Васил Стоилов
се влюбва с племенницата на Яворов от
трети опит
Художникът
никога не рисува жена си като МадонаМагдалена Гигова
Любовта между
художника класик Васил Стоилов и
литературната изследователка Ганка
Найденова продължава повече от половин
век, но в брака им неизменно присъства
трети - Пейо Крачолов Яворов. Ганка е
племенница на поета и е обсебена от
личността му. Посвещава целия си живот
на изучаване на живота и творчеството
му. Отмъщението на художника е, че никога
не я рисува като една от прочутите си
мадони, макар това да е голямата й мечта.
„Връзката
между майка ми и баща ми се развива на
тласъци, а в преплетените им истории
има много куфари и живот в различни
държави“, разказа пред „Преса“ дъщерята
Явора Стоилова. Макар да живеят съвсем
наблизо на ул. „Алеко Константинов“ в
София, Ганка и Васил не се познават. Но
братовата жена на Ганка непрекъснато
й говори за русия и синеок художник:
„Красив, висок и със зелена капа. Когато
върви, пламъци му излизат изпод краката.“
Запознават се
през 1934 г., когато започва голямата битка
между Екатерина Каравелова и семейството
на Яворов във връзка с 20-годишнината от
самоубийството на поета. Майката на
Лора се бори да не се отбелязва кончината
на „убиеца на дъщеря й“. За да се чуе
мнението на близките му, бащата на
композитора Георги Костов - журналиста
от „Литературен глас“ Коста Георгиев,
отива при сестрата на Яворов - Екатерина,
да запише спомените й. С него е и Васил
Стоилов. „По онова време модата е била
такава - интервю и рисуване на живо -
поясни Явора Стоилова. - Така се запознават
майка ми и красавеца със зелената капа.
Тя твърдеше, че изобщо не си спомня какво
е разказвала майка й Екатерина, защото
гледала като омагьосана как ръката на
художника се плъзга по листа.“ Ганка
Найденова си спомня: „След ръката
погледнах нагоре и видях очите му -
особено синьо-зелени, металически очи
като от друга планета, които пронизваха
модела. Не знаех какво интервю се получи,
но знам каква рисунка стана. Той беше
успял да предаде основното у сестрата
на Яворов - тежестта. Не само физическата
- защото беше едра жена, но тежестта на
човек, който си знае мястото и може да
отмести планини. Това е характеристиката
на всички жени от Яворовия род - властни,
силни и винаги имат кротки съпрузи.“
Ганка е омагьосана,
но Васил Стоилов дори не намеква, че
може да я покани на среща.. Тя се чуди
как да подходи. И понеже знае, че бащата
на художника - поп Стоил от подуянската
черква, през септември 1912 г. е венчал
Лора и Яворов, моли новия си познат да
я заведе при него. Свещеникът извършва
бракосъчетанието с риск за кариерата
си, защото след развода си с Петко Дренков
Лора е осъдена на двегодишно безбрачие
от църквата, а тя и Яворов се женят едва
няколко месеца след разтрогването на
брака й. „Попът седял в един резбован
престол, понеже бил зле с краката, и се
усмихвал като от друго измерение. Човек
с тъмна кожа и очи като на Крачоловия
род. Говорел бавно, а носът му червенеел,
защото си попийвал“, разказва Явора.
Поп Стоил признал: „Венчах ги двамата
млади. Като се обичат хората, що де на
се вземат?! Какви са тия глупави
запрещения!“ И не го правел за първи
път. По време на войната често венчавал
двойки въпреки църковните забрани и за
малко да го отлъчат. И не го правел за
пари, а от човеколюбие.
Под предлог, че
търсят документа за брака на Лора и
Яворов, Ганка и Васил влизат в сумрачната
черквица. Тогава художникът й прошепва:
„Ако не бях дал клетва за безбрачие на
приятеля си Никола Михов, щях да се оженя
за теб точно в тази църква.“
Любовта помежду
им обаче не тръгва и след този случай.
Ганка непрекъснато пътува до Германия,
където следва в университета, а Васил
се готви да замине за Хималаите с приятеля
си Николай Рьорих. Но чувството, възникнало
помежду им, е потиснато дълбоко. По онова
време и двамата са влюбени в други хора.
„В Германия майка ми имала изпепеляваща
връзка със световноизвестния немски
пианист Винфрид Волф. Баща ми по същото
време е сгоден за французойката Пуси.
Тя идва от Париж, за да се оженят - сподели
Явора Стоилова. - Обаче баща ми имаше
една доста люта сестра - Лина. Той беше
изтърсачето от седем братя. Бил е на 5
годинки, когато майка им умира и Лина
ги отглежда като свои деца. Затова се
държи като класическа зла свекърва.
Майка ми успя да я прогони, но с големи
трудности. Пуси обаче не била толкова
борбена. Събрала си френските вещи в
куфарчето и си заминала.
А колко голяма
е била любовта на майка ми и Вилфрин
Волф, разбрах по косвен път, защото тя
никога не говореше за нея. Бях го виждала
само на снимка, но заминах за Залцбург
на курс при Лучано Павароти (Явора е
оперна певица - б.а.). На излизане от
Моцартеума валеше страшен дъжд. Аз чаках
такси. Изведнъж дойде един човек с чадър,
заобиколен от неколцина млади хора, и
ми каза: „Госпожице, ще се намокрите
цялата“ - и ми подаде чадъра. Гледам,
лицето ми е познато. „Вие ли сте Винфрид
Волф? - Да, аз съм, а вие да не се пианистка?
- Не, аз съм дъщерята на Ганка Найденова.“
Както беше усмихнат, лицето му замръзна.
Той беше грозно-красив, с фатална
привлекателност, като Херберт фон
Караян. Вече ми беше дал визитката си,
но стана крайно нелюбезен и се отдалечи
с учениците си, като си взе и чадъра.
Вкъщи майка ми стана червена като домат.
Тя му звънна, но щом се представи, Винфрид
й затвори телефона. Тогава разбрах колко
велика е била любовта им и че той не й е
простил. Така че двете любови били пречка
за връзката между майка ми и баща ми
въпреки химията между тях“, заключва
Явора.
Но по време на
бомардировките през 1943 г. Васил Стоилов
събира нещата си в едно куфарче и отива
в родната къща на Яворов в Чирпан да
види Ганка и жаравата се превръща в
пламък. Роднините обаче са разделени
„за“ и „против“ Стоилов. „Най-силно
се противи най-вече голямата сестра на
поета - Нина Крачолова, с аргумента, че
художникът „пуши и ще ни запали дървената
къща, светинята на Яворов“. Смилила се
едва когато той й нарисувал портрет.
Докато най-малкият брат на Яворов –
Атанас, бил голям негов поддръжник.
„Когато баща ми пращал любовни писма
и стихове на майка ми, Атанас се качвал
на масата и ги четял на висок глас -
разкрива част от семейната легенда
дъщерята на Ганка и Васил. - Против баща
ми е бил и моят дядо, който беше кротък
като мушица, но казвал, че художник къща
не храни. Баба ми Екатерина обаче му
опонирала: „Къща не храни, ама душа
храни, а от душата по-важно няма.“ Те не
могли да се противопоставят на годежа,
който се състоял на много интересно
място. Баща ми поставил пръстена на
ръката на майка ми точно под простите
дървени халки на люлката, в която е
приплаквал Яворов като бебе.
Драган Тенев
всеки път разказваше един спомен, който
караше майка ми да червенее от гняв и
да се вбесява. „Вървя аз през нивите
край Чирпан. И гледам двама души. Викам
си: „Това е Василчо.“ А до него една
руса, красива, висока Брунхилда. Рекох
си: „Е, тази жена ще му вземе здравето.“
Майка ми много се ядосваше, че я изкарва
едра Брунхилда (валкирия от митовете
за нибелунгите – б.а.)“. А Ганка като
млада била много слаба - 40 кг при ръст
174 см. Викали й водното конче.
Ден след като
Васил Стоилов дава годежен пръстен на
Ганка Найденова, му се обажда от София
журналистът Коста Георгиев от София,
че са му обрали ателието и той се завтича
да си търси картините. Така че отношенията
на влюбените отново охладняват. Чувствата
обаче надделяват. Двамата се венчават
година по-късно - на 9 май 1944 г. в черквата
„Свети Георги“ в Панагюрските колонии.
Там те са евакуирани заедно с Царския
симфоничен оркестър, Българската
кинематография и много известни артисти,
музиканти и художници. Понеже им било
скучно, всички хора на изкуството
изживели сватбата им като собствен
празник. „Заклали 15 агнета, опекли 50
тави баница, всички дамаджани от механата
не стигнали на гуляйджиите - цялата
столична бохема била там начело с
диригента Саша Попов (дядото на
Александрина Пендачанска - б.а.). Майка
ми и баща ми - снажни и синеоки, минали
под дъжд от цветя и житни зърна за
берекет. И него наистина го имаше в
техния брак. Хора се извили, песни се
пели. „Сякаш не беше нашата сватба, а
театрално представление. Винаги
съжалявам, че не се оженихме в малката
подуянска черквица“, казваше майка ми
до края на живота си“, припомня си дъщеря
им Явора. Тя не може да забрави и сватбената
рокля на Ганка, която висяла на видно
място в гардероба. „Кремава, с малки
розови цветчета, изумително красива -
като облак, и с разкошни сребърни обувки.
Едната беше със залепен ток, защото
Ганка от любов се спънала на стълбите
на черквата, та й го лепили на място.
Тогава казали, че не е на късмет, но
бракът им беше дълъг и щастлив. А аз
по-късно се погрижих и другата обувка
да е със залепен ток - непрекъснато се
правех на принцеса с булчинската рокля
на майка ми.“
Ганка Найденова
и Васил Стоилов живеят заедно повече
от 50 години, но в брака неизменно са
трима. Помежду им винаги е Яворов.
„Фатална тройка, в която изкуството на
художника е поставено на задна линия.
Майка ми беше изследовател, а такива
хора живеят повече в миналото, отколкото
в настоящето. Тя влачеше баща ми към към
Чирпан, а него го теглеше към Герман с
нежните тонове, бистрите води, момиченцата
с цветя в косите и най-вече със селските
мадони. Най-голямата мъка на майка ми
беше, че Васил Стоилов никога не я
нарисува като мадона. Той дори мен ме
рисува така и защо не удовлетвори
желанието на жената, дарила го с дете,
не е ясно. Явно той я виждаше повече като
огнена жена и като жрица на Яворов. Тя
беше от майките, които те прегръщат до
задушаване. Опитваше се да го наложи и
на баща ми, но него никога никой не успя
да го опитоми. Той не се караше, но „со
кротце, со благо“ си правеше каквото
поиска. Той не я нарисува като мадона,
но й направи един феноменален портрет
с котка. Баща ми все се ядосваше, че
когато у нас идваше Дечко Узунов, винаги
казваше: „Бре, Василе, котката ти много
по-хубава от жена ти!“ Всъщност майка
ми беше невероятна красавица, баща ми
- също. Те са били софийска легенда. Много
хора са ми казвали: „Когато минаваха
по жълтите павета, нямаше по-красиви от
тях.“ Високи, снажни, руси, с атмосфера“,
гордее се Явора Стоилова, която е
наследила златните коси и сините им
очи.
Васил Стоилов
рисува много портрети на цялата фамилия
на Яворови , но не престава да мрънка:
„Много мразя да съм придворен художник.“
Може би затова подаряват всичките му
картини на музея на Яворов в Чирпан.
„Когато се откриваше музеят, майка ми
събираше цели торби с книжа и вещи да
ги носи там. Баща ми никога не й правеше
забележки, когато става дума за Яворов,
защото знаеше, че той за нея е светиня.
Но когато тя сложи в една торбичка
сребърните пафти на Бяла Гана - майката
на Яворов, златните й обици и пръстена
с опал на Мина, рече: „Ти че забравяш,
че имаш мъж - хубаво. Ама забравяш, че и
дете имаш. Помисли за него.“ Разбира
се, че това не я спря да ги дари“, призна
дъщеря им, която също е дала на Националния
литературен музей почти целия безценен
архив на майка си. „Това ни е вродено.
Не знам колко е хубаво, но е полезно за
другите.“
Художникът и
изследователката са като скачени съдове
- живеят всеки във своя свят, но са
неизменно свързани през целия си живот.
Дотолкова, че когато Васил Стоилов си
отива от живота през 1990 г., Ганка Найденова
е като опустошена. „Оказа се, че нейната
сила е била в уж подчинения й мъж. Тя се
срина тотално. Привдигна я единствено
битката да се запази музеят на Яворов.
След това заживя затворена сред картините
на мъжа си. Все по-малко мислеше за
Яворов. Так си и угасна. Васил Стоилов
победи Яворов след кончината си. Майка
ми беше свикнала да живее с невидимите
неща, с миналото. Може би това е характерно
за Пейо-Крачоловия род. Както Яворов се
влюбва в Лора след смъртта й, така и
майка ми се влюби в мъртвия ми баща.
Влюби се така, че неговият образ започна
да заличава този на Яворов“, завърши
Явора Стоилова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар