъдето порят сега тесните дълги лодки.
Плаващият пазар са всъщност няколко групи по тридесетина лодки, които причакват такава стръв като нас, туристите, и веднага връхлитат. Компанията, която продава зеленчуци, ядливи корени и цветя, не е толкова агресивна. Очевидно не сме нейната "таргет" група. Обаче сувенирджиите...
Въпреки че се движим с пълна пара на двигателя, към нас се устремяват лодките на търговците на „безделушки”, както образно ги наричат руснаците. Първите рискуват от сблъсъка, измокрят си стоката, но постигат своето и ни спират, преграждайки пътя. Мигом от двете страни на борда се нареждат по пет-шест еднодръвки с всевъзможни подаръци, статуетки, чадърчета и бижута. Продавачките отгатват за секунди върху какво се е спрял погледът ти и вече няма спасение, докато не си го купиш.
Пазарлъкът е шумен. За една статуетка отначало искат по 10-15 долара, но се радват да я продадат за 2 или 3. Сребърни чибуци, каменни глави, фигури на Буда и монаси от дърво, варакосани със злато, какво ли само няма на плаващите сергии! Вдига се врява до Бога, защото търговките пробутват съкровищата си, крякайки "Мадам, гив ми тен, гив ми файв, онли фор фор. Ласт прайз три" (Мадам, дай десет, дай пет, само за четири, последна цена три), докато сделката не стане за 1 или за 2 долара. Монетите са изчезнали при последната депресия през 1997 г. Когато 2 долара ти се виждат много за някаква безделушка, се спасяваш с най-голямата местна банкнота от 1000 чата, което е долар и нещо. В крайна сметка, пазарувайки, правиш добро на хората. Рядко в големите градове Мандалей и Янгон се намира постоянна работа в фабрика или дюкян, където плащат по 10 долара месечно. И се опъва от тъмно до тъмно.
Отървавам се с два гердана от сребърни топчета, едно житие-битие на Буда, изографисано върху палмов лист, и маска на облещен дракон с камъчета. Той ще стряска досадни съседки, като го сложа в антрето у дома. По-късно ме светват, че имало добри и лоши чудовища и ще си навлека лоши енергии, ако съм избрала зъл змей.
Магдалена не се сдържа да вметне: В крайна сметка Зловещият дракон отиде при смекървата на милена. Т.е. – където му е мястото.
Милена продължава: Лодката пори вече по тесен канал с кафеникава вода. Щракам наляво и надясно с фотоапарата, защото прекосяваме един от наколните градове. Къщите са от рогозки на педя върху водата. Вераните им са по-големи от стаите. Върху тях жени, завити с платно, се обливат с вода от езерото. Сред тая екзотика бляскат конусите и на пагоди, хората имат нужда от божества, където и да живеят.
Магдалена тръпне да взема думата: Пак по средата на езерото е и фабриката за тъкане на платове от лотосови нишки. Дървените станове тракат оглушително като див танец с налъми върху кух варел. Дългите стебла на азиатските лилии идват направо от водата наоколо. Чевръста жена отрязва малко парченце от дръжката и източва от него дълга лепкава нишка. При следващото клъцване я насуква около предишната, докато се получи нещо като тънък канап. Той е вложката на плат, тъкан от мъже върху крачен стан, и колкото повече го переш, по-фин и здрав става. В началото е грапав като кисе за баня.
Милена я прекъсва: Така стигаме до един Златен храм в средата на езерото, лодката пристава отпред. Събуваме се като пред всяко светилище. Десетки чифтове джапанки са оставени в предверието. Продават лотоси, ако искаш да подсилиш молитвите си. Вътре мъжете лепят малки златни плочки върху фигурите на Буда. Жените пристъпват само за да оставят храна, за да я благослови Просветеният. В храма е просторно, майки и момичета са насядали на пода като в картини на Гоген, дребни деца щъкат наоколо. А търговците са се разположили под храма, има сук с десетки сергии на сухо. Не пречи, като си пречистиш душата, да си купиш нова чанта, дреха или сувенир.
Денят още не е превалил и лодката се отправя към Нга Хпе Чаунг, което е Манастирът на скачащите котки. И това светилище плава върху понтон насред езеротото, и тук се събуваме още от пристана. Вместо олтар в огромната зала са струпани стотина статуи на Буда - спящ, опрощаващ, поучаващ, вглъбен.
Екшънът обаче е встрани, където се разхождат двайсетина яки котараци. Един монах притраква с кутия с котешка храна и те мигом го наобикалят. Той има и обръч, размахва го пред носа на някоя писана и го вдига на повече от метър над земята.
Котката веднага се засилва от място и скача през дупката. За което веднага бива възнаградена с късче сушена риба, а обръчът вече подканва друга избраница. Нов грациозен скок изтръгва възклицанията на гостите и разбира се пълни дискосите на манастира. Шоуто трае десетина минути, и се повтаря пак, когато се съберат туристи.
През погледа на Магдалена: Дресираните животинки са запазена марка на обителта. Въпреки твърдението, че котките не се поддават на възпитание, щом чуят издрънчаването на зарчета суха риба по пода на манастира, отвсякъде се втурват мяукащи акробати. Монахът-дресьор вдига металния обръч и котаците се изпотрепват да скачат като циркови лъвове. После богомолците наобикалят ламата и даренията сами падат от джобовете им, умилени от уменията на котките и мъдрите напътствия на монаха.
Милена вкарва ред в разказа: Зашеметени, ни отвеждат с лодката към плаващия ресторант "Голдън айлънд". За пълното удоволствие има и масажистка, един час нирвана струва 5 долара. Евтиния! Като се има предвид, че масажът в Янгон не пада под двадесетарка. Късният обяд почва с люта салата от домати и фъстъци и мианмарска бира в еднолитрови кафяви бутилки. Не е лоша.
Магдалена продължава с възклицанията: В езерото Инле се намира и най-екологичният хотел в Мианмар. Срещу 300 долара на вечер туристът получава лукс 5 звезди и уверението, че за построяването на хотела не е отсечено дори едно дърво. На десетки хиляди километри няма нито една фабрика, зеленчуците и подправките се отглеждат в езерото Инле. А прасетата, родоначалници на мръвките в чиниите, са с естествен хранителен режим, без смески и консерванти.
Посетителят трябва сам ... да си изнесе сметта. Всички неорганични отпадъци се събират в пликче и се изхвърлят далеч извън района на Инле.
Единственият му недостатък на езерния хотел е, че не можеш да избягаш, без да си платиш сметката. А достойнствата му са бол - от сателитните канали до ловенето на риба от прозореца на стаята. Пък и Плаващият пазар ти идва на крака, пардон, на весла.
Милена продължава: Двата хотела от веригата на Златния остров не предлагат стаи, а истински наколни жилища, верига от двайсетина плаващи бунгала. Те са направо луксозни на фона на местните къщи от рогозки. Вътре има и баня, и вана, и телевизор, и хладилник, а леглата са с балдахин. Опасявам се, че комарите ще са като врабчета, но местните ме опровергават: Природата е велика! Инсектите снасяли ларвите си в езерото, където пък рибите ги изяждали. Все пак бих си взела репелент, ако дойда пак в този райски кът. И макар че персоналът на наколния хотел свири в наша чест с народни инструменти - все ударни, звънчета и всевъзможни тъпани от 30 сантиметра до 3 метра, някак си с радост се струполявам в лодката, за да се върна към другия хотел на твърда земя.

80 хиляди скъпоценни камъка върху най-високата пагода на Земята

Топка от 1 тон чисто злато с инкрустрирани 4351 брилянта, най-големият от които 76 карата, увенчава пагодата Шведагон, кацнала на хълма Сингутар в Янгон, столицата на Мианмар. На бирмански Шве е пагода, а Дагон е древното име на столицата Янгон. (Малко е объркващо, но вече обяснихме, че по време на британското владичество тя е носила името Рангун. Англичаните си харесали града, заради близостта му до морето и стратегическото пристанище.)
Будистите по света се кълнат, че със своите 98 м Шведагон е най-високата пагода в света. Със сигурност е най-богатата - в нея са вложени над 80 000 скъпоценни камъка. Всъщност в Мианмар наричат пагоди храмовете, които за останалите будисти са ступи. Те изглеждат като хибрид между яйце и устремена в небето ракета, докато класическата пагода е с навирени, сякаш усмихнати, краища на покривите и дракони по ръбовете.
В златната топка, наречена сейнбу, на Шведагон освен 1800-те карата брилянти са вградени още 93 рубина от споменатия веколкократно вид "гълъбова кръв", който се среща само в Мианмар. Рубинът е крехък камък, често се троши при шлифовката и големите екземпляри са истинска рядкост. Под златното кълбо е не по-малко драгоценният ветропоказател хнемян. Той също е излят от 1 кв м масивно злато. По перките му проблясват 1100 брилянта, 1383 рубина и безброй изумруди. Фасадата на Шведагон е облицована с 13 153 златни плочки по 800 г всяка, това прави близо 10 000 тона от благородния метал само в покритието. Ненапразно наричат Мианмар Златната страна. (А колегите ми като видяха скъпоценното великолепие на снимка безхитростно възкликнаха "Абе, тия бирманци цигани нямат ли?! Никой ли не краде в тая държава?!". Ей, работата в "Нощен Труд" неусетно развратява съзнанието.
Два 9-метрови лъва от 2500 години насам охраняват входа към пагодата. Тя е разделена на 8 части - по 8-те небесни светила и 8-те дни от седмицата (както вече знаете, според будисткия календар срядата се дели на две). А и вътре се пазят 8 безценни косъма от Буда.
Единственият белег на цивилизацията тук са... ескалаторите, по които поклоници и монаси шляпат с боси крака, както го изисква уважението към Буда. Легендата разказва, че той отскубнал 8 свои косъма и ги подарил на търговците Тапуса и Балика, които ги вградили в основите на светинята. Традиционно пагодата има 4 входа, по един за всяка посока на света. С полъха на вятъра прозвънват 6609 златни камбанки. Около централната пагода има още 72 храма. Навсякъде се тълпят лами и пилигрими, които благосклонно разрешават да бъдат снимани. Много от тях не са се посветили на Буда завинаги. Според местната традиция всеки мъж трябва поне два пъти в живота си да бъде понги (монах). В Шведагон повечето от тях непосредствено заговарят европейците с желанието да упражнят английския си и да се докоснат до непознат за тях свят.
На видно място във всички пагоди са поставени снимки на държавните мъже в униформи, дошли да почетат Буда. С гордост разказват кой генерал за колко време се е оттеглил там от мирската гълчава.
В наниза от храмове около Шведагон поклонниците непрекъснато обливат статуи на Буда с вода. "Къпането" е задължителен атрибут към молитвите. Както преди това дарението за водата. Събраните волни пожертвования всеки ден отиват за различна кауза - веднъж за учебници, втори път за лекарства, за поддръжка на болница, сиропиталище или старчески дом. Водата символизира пречистването, което трябва да постигнеш, за да хванат дикиш молитвите ти. Сигурно заради религията и безгрижния тропически климат, но никъде по земята няма по-ведри, усмихнати, спокойни и уравновесени хора. Убедени, че трябва да сторят добро и да благодарят, че си приел подаръка, който те са направили. Може би защото Мианмар е шампион по брой пагоди на глава от населението - всичките му към 135 на брой етнически групи и племена са сплотени от будизма.
Ступата Голдън рок (Златната скала - англ.) в градчето Киахто е висока само 5,5 м, но уникално е кацнала върху облицован със злато подвижен речен камък на ръба на канара. По формата си той напомня мъжка глава. Легендата разказва, че един отшелник е донесъл тук косата на Буда в собствената му качулка, според инструкциите му. Поклонниците вярват, че докосването до скалата ще им донесе здраве и щастие. Всяка година в нощта срещу 31 декември околността грейва от светлините на 9000 свещника и се стеле уханието на 9000 цветя, донесени от вярващите.

Лимония окейжия и драмата на Изтока "Трай, бабо, за хубост"

За първи път българки зърнаха на живо жените-жирафи Падонг в Мианмар. В наше с Милена лице. Само три племена в света смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете и коленете си общо към 15 кг метал - Падонг в Мианмар, друго - в дивите райони на Тайланд и трето - в дебрите на Африка. Селото на жените-жирафи е отдалечено на високо плато в провинция Шан (на площ около три Българии). Дълговратите слизат край езерото Инле само колкото да приберат от любопитните туристи по 3 долара за правото да ги видят и да се снимат с тях. С изкарните пари хранят цялото племе от около 7000 души, което иначе се препитава с оскъдно планинско земеделие.
Вклинява се Милена: Сбъдна се, мили Боже, мечтата ми да срещна три жени от онова рядко племе, което вярва, че дългата шия е признак на красота и надява на момичетата тежки метални обръчи. Падонг!
В селото Ниаунг ни водят в една плевня, където са три от жените Падонг. Тотан и Тоджу са сестри, а Мапю е внучката на първата и още не е омъжена. Не говорят бъкел. Всъщност думите им бълбукат някак като от повърхността на бутилка. Първите десет обръча, които нахлузват на 7-годишните деца, заковават три кила на кантара, колкото може да носи детето, докато още расте. Трите Падонг влизат в къщата, за да видим как тъкат платно на стана. Царствено движат кросното, защото изобщо не могат да се наведат надолу и да вдянат игла, например. Още преди да влезем в двора, сме дали на роднината-импресарио по 3 долара, за да видим ожирафеното чудо. Подавам на Мапю червилото си, тя благодари с клепки.
Магдалена си връща думата: Те търпеливо стоят под тропическото слънце, докато "мениджърът им" събира таксата. Красноречиво изваждат изпод навървените по вратовете им обръчи памучно парцалче вместо отговор на въпроса не им ли пари нагретият метал.
Най-възрастната Тотан ... е и най-близо до съвършенството. На врата си тя има 26 пръстена, а според вярването на Падонг всеки метален ринг има свое сакрално значение и ги доближава до Буда. Максимумът е 35. На 7 годинки момичето Падонг получава първите си 10 пръстена. Те единствени могат да се махат. Когато вратовете им свикнат, на всеки 5 години се прибавят още 3 обръча. Легендата разказва, че започнали да си слагат метал на врата, за да се пазят от ухапвания на тигри. Но за Падонг дългите вратове са символи на женска красота. По системата "трай бабо за хубост" те мъкнат под коленете, на лактите и вратовете си металните тежести. Обръчите са символ на богатство и обществено положение. А момите-жирафки ги кичат допълнително с намерени при копаенете в градината тюркоази, чуждоземни монетки и всякакви ситни труфила.
Рентгенови снимки разрешили споровете на учените как се постига съвършенството на деформацията - дали се разтягат прешлените или връзките между тях. Оказало се, че от тежестта на украшението силно се смъква гръдния кош, от което вратът става лебедово дълъг.
Падонките едва се движат, но не са освободени от никаква къщна работа. С клатещата се походка на закоравял моряк те мъкнат вода от километри, работят в градината и наведени като жирафи над ограда тъкат за лонджита за мъжете си.
Жените Падонг говорят пискливо като душена коза. Те не могат да пият от чаша и използват бамбукови цеви. Няма как да накланят главите си, затова ядят прави кашести гозби. Спят върху дълги дървени трупчета вместо възглавници. Вратните им мускули са напълно атрофирани. Абе тия жени как правят любов?!
Най-шокиращого обаче е, че при тях изневярата е изключена! Хване ли съпругата си на калъп, мъжът не иска развод, а просто прерязва гривните на врата й. Клюмналата от собствената си тежест глава предизвиква мъчителна бавна смърт от задушаване.
Вклинява се Милена: Толкова съм зашеметена, че рухвам пред поредните сергии по пътя към кея. Купувам си златен монах, и дървена глава Падонг за спомен. Няма как да не взема и една тъкана торба, за да побера придобивките на монументалното изкуство.
Магдалена си връща думата: Аз пък, след унищожителен пазарлък, съм горд притежател на резбован олтар, който в сгънат вид силно напомня конусовиден снаряд. Майсторът твърдо не искаше да го даде за 3 долара, но когато към тях прибавих фенерчето, с което се бях въоръжила за пещерата Пиндая, омекна.
На изпроводяк показваме на жените-жирафи снимките им в малките дисплеи на фотоапаратите и те кокетно хихикат в шепите си. Но истински грейват, когато получават по едно червило подарък. За бирманката това е истинско богатство!
Европейката, разглезена от стотици нужни (и не дотам) разкрасителни мазила, не може да си представи, че в Мианмар има само едно козметично средство - Лимония окейжия. Няма сапун, няма шампоан, парфюм, червило!
Лимония окейжия замества всичко. Още от летището в столицата Янгон забелязваме, че всички жени и деца са намазали бузите и челата си с някакъв жълтеникаво-кафяв прах. По-изобретателните го оформят като листа, цветя или изящни линии. Практичното обяснение е, че странната смес пази лицата от палещото слънце. Истината е, че всяка бирманка с цвят на препечена леблебия мечтае за по-бяла кожа, а не е чувала за фон-дьо-тен или пудра. Но пък Лимония окейжия има в изобилие. Тя дори се е превърнала в туристическа атракция и сувенир, а в скъпите петзвездни хотели стои в банята редом до балсама за тяло и шампоана. Върху каменна плоча бирманките търкат до посиняване лимоново дърво, чиито прах смесен с малко хума нанасят върху лицата си. Кожата под него става копринена.
Вклинява се Милена: Това е обичаят "танака" и ние двете доброволно също се подложихме на разкрасителната процедура още в първия хотел, в който ни я предложиха като локална екстра. Тя замества грима, освен че е полезна за кожата и служи като щит срещу тропическото слънце. За да не се мина, аз си купих и домъкнах в България даже 3 метални плочи, няколко съчки лимоново дърво и калъпи хума. В София обаче от вълшебната смеска лицето ми направо се спича. След няколко експеримента вдянах, че влажността на въздуха също е фактор и преустанових опитите.
Странното демократично-военно правителство не смята за приоритет вноса на козметично продукти (както на почти всичко, освен оръжие).
Магдалена докопва думата със зор: И иначе гордите бирманки капитулират пред женската суета. Видят ли "бледолика", тихичко подмятат "Липастик, липастик", което ще рече червило, на бирманския английски. Следва дива радост. Ако една от обширна женска компания получи мечтаното червило веднага включва на режим "солидарност" и след миг цялата група е червосана и щастлива. Най-големият подарък за бирманката е флаконче с тоалетна вода.
Вклинява се Милена: То всяка жена по света обича да получава парфюми, но в Бирма хвърлят шапка и за дребен тестер, без значение на какво мирише.
Магдалена си прибира думата: Тежкият, но задължителен пазарлък при всяка покупка мигом омеква, ако към банкнотите се добави шишенце с хотелски шампоан или сапунче.
Милена пак се намесва: Ех, велика сила е мускалът!
Временно заключение от Магдалена: Под ошашавящото въздействие на Бирма двете шантавели (ненапразно Христо, синът на Милена ни вика Шантал-1 и Шантал-2) написахме книгата с мианмарските си приключения. И не само дадохме на томчето си труднопроизносимото заглавие „Франджипани и фаранги”, ами книжката ни се оказа първото литературно произведение рекламирано върху трамвай по булевард „Витоша” и направило промоция с фойерверки.
Изминаха три години. Стръвта ни към пътешествия не е намаляла ни на йота. Но докато аз продължавам да си правя „икебана за душата” като непрестанно кроя планове за приключения в странство (и ги реализирам не толкова често колкото ми се иска), Милена вече е сериозен и високопоставен служител на Европарламента в Брюксел. Оттук и второто Б в заглавието. Всъщност Б-тата са доста, защото и любимото ни белгийско занимание – Бродене по Броканти натрапва Б-то до пълно запелтечване.

Белгия – броканти и брюкселски дантели

Когато за първи път попаднете на класически брюкселски брокант, възкликвате „Ей, на белгийците и битаците им са европейски!”. Защото на брокантите се продават всякакви вехтории редом до истински антики, но са така организирани, че от далеч „миришат” на история. Нормално! Като се има предвид, че практичните белгийци още през ХІ век всяка неделя излизали на площада да заменят ненужните им вещи срещу нещо необходимо. Сега брокантите са приключение за духа. Единственото място, където богаташът, клошарят и безимотният емигрант си говорят като равни. (Ние с дружката Милена сме в първите редици на „нещотърсачите”.)
И понеже брокантите са добре прикрита съкровищница за старинни находки, от няколко години всеки февруари Брюксел отделя огромна спортна зала за Фестивала на антиките. Там можеш да пипнеш ръчно тъкан копринен арабски килим „от времето на Александър Македонски”, при който на квадратен сантиметър има стотици хиляди възелчета. Мебели „Чипълндейл”, бижута на крале и кралици зад бронирани стъкла, брюкселски дантели от пелените на император и перодръжката на герой от Френската комуна.... Там всичко е автентично и баснословно скъпо, но ценители от цял свят плащат 20 евро за вход и се наслаждават на съчетанието между изящество и история.
„Обикновените” броканти са смело компилация между находката за милиони, дреболиите за центове и откровените боклуци.
Всяка неделя сутрин дилемата на белгиеца не е „На църква или на броканти?”. Той просто отива и на двете. Ние възторжено оставяме посещението при Черната Мадона в град Ал за по-късно. Истинският „брокантиер” в 7 сутринта вече е на площада. Защото продавачите още от 5 часа са започнали да редят стоката си. И ако искаш да докопаш истинска антика, трябва да си бърз и зорък. На площад „Саблон” пазарът е всекидневен, под спретнати палатки са подредени оригинални бюра в стил „Ампир”, тоалетки „Луи ХVІ” и старинни бижута в поне 100-годишни шкафове. Но и цените са като за качеството, че и отгоре. Тук само гледаме и пъшкаме като тийнейджъри над омачкан „Плейбой”.
На „Марше де пюс”, обаче до уникални мебели има нанизи кашони след разчистването на някое мазе с надпис „Всичко по 1 евро”. Може да попаднеш на невероятно съкровище, но може и цял ден безрезултатно да се ровиш в отпадъци. На брокантите никой не разчита на късмет, освен ако е дилетант. Изискват се познания да различиш уникатът под пластове многовековна мръсотия. Понякога в неделя самодеен оркестър весели брокантиерите, друг път ръчно навит грамофон с фуния тътрузи плоча с архивно танго.
Най-ниското стъпало на белгийския битак се организира в подземните паркинги на големите супермаркети в неделя, когато магазините не работят. Наистина сергиите са на сушинка, но пък са върху одеала проснати на земята. Тук се развихрят най-вече букинистите. От неграмотен арабин ценителят при късмет ще си купите цялата енциклопедия „Ларус”, подвързана в телешка кожа и издадена преди век, по евро за том. Иначе ще бродите до омерзение без сполука.
В малките живописни градчета като Льовен, известно с катедралата и кметството, което прилича на каменна дантела, брокантите са на големия площад. Организацията е такава, че доброволци със светещи жилетки насочват паркирането. Впрочем, един се приближи и ни заговори на чист български. Онемяхме! Но после стоплихме, че номерът на миленината кола ни е издал. Надвечер, когато продавачи и купувачи се разотиват, всеки е почистил около импровизираната си сергия до блясък и няма нужда от метач.
Брокантите са единственото място в Белгия, където върви пазарлъкът. Тук той не е символ на скъперничество, а въпрос на чест. Търговията с вехтории и антики из Брюксел живее до ранния следобед - тогава пък някои вече препродават придобивките. Милена споделя брокантиерски размисли: Не е изключено след дни да видите същия инвентар на витрината на скъп антиквариат, само че на по-парещи цени. На белгийците в брокантиерството им помага и силно развитият култ към историята, от който следва и почитта към старинните предмети. Защо да им се радват само в музеите? Фламандците поначало са вглъбени в себе си хора и в съзнанието им отлежава по някое хоби. Събират, например, дървени патици и ловджийски мюрета, стари фотоапарати или порцеланови фигурки, часовници с кукувички или пощенски картички отпреди век и половина.
Ако си нумизмат, бръкваш в един излющен леген на днешния битак и претакаш парички, датиращи почти от цялата човешка история.
Магдалена показва познания за престъпния свяг: Мълви се, че в България и Румъния разни ловкари поръчват „реплики” на древни монети с поразително автентичен вид и ги пускат по битаците в Белгия като успяват да излъжат аджамиите, които си мислят, че за 50 евро са уарили джакпота на нумизматиката. Консултират ли се с експерт, се оказват печални притежатели на отлично състарен фалшификат.
Хубавото на „крастата брокантиерство” е, че покрай безкрайните разходки наусетно научаваш нещичко от историята, раздвижваш тялото в неделя сутрин и поддържаш жива надеждата, че следващият път ще направиш удар.
А той те чака! Сред кашоните с книги, между които късметлиите откриват за жълти стотинки истински реликви и първи издания, дето на търгове в „Сотбис’” и „Кристис’с” достигат баснословни цени. Под плесента и наслоената прах познавачът може да зърне неколковековна мебел, която да купи са стотици евро, а да препродаде след реставрация за стотици хиляди. Или да напипа часовник с кукувичка на преклонна възраст и със зашеметяваща стойност.
Милена илюстрира с аналогичен случай: На битака рискувах и придобих две картини. За всяка платих по 1 евро. Бяха толкова мътни от десетилетия прах, че не се виждаше какво купувам. Като ги измих по-късно с много сапун, под стъклото на едната се показа нелош акварел в розово и синьо от катедралата в Турне. Другата представляваха пътуващи музиканти пред сергия с бира на средновековен площад. От някой си А.ван Остен. Художникът не ми е познат, но няма как да не е съвременник на старите холандски майстори. Гледай ти как изкуствоведите са проспали тази находка!
Човекът, който пръв ме заведе при брокантите, купува само пейзажи. После издирва снимки и други картинки от същите места, и съпоставяйки ги, се развлича да "измерва" как напредва цивилизацията. От него знам, че за броканти се ходи с дребни монети, и по-добре да не издаваш какво от сергията те привлича. Питай за другите джунджурии, и сякаш между дргото за фруктиерата, която си набелязал.
За една старинна патица от махагон с медено-златни крила ми се случи пък да се пазаря като Дядо Горио. За нея искаха 10 евро, но аз не инвестирах повече от 5. Продавачът се заинати да вземе 6, та към банкнотата от 5 евро му изсипах налични из джобовете петнайсетина цента. Сделката стана! И двамата бяхме доволни.
Други 4 евро инвестирах в две ритуални чаши за шампанско, които се събират във формата на сърце. Скромните познания по химия ми подсказаха, че са от сребърна сплав. По-късно някой ме светна, че са от неръждаема стомана със сребърно покритие. Но изглеждат съвсем като рицарски трофей. Едва ли някой ще се престраши да пие от тях, но като ги излъскам, ще светнат. Избрах ги сред изобилие от всевъзможен интериор – от брошки до преносими писалища.
Магдалена го удря на пояснения: Пъстрият белгийски битак е родил собствена професия – опразвач на мазета и стари къщи. Уговорката им е различна – или получават някаква сума за разчистването, или вехториите, от които освобождават собствениците, си остават за тях. А дали в прахоляка не се е сгушил неразпознат шедьовър на някой от Брьогел-ите?
Можете сами да проверите – всяка събота и неделя в Брюксел. С нискобюджетна авиокомпания цените за билет отиване и връщане са към 50 евро.

За Пис, пиш и якостта
Ловците на антики най-внимателно ровичкат сред купищата ленени покривки и ръчно плетиво на лов за прочутата брюкселска дантела.
Защото тя е като брюкселската вафла - символ! Само дето е далеч по-красива и по-малко калорична. Покривките от ефирното ръкоделие приличат на уголемени до немъзможност снежинки. Милена ме е пуснала в „градски отпуск”. Докато тя се труди в Европарламента аз бодикам тегели около „Гран Плас” и се образовам за брюкселската дантела в многобройните „музеи-магазини”.
В Брюксел работилниците за плетивото в туристическия квартал кръжат около смешната фигурна са пишкащото момченце Пис. Оказва се, че не е случайно. Преди векове хората не са имали нежни текстилни тъкани. Проблемът бил, че за да са фини нишките трябвало да са тънки, а когато са тънки, се късат. Прадедите на белгийците се чудели как да направят хем тънка, хем здрава нишката на прословутата си дантела. И на помощ им дошла естествената химия. Открили хората, че урината заздравява конците. И понеже за добра обработка веществото трябва да е качествено, в целия квартал около днешния Пис раздавали безплатна бира с единственото условие да си дариш "чишкането" в името на текстилната индустрия. И сега мнозина се опитват да възродят традицията на дарената урина "безплатно пиво срещу пиш ", но уви!
Плетената със совалки дантела е особено модна в Европа през ХVІІ век, обаче тогава са използвали много по-груби нишки и са правели от нея връхни дрехи и завеси. Чак в началото на ХVІІІ век започнали да украсяват тоалетите. Защото открили тайната на "пишакането". Германците наричат брюкселската дантела occhi, англичаните - tatting, италианците chiacchierino, а французите - frivolite (лекомислено, разкрепостено). Под това име ръкоделието е известно и в Русия. След революцията, обаче го обявявят за "буржоазно" и бавно и мъчително го възраждат чак през 70-те години на ХХ век. У нас пък калоферската дантела си е сестра-близначка на брюкселската.
Версията за възникването на сложното и стилно плетиво е, че е внедрено от Азия. В Ориента името му е макук, което ознавача совалка и с нея са плели рибарски мрежи. Като висши майсторици в историята са останали мадам Аделаид, дъщеря на Луи ХV, графинята на Албермал, Ана и Шарлот оф Макленбург-Щрулиц. И ако сред парцалите, изгребани от къщата на починала белгийска старица „копнете” произведение на някоя от прочутите майсторки, вече сте богати! Единственото условие е да ги разпознаете.
Днес брюкселската дантела се плете както преди 2-3 века - цилиндър пълен със стърготини, върху него се слага твърд картон и моделът, по който се работи. Навремето совалките са се правели от слонова кост. В наши дни - от липово дърво, докато еколозите не са се сетили да протестират и срещу него. За да не се цапат конците от пота са приспособени специални капачета за пръсти. Нишката е намотана на совалки по двойки. Преплитането става с тях. Дантелата се закрепва с карфици към цилиндъра. Понякога един модел изисква премятатането на 20 совалки едновременно и наблюдаването на веща в занаята си е като цирков номер. Водещо е търпението, защото красотата изплува бавно, възелче след възелче.
Ценителите твърдят, че брюкселската дантела се плете от нишки и въздух, заради лекотата и изяществото, благородната елегантност и царственото вълшебство. Тя никога не е била "народен занаят", винаги се е гордеела с аристократичната си принадлежност. Прабабите на днешните белгийци са плели покривки, колосвали шапки, опъвали чадъри, диплели сватбени воали.
Класическите местни кукли с порцеланови бузки също се кипрят в брюкселска дантела. И те са шедьоври с колекционерска стойност и едва ли хрумва някому, че могат да служат за игра. Куклите са като аристократични дами тръгнали на бал - дълги рокли, чантички, шапки, чадъри и рюшчета. От дантела, естествено. Така че колекционерите повичкат на брокантите и за тях. Друга необичайна за България професия е „реставратор на кукли”, която е доста доходоносна.
Но ако видите опърпано ковьорче с надпис "Обичам Белгия, защото хората са приятни, времето е слънчево, жените са хубави, няма безработица, политиците са коректни и се печелят добри пари!", да знаете, че не правите удара на живота си. Колкото и да е мръсно, то е неугледна конфекция без никаква стойност.
Време е да щурмувам стола на Европарламента, където Милена ме е поканила на обяд – да видя какво (и за колко) хапват чиновниците. Пък и да инспектирам работното й място.

И евродепутатското кюфте - евтино

В европейския парламент учтивостта е задължителна почти колкото дрехите. Неписани правила диктуват любезните поздрави, куртоазните въпроси за уикенда или настроението и широките усмивки. Сутрин по коридорите доброто настроение боботи и гъргори. Чиновниците масово се „бонжуросват”. Ако някой се оплаче от вас, че сте се държали рязко, това мигом се вписва в досието ви. При повторна простъпка - излитате. Същият кодекс на еврочиновника повелява да работите само при отворена врата на кабинета. Ако е затворена, значи липсвате. До 5 мин. трябва да отговорите на всеки получен имейл, и то непременно с изисканите джуфки "драги еди-кой си" и "с приятелски поздрав".
Едно минаване по коридорите на европарламента в Брюксел в заседателен ден навежда случайния минувач на мисълта, че всички отиват на погребение
костюмите са черни (в краен случай графитеносиви) с блузи в неутрални цветове. В кафяво ще изглеждате като с пурпурен фрак на погребение, а дънките са направо ерес.
Личното ми проучване на място показа, че и евродепутатското кюфте е по-евтино от "човешкото". В кръчмите на Брюксел сьомга на скара под 10 евро трудно ще се намери, а в стола за служители е около 7. MP-тата (Members of Parliament - англ.), както галено наричат депутатите, похапват в ресторант със сервитьори, сутрин нарочна фурна им пече кифлички и хлебчета. "Простите" еврочиновници си носят подносите сами.
В преддверието на обширната като студентска столова (и почти толкова уютна) зала за хранене по обяд жужи на всички "присъединени" езици. На дълга маса са сервирани мостри от ястията за деня - от класически мръвки през вегетариански гозби до десерти и кроасани. Цената на всяка супа е 60 цента. Голяма чиния салата е 1,95 евро. Нека името не ви заблуждава – размерът е на тарелка за торта. Малката е в чаен формат. Чаша вино е 2,5 евро, но пък наливаната в нарочни канички минерална вода е на корем. През въртележката на отделните щандове за салата, супа, основно и десерт имаш право да минеш само по веднъж.
Впрочем европарламентът е самозадоволяващ се организъм - в стъклените му билдинги има 3 банки, поща, фитнес-център, супермаркет, фризьорски салон...
В супера цените са малко по-люти от тези "навън", но пък в коафьорницата е обратното. Всяка процедура е с 3-4 евро по-евтина. Едно издухване със сешоар, например, е 20 евро срещу 25 в не-парламентарен салон. Във фитнеса освен класическите занимания има екзотики като самозащита, кикбокс, боди-скулптинг. Не е за чудене, че някои евродепутати излизат от фитнеса само колкото да си пуснат гласа. Еталон за такъв бил нашият Димитър Абаджиев. Разбира се, не липсват и разкрасителни терапии при лека разлика в цените за "членове" и "не членове" на парламента. В полза на MP-тата естествено. Дори едно оскубване с пинсета за 15 мин. е 9 евро за депутати и 11 за чиновници. Почистването на бикини-зоната пък е само с едно евро разлика - 12-13 евро за 15 мин. и 16-17 за половин час.
Парливият у нас въпрос за гласуването на евродепутатите е решен с прецизна практичност. Знае се точният час на вота и всички са строени в "боен ред". За да си пуснеш гласа, разполагаш с 4 секунди. За целта евродепутатът си пъха ръката в персонален отвор. И октопод-спринтьор да е, пак не би могъл да гласува "с чужда карта". Звучи шокиращо, но ако има собствено мнение, той няма право да го изрази чрез вот. В предварителните дискусии може да подскача колкото ще. Хем, ако направи предложение, дори да се смени една буква в текста, влиза в историята. Но при приемането на документ всяка партийна група дава гласа си "ан блок" като знак за политическо единомислие. Преди да бъде гласувано каквото и да е евро-либералите, да речем, получават предварително разграфена вотинг-листа. И са дресирани за кой член да натиснат „за” и за кой „против”. Е, тия таблици ги прави моята дружка Милена, както и сто други работи, но й харесва. Защото има усещането, че участва в сътворяването на историята.
Голям купон настава всеки месец, когато започва „голямото безмислено харчене на пари” – Европарламентът се премества в Страсбург. Защото и там имало хубава сграда, която не бива да стои зян. Е, за това, и за хатъра на французите, се харчат милиони. Защото самолети летят от вторник вечер в посока Страсбург на всеки кръгъл час. ТИР-ове извозват т.нар. „кантини”. Това са бронирани куфари, в които еврочиновниците слагат тонове от най-необходимите им хартии. Понеже ако ти потрябва някакъв документ и е останал в Брюксел, настава свършекът на света. Някои по-практични дами слагат в кантините дрехи, обувки, продукти (във Франция почти всичко е по-евтино) и си ги получават в понеделник сутринта пред вратите на кабинетите в Белгия.
Една част от служителите пътуват със собствените си коли и бензинът им се заплаща. Цялото чиновническо войнство спи по хотели и пансиони в Страсбург с командировъчни. Да не говорим за дневните. И това са най-дребните харчове. Еврослужителите не плащат данъци, покриват образованието на децата им, неависимо колко скъпо е частното училище или колежа. За наемите се подразбира от само себе си. Само дето не им дават „диш хак”. Нали си сещате – данъкът, който турците са взимали от раята, след като са се нахранили донасита на трапезата й. Задето са си хабили зъбите.