Показват се публикациите с етикет Нотр дам дьо Сайгон. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Нотр дам дьо Сайгон. Показване на всички публикации

понеделник, 17 февруари 2014 г.


В Сайгон пърпорят над 6 млн. мотоциклета

Магдалена ГИГОВА

Всичко, което ние, българите, знаем за Виетнам, е или невярно, или пресилено, или болезнено остаряло. А това става ясно едва на място.

1.Митът за пълчищата велосипеди
Сайгон, градът на хилядите колелета, вече е мегаполисът на милионите мотопеди. При население почти 10 млн. души пърпоретките са над 6 млн. и сякаш продължават да се размножават чрез просто делене. С велосипеди се придвижват или безнадеждно бедните местни, или безпочвено смелите туристи. Наистина доста хотели предлагат безплатно колелета на гостите си, но да се придвижваш с тях из Сайгон е криминално престъпление срещу личността. В уличното движение там „зебрата“ е просто декорация, светофарът - предположение, а пешеходецът - парий презрян, на когото всяко пресичане може да му е за последно.

Мотопедистите, а и доста пешеходци задължително се предпазват от уличния прах с нещо като сутиен за уста. Добре прилепващите маски се продават навсякъде, понякога са прикрепени към шапки с периферия, от което носещият ги заприличва на извънземно. А десените са невероятни - включително маска с логото на клетия страдалец „Люи Вюитон“. Между другото преплетените букви L и V красят дори нискокачествени клинове, чорапи с отделен палец за носене с джапанки и дори домакински гъби.

2. Виетнамското кафе има вкус на счукани дървеници
Може по времето на развития социализъм, което роди изречението „турското кафе е виетнамско“, братята да са ни пробутвали по линия на СИВ отявлени боклуци, но днес кафето в Сайгон е туристическа атракция заедно с тунелите и катедралата „Нотр дам“. Всеки магазин за сувенири предлага несметни видове мляно и на зърна в примамливи етноопаковки - дъхаво, ароматно, силно, черно. При това далеч не за жълти донги (виетнамската валута).

3. Всички знаят за България
Не само никой не си спомня българо-виетнамската дружба, която изпрати хиляди работни мравки с дръпнати очички към нашите строежи и предприятия преди 30 години, ами изобщо не знаят, че има държава България и къде е тя. Приемат с разбираща усмивка обяснението „малка страна в Европа, граничеща с Гърция“, но по погледите личи, че и за наследниците на древна Елада не са чували.

4. Ядат кучета
Драстичното намаляване на популацията от бездомни помияри край едновремешните виетнамски общежития в София ще се окаже градска легенда. Едва ли местните нрави са еволюирали дотолкова, че лаещото четириного да се превърне от блюдо в обожаван любимец. Почти няма магазин без куче компаньон на собственика (а понякога и 2-3) . В Сайгон ги глезят и ухажват, возят ги на мотопед в специални столчета, купуват им кокетни дрешки и е някак емоционално нелогично стопаните им след всички тези грижи да ги сготвят с ориз.

Всъщност, „по паспорт“ Сайгон се води град Хо Ши Мин - кръстен на бившия борец срещу френския колониализъм, премиер и президент на социалистически Виетнам. Само дето препускащият азиатски тигър се отдалечава от идеите на комунизма със скорост 160 млрд. долара годишно. Толкова е брутният вътрешен продукт на страната според данни от Световната банка. Туристите, които заливат Сайгон, обаче не се интересуват много от идеология и икономика. Влекат ги топлият климат и топлите усмивки, евтините забавления и типичните за държавата атракции, вкусната и екзотична храна.

Подземният свят Ку Чи

Единствено във Виетнам човек може да преживее неповторимото усещане да се превъплъти в тунелен плъх. Така американците наричали виетнамските партизани и собствените си войници, които дръзвали да преследват готовите на всичко противници. Тунелите Ку Чи на около 70 км от Сайгон са започнати по времето на френския колониализъм, но тогава са били дълги едва 6 км. По време на войната със САЩ достигат 200 км! По някои от тях можеш да стигнеш до Хо Ши Мин, по други до река Сайгон, трети прерастват в оръжейни работилници, спални, кухни, дори... детски градини. Да, защото на всеки 10 бойци е имало по една жена, която да им готви. Комините на кухните излизали най-малко на 100 метра по-далеч, отдушниците се маскирали като термитници, а изкопаните само с малка лопатка и кошничка за пръстта тунели понякога били на три етажа - най-отгоре жилищните помещения, по средата боеприпасите, а най-долу скривалищата.
 
На изсипаните от небето над 500 000 мръсни бомби, напалма и съдържащия изключително отровния диоксин „ейджънт ориндж“ виетнамските партизани отговаряли със също толкова мръсна, безпощадна и унищожителна „война на парче“. С риск за живота и здравето си, защото от 19 000, живели в тунелите, оцелели само шест. И то далеч не всички са убити от врага - мнозина си отивали от недохранване, липса на слънчева светлина, срутвания. А самите американци, опълчили се на клаустрофобията, за да се бият на техен терен, с месеци не се къпели и ядели само виетнамска храна, за да не ги усетят по различната миризма.
Капаните на партизаните са безмилостни и изобретателни. Създадени с подръчни средства с идеята да убият максимално много нашественици - бамбукови колове в дъното дупка, на замаскирана като тревна туфа, пирони, които се забиват, когато отвориш врата, макари с метални остриета, смазващи крака, попаднал между тях, до пълното му премазване....
И понеже на четвъртата дупка в земята вниманието на туристите се размива, екскурзоводите са облечени в защитни цветове с типичните за партизаните шапки. Манекени в естествен ръст представят сцени от бита на тунелните плъхове, всеки може да се качи на пленен американски танк, да гребне шепа вода от бамбуковия водопровод и дори да си купи сандали, направени от стари автомобилни гуми. Каишките им така са хитроумно направени, че да създават илюзията за движение в обратна посока. Най-завладяваща и страшновата обаче е последната част от посещението - смелчаците могат да изминат финалните 250 метра, като изпитат на гърба, коленете - а понякога и с цената на цицини на главите си - какво е да бъдеш тунелен плъх. Стига, разбира се, да нямат клаустрофобия, астма или наднормено тегло. Специално заради по-едричките представители на бялата раса демонстрационната отсечка е направена по-широчка, но ако действително е така - истинските тунели явно са бебешки размер. Изтощените могат да избягат през някой от аварийните изходи, а упоритите финишират с ожулени крака, но щастливи, че са постигнали победа над страховете си.
И ако тук американците могат да решат, че войната е имала и забавна страна, в специализирания музей снимките ще им докарат трайна депресия. Но пък личните истории на онези, които са получили награди „Пулицър“ заради тях, са пример за журналистически хъс.

В другия край на туристическия полюс е катедралата

Нотр дам дьо Сайгон“

Виетнамското копие на „Парижката света Богородица“. Тя е построена само за три години (1877-1880) и всички материали за нея са донесени от Франция през Марсилия. Цената от 2,5 млн. франка навремето е била космическа. Мраморната стауя на Дева Мария пред нея е едно от задължителните места за снимки в Сайгон. Но онези, които очакват пищна декорация вътре в храма, ще останат разочаровани. Вдясно от „Нотр дам дьо Сайгон“ е сградата на централната поща, в която все още може да се обадите по телефона от някоя от старинните кабини. Готическата постройка е дело на архитекта на Айфеловата кула и е любимо място на новобрачните виетнамци за запечатване на любовта им. За целта някои си водят не само професионални фотографи, а и гримьори и осветители. Вътре френският разкош странно съжителства с огромния портрет на „Чичко Хо“, както наричат Хо Ши Мин. За тези, които се притесняват да се пазарят, а искат качествени сувенири - пощата е мястото, където могат да ги открият. Друг любим обект на туристите е покритият пазар Бен Тан, който също е от колониалните времена. Днес в безкрайния му лабиринт човек може да се изгуби и отново да се намери, стиснал мечтаната (или абсолютно нетърсена) покупка в ръка. Последните три забележителности са в т.нар. Дистрикт едно - любимият район на бекпекърите (от английската дума backpacker - „човек с раница“). За незапознатите с професионалния жаргон това са най-мразените туристи в бранша. Те пътуват и нощуват възможно най-евтино, хранят се със сандвичи или (както в Сайгон) в улични капанчета и създават калабалък, без да влагат почти нищо в местната икономика. Малките хотелчета и заведения във веселия квартал, който и през нощта се оглася от младежка глъчка с всички възможни акценти на английския, обаче се борят за всеки клиент. Стаите са просторни и чисти, интернетът - безплатен и на корем, някои предлагат международни телефонни разговори без пари или всекидневно пране на чифт дрехи. В кръчмичките всяка втора бира или коктейл са безплатни... Е, в младежката гмеж понякога се срещат и откровени чичковци, стиснали за ръка невръстна виетнамка, а в някои салони за масаж може да ви изгледат пределно стреснато, ако наистина поръчате такъв.

И посетителите на луксозните хотели, и притежателите на раници обаче задължително минават през водния куклен театър, защото тази атракция е типично виетнамска, вписана е в нематериалната съкровищница на ЮНЕСКО и може да се види единствено тук. Жанрът е древен и изпълнението никак не е лесно, а сюжетите са простички и отразяват вековния скромен бит на виетнамците - риболов, садене на ориз, оран, борба с дракони. Старинните лакирани марионетки незнайно как се движат по водната повърхност. Мокрите кукловоди са скрити зад плътна завеса. Те играят до кръста във вода и изкусно движат куклите, прикрепени на дълги бамбукови пръчки. Оркестърът, който изпълнява музиката и звуковите ефекти на живо, дава всичко от себе си, въпреки че играят една и съща пиеса по три пъти на вечер. Макар и без специална техника, ефектите, постигнати с няколко фенера, вода и малко бенгалски огън, са изумителни. След представлението всеки от публиката се мята на велорикша, която някои наричат „тук-тук“, а други „тайшу“, за да се наслади на светлините на Сайгон от палубата на корабче, плаващо по едноименната река. Е, удоволствието от приключението леко се понащърбва от непрекъснатите предупреждения да пазите чантата, фотоапарата или мобилния си телефон от профучаващите край велорикшата мотоциклети. Украсеният с безброй светлини кораб се поклаща в тон с изпълненията на фолклорен оркестър. Най-много овации (след вкусната виетнамска храна, пригодена за по-чувствителното евро-американско небце) печели странният струнен инструмент дан бао, който въпреки невзрачния си вид на кратунка върху дъска с една струна издава звуци като орган под пръстите на вещ музикант. Когато зазвучава „Подмосковные вечера“, руснаците изпадат в екстаз и ръсят щедри бакшиши.
Пътуването до делтата на река Меконг е само за хора, които досега не са виждали оризище, не са били атакувани от лодките на плаващ пазар и наистина искат да видят как виетнамците произвеждат мед. За останалите е скука. Ще я разсеят, ако отидат до Чайнатаун. Китайците в Хо Ши Мин са повече от милион и са пристигнали преди три века. Те не говорят официалния в метрополията мандарин, а общуват на кантонски диалект. Не че проглушеният от унищожителния пазарлък клиент в Китайския пазар може да усети разликата. Построената в началото на ХХ век сграда е като филиал на Илиянци, обогатен с безкрайни върволици от щандове с незнайни храни и подправки.

Албумът „Ангели сред нас“ с песни на Ваня Костова излиза през януари 2025-та г.

  Синът на Ваня Костова представя небесния й албум с 15 неиздавани песни 2024-та година е юбилейна за Боян Михайлов и майка му Сбъдването на...