четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Великите любови на ХХ век - поредица на Преса
Д-р Кръстев се самоубива заради студентка
Откривателят на Пенчо Славейков, Яворов, П. Ю. Тодоров и Кирил Христов предпочита смъртта пред оплюването
Магдалена ГИГОВА

На 6 април 1919 г. интелектуалците в цяла България са потресени! Предният ден е починал д-р Кръстьо Кръстев, създателят на кръга „Мисъл“, откривателят на писателите Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов и П. Ю. Тодоров. Случайна грешка при поглъщане на хапчета, които не са за него, или умишлена свръхдоза? Обществена тайна е, че строгият ерудит е безнадеждно влюбен в своя студентка. Може би е решил да се самоубие, за да не причинява страдания на съпругата си Рада и двете им деца Офелия и Константин.
През 1916 г. след дълги години на семейни терзания и неразбирателства Кръстьо Кръстев се влюбва до полуда в Ганка Коева от Сливен. Пред преподавателя си в университета тя проникновено анализира една от идилиите на П. Ю. Тодоров. Ученият, когото студентите наричат Желязната маска заради изключителната строгост и академична студенина, не може да повярва, че толкова младо момиче се доближава до неговия начин на мислене. Искрата помежду им припламва неизбежно. Забранената любов се разгаря първоначално на интелектуално, а после и на емоционално ниво. Студентите не могат да повярват, че „трансцеденталният и иманентният“, както иронично го титулуват заради високия му стил на преподаване, е способен на такава буря от чувства. А те наистина бушуват. Д-р Кръстев е дълбоко нещастен в семейния си живот, а когато след Първата световна война България изгубва родния му Пирот, той изпада в униние и често спомената смъртта. От „бездънната му тъга“, както се изразява неговият приятел и колега проф. Александър Балабанов, го изважда новото му увлечение по студентката по философия. Тя е свежа, мила и начетена и 60-годишният професор сваля „желязната маска“.
Както приляга на тогавашните нрави, цяла София одумва „греховната любов”. Услужливи клюкари веднага донасят пикантната вест на съпругата му Рада. Тя обаче реагира пределно достойно - не укорява мъжа си, не се тръшка и се държи сякаш семейните им отношения благоухаят на рози. Д-р Кръстев поддържа същата линия на поведение. Никога не изневерява на традицията да води всяка година на Празника на любовта (който в началото на ХХ век се е отбелязвал през май) законната си половинка на екскурзия до Костенец. Поетесата Мара Белчева, спътница в живота на Пенчо Славейков, разказва в спомените си как двамата съпрузи ръка за ръка обикаляли отрупаните с цвят градини и отдалеч хората ги вземали са влюбена двойка.
„Всъщност такъв е жребият на всички таланти
- да бъдат и да останат самотници“, заключава поетесата Белчева. Четири години след началото на романа си със студентката д-р Кръстев посяга към фаталната доза хапчета. Официалната позиция на близките му е, че поради пословичната си разсеяност интелектуалецът вместо приспивателните си взема други таблетки. Столичната мълва обаче разнася друга истина - че д-р Кръстев, неуспявайки да намери изход от сложната семейна ситуация, избира смъртта. След дългите години брак той не може да причини на съпругата си срама да я напусне, за да заживее с избраницата на сърцето си. Същевременно се разкъсва от любов и желание да бъде с любимата си. За капак политическите му противници с наслада обсъждат личния му живот и настървено го изнасят на показ пред „тълпите”.
Рада Кръстева знае за интимните отношения на мъжа си, но предпочита да мълчи. Може би насаме е укорявала съпруга си, но пред обществото и пред децата неизменно е на негова страна. Обаче е трудно да прикрива колко нещастна се чувства. Затова ерудитът избира смъртта! Липсват сведения как младата му любима възприема крайния му избор, но законната половинка до края на живота си ходи в траур. Тя сваля черните дрехи единствено заради сватбата на дъщеря им Офелия през 1925 г. За да докаже на обществото, че е обичала един достоен българин, Рада Кръстева написва мемоарната книга „Аз и моят род“.
На съвременния българин името на д-р Кръстев е слабо познато, но за времето си той е бил един от най-големите авторитети в литературната критика, философията и естетиката. Роден е през 1866 г. в Пирот. Получава докторат по философия в Лайпциг, преподава в Софийския университет, член е на Българската академия на науките. Д-р Кръстев е първият професионален критик след Освобождението. Той е теоретик на преводната литература, литературен историк, преводач, основоположник на експерименталната психология и на неокантианската нормативна естетика у нас. Като философ идеалист ученият е създател на „Мисъл“ - най-значимото литературно списание у нас до Първата световна война (1892-1907). Около идеите му да се европеизира българската литература, без да се накърнява националната й идентичност, се образува кръг от най-известните писатели и интелектуалци.
 
Литературният историк Румен Шивачев преди време разкри, че е правнук на големия учен - баща му Радко Шивачев е син на Офелия, дъщерята на д-р Кръстев и съпругата му Рада Хаджиниколова. Той разкрива в родовата си история, че прародителите му се женят през 1889 г. Рада е на 16 години, а Кръстьо - на 23. Личната мома произхожда от старозагорска възрожденска фамилия. Баща й е убит през Руско-турската война. Преди кланетата в родния си град тя избягва с майка си и близките си в Пловдив, където завършва шести клас. Въпреки крехката си възраст - още ненавършила 16 г., е назначена за учителка по химия в Казанлък. Там се запознава с бъдещия си съпруг, който организира театрални представления. Г-ца Хаджиниколова се превъплъщава доста успешно в ролята на Мария Антоновна, дъщерята на градоначалника в „Ревизор“ на Гогол. Театърът ги сближава, когато двамата играят в „Коварство и любов“ от Шилер и с благословията на майка си Рада казва „да“ на младия учител. Семейството се премества в София, където се раждат децата им Офелия и Константин. Съпругата поема грижите за дома и потомството и оставя книжовните дела на своя амбициозен съпруг. Но не успява да остане безразлична към турските кланета на българите в Щип през 1911 г. Тя организира благотворителни мисии, подпомага осиротелите семейства, като отива на място заедно с д-р Стефан Сарафов и проф. Парашкев Стоянов. През 1913 г. Рада публикува в първия брой на списание „Демократичен преглед“ своите впечатления. Д-р Кръстев обаче не одобрява обществените й изяви и дилетантските, според него, литературни опити. Но пък се съгласява съпругата му и дъщеря му да станат доброволки в Санитарната дружина през войните (1912-1918).
Правнукът Румен Шивачев е убеден: „Прабаба ми е фигурата, върху която редакторът на Мисъл моделира представите си за жената като физическа и духовна индивидуалност. В нашата епистоларна литература едва ли има толкова постоянен анализатор, критик и художник, който като д-р Кръстев в продължение на 30 години в почти всяко от около 170-те писма да отделя - едновременно с проблемите на всекидневието, непрестанно внимание на жена си.
Литературният критик показва многопластовата си личност, той ту е разочарован романтик, ту мечтател, ту педагог, ту отегчен от еснафското тесногръдие и липсата на духовен хоризонт. Основен проблем в семейните отношения е ревността на Рада. Според д-р Кръстев тя е безпочвена, необоснована и събужда у него само гняв. И за да „ й го върне“, я уязвява, че продължава да допуска правописни грешки в писмата си. А те са емоционални и обвинителни и изнервен, литераторът я моли да не прекалява с думата „полуда“.
„Аз свършвам, без да помена досега думата - или делото - целувка, защото помня, че ти никога не си имала вкус към такива лигави работи. Но гледам, че ти омиляват. Това е добър знак и аз за награда ще си допра сладките устни до твоите, както аз зная“, пише от Лайпциг до жена си д-р Кръстев. Той се надява жена му да му бъде партньор „Аз искам да бъдеш едно с мене, да бъдеш тъй високо и тъй ниско, както съм аз... Искам до мен да върви едно женско същество, поне тъй силно, както съм аз!“ Докторът дори стига дотам, че пише как предпочита съпругата му да има любовник, вместо непрекъснато да му се вайка, че той има интимна приятелка. Тази негова идея я вбесява до краен предел, но д-р Кръстев има обяснение и за това - причината е, че тя е „либила“ само него и не познава други мъже. И аз не съм либил, но мен литературата е заменила в много точки живота и ми е разкрила чувства непреживени“, кълне се критикът.
Докато е в Мюнхен, през 1895 г. той заявява, че иска свобода и ако я получи, ще даде същата и на жена си. „Искам свобода за игри и подкачки и че и теб бих дал тая свобода, ако би имала ти вкус и желание за нея.“ Рада е ужасена от това волнодумство, бои се, че вече не му е интересна като жена, макар да получава успокояващо писмо: „Остани си такава, каквато си!“ Д-р Кръстев от Германия съветва съпругата си да рискува в любовта. Очевидно писмовните му съвети нямат благотворен резултат върху отношенията им, защото през 1903 г. признанието е „озверял съм и съм готов за развод“. Но чак 13 години по-късно той се влюбва толкова дълбоко, че е на път да разтрогне брака си.

неделя, 23 февруари 2014 г.


Ангкор Ват – храмове колкото 250 футболни игрища

Магдалена ГИГОВА



Между три и пет хиляди души всяка сутрин в 5,30 се подреждат чинно с камерите си пред величествения декор на „Анкор Ват“ и чакат първите лъчи на слънцето да близнат храмовете, за да запечатат отражението им във водите на езерото. На камбоджанска земя солидарността на туриста надмогва националните особености и високомерните британци подклякат, та и твърде плахите японци да си откраднат няколко кадъра. Дори винаги шумните руснаци притихват пред завладяващата гледка. А когато слънцето изгрее, туристите се мятат на велосипеди, моторикши и мотоциклети в неуспешен напън за ден или два да обиколят двестате квадратни километра древни руини, храмове и кули.

В съзнанието на повечето българи Камбоджа е далечна азиатска страна, в която някакви побъркани псевдокомунисти - червените кхмери, изтребиха една трета от своя народ по ясни единствено на тях причини. Целият свят обаче е чувал за „Ангкор Ват“. В превод - град и храм. Ангкор е древната столица на Камбоджа. От девети до дванайсти век кмерските владетели, които смятали себе си за равни на боговете, строили тук грандиозни дворци и храмове. До 1431 г., когато войските на Сиам завладяват и разрушават града, той е смятан за най-големия град в света. Следват векове на забрава. Дървените постройки се разрушават, джунглата поглъща каменните стени. Но дори и в този полуразрушен вид храмовете и дворците очароват европейските си откриватели през XIX век. А когато през 1868 г. излиза книгата „Пътешествие в Сиам и Камбоджа“ от френския натуралист Анри Муо, в Париж се надига натиск Сиам (днешен Тайланд) да върне Ангкор на Камбоджа. Разчистването и възстановяването достигат апогея си през 1930 г., но управлението на червените кхмери от 1970 до 1990 г. нанася огромни вреди. Въпреки че дори те осъзнават ценността му и го поставят върху националния флаг. „Ангкор Ват“ гордо се вее там и до днес.

 
От 1992 г. храмовият комплекс е под егидата на ЮНЕСКО. На площ колкото 250 футболни игрища са съхранени над 100 дворци и светилища.

Храмът „Ангкор Ват“ е построен при управлението на крал Суряварман Втори (1112-1152 г.). Разположен върху 2 кв. км, и днес той е най-голямото религиозно съоръжение в света (заедно с пагодите в древната бирманска столица Баган). От всички постройки светилището е най-добре съхранено. Може би защото през вековете в него винаги е имало шепа монаси. Храмът е обграден от ров с ширина 190 метра, който в древността е гъмжал от крокодили. Защитната стена е с размери 1025 на 800 м. Човек може да се изгуби в сложната конструкция на три нива с безброй стълби и проходи. Кулите на „Ангкор Ват“ са пет. Централната е най-висока - 65 м, и символизира митичната планина Меру, която според индуистите е център на света. Само на първо ниво галериите са дълги общо над 800 метра, украсени с двуметрови барелефи. На второ ниво властват изображенията на красивите апсари - личните танцьорки на бог Вишну. Най-дългата фреска с тях е с повече от 3000 фигури.


Наричали Суриабарман ІІ, владетеля построил храма, Защитника на слънцето. Той се възкачва на престола на 14 г., след като убива чичо си и започва да разширява империята си от Виетнам до Мианмар и Лаос. В местността Ангкор е имало над 700 храма, но Суриабарман II искал неговият да е най-голям. Това е един от най-удивителните инженерни проекти на древността. Не само поради мащабите, а и понеже е изграден върху… вода. „Ангкор Ват“ е построен за 35 г. върху тресавище. За основа му служат подпочвените води. Затова са създадени диги и канали. При тропическия климат се редуват по шест месеца суша и дъжд. Затова инженерите на Суриабарман II направили „Ангкор Ват“ като кораб, който плува. В сухия период водата спада и затова те са проектирали квадратния ров, който се пълни от езерото Тонле сап и поддържа водата на еднакво ниво. На тучните земи наоколо са отглеждали по три реколти годишно, с които изхранвали строителите и населението на мегаполиса. Историците смятат, че тук са живели над 1 млн. души - най-големия град на света през XII век.

Самият храм е построен от латерит. Камък, който се обработва лесно, когато е влажен, а после се втвърдява. Както не е ясно как са пренасяли гигантските каменни блокове за пирамидите, подобна е загадката и как са транспортирали същите по формат грамади от кариера на 30 км. Учените предполагат, че със салове, теглени от слонове. Няма данни колко милиона са се простили с живота си през 35-те години градеж, но са си свършили работата перфектно. Каменните блокове прилепват идеално без хоросан.

За камбоджанците от близкото градче Сием Риеп комплексът е главен извор на приходи, но много от туристите щурмуват „Ангкор Ват“ с велосипедите, които от хотелите им отпускат безплатно, заобикаляйки централния вход. Затова билетите от 20 долара на ден се разпечатват със снимката на притежателя им, направена в момента на купуването. Бдителна туристическа полиция проверява пропуските пред всеки храм в комплекса.

Реставраторите и археолозите мърморят, че дори червените кхмери не са нанесли толкова щети, колкото туристите.

Едва ли има човек, който не е виждал на снимка огромните каменни глави на цитаделата Ангкор Тхом. В центъра й са главните забележителности - храмовете „Байон“ и Бапхуон“. Човек се чувства малък, но и някак си защитен в сянката на гигантските усмихнати лица. От Терасата на слоновете, подпряна на десетки хоботи, не е останало много, но от нея кхмерските крале са наблюдавали церемониите и са въздавали правосъдие на фона на Небесния дворец Пименакас.

Когато човек обиколи няколко храма, осъзнава, че всички имат правоъгълна форма и са ориентирани в посока север-юг и запад-изток.

Твърдят, че от сателит най-голямото светилище прилича на нещо като квадратна матрьошка или дъска за морски шах - концентрични правоъгълници. Според някои теории земите на Ангкор са били избрани заради стратегическото им от военна гледна точка местоположение и заради плодородието им. По-екстравагантни хипотези смятат, че е намесена карта на небесните тела. Чрез компютърни симулации е доказано, че конфигурацията на храмовете в Ангкор е огледален образ на съзвездието Дракон по времето на пролетното равноденствие 10 500 г. пр.Хр. Някои учени предполагат, че целта на кхмерите била храмовият комплекс да отразява небесната подредба на звездите, така че да хармонизира земята и небесния свят. Фигурите от барелефите на асурас (демони) и девас (божества) подсилват усещането за преход от една астрологическа епоха към друга.

Храмът „Пним Бакхенг“ има 108 кули. Числото 108 се смята за свещено както в будизма, така и в индуизма, тъй като то е сбор от 72 и 36 (а 36 е половината от 72). Седемдесет и две е и първото от поредицата числа, свързани с движението на земната ос - причина за измененията в разположението на съзвездията за период от 25 920 години, или с един градус на всеки 72 години. Друг мистериозен факт около храмовете на Ангкор е разположението им на 72 градуса географска ширина от пирамидите в Гиза.

Светилищата Баконг, Прах Ко и Прей Монли са построени така, че да отразяват разположението на звездите в Корона Бореалис, каквато е била при пролетното равноденствие през 10 500 пр.Хр. А това съзвездие не е можело да се види от въпросните храмове през X и XI век, когато те са построени.

Астрономичните мистерии също са сред причините храмът „Ангкор Ват“ да е включен в новите седем чудеса на света. 
 
Най-загадъчното изчезване

Ангкор е бил сцена на един от най-загадъчните случаи на изчезване в човешката история. Кхмерското царство съществувало от IX до XV в. В апогея му територията му била колкото днешен Ню Йорк. В края на XVI век, когато португалски мисионери първи онемели пред лотосоподобните кули на „Ангкор Ват“ - най-съвършения от градските храмове и най-големия религиозен паметник в света, империята била в предсмъртна агония.

Учените отново не са единни в теориите си за нейния край - нашественици или пренасочване на сухоземната търговия към морска, което обрича на гибел отдалечения от водата град... Запазени и разчетени са над 1300 надписа, но и те не обясняват защо внезапно изчезва кхмерското царство.

Унесен в загадките, човек започва да се чувства като участник в „Индиана Джоунс и храмът на обречените“. Гигантски корени са обхванали в зловеща прегръдки каменни блокове. В специална камера за молитви акустиката е такава, че когато потупаш гърдите си, тътенът е ужасяващ, но приятен за ухото. Изящен като моминска бродерия е „Бантей Срей“ - т.нар. дамски храм. Наричат го розов, но цветът му е по-скоро на препечен карамел, а каменните гравюри говорят направо на сърцето.

Червените кхмери вече са зелени

За цялото си пребиваване в Камбоджа, ако то е концентрирано в Пном Пен, Сием Риеп и Анкгор Ват, пришълецът може изобщо да не види местната валути - риел. Целият алъш-вериш върви в долари ($1 е равен на 4000 риела). Не само цените в магазините и ресторантите са в щатските пари, ами когато теглиш от банкомат, машината пита „Какво предпочитате - долари или риели?“ Изводът е: червените кхмери вече са зелени.

сряда, 19 февруари 2014 г.


Поредица на „Преса“

Великите български любови на ХХ век

Леа Иванова носи жълта звезда заради първата си любов


Магдалена ГИГОВА

Леон Алфаса е първата любов на голямата певица Леа Иванова. През 1940 г. тя е на 17 и е начинаеща на сцената, а той свири на алт саксофон в прочутия „Джаз Овчаров“. Запознават се в артистично кафене на ул. „Раковски“ и талантливият музикант започва да й преподава първите уроци. Макар да е учила в Робърт колеж в Истанбул и да е пяла в детския хор на Българската екзархия, Леа е наблягала на рисуването и няма представа от солфеж. Леон обаче смята, че дългокраката красавица крие злато в гърлото си и я препоръчва за солистка на джаз №1 в България по онова време. Изпитът е истинска катастрофа. Притеснена, Леа забравя текста си, пее фалшиво и разплакана напуска сцената. Диригентът Асен Овчаров я връща и така бележи пътя й към славата и любовта. Защото откривателят й вече е безнадеждно влюбен в нея, а и тя в него. Нарича го „Алфонс“ и двамата са неразделни. Годината обаче е 1941 г. и една сутрин принуждават Леон Алфаса да носи жълта звезда. В знак на солидарност и Леа си слага такава, без да е еврейка. Една сутрин военни го прибират от общия им дом и го изпращат в лагер.

Леон Алфаса беше прекрасен човек и още по-прекрасен музикант, който след войната щеше да поеме палката на диригент в симфоничната музика първо в Париж, а по-късно и в Ню Йорк. Алфаса беше неразделен приятел на Леа - разказва в спомените си Божидар Сакеларев, който след време поема оркестъра.“ „Когато го взеха, Леа веднага ни събра мен, диригента на джаза Асен Овчаров и Ангел Сладкаров и ни поведе към полицейското управление. Идеята беше да помолим властите да оставят Леон в София, защото е необходим за оркестъра. Поне докато му намерим заместник. Изгониха ни.

Леа се грижеше дълго за него, изпращаше му продукти, писма, яйца или лично му ги носеше в лагера. Когато на пазара нямаше дори едно яйце, тя му занесе в дървена каса 200 яйца в слама. Алфонс беше първата любов на Леа. Едва разпалена, тази любов трябваше да угасне. Леа нямаше сили да устои на принудителната раздяла“, завършва Божидар Сакеларев.

Леон Алфаса успява да избяга от България и прави кариера като музикант по света. Няма данни повече да са се виждали с Леа, но преди смъртта си, през 90-те години на ХХ век, той идва в София специално, за да участва в документалния филм „Страсти по Леа“. Като поклон пред незавършената им любов.

Л като лъвица

Истинското име на Леа е Лиляна. Избира псевдонима си, защото означава лъвица, а тя е родена под царствения знак - на 13 август 1923 г. в Дупница. Детството й минава в Истанбул, където семейството емигрира заради комунистическите убеждениая на бащата и участието му в атентата в черквата „Света Неделя“. В Турция Леа и четирите й сестри имат бедно, но щастливо детство. Баща й е художник и се надява тя да го наследи. Момичето прилежно рисува, но нещо не му достига. Когато става на 17 г., семейството се мести в София. „Мечтаех да стана оперна певица заради пищните и красиви костюми. Когато споделих, близките ми ме заведоха на прослушване при тогавашните оперни звезди Павел Елмазов и Илка Попова.“ Световната прима откровено й казва, че няма досткатъчно богат глас за оперната сцена, но двете стават близки приятелки. Илка я учи не само на музика, а и на добри маниери и държание в обществото. За цял живот Леа ще запомни урока й: „На сцената и пред любимия трябва да имаш 13 лица. За да се съхраниш, никога не трябва да показваш пред другите твоето истинско настроение.“

С този съвет Леа се превръща в истинско шампанско за мъжете и за публиката. След 9 сепрември 1944 г. я изпращат в лагер за „леко поведение и пеене на упадъчна западна музика“. След като излиза не й позволяват да пее, Държавна сигурност я следи на всяка крачка, най-близките й колеги са принудени да пишат донесения срещу нея... И така 15 години. Когато спечели някакви пари, никога не си купува практични неща. Дава ги за „американски звезден прах“ - контрабандна пудра или палто от лисици. Но не се поколебава за миг да го продаде, когато оркестърът има трудности.

Талантът на Леа избухва след 37-ата й годишнина в чужбина. Тя е звездата в берлинския „Фридрихсщатпалас“, парижката „Олимпия“, стокхолмския „Барнс“. Продуцентите я наричат „звяр на сцената“ заради покоряващата усмивка, ефектния външен вид и умението да излезе от всяка трудна ситуация. Когато в Белград пее с оркестъра на Куинси Джоунс, токчето й се заклещва на сцената. Тя запазва присъствие на духа, събува и другата обувка, публиката, изпаднала в еуфория, става на крака. Тогава френски продуцент й казва най-големия комплимент: „Вие сте атомната бомба на Балканите.“ Често я сравняват с най-големите звезди на световните кабарета „Мулен Руж“ и „Фоли Бержер“.

В съзнанието на българите тя е останала с непретенциозните естрадни песнички „Чико от Порто Рико“, „Шушу мушу“, „ЦУМ, ЦУМ“ и десетки кавъри на суинг, румба, шансони. А тя изумително изпълнява всички песни на любимката си Ела Фицджералд, „Дилмано, Дилберо“, испанско фламенко.

Филмовата студия „Дефа“ снима филма „Леа от юг“. Има двегодишен ангажимент в хотел „Дюн“ в Лас Вегас, обикаля целия свят. Чак през 1980 г. Българското национално радио пуска за първи път песен на Леа. Тя е прекарала инсулт, но се научава да ходи на високи токчета и да прикрива с шал парализираната ръка. В Хелзинки си купува скъп антикварен стол и до края на живота си пее, седнала царствено в него.

Последното й представление е на 27 май 1986 г. Болната от рак Леа показва на лекарите си в „Пирогов“ филм, посветен на нея и издъхва.

Еди и тайфунът

Една неделна сутрин на 1956 г. Леа тича за зала „България“. Там полулегално я допускат да пее в джазовите матинета. Досущ като Скарлет О'Хара е облечена в червен костюм, който майка й е ушила от едно знаме. Когато чува, че вече й е забранено да влиза в залата, светът се завърта пред очите й. Опомня се в болница, където разбира, че е получила инфаркт, цял живот кръвното й е 220-240. София обаче осъмва с новината, че Леа Иванова е починала. Най-потресен е Еди Казасян. Те дори не се познават, но той е безнадеждно влюбен в вея. Още когато е на 11 години и я чува да пее в един пловдивски бар с родителите си. За цял живот запомня изпълнението й на „Настроение“ от Глен Милър. Еди се влюбва моментално, цяла нощ не спи. До истинската им среща обаче има цели десет години. Във фаталния пролетен ден 21-годишният Казасян върви ядосан към сладкарница „Савоя“. Музиката е в сърцето му, той отдавна свири тайно по забави, но баща му настоява да учи право. На улицата среща своя приятелка, която върви под ръка с жената на мечтите му. Макар да е изгубил ума и дума и да не помирисва алкохол, Еди се отзовава на поканата да пийнат по нещо. Певицата има два билета за „Аз пея под дъжда“ с Джин Кели. Казасян с радост приема да посетят прожекцията. „В последния момент се оказа, че заменят филма с „Как се каляваше стоманата“. Целият салон се изнесе, само ние с Леа останахме - припомня си Еди. - Останахме сами в салона и така калявахме стоманата, че не се разделихме през следващите 30 години.“

Казасян е по-млад със седем години. Той е не само любим и музикант, ами поклонник, приятел, носач на куфарите с костюмите... Идеята да учи право е пометена от стихията Леа. Двамата заживяват „в грях“, властите им правят внезапни проверки и понякога ги глобяват за „морално-битово разложение“, понежге не са женени. След година и половина тормоз, по време на репетиция в бар „България“, Леа изненадващо уведомява оркестъра: „Ние с Еди ще отидем да сложим по едно подписче в гражданското и после се връщаме да гуляем.“ Еди е сащисан! Но е толкова влюбен, че не отказва внезапната сватба. „Така избрах вечното приключение - Леа!“.

Казасян се надява да няма шум, извън оркестъра, за неочакваната промяна в гражданското им състояние. Вечерта обаче Леа тържествено обявява от сцената, че двамата вече са семейство. Всички ръкопляскат и ги поздравяват, но стеснителният Еди се скрива в гримьорната. Публиката скандира името му, но той събира куража да се яви чак в края на програмата.

Животът им е непрекъсната веселба. Почти никога не остават сами. Цялата столична бохема другарува с Леа. Животът им се побира в един куфар. Никога не обядват у дома. Управителят на Руския клуб всеки ден чете на Леа менюто по телефона, за да си избере хапване. На турнето в Румъния са заедно, но за Полша певицата заминава сама и ужасно страда за любимия си, дотогава не са се разделяли. Плаче по телефона, пише на любимия си „арменец“, както го нарича, картички и по няколко писма на ден. След завръщането й идва нов удар - отказ на ангажименти и турнета, властите не й разрешават да замине дори за съседна социалистическа страна. Едва през 1962 г. Леа и Еди получават позволение за работа в странство. Следващите десе години са триумфални за тях - Виена, Белград, Берлин. Иванова не слиза от страниците на вестниците и списанията, всеки ден дава интервюта за радио или телевизия. Импресариите й осигуряват фризьор, гримьор и стилист.

Целият Берлин е облепен с нейния лик, всяка вечер я аплодират по 4000 души във „Фридрихщатпалас“. Германската столица е луда по българката и нейния оркестър. Леа не е забравила уроците на Илка Попова, че ако искаш да бъдеш звезда, тлябва да се държиш като такава. С Еди за целия си хонорар си купуват чисто нов „Мерцедес 28 CL“. Западногерманският импресарио Лоренц Райх изненадано пита: „Всички български изпълнители ли карат такива коли?” „А, не, само ние“, изсмива се Леа. След тази случка те подписват възможно най-добрия договор за пет години лансиране и работа в Западна Европа. Това е времето на шеметни успехи и непрекъсната смяна на Цюрих с Мюнхен, Амстердам със Стокхолм. Те са щастливи и влюбени. Еди се грижи за своята звезда. Но идва предложение от американски импресарио, което би могло да промени живота на Леа завинаги. То не включва мъжа й. Тя не си дава дори секунда за обмисляне. „Не мога нито миг без Еди, а вие ми предлагате да живея две години без него.“ Години по-късно Казасян ще й признае, че през цялото време го е мъчила съвестта. „Ти жертва най-големия шанс в живота си, за да бъдеш звезда в моя оркестър.“ „Ей, арменец, най-важното е, че бяхме винаги заедно“, усмихва се Леа. Тя знае, че музикантът на нейното сърце понякога й кръшка, но винаги дискретно и никога за дълго, затова преглъща обидата.

Те наистина имат всичко - млади и влюбени са, печелят като звезди, записват плочи, заминават за Америка, стигат дори до Порто Рико, отколешна мечта на Леа. „От толкова години ме чакаш, Чико...“, шегува се певицата. Там се оказват на 12 декември, рождения ден на Еди. Съпругата му решава да заложи в казиното на номер 12 и печели. Дава цялата сума за масивен златен часовник, който му подарява. През целия си живот Леа няма отношение към парите - подарява вещите си, винаги тя плаща сметката. Дежурната й реплика е: „Не разбирам от финанси, питайте арменеца.“

Двамата решават да се завърнат в родината заради носталгията и тъгата на Леа по любимия й кафяв пудел Рики. Еди признава в спомените си: „Това бяха години на борба, униние и много слава. Това бяха първите, най-хубавите десет години от нашия съвместен живот. Когато се върнахме в София в онзи ден, бяхме много щастливи.“ А в родината се носят легенди за несметните им богатства - че имат самолет, собствен кораб, ще купуват Слънчев бряг...

Вече имат дом и на 13 август 1971 г. в него Леа отпразнува шумно рождения си ден. Уж всичко е наред, но Еди Казасян се влюбва. Ударът е тежък, защото това не е поредната изневяра. Любовницата му ражда дете, той се чуди как да подели времето между двете си семейства.

След турне в Канада през април 1976 г. Леа получава тежък инсулт. Еди се разкъсва от вина. „Не се обвинявай, арменец, получих инсулта заради Рики, не заради теб“, успокоява го жена му (любимото й куче умира малко преди това). Певицата остава с напълно парализирана лява страна, а Еди й помага безрезервно. Той разбира, че ако тя се раздели със сцената, ще се раздели с живота и затова й организира концерт.

След толкова години заедно двамата са като скачени съдове. Когато на нея й се парализира лявата ръка, Еди получава силни болки в своята. Просто са се сраснали един с друг. „Ще бъда с теб до последния си дъх“, й казва една вечер Еди. И така става...

Ив Монтан и Гойко Митич полудават по нея

В две поредни години (1978 и 1979) Леа Иванова общува в Париж с Ив Монтан. Френският певец и актьор от италиански произход споделя суперлативите, които сипят френските вестници за изпълненията й.Тя идва от зали и клубове, в които са гостували единствено изпълнители от ранга на Марлене Дитрих, Хари Белафонте,Том Джоунс, Ърта Кинг.

Ив Монтан признава пред българката, че е омагьосан от нея и я моли за среща. Очевидци твърдят, че тя е осъществена. И то не веднъж. Моментът за Монтан е деликатен. Той току-що е приключил световно обсъждания си роман с Мерилин Монро. Съпругата му, актрисата Симона Синьоре, не е преглътната публичното унижение. Какво точно се е случило между Ив и Леа, остава тайна.

Индианският вожд“ на германското кино Гойко Митич също пада жертва на всепобеждаващия чар на певицата. Той е 17 години по-млад,но Леа изглежда поне 10 години по-млада от възрастта си. Запознават се във„Фридрихщатпалас“, където Митич е поканен от Апостол Карамитев, стар приятел на Леа и на Еди. Гойко остава поразен, щом я вижда. Апостол ги запознава зад кулисите. „Индианецът“ изпраща кошници с рози, кани я на снимките на„Синовете на Великата мечка“. Леа обаче не отстъпва пред ухажването му. Години по-късно, когато Гойко става знаменитост,тя призвана пред колежки: „Можех да имам този мъж, но нали съм си загубена...“

Стоянка Мутафова за нея

Госпожа Стихийно бедствие определя с няколко думи сложната природа на своята приятелка и наборка Леа Иванова: „Тя беше прекрасна лъжкиня. Лъжите бяха нейните несбъднати мечти. Всекидневието не я задоволяваше.Градеше кули. Беше безстрашна във всичко.Ненаситна. Животът й беше очарование.Стоеше разголена пред нас, неподправена,без преструвки... Крайностите й бяха артистични. Нямаме официално запознаване.От мига, в който се видяхме, си казахме„Здрасти!“ като познати от древни времена. От мен към нея и от нея към мен винаги нещо е вървяло. Силна жена. И много харесвана беше. Всяка на нейно място би въртяла мъжете, но тя - не!Потъваше в любовта. Беше достойна в любовта - даваше и искаше. Не беше флиртаджийка. Носеха се приказки за нея... А тя беше сериозна, кристално чиста в любовта...“

понеделник, 17 февруари 2014 г.


В Сайгон пърпорят над 6 млн. мотоциклета

Магдалена ГИГОВА

Всичко, което ние, българите, знаем за Виетнам, е или невярно, или пресилено, или болезнено остаряло. А това става ясно едва на място.

1.Митът за пълчищата велосипеди
Сайгон, градът на хилядите колелета, вече е мегаполисът на милионите мотопеди. При население почти 10 млн. души пърпоретките са над 6 млн. и сякаш продължават да се размножават чрез просто делене. С велосипеди се придвижват или безнадеждно бедните местни, или безпочвено смелите туристи. Наистина доста хотели предлагат безплатно колелета на гостите си, но да се придвижваш с тях из Сайгон е криминално престъпление срещу личността. В уличното движение там „зебрата“ е просто декорация, светофарът - предположение, а пешеходецът - парий презрян, на когото всяко пресичане може да му е за последно.

Мотопедистите, а и доста пешеходци задължително се предпазват от уличния прах с нещо като сутиен за уста. Добре прилепващите маски се продават навсякъде, понякога са прикрепени към шапки с периферия, от което носещият ги заприличва на извънземно. А десените са невероятни - включително маска с логото на клетия страдалец „Люи Вюитон“. Между другото преплетените букви L и V красят дори нискокачествени клинове, чорапи с отделен палец за носене с джапанки и дори домакински гъби.

2. Виетнамското кафе има вкус на счукани дървеници
Може по времето на развития социализъм, което роди изречението „турското кафе е виетнамско“, братята да са ни пробутвали по линия на СИВ отявлени боклуци, но днес кафето в Сайгон е туристическа атракция заедно с тунелите и катедралата „Нотр дам“. Всеки магазин за сувенири предлага несметни видове мляно и на зърна в примамливи етноопаковки - дъхаво, ароматно, силно, черно. При това далеч не за жълти донги (виетнамската валута).

3. Всички знаят за България
Не само никой не си спомня българо-виетнамската дружба, която изпрати хиляди работни мравки с дръпнати очички към нашите строежи и предприятия преди 30 години, ами изобщо не знаят, че има държава България и къде е тя. Приемат с разбираща усмивка обяснението „малка страна в Европа, граничеща с Гърция“, но по погледите личи, че и за наследниците на древна Елада не са чували.

4. Ядат кучета
Драстичното намаляване на популацията от бездомни помияри край едновремешните виетнамски общежития в София ще се окаже градска легенда. Едва ли местните нрави са еволюирали дотолкова, че лаещото четириного да се превърне от блюдо в обожаван любимец. Почти няма магазин без куче компаньон на собственика (а понякога и 2-3) . В Сайгон ги глезят и ухажват, возят ги на мотопед в специални столчета, купуват им кокетни дрешки и е някак емоционално нелогично стопаните им след всички тези грижи да ги сготвят с ориз.

Всъщност, „по паспорт“ Сайгон се води град Хо Ши Мин - кръстен на бившия борец срещу френския колониализъм, премиер и президент на социалистически Виетнам. Само дето препускащият азиатски тигър се отдалечава от идеите на комунизма със скорост 160 млрд. долара годишно. Толкова е брутният вътрешен продукт на страната според данни от Световната банка. Туристите, които заливат Сайгон, обаче не се интересуват много от идеология и икономика. Влекат ги топлият климат и топлите усмивки, евтините забавления и типичните за държавата атракции, вкусната и екзотична храна.

Подземният свят Ку Чи

Единствено във Виетнам човек може да преживее неповторимото усещане да се превъплъти в тунелен плъх. Така американците наричали виетнамските партизани и собствените си войници, които дръзвали да преследват готовите на всичко противници. Тунелите Ку Чи на около 70 км от Сайгон са започнати по времето на френския колониализъм, но тогава са били дълги едва 6 км. По време на войната със САЩ достигат 200 км! По някои от тях можеш да стигнеш до Хо Ши Мин, по други до река Сайгон, трети прерастват в оръжейни работилници, спални, кухни, дори... детски градини. Да, защото на всеки 10 бойци е имало по една жена, която да им готви. Комините на кухните излизали най-малко на 100 метра по-далеч, отдушниците се маскирали като термитници, а изкопаните само с малка лопатка и кошничка за пръстта тунели понякога били на три етажа - най-отгоре жилищните помещения, по средата боеприпасите, а най-долу скривалищата.
 
На изсипаните от небето над 500 000 мръсни бомби, напалма и съдържащия изключително отровния диоксин „ейджънт ориндж“ виетнамските партизани отговаряли със също толкова мръсна, безпощадна и унищожителна „война на парче“. С риск за живота и здравето си, защото от 19 000, живели в тунелите, оцелели само шест. И то далеч не всички са убити от врага - мнозина си отивали от недохранване, липса на слънчева светлина, срутвания. А самите американци, опълчили се на клаустрофобията, за да се бият на техен терен, с месеци не се къпели и ядели само виетнамска храна, за да не ги усетят по различната миризма.
Капаните на партизаните са безмилостни и изобретателни. Създадени с подръчни средства с идеята да убият максимално много нашественици - бамбукови колове в дъното дупка, на замаскирана като тревна туфа, пирони, които се забиват, когато отвориш врата, макари с метални остриета, смазващи крака, попаднал между тях, до пълното му премазване....
И понеже на четвъртата дупка в земята вниманието на туристите се размива, екскурзоводите са облечени в защитни цветове с типичните за партизаните шапки. Манекени в естествен ръст представят сцени от бита на тунелните плъхове, всеки може да се качи на пленен американски танк, да гребне шепа вода от бамбуковия водопровод и дори да си купи сандали, направени от стари автомобилни гуми. Каишките им така са хитроумно направени, че да създават илюзията за движение в обратна посока. Най-завладяваща и страшновата обаче е последната част от посещението - смелчаците могат да изминат финалните 250 метра, като изпитат на гърба, коленете - а понякога и с цената на цицини на главите си - какво е да бъдеш тунелен плъх. Стига, разбира се, да нямат клаустрофобия, астма или наднормено тегло. Специално заради по-едричките представители на бялата раса демонстрационната отсечка е направена по-широчка, но ако действително е така - истинските тунели явно са бебешки размер. Изтощените могат да избягат през някой от аварийните изходи, а упоритите финишират с ожулени крака, но щастливи, че са постигнали победа над страховете си.
И ако тук американците могат да решат, че войната е имала и забавна страна, в специализирания музей снимките ще им докарат трайна депресия. Но пък личните истории на онези, които са получили награди „Пулицър“ заради тях, са пример за журналистически хъс.

В другия край на туристическия полюс е катедралата

Нотр дам дьо Сайгон“

Виетнамското копие на „Парижката света Богородица“. Тя е построена само за три години (1877-1880) и всички материали за нея са донесени от Франция през Марсилия. Цената от 2,5 млн. франка навремето е била космическа. Мраморната стауя на Дева Мария пред нея е едно от задължителните места за снимки в Сайгон. Но онези, които очакват пищна декорация вътре в храма, ще останат разочаровани. Вдясно от „Нотр дам дьо Сайгон“ е сградата на централната поща, в която все още може да се обадите по телефона от някоя от старинните кабини. Готическата постройка е дело на архитекта на Айфеловата кула и е любимо място на новобрачните виетнамци за запечатване на любовта им. За целта някои си водят не само професионални фотографи, а и гримьори и осветители. Вътре френският разкош странно съжителства с огромния портрет на „Чичко Хо“, както наричат Хо Ши Мин. За тези, които се притесняват да се пазарят, а искат качествени сувенири - пощата е мястото, където могат да ги открият. Друг любим обект на туристите е покритият пазар Бен Тан, който също е от колониалните времена. Днес в безкрайния му лабиринт човек може да се изгуби и отново да се намери, стиснал мечтаната (или абсолютно нетърсена) покупка в ръка. Последните три забележителности са в т.нар. Дистрикт едно - любимият район на бекпекърите (от английската дума backpacker - „човек с раница“). За незапознатите с професионалния жаргон това са най-мразените туристи в бранша. Те пътуват и нощуват възможно най-евтино, хранят се със сандвичи или (както в Сайгон) в улични капанчета и създават калабалък, без да влагат почти нищо в местната икономика. Малките хотелчета и заведения във веселия квартал, който и през нощта се оглася от младежка глъчка с всички възможни акценти на английския, обаче се борят за всеки клиент. Стаите са просторни и чисти, интернетът - безплатен и на корем, някои предлагат международни телефонни разговори без пари или всекидневно пране на чифт дрехи. В кръчмичките всяка втора бира или коктейл са безплатни... Е, в младежката гмеж понякога се срещат и откровени чичковци, стиснали за ръка невръстна виетнамка, а в някои салони за масаж може да ви изгледат пределно стреснато, ако наистина поръчате такъв.

И посетителите на луксозните хотели, и притежателите на раници обаче задължително минават през водния куклен театър, защото тази атракция е типично виетнамска, вписана е в нематериалната съкровищница на ЮНЕСКО и може да се види единствено тук. Жанрът е древен и изпълнението никак не е лесно, а сюжетите са простички и отразяват вековния скромен бит на виетнамците - риболов, садене на ориз, оран, борба с дракони. Старинните лакирани марионетки незнайно как се движат по водната повърхност. Мокрите кукловоди са скрити зад плътна завеса. Те играят до кръста във вода и изкусно движат куклите, прикрепени на дълги бамбукови пръчки. Оркестърът, който изпълнява музиката и звуковите ефекти на живо, дава всичко от себе си, въпреки че играят една и съща пиеса по три пъти на вечер. Макар и без специална техника, ефектите, постигнати с няколко фенера, вода и малко бенгалски огън, са изумителни. След представлението всеки от публиката се мята на велорикша, която някои наричат „тук-тук“, а други „тайшу“, за да се наслади на светлините на Сайгон от палубата на корабче, плаващо по едноименната река. Е, удоволствието от приключението леко се понащърбва от непрекъснатите предупреждения да пазите чантата, фотоапарата или мобилния си телефон от профучаващите край велорикшата мотоциклети. Украсеният с безброй светлини кораб се поклаща в тон с изпълненията на фолклорен оркестър. Най-много овации (след вкусната виетнамска храна, пригодена за по-чувствителното евро-американско небце) печели странният струнен инструмент дан бао, който въпреки невзрачния си вид на кратунка върху дъска с една струна издава звуци като орган под пръстите на вещ музикант. Когато зазвучава „Подмосковные вечера“, руснаците изпадат в екстаз и ръсят щедри бакшиши.
Пътуването до делтата на река Меконг е само за хора, които досега не са виждали оризище, не са били атакувани от лодките на плаващ пазар и наистина искат да видят как виетнамците произвеждат мед. За останалите е скука. Ще я разсеят, ако отидат до Чайнатаун. Китайците в Хо Ши Мин са повече от милион и са пристигнали преди три века. Те не говорят официалния в метрополията мандарин, а общуват на кантонски диалект. Не че проглушеният от унищожителния пазарлък клиент в Китайския пазар може да усети разликата. Построената в началото на ХХ век сграда е като филиал на Илиянци, обогатен с безкрайни върволици от щандове с незнайни храни и подправки.

неделя, 16 февруари 2014 г.

Поредица на Преса - Великите български любови на ХХ век
Парашкев Хаджиев бил кум на седмата си жена

Гаранционният срок на браковете му бил 5 г. Този с голямата му любов изкарал 15 - до смъртта му

Магдалена Гигова



Композиторът Парашкев Хаджиев бил известен с това, че като се влюби, се жени. И така - цели седем пъти. Но последната съпруга, оперната певица Людмила Хаджиева е голямата му любов. Сякаш всички други бракове са били генерална репетиция за седмия. Куриозното е, че преди да сключи брак с нея, маститият творец й е бил... кум.

Когато се запознават, Людмила е третокурсничка в консерваторията. Нейният годеник, обещаващ тенор, я води на прослушване при мастития композитор в дома му на ул. „Малуша” в „Лозенец”. Той не подозира, че тази среща ще е съдбовна и за тримата. Младата певица умира от страх как ще се представи, но изпява блестящо прочутата ария на Чочосан от второ действие на операта „Бътерфлай”. Това е една от най-често играните роли в по-нататъшната й кариера. Когато заглъхва последният тон, Людмила плахо поглежда към Хаджиев каква ще е реакцията му. Той обаче е благосклонен. За да я успокои, започва да я разпитва има ли музиканти в рода й. Тя отговаря, че баща й е лекар, но всички в семейството й пеят, особено майка й. „Тя имаше разкошен глас, едва ли мога да се меря с нея.”
Майка ти ти е дала такава дарба, че трябва да бъдеш безкрайно доволна", поощрява я композиторът. Той също е с музикантска семка – парашкев Хаджиев е син на основателя на Софийската опера – диригента Тодор Хаджиев, и на оперната прима Дойчина Хаджиева. По онова време е известен като един от най-продуктивните български композитори, професор в музикалната академия, народен артист. Студентката е поласкана, окрилена и очарована. Логично е, когато след няколко месеца тя и годеникът й решават да се оженят, да поканят Хаджиев за кум. След това пътищата им задълго се разделят. Семейството се притеснява да не би кумът им да реши, че се надяват на протекции и не поддържат връзка с него. Людмила (бъдеща Хаджиева) завършва консерваторията при проф. Цветана Дякович, специализира при проф. Благовеста Карнобатлова-Добрева и отива да пее в булгаската опера ,където е назначен мъжът й след дълга специализация в чужбина. Тя само дочува пикантните клюки за поредната женитба, забежка или увлечение на кума си, които се носят като легенди в музикантските среди.
Идва фаталната 1979 година! В Бургас ще поставят операта на Парашкев Хаджиев „Лето 893-то”. Людмила е радпределена да пее ролята на Севина. Междувременно тя и мъжът й решават да се разделят след 7 години брак. Въпреки, че ги свързва синът им Светослав, отношенията им са охладнели. В полученият емоционален вакуум избухват чарът и галантността на прочутия композитор. По време на репетициите прескачат нолтови дъги помежду им. Седмица след като разводът й влиза в сила, Людмила се жени за Парашкев Хаджиев. Разликата във възрастта им от 35 години е скандална за 1980 г. (а за някои пуритани и днес).
Той е на 68, тя на 33, но и двамата твърдят, че не я усещат.

Съвременници на маестрото обясняват причината: „Имаше вид на кабинетно старче, което не излиза от библиотеките, а всъщност беше голям любовчия. Хвалеше се, че прави любов 2 пъти дневно – сутрин, като стане, и вечер преди лягане. Казваше, че една жена е вярна на мъжа си, докато редовно си получава порцията интимно общуване”.

Истината е, че като дългогодишен педагог, професорът общува само с млади хора и от тях възприема бунтарския дух и съвременните представи. Людмила пък не се притеснява от факта, че е съпруга номер седем. В крайна сметка нито една от предишните шест не се е разделила с горчивина - на всяка от тях Хаджиев е оставил семейното жилище като истински кавалер. Людмила разкрива неговата гледна точка: "Той казваше, че винаги е вярвал в любовта и затова е постъпвал честно със своите съпруги - всеки път, когато е имал връзка с жена, й е предлагал брак. Но все е излизал разочарован по различни причини. Сред тях има певици, две пианистки, всички са свързани с музиката. При нас се получи някаква много силна страст. Някак постепенно навлизахме в същността на чувствата. Препятствията като че ли ги нагорещяваха.

Композиторът, известен с непривиримия си нрав и остър език, в присъствието на жена си става друг човек. Той самият няма деца и с ширлоко сърце приема сина й от първия брак, дава му уроци по пиано, дори иска да го осинови, но Людмила не иска да го разделя от истинския му баща.

"Парашкев е мъжът на живота ми. За мен друг не съществува, не е имало, няма и да има. Голямата разлика във възрастта ни нямаше никакво значение. Любовта ни бе над всичко. Той беше необикновен човек. Изключителен кавалер. Животът ми с него бе като вълшебна приказка. Това е човекът, който ми даде най-красивите емоции, които една жена може да изживее. Сърцето му беше отворено за малките неща. Непрекъснато намираше вдъхновение – в песента на птичките, в детския смях, в шума на листата, в галещия косите ми вятър. Вдъхновяваха го книгите, поезията. Трогнеше ли душата му някой красив стих, той веднага го обличаше в музика. Беше влюбен в творчеството на Йовков, затова и неговата "Албена" бе една сбъдната мечта", разказва Люси Хаджиева. - "Бях безкрайно щастлива с него, въпреки че често боледуваше. Болестите му се активираха странно в периода около рождения му ден. Но беше човек с голяма енергия и преодоляваше проблемите. Заедно пътувахме из Европа, когато поставяха негови опери и концерти. Пяла съм почти на всичките. Изпълняваше всяко мое желание. Чувствах се като принцеса, а той беше моят благородник и покровител. Имах всичко, за което млада жена може да мечтае. Избягвах да се заглеждам по витрините, защото веднага улавяше погледа ми, хващаше ме за ръка и ме въвеждаше вътре за поредния подарък", спомня си Людмила.
През 1983 г. тя постъпва в Националната опера. Съпругът и идва на всички спектакли и винаги сяда на втория ред на партера вляво. От Съюза на композиторите решават, че най-сетне се е кротнал и го избират за председател. Поредицата от бракове и разводи била аргументът да не го издигат на този отговорен пост, въпреки написаните от него 21 опери, 6 оперети, 3 мюзикъла, 1 балет; повече от 500 хорови, над 1000 детски и училищни, 20 естрадни песни и близо 5000 хармонизации на народни песни.

"Музиката беше неговият живот. Колкото взискателен и строг като професионалист, толкова честен, сърдечен и благороден беше той”, спомня си Людмила Хаджиева. - Имаше някакъв магнетизъм в него. Помагаше на всеки с каквото можеше. Удивителна личност. Имаше велико чувство за хумор, а да не говоря за ненадминатия му кулинарен талант. Досегът ми с този човек непрекъснато ме обогатяваше, зареждаше ме с енергия, даваше ми всеки ден криле. Аз ги разпервах и се чувствах като щастлива пееща птица – безметежна, волна, влюбена и обичана. Понякога се връщах огорчена от театъра, а той ми казваше: "Ти си виновна за това, защото си допуснала да се държат с теб така!" Беше абсолютно принципен и директен човек. Можеше да си даде живота за някого, но усетеше ли недобронамереност, ставаше страшно. Държеше на достойнството си", споделя седмата и последна съпруга.
Здравето на Парашкев Хаджиев се влошава след неуспешна операция от катаракта. От притеснение получава инсулт и девет денонощия е в кома. Издъхва на 80-годишна възраст на 28 април сутринта, часове след рождения си ден на 27-и. Малко преди да издъхне, Парашкев Хаджиев сподея пред свой приятел: "Ех, защо не съм 20 години по-млад, за да поживея още малко с Людмила”.

"Останах сама. Не търсих друг. След като съм имала такъв съпруг, не мога да го заменя с никого, нито пък е възможно да започна да живея по друг начин. На него дължа всичко - и оформянето като певица, и мирогледа, и това, че все още оцелявам. Защото той ми даде безценни съвети за живота. Щастлива съм, че съдбата ме срещна с него", казва Людмила Хаджиева. Тя продължава да пее в операта до 2006 г., да преподава на студентите си, да се радва на сина си Светослав, снаха си Таня, която е нейна ученичка и внучката си Люси.
До кончината си през 2013 г. Людмила е убедена, че бракът й с Парашкев Хаджиев е съдбовно щастие.

Клуб „Шеста съпруга”

- Първата жена на Парашкев Хаджиев е е мецосопраното Мара Хинова. Както при всяка от връзките му, тя му е студентка. Бракът им продължава 5 години. Двамата нямат деца. Разделят се, защото Маестрото хлътва безнадеждно по друга своя студентка – Елена Златарова.

- Брак номер две е още по-кратък. Близки до композитора твърдят, че се е разпаднал, защото и Елена не успява да му роди наследник.

- Съпруга номер 3 е спинтовият сопран Лили Табакова, разбира се, студентка на професора. Докато „живеят в грях” Парашкев Хаджиев нееднократно е привикван от ректора на Консерваторията, защото развалял морала в учебното заведение. Напук на гоненията Табакова и Хаджиев ке женят, но семейството им не просъществува по-дълго от „гаранционния срок” на браковете му – 5 години.

- Студентката по пиано Олга е поредната муза на влюбчивия музикант. Цели 5 години той устоява на изкушенията и остава с нея. По онова време вдъхновението му е в своя апогей. Идилията обаче свършва с поредния развод.

Ръководството на консерваторията му поставя ултиматум да престане със сватбите си. Хаджиев уж обещава да мисли повече преди да се завтече към гражданското.

- Няколко месеца след „сериозния разговор” надява халката на диригентката Роза Йоцова. По традиция – закратко.
Половинка №6 е пианистката Маргарита Драганова. Малко след женитбата палавникът-композитор хлътва по певицата Галя Йончева. Бракът се разпада гръмогласно.

Сървайвър

Първата оперета на Парашкев Хаджиев – „Деляна”, е жестоко критикувана и свалена от сцената на Музикалния театър през 1952 година. От днешна гледна точка историшята е смешна, но навремето е можело да съсипе всяка кариера. „Деляна” е обругана, заради танца на суингите и зозите” (така по онова време са наричали „морално упадъчните” младежи, които носели тесни панталони и къси поли). НВисш партиен функционер гледал представлението и се е възмутил, че по сцената се фръцкат дамички с тесни поли и кавалери с шапки и бастуни. Те били обявени от него за буржоазни персонажи, несъвместими със соцреализма. При този идеологически разгром всеки композитор би се уплашил и би кривнал в друг жанр, Хаджиев обаче продължава да пише сценична музика и само след 3 години, пак в Музикалния театър, поставят втората му оперета „Айка“, която постига огромен успех, а след още две години - през 1957 г., отново в същия театър е премиерата на първата му опера „Имало едно време”.






Стаси Санлин: Огън от Казахстан и сексапил от Дубай

  Стаси Санлин: Огън от Казахстан и сексапил от Дубай Тя е символ на новата вълна в електронната музика Най-опасната, най-секси и най-неудър...