Буров никога не изневерил на жена си

Ти и България сте ми двете любовници, едната на ума и живота ми, другата на чувствата и на сърцето ми, пише банкерът на съпругата си

Магдалена Гигова

Що не съм богатско чедо,
Буров да ми бъде дедо...

Фриволните строфи, които куплетистът Стоян Миленков през 30-те години пее по Радио София, доказват, че банкерът Атанас Буров е станал институция приживе. Непонятно е само как международният състезател по бридж, царят на анонсите не успява да предвиди бъдещето и се съгласява да стане министър без портфейл на 2 септември 1944 г. в правителството на Константин Муравиев? В личния си живот обаче финансистът не прави грешка. До 37-ата си годишнина той е известен с влечението си към хубави и дашни дами, за които понякога крайно недискретно се изказва пред приятели с пиперлив език. Но си намира майстора.

Годината е 1912. В двореца празнуват 18-ата годишнина на престолонаследника княз Борис. Приемът е невиждано пищен. Сред поканените са най-известните софийски семейства, генерали, чужди дипломати. Дамите се надпреварват по парижки тоалети. Под кристалните полилеи звучи романтична музика. Всички с нетърпение очакват да започне аристократичният френски танц котийон. Той е елегантната форма за сватосване. В него млади господа, хванали съдбата си в ръце, и нежни дами, узрели за сватба, показват уменията си да танцуват и да водят изискан разговор.

Танцмайстор е възпитаникът на Сорбоната и преуспяващ държавник Атанас Буров. Според правилата на котийона той разменя с всички кратки любезности на български, френски, английски, руски и гръцки език. В края на редицата съзира прелестна девойка. Покланят се взаимно: той сдържано, тя грациозно. Буров я заговаря на български, тя отвръща на превъзходен френски. Учуден, той й прави комплимент. Поруменяла, с искрящи сини очи, тя свенливо, но достойно отговаря. Той е привлечен от красотата й и от царствената й осанка. Тя - от фигурата му, излъчваща сила и увереност, от уменията му да разговаря с всекиго на всякакви теми. В този вълшебен миг за тях в залата изчезват светлините и музиката. Няма никого, само те двамата. Душите им се докосват и пламва любов от пръв поглед. Буров се интересува коя е девойката, достойна за принцеса. Тя е 17-годишната Смарайда, дъщеря на полковник Стефан Салабашев, но всички я наричат Майда. Приемът е дебютът й в обществото.

След седмица нетърпеливият Буров е препоръчан и представен на семейство Салабашеви. Той радушно е приет и това прекроява завинаги личния му живот. Банкерът е с 20 години по-възрастен и е натрупал опит в политическия живот на България. Бил е депутат в Третото Велико народно събрание (1911 г.) и дори подпредседател на парламента от 1 февруари 1912 г. Ловкият политик, безжалостният бизнесмен, хлевоустият женкар започва да ухажва любимата си като плах юноша с нежни писъмца, закачливи подаръци и цветя. Два месеца след годежа им Атанас Буров излива чувствата си: „8 юни, Горна Оряховица. Часът е 9 вечерта, всичко е утихнало; пред очите си имам портрета ти, а в сърцето си теб цялата и с цялото си същество чувствам радостно и гордо съзнание, че в живота ми е станало нещо безконечно важно и щастливо... Аз ще те направя щастлива, моя мила Майда, ще те заразя с моята любов и ще видиш какъв чудесен живот ще бъде нашият. Остави само сърцето си отворено, твоето чисто и непорочно сърце, аз ще го напълня с моята любов, то ще почувства към мене това, което аз чувствам към теб, и тогава ще бъдем безкрайно щастливи!“

Отговорът на Майда не е запазен, но той предизвиква още любовни излияния: „Г. Оряховица, 4 август 1912 г. С радост и щастие четох и повтарям твоето писмо и мислено целувам ръката, която е писала тези искрени и топли думи. Обичам те с всичката сила, с всичката свежест на първата и последна любов. Мила си ми, по-ценна си ми от всички блага. Без теб животът и светът за мене губят своят интерес. В душата ми пее тържествуващата песен на любовта. Аз чувствам, че твоето щастие и любовта ми към теб стават главна цел в живота ми.“

Финансистът заминава по делови причини за Виена и тъгува за любимата си: „Трябваше да се отделя от теб за няколко дни, за да почувствам до каква степен, любима моя, ти си ми необходима. Аз съм щастлив само когато върша нещо, свързано с теб, или когато се прибера в стаята си и мога да се вдълбоча в любовта си към теб. Едно от най-приятните ми мечтания е да си въобразявам, че сме заедно във Виена след сватбата ни. И всичко ми става интересно. Цялото ми същество се стреми към теб. Дните ми се струват дълги като години.“

Мечтанията за сватба се отлагат. Обявяват Балканската война - време за изпитание на чувствата. Атанас Буров ускорено завършва Школата за запасни офицери. Отлага датата на сватбата, прекъсва мандата си като подпредседател на Народното събрание и единствен от всички депутати се записва доброволец. Годеницата му дава своя снимка и икона на Света Богородица да го пази.

В каквито и окопи да се бие, Буров не спира да пише страстни писма на любимата си: „Мога само да ти кажа, че наближаваме Цариград и турците отстъпват по целия фронт. Не мога да бъда щастлив далече от теб, но те моля да вярваш, че съзнанието при изпълнение на дълга ми е много важно за моето вътрешно удовлетворение. Чувствам,че съм полезен. Най-сетне преживявам впечатления, че участвам в това страшно и необходими дело в поробените наши земи. Днес почиваме след няколко дни усилен военен поход. Нощес спах непробудно 10 часа, завит с твоето одеяло и облечен в кожухчето, което ти знаеш. Сега съм отпочинал и бодър. Мисля за теб, мила моя, с всичката нежност, която заслужаваш и на която душата ми е способна. Бъди спокойна, не тъжна. Вярвай в Бога и в съдбата, която не би ни събрала, ако смята да ни раздели. Ти приеми сърцето и душата на любещия те Атанас.“ Поручик Буров повежда атаката „на нож“, ранен е при Чаталджа и е награден с Орден за храброст.

Единственото, което има значение за него обаче, , чувствата им да бъдат взаимни. Двамата се венчават през април 1913 г. на стилна, но неособено разточителна церемония с пламенни думи: „Аз заслужавам твоята обич, Майдо, ако не за друго, то за дълбочината, святостта и чистотата на моята любов към теб. Но главно аз искам любовта ти, защото те искам щастлива, а ти не можеш да бъдеш напълно щастлива, ако не любиш човека, с който ще живееш цял живот, каквито и други вънкашни условия на щастие той да ти създаде.“

Красотата и доброто възпитание на Смарайда са оценени не само от чуждите посланици, които посещават дома им, но и при пътуванията им в чужбина. Един от дипломатите в английската легация в София в доклада си за Буров отбелязва: „Женен е за красива и приятна жена, на която напълно липсва онази претенциозност, която, изглежда, напада като зараза жените на повечето от българските политици.“
Майда ражда на Буров две деца - Стефан и Недялка, на които дава блестящо възпитание. Тя ръководи вътрешната и външната „политика“ на къщата. Често шета редом с прислугата, запретва престилка в кухнята заедно с виртуозната румънска готвачка.
Внучката на банкера Магдалена Каблешкова, омъжена за родственик на революционера Тодор Каблешков, споделя: „Знам, че отношенията между моя дядо и моята баба са били много искрени и чисти. Той се е отнасял към нея с голямо уважение и никога не й е изневерявал. Дори да е имал похождения с жени, те са били, преди да се ожени за нея, но не и след това.“Дебютантката укротявя плейбоя. Топлотата на чувствата, които откриваме в писмата на Буров до Смарайда, писани в началото на техния съвместен живот, нежността и благоговението пред семейството, чийто център е съпругата му, банкерът запазва до края на дните си. „Въпреки разликата в годините моите родители живееха щастливо, в пълно разбирателство и дълбоко уважение един към друг - споделя дъщерята Недялка Бурова. Тя е любимката на баща си и като нрав и темперамент е истинското момче в семейството.

Настават тежки дни за семейството. Буров е изгнаник в Париж. Бяга от ожесточения към него земеделски режим на Александър Стамболийски. С Майда са женени повече от 10 години, но финансистът продължава да се изразява като влюбен Ромео в писмата си. „Мисля за България, мечтая за теб. Ти и България сте ми двете любовници, едната на ума и живота ми, другата на чувствата и на сърцето ми. И двете сте ми еднакво мили, еднакво необходими, еднакво най-важните стимули на живота ми. Да изтръгна едната или другата от сърцето си, значи да откъсна част от себе си, да осакатя живота си.“

Хармонията между двамата става начин на живот. През 1940 г. финансистът наближава 65 години. Жоро Цветков описва Смарайда от онова време: „Атмосферата и уюта в дома на Буров в столицата и във вилата край Варна създава неговата съпруга Смарайда, или както всички я наричат, мама Майда. Годините са придали царствена осанка на фигурата й. Очите й, сини и дълбоки като морска вода, виждат всичко и всичко знаят за най-близките хора. Облеклото й е изискано, в тон с модата, съобразено със сезона, с часа от деня и мястото. Цялата излъчва спокойствие, властна сила и едва доловимия аромат на любимия й парфюм „Шанел“.

Онова, къето банкерът приема за висш признак за патриотизъм, се тълкува другояче от народната власт. След 9 септември 1944 г. царският министър е идеологически враг, независимо че е бил на поста по-малко от седмица. Буров е интерниран в Дряново. Майда самоотвержено споделя с мъжа си изгнанието и национализирането на цялото им имущество. Тя се грижи за разклатеното здраве на съпруга си, който трябва сутрин и вечер да се разписва в полицейския участък. За да се издържат, тя прави кукли. Видният български държавник приключва жизнения си път по тъжен и несправедлив начин. През 1952 г. народният съд постановява за Буров 20 г. строг тъмничен затвор. Практически е доживотен - той е на 76. Първоначално е в Шуменския затвор, а после в Пазарджишкия. През пролетта на 1954 г. здравословното му състояние се влошава. На 20 март изпраща последното писмо до жена си: „Искам да те видя в началото на април, да поживея поне 10 радостни, щастливи минути. Обичам те с цялото си сърце и душа. Твой Атанас.“

Според смъртния акт Буров е починал на 15 май 1954 г. в Пазарджишкия затвор от хроничен миокардит и пълна сърдечна недостатъчност на 79-годишна възраст.Жена му Смарайда и дъщеря му Недялка дълго разпитват на пазарджишките гробища, докато разберат, че в края на арменския парцел са погребани и затворници. Откриват пресен гроб. Възрастен свещеник се трогва от риданията им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. Слагат кръст с името му и цветя. На другия ден отиват да си вземат сбогом: съпругата - с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята - с баща си. Но мястото е изравнено с булдозер и утъпкано. Няма кръст. Няма цветя. Дори в смъртта си Буров не намира покой. Покрусените жени нямат сили да заплачат.

И въпреки това съдбата събира отново двамата, които са се обичали цял живот. През 1983 г. закриват арменските гробища край Пазарджик. Дъщерята пренася тленните останки на баща си и ги полага при майка си Смарайда.

Потомците

Потомците на Бурови - Стефан и Недялка вече са покойници. Те успяват да напуснат България през шейсетте години. Извежда ги френският премиер Жан-Жак Делмаз - съратник на генерал Дьо Гол и ръководител на Съпротивата, който през войната е бил преследван от Гестапо и се е укривал във вилата на Атанас Буров във Варна.

Живи са техните дъщери - Елена Младжова, която живее със семейството си в Сан Франциско, и Магдалена Каблешкова - в Шотландия.

Малките слабости на банкера

Буров е изключен от Априловската гимназия в Габрово заради организирането на социалистическа стачка. Завършва я като частен ученик, учи финанси и право в Париж. Жоро Цветков, автор на книгата „Атанас Буров. Живот за България“, разказва, че банкерът е обичал хубавата храна и удоволствието му било двойно, когато е поднесена красиво. Отбягвал алкохола. Намирал време за бридж и лов. Обичал литературата, философията, поезията, произведенията на изкуството и езиците. Познавал френската и руската класика. Достоевски бил един от любимите му автори.Буров бил майстор както в анонсирането, така и при разиграването на картите в бриджа. Печели отличия на световните първенства през 1933 и 1935 г.

 

В Годината на Коня - 2014 носете червен конец с подкова

Червеният конец стана бижу

Маги НИКОЛОВА

Червените кончета против уроки се превърнаха в накити. Копринените шнурчета се правят от здрав материал, със закопчалки от благороден метал, някои дори са украсени с диамант. Това разкри пред „Преса“ бижутерът Емил Петров.

За 2014 - Годината на Коня, на мода са подковите за късмет, стилизираните конски глави с развети гриви, без да се пренебрегват класическите вече пеперуди, сърчица, паячета и цветенца.

„Червеният конец, освен че играе ролята на бижу, пази от уроки и се носи за здраве. Той може да бъде украсен също с полускъпоценен или скъпоценен камък според зодията. В миналото хората са го връзвали, за да предпазват близките си от болести, да гонят злите духове и да противодействат на черните магии”, добави собственикът на бижутерия Bloom. Той твърди, че това е едно от малкото универсални накити - носи се от мъже, жени и деца.

Червен конец се слага на малчугани и любими хора, но се препоръчва най-вече на тези, чиито красота, успехи и щастие може да предизвикат завист.

Твърди се, че има съществено значение на коя ръка ще се носи. Според някои поверия на жените трябва да се връзва на лявата, тъй като тази страна символизира женското начало, а при мъжете на дясната, защото тя е символ на мъжествеността. Други твърдят, че вързан на лявата ръка червен конец предпазва от зли магии и лоши очи, докато на дясната защитава човека от собственото му неблагоразумие. Последователите на кабала вярват, че конецът трябва да се носи винаги на лявата ръка, защото злото атакува отляво. Според тях той е силен енергиен канал, който влияе върху съдбата и помага в начинанията.

Червеният цвят е символ на живота и на течащата във вените на човека кръв. Олицетворение е на динамиката, на енергията и силата, която всеки притежава. Освен това се асоциира с руменината на здравите хора. Червен конец в ролята на бижу носят Деми Мур, Аштън Къчър, Елизабет Тейлър, Линдзи Лоън, Мадона, Марая Кери, Парис Хилтън, Марадона, Мик Джагър, Дейвид и Виктория Бекъм. Дори някои български политици като Бойко Борисов и Сергей Станишев.

„В Годината на Коня универсален амулет ще са черните и белите перли. Доскоро те бяха възприемани по-скоро като аксесоар за тежки дами, но младите момичета могат да си изберат не цял наниз, а само висулка или пръстен за късмет. А защо не и червен конец с перличка“, добави Емил Петров. „Понеже според китайския зодиак 2014 г. е Година на синия Кон, талисмани ще бъдат сините камъни. На всеки естествен камък съответства синтетичен вариант, така че не е необходимо непременно да се носят сапфири. Може да са аквамарини, сини топази, кристали... В ювелирния занаят навлизат новите технологии. Сега златото може да стане каквото искате на цвят с помощта на нанотехнологии. Засега предлагаме главно кафяво злато, което стои много изискано, но ако Годината на Синия кон наложи създаването на синьо злато или сребро - защо не. При мъжете на мода са катарамите от благороден метал по собствен модел. Те казват как да изглежда аксесоарът за колан, прави се 3D изображение и ако го одобрят, се излива предимно от сребро, но сме правили и от злато. Същото важи за копчетата за ръкавели, за иглите за вратовръзки и щипките за банкноти“, обясни бижутерът.

Според него за подарък повече се купуват гривни, колиета и обици, защото при тях по-трудно може да стане грешка с размера както при пръстена. Но в замяна на това българинът е възприел западната мода и вече малцина предлагат брак без диамантен пръстен в ръка. По Свети Валентин пък масово се търсят бижута със сърчица.

Сериалите също привнасят мода в бижутерията. „Напоследък все повече дами търсят цветето на Хюрем. Това е висулка във формата на лале, украсено с малки рубини, каквато носи главната героиня във „Великолепният век”. „Търсенето наложи да създадем цяла серия бижута в този стил заради дами на възраст от 32 до 60 години. За да придобият накитите по-автентичен вид, среброто се състарява умишлено“, завърши потомственият бижутер, който е наследил уменията си от майка си.

 

Най-интелигентният човек в света пред

ПРЕСА

Имаме нужда от човечност

Магдалена ГИГОВА

Исмаил Серагелдин получава първия си докторат по философия в Харвард и след това още 33 в различни университети по света. Автор е на 60 книги и повече от 200 статии с научна стойност. От 1992 до 2000 г. е вицепрезидент на Световната банка. Носител е на Ордена на изгряващото слънце в Япония, на Почетния легион във Франция и на медала на Академията на науките на САЩ. Той бе сред основните лектори на срещата на фондацията на Петър Стоянов Център за глобален диалог и сътрудничество във Виена.

За променящия се свят

Светът се променя. Ще ви дам конкретен пример. Ако искате да инвестирате във фабрика, вие ще изберете технология, при която няма да изхвърляте в реката вредни вещества, въпреки че тя ще ви струва по-скъпо. Защото ако системно замърсявате околната среда, реката и чрез нея посевите и животните, това ще ви струва много по-скъпо под формата на глоби. Обществото хвърля много пари и време да чисти токсични отпадъци, да намалява вредните газове, да рециклира. Дори Китай, който беше известен със замърсения си въздух, сега полага много усилия. Правителствата вземат по-добри решения, когато имат предвид не само печалбата, а и социалната и екологичната страна.

Аз вярвам в устойчивото развитие като възможност, т.е. да дадем на бъдещите поколения повече възможности, отколкото сме имали самите ние. И то не да им оставим в наследство коли, сгради, мебели, а от природни ресурси, околна среда и човешки капитал. Но и социален капитал - за равноправно общуване между хората, независимо дали са от Югославия или Сомалия.

 

За положението в родния Египет

• Преминаваме през труден период, защото имаме фундаментално неразбирателство във вижданията ни за бъдещето. Половината от обществото смята, че ислямът е единствената алтернатива, а останалите не вярват в това. Моите виждания са, че социално-политическите структури трябва да започнат да работят, понеже уличните боеве няма да направят хората свободни. Аз вярвам, че всички трябва да са равни пред закона, независимо дали са мюсюлмани, християни, евреи или будисти, мъже или жени. От моя гледна точка законът е в основата на всичко.
• За мюсюлманския закон Шериата и за исляма
• 
  
• Шериатът е неразбран от Запада. През средните векове той е бил много по-човечен и прогресивен от останалите закони. Например през седми век халиф Омар Мухатаб Втори пише, че няма престъпление и наказание, ако престъплението не е такова спрямо текста на закона, че всеки е невинен до доказване на противното, че нелегално събраните доказателства не бива да се приемат като такива... Съвсем модерна концепция! Америка в момента разисква дали може да се приемат доказателствата, събрани чрез подслушване или следене на имейли. А халифът го е писал през 641 година!
• През средните векове ислямът е бил много толерантен. Пример е андалуският период в Испания, когато различните етноси и религии са живели мирно и са постигнали невиждан разцвет. Ислямът е стопроцентен арабски феномен, но много бързо арабите стават малцинство сред мюсюлманите. Така е и в съвременния свят - в Индонезия, Иран, Турция, Нигерия не са араби. Днес хората, които говорят за каноните на Шериата, го гледат от исторически грешна перспектива. Бих искал да спорим за това, но фундаменталистите казват „Аз съм прав,ти грешиш!“. Разбира се, ислямският закон е един от източниците за юриспруденция, но трябва да се има предвид и гражданския съд, както и другите видове право. Но ние можем да решим съвременните проблеми с помощта на генерални принципи. Приоритетите се променят. Дълго време робството е било нормално, държавите не са били управлявани демократично, насилствено са колонизирани цели континенти с огън и меч. Днес имаме съвсем други стремежи. И това е чудесно, защото, както е казал Виктор Юго, „Няма армия, която може да победи идеите“.
• 
  
• За 34-те доктората
• 
  
• Не всички докторати са постигнати с труд, някои са почетни. За първи път станах почетен доктор по социология и се оказа, че моят документ е първият, подписан от Емил Константинеску като първи демократичен президент на Румъния и последният като ректор на университета. Повече се гордея с медала от Академията на науките на САЩ. Това е най-престижната награда, давана от тази институция, по-стойността дори от приза за наука, който дава американският президент. Отличието е на сто години и досега аз съм единственият неамериканец, който го е получил. Това бе наистина огромна чест за мен.
• 
  
• За Александрийската библиотека
• 
  
• Александрийската библиотека от Античността е била напълно унищожена през 48 г. Тя е била най-голямото приключение за човешкия ум, защото преди нея са съществували коренно различни библиотеки в Египет и в Елада, но Александрийската е била първата, събрала универсалното познание, като са превеждали трудове от един на друг език. Там например за първи път Старият завет е бил преведен от хибру??? на гръцки. В Александрия се стичали ученици и учени от целия свят - поети, математици, астрономи, философи да работят и спорят заедно. Малцина знаят, че Аристарх от Самос е първият в света, който е казал, че Земята се върти около Слънцето. Точно 1800 г. преди Коперник. За жалост неговите трудове не са оцелели, но ние знаем за тях от ироничните забележки и унищожителните критики на неговите колеги, които го наричали „Лудия Аристарх“. Друг учен от Александрия – Птолемей, е създал звездната система, която църквата поддържала в продължение на хиляда години. Ние учим Евклидова геометрия, а създателят й Евклид е бил писар в Александрийската библиотека. А каталогизирането на книгите, което ползваме и до днес, е измислено за Александрийската библиотека от Калимах, гръцки поет. За да се издържа, той направил първия каталог на ръкописите. Така за първи път универсалното познание е било организирано и систематизирано по азбучен ред. 2300 години по-късно използваме същата система.
• Идеята да върна не толкова старата слава, колкото духът на библиотеката ме привлече. Затова напуснах Световната банка и станах директор - защото познанието е инструментът на новия век.
• В Александрийската библиотека има 15 научноизследователски института, организираме 700 културни събития годишно. След революцията посещаемостта поспадна, но преди това имахме по 1,4 милиона посетители годишно плюс три милиона справки дневно в нашия уебсайт. Опитваме се да върнем духа на старата библиотека по съвременен начин.
• За нас истинските ценности са свободата на изразяване на мнения, обменът на научни познания, диалогът и разбирателството. От това има нужда моята страна, целият регион. Имаме нужда от човечност!

Пет години напусто Елин Пелин ухажва студентка

Когато писателят опитал да целуне Ленчето тя избагяла разплакана

Магдалена ГИГОВА

Бохемът Елин Пелин през целия си живот си пада по млади и красиви момичета и заради веселия си нрав и умелото ухажване винаги среща взаимност, но при късното си влюбване в студентката от консерваторията Еленка Белчева удря на камък. Двамата се срещат през 1935 г. на „соаре”. Така по онова време наричат шумните партита, на които се веселят, пият и танцуват най-известните хора от София. Пелинко, както му викат приятелите, е на 58 г., известен писател, близък приятел на цар Борис Трети, а Ленчето е обикновено 21-годишно момиче от Лом. Тя попада в шумната компания покрай вуйчото на приятелката си Екатерина Ванкова, с която делят обща квартира. Дружката й по-късно ще стане една от най-известните певици на шлагери, чиито песни всеки ден звучат по радио София. Елин Пелин хлътва безутешно по младата и красива студентка, докато тя вижда в него изповедник и ментор, а не обект на желанието.

Легендата разказва, че когато ги запознали с цялото простодушие на девойче от малък град Еленка възкликнала „Ама вие не сте ли умрял?!”. Чуруликайки, тя чистодърдечно му признала, че си го представяла като отдавна отишъл си от този свят поне стогодишен старец и погъделичкала егото му с учудването, че е толкова млад и елегантен. До края на вечерта Елин Пелин знаел всичко за бъдещата си изгора. Тя му разказва кратичкото си житие-битие. От време на време така си поплаква колко тъжи за родителите си в Лом, че галантният писател й предлага да й стане настойник в големия град не без задни мисли. А когато при следващата им среща чува чудесното й драматично сопрано, вече е хлътнал до уши. Той предлага да й издейства стипендия за Италия, студентката обаче възкликва „Ама какъв Рим, аз още със София не мога да свикна и все плача за Лом, а ти ми говориш за странство!”. Така започва петгодишната им връзка, която за голямо съжаление на Елин Пелин остава платонична. Двамата обаче толкова често са заедно на публични места ,че необичайното им приятелство става прицел на шеги и остроумия. Особено от близкия кръг интелектуалци на Пелинко, които не могат да повярват, че момата остава неподвластна на всепобеждаващия му жените чар. През следващите пет години писателят често е в компанията на красивата госпожица. Тя е част и от групата приятели, които вечер се събират в кафене „Принцеса”, на ъгъла на „Раковска” и „Славейков”. Там са професорът по класическа филология и неудържим бохем Александър Балабанов, любовницата му Яна Язова - авторка на стихове и исторически романи, писателят Змей Горянин, художниците Александър Божинов и Константин Щъркелов, журналистът Пилигрим, математикът проф. Обрешков и още интелектуалци. 

Авторът на Гераците води Ленчето за риба на Искъра или на дълги разходки по „тяхната” пътека от квартал „Бъкстон” до Княжево. Той й разказва интересни истории за известни български писатели или дворцови клюки, докато тя споделя с него безхитростни случки от студентския си живот. След десетилетия Еленка, по мъж вече Атанасова, разказва, че с Елин Пелин ходели в малки, уютни ресторантчета с подиум, където тя с радост му пеела любовни романси. „Колко бих искал да те видя и да чуя поне веднъж любимата ти песен, която пееш с такава дълбока тъга - „Искам да остана вечно сам”. Аз я пея другояче „Оставиха ме вечно сам”, пише на любимата си с горчиво чувство за хумор Елин Пелин.

От писмата им личи, че изведстният писател е щастлив и от трохите нежност и внимание, които му дарява жизнерадостната девойка. От цялата им кореспонденция са оцелели само няколко листа, изпращани на адрес Лом, ул. „Ангел Кънчев” 14, където Ленчето кара ваканциите при родителите си. В едно от тях писателят в характерния за него игрив тон й признава колко тъгува за нея: „Пишеш ми, че сте ходили с Тони на лозе и сте се возили на каручка, впрегната в магаре. По този случай сте се сетили отново за мене. Благодаря много на въпросното магаре, чийто вид ви е напомнил за мене. Бих желал по-често да виждаш това магаре, за да си спомняш по-често за мене“.  Пелинко не успява да скрие ревността си: „Ти навярно си много почерняла от слънчевите бани и от дунавските води, на които от сърце завиждам, че са толкова близко до теб… Да ти кажа право, не вярвам много, че така скромно, мирно и тихо живееш и прекарваш времето си в Лом. Ти си едно малко дяволче и мисля, че вече си поразбъркала някои невинни душици”. Друго писмо от 1938 г. (към края на връзката им) показва, че Елин Пелин е страдал от несподелената любов „Скъпа моя приятелко, пиша ти с голямо вълнение и с голямо отчаяние, че не мога да изкажа всичко, което преживявам, всичката си тъга, всичката си мъка, която обременява душата ми. Жесток ли бе или щастлив случаят, който ни срещна, но ти дойде при мене като чудна вълшебна сила на преображение, така както дохожда пролетта над безнадеждната и замръзнала земя. Твоята миловидност, твоята младост, твоята благородна простота и сърдечност ме облъхна с нещо топло, толкова хубаво, толкова чисто, разхубави гушата ми и я препълни с гцветя. Треперех над тебе и за тебе. Ти ми позволи да те обичам…“.

Може да звучи невероятно, но през петте години на тяхната връмзка само един единствен път Елин Пелин се осмелил да целуне любимата си Еленка, при това по челото. Но реакцията й била толкова бурна, че той не понечил да повтори опита си за близост - „Пелинко, ако още веднъж ми се случи, няма да ме видиш!”. И романтичното му въздържание продължило в същия страдалчески за него дух. Той дори се записал на курс по танци, за да може да й партнира по соаретата, вместо да гледа как други я въртят в обятията си.

След време Ленчето се влюбва в млад адвока и не само че споделя със стария си „наставник”, ами настоява да го запознае с любимия си, за да чуе мнението му. „Ленче, аз ще бъда най-щастливият човек, ако ти се ожениш за това момче”, благородно й казва Пелинко през сълзи.  Еленка Белчева, по мъж Атанасова, се пенсионира като учителка по музика в столичното училище...носещо името на Елин Пелин. Дали някога е била „консумирана” тази любов или градската легенда я превръща в плбатонична и двете страни мълчат. Писателят обаче признава: „Онзи, който уважава себе си, не трябва да доверява на публиката интимните си чувства”.   Дали съпругата Стефанка е информирана за връзката? Естествено! София е малък град, Елин Пелин достатъчно известен, а и двамата с Еленка не се крият. Мълви се, че един ден благоверната нарочно се вдигнала до кафене „Принцеса”, за да се запознае с „конкуренцията”, но чак след години, когато писателят лежал полужив след прекарания инфаркт, тя намерила сили да попита: „Ленче, какво беше вашето приятелство с Пелина?”.

Писателят-любовник

Според градските сплетни, дискретният към любовния си живот Елин Пелин е имал връзки с Дора Габе, Елисавета Багряна и Лора Каравелова. На една от срещите с млади писатели Пелинко ги посъветвал: „Слушайте какво ще ви кажа. Не е достатъчно само да пишете добре. Трябва да си намерите даскалици и да се любите с тях. Всяка от тях ще говори за произведенията ви пред учениците си и те ще ви запомнят. Като минат така няколко поколения, и ето - вече сте известни. Аз така направих.”. Вериятно писателят има предвид и собствената си съпруга Стефанка, която е 22 г. по-млада от него учителка.  Елин Пелин бил елегантен, привлекателен и известен. Карикатуристът Теню Пиндарев разказва, че когато веселата компания на софийската бохема се събирала в прочутата кръчма „Хладна почивка” на бул. „Патриарх Евтимий”, жените най-много се хвърляли на Пелинко, макар че той бил най-стеснителният и най-резервираният. Освен това бил дискретен. Никога не се хвалел с подвизите си.

Конте
Освен че бил хубавец, Пелинко бил винаги изискано облечен. Никога не излизал от къщи без бяла риза, без колосана яка, без вратовръзка. Ходел елегантно облечен дори на лов. За да си купи чортови ръкавици, отишъл чак във Виена. Носел ги не само когато било студено, но и за фасон. Пак от Виена си купил хубаво бастунче – моден аксесоар в тогавашния аристократичен свят. Бръснел се всяка сутрин, а ако вечер трябвало да бъде на официално място, се бръснел втори път.

Компромати от куфара

След смъртта на Елин Пелин през 1949 г. съпругата му Стефанка открива в стар куфар потресаващи любовни писма на мъжа си. Вдовицата, извън себе си от ярост, звъни на семеен приятел. „Да знаеш, моят Мито въртял любов с една шафрантия“, оплакала се рогоноската. Ставало дума за софиянка с лоша слава, на която Пелинко писал славословия навремето. Съпругата имала основания да се гневи, тъй като в последните години писателят бил „почти растение“ - обездвижен на легло след инфаркт.

В същия куфар за неприятни изненади откриват и писма до Таня Будевска, студентка в Рисувалното училище. Само дето по време на увлечението си Елин Пелин още не е женен. Той е на 37 години, а тя на 18. Девойката се храни в гостилница „Средна гора“, където се заседяват на чашка „българановците“ (кръгът около хумористичния вестник „Българан“ - б.а.).

Момичето е високо, стройно и чернооко. Някои дори твърдят, че тя е прототип на героинята от „Ветрената мелница“. Писателят я ухажва по странен, но забележим начин - поставя в празната й чиния минзухари, теменуги…

Запазени са две писма, които свидетелстват колко плах и нежен е бил Елин Пелин спрямо ней, макар да не е страдал от липса на самочувствие по отношение на нежния пол. Той реди на белия лист: „Вий, Таня, пожелахте да Ви пиша и аз вярвам на вашето обещание, че това ще бъде наша тайна. Така тия писма ще бъдат по-ценни за нас, ще бъдат искрени и ще носят цвета на интимността. Аз забавих да Ви напиша това писмо, защото се боях да не би веднага след последната наша разходка да попадна в сантименталност и по този начин да обидя добрия и веселия дух на нашата дружба, която е толкова нова и свежа… И потърсете между редовете това, което мисля за Вас и което не може да ви напиша. Вий, Таня, сте едно мило момиче.
Вашата душа е една светлина и моите мисли много често ви търсят. Друг път Ви намирам в старата борова гора… Вие лежите до един камък, покрит с мъх… Аз милвам косата Ви леко… и си мисля колко хубаво ще бъде, ако Вие с доверие и обич сложите главата си на рамото ми и заспите спокойно, опряна на гърдите ми… Струва ми се, че бих могъл да стоя така неподвижно цели години и бих пазил Вашия сън, бих живял само от лекото Ваше дихание.“ Седмица по-късно той й пише писмо, в което признава, че му е трудно, когато са в компания, където „наблюдателните очи на другите ме смущават“. Писмото свършва с покана да се разходят само двамата до Княжево или Курубъглар (днешен Лозенец, където се намира къщата на Елин Пелин).

Феликс Баумгартнер, който скочи от 39 км височина пред "Преса"

Аз съм човекът-птица

Магдалена Гигова

Австриецът Феликс Баумгартнер е роден на 20 април 1969 г. Той е известен търсач на приключения, професионален смелчага, а от 14 октомври м.г. и носител на световния рекорд за скачане с парашут. От 39 км височина Феликс достигна скорост от 1357,64 км /ч и стана първият човек, преодолял звуковата бариера. Баумгартнер е бил парашутист в австрийската армия, където специализирал приземяване в малки целеви зони, освен това е известен с опасните си въздушни каскади.  С проекта Red Bull Stratos постави също така рекорди за височина с пилотиран балон с хелий като достигна стратосферата и за най-долго свободно падане. На 4 декември т.г. Феликс Баумгартнер получи във Виена наградата за диалог в спорта на годишната среща на фондацията на Петър Стоянов Център за глобален диалог и сътрудничество. На гала вечерта след церемонията той отговори на въпросите на „Преса”.

- Феликс, със скока си от 39 км височина преодоляхте звуковата бариера. Сигурно вече ви иде да закрещите, когато ви питат „Не ви ли беше страх”, но е неизбежно. Какво почувствахте?

- Когото стоях на ръба на капсулата пред мен се откри невероятнагледка – Земята и най-черното небе, което можете да си представите. Съзнаваш, че си във враждебна среда, че наистина е красиво, но недружелюбно. Когато се разкачих от животоспасяващите системи, знаех, че имам въздух само за 10 минути. Затова нямах време да се любувам на гледката. Осъзнах, че това е момента, в който ще разбера дали са си стрували петте години на интензивна и скъпа подготовка. По-късно гледах много пъти записа на скока си, но филмчето не може да се сравнява с онова, което видях със собствените си очи. Пък и съзнавам, че съм единственият човек в света, наслаждавал се на подобна гледка.

• Какво би могло да провали проекта ви?
• От години скачам от голяма височина и знам едно едно нещо – докато не се приземиш, може да ти се случи всичко. Затова ми е нужен екип, на когото да вярвам. Разбира се, основната цел на експеримента беше оцеляването на човек в екстремни условия. Това ще помогне на космонавтите. А кой знае може би и на хората, които след време ще се разселват по други планети.
• Говорите за практическата полза от скока си. Тя не е ли в сферата на фантастиката?
• О, не! Ние изпитвахме скафандър от ново поколение, който да издържа на свръхзвукова скорост. Доказахме годността му и той ще се използва при космически мисии. Събраните от нас данни са достъпни за всички, не само за НАСА, защото искаме бъдещите изследвания на космоса да стават все по-безопасни.
• При навлизането на самолет в звуковата бариера се чува пукот. Вие усетихте ли нещо?
• Макар и да падах със скорост 1,24 Маха (1342 км/ч) в скафандъра нямах индикатор на скоростта. Очакваше се звуков сигнал, но или не съм го чул, или не се е получил. Поначало когато преодоляваш звуковата бариера пукотът, за който говорите се възпроизвежда далеч зад теб, така че е нормално да не го чуя. Но няколко души, които по време на скока ми са били в различни краища на земята се кълнат, че са го чули.
• Четох, че сте изпитали клаустрофобия в скафандъра. Как се връзва това с безстрашния човек-птица?

- Не мога да кажа,че имам каквито и да било фобии. Е, не обичам паяци и хлебарки, но не ме е страх от тях. Но и изобщо не съм чак толкова отявлен смелчага. Просто не ме е страх от високото. Дори всичките ми детски снимки са на някой висок клон. А що се отнася до клаустрофобията в костюма, признавам, имаше я. Скафандърът е един малък свят, в който чувах единствено дишането си. А дишах тежко, заради усилията по придвижването и сякаш не ми достигаше въздух. Наложи се да се върна в Австрия, заради този проблем. Дори мисията изглеждаше под въпрос. Но намерихме психиатър, който разбра, че проблемът е психологически. Обличах костюма си и всеки път, когато ме връхлиташе чувство за клаустрофобия, започвахме да разговаряме с терапевта. Колкото повече време прекарвах в скафандъра, толкова по-добре започвах да се чувствам в него. След три седмици вече можех да изкарам в костюма шест часа. Без тази промяна нямаше да мога да скоча.
Вие сте като рокзвезда – искат ви автографи, снимат се с вас. Къде свършва шоуто и заповча науката?

• Разбира се, че има шоу, но скокът ми беше предшестван от сериозна научна подготовка. Сравнявам скока си с първата човешка стъпка на Луната. Целта ми - да вдъхновя младите хора е постигната. Получавам безброй имейли от деца.
• Не мога да не ви запитам за претенциите на българина Иван Трифонов, който твърди, че сте му задигнали идеята.

- Преди да се запозная с Иван Трифонов през 2004 г. вече се бях замислял за скок от височина близка до космоса. Той ми сподели своите идеи. Иван Трифонов бе летял с въздушни балони и бе планирал такъв скок отдавна. Но той беше на възраст и не би могъл да осъществи мечтата си. Разговарял съм и с Пер Линстрад, който работеше по подобен проект с милиардера Ричард Брансън за околосветски полет с балон. Те искаха да подобрят рекорда на Джо Китинджър, но се отказаха. (Китинджър е първият човек извършил скок с парашут от стратосферата на 31 333 м и от 1960 г. до скока на Баумгартнер рекордът му не е бил счупен – б.а.) В последствие се запознах с Арт Томпсън, експерт в авиокосмонавтиката, участвал в проекта „Стелс В2”, с когото започнах да работя.

- Къде е границата между стремежа и безразсъдството?

Жак Пикар, легендарният океанограф, който през 1960 г. извършва историческото спускане в най-долбокото място на световния океан е казал «У всеки от нас има някаква движеща сила, която не ни позволява да спираме прекалено дълго преди да направим следващата крачка». Тази сила ни кара да преодоляваме граници, да развиваме способностите си и да сме разумно безразсъдни.

• Вие такъв ли сте?

- По-скоро съм решителен, дисциплиниран, целеустремен, забавлявам се само в свободното си време и страстно обичам да летя. Небето е моят втори дом и в полет се чувствам най-добре. Когато вертолетът ми докосва земята, вече не се чувствам на мястото си. Моята стихия е когато излитам. Домът ми е във ъздуха, а не на земята.

- Забелязах на подлакътницата ви татуировка «Роден да лети». Преди скока ли си я направихте?
- Не. Дори не помня кога си я направих, мисля, че преди повече от 10 г. Над фразата обаче мислих по-малко от 10 секунди. Цял живот съм искал да летя, значи съм роден за това. В хотелите винаги избирам последния етаж, за да гледам света отвисоко. Понякога си мисля, че започнах да скачам, защото не мога да си позволя собствен самолет. Скоковете са най-евтиният начин да се почувстваш като птица. Дори разработих костюм с карбоново крило, с който прелетях над Ламанша. В небето се чувствам най-естествено. Другите стихии не ме вълнуват. Пробвах да се гмуркам и беше ужасно – наоколо само вода, не можеш да дишаш без бутилка кислород. Определено съм птица, а не риба.
- Скочихте от стратосферата пред очите на 2,1 млрд. зрители. Сега накъде – към нов рекорд или е време да спрете?
Трудно е да разбереш кога си достигнал своя връх. Как да разбереш дали си на ръба на възможностите си или можеш още?

• Адреналинът явно е движещата ви сила?

Никога не ми е пречил или помагал. Повече ме привличат сложните задачи и тяхното осъществяване. Например, когато скачах от кулите-близнаци „Петронас” в Куала Лумпур по-трудно беше да измисля как да измамя изключително добрата им охрана, за да стигна до покрива. А когато скоча – как да изчезна възможно най-бързо. Подготовката е най-интересната част от който и да е рекорд. Разбира се, когато скачам в нищото взривът от адреналин го има. Но той изобщо не ми е нужен, за да съм щастлив.

• • През лятото се разделихте с приятелката си Никол Йотл след четиригодишна връзка. Има ли нова любов на хоризонта?
  • Не искам да говоря по този въпрос. (През октомври обаче Баумгартнер написа в профила си във Фейсбук по повод спекулациите, че има ново гадже: „Обикновено не реагирам на булевардните писания, защото те са фалшиви и целят единствено да задоловят нездравото любопитство на някои читатели. Сега съм принуден да го направя, защото тиражираната новина, че имам нова жена до себе си е абсолютна наглост. Изживях четири прекрасни години с моята Ники и не бих искал да пропусна нито един миг от тях. Ще мине много време докато някоя друга заеме мястото й, ако изобщо това се случи” – б.а.)
  • Как си почивате от екстремните занимания?

- Толкова много тренирам и пътувам по света, че се изморявам и когато се върна у дома просто искам да си хапна добре, да общувам с близките си и да разпусна.

Най-страховитият момент от полета

- След скока сякаш изгубихте равновесие и започнахте да се въртите. Какво излезе от контрол?

— Нищо! Ние знаехме, че ще започна да се въртя. На подобна височина заобиколящата среда е вакуум, а за да спре въртенето е необходим въздух. Затова ми беше толкова трудно да стабилизирам тялото си при развиваната от мен свръхзвукова скорост. Когато се въртиш с такава скорост си подложен на голямо натоварване. Кръвта нахлува в мозъка. А понеже преди мен никой друг не беше падал със свръхзвукова скорост, не можехме да предвидим всичко.

Непрекъснато пробвах различни положения на ръцете и краката и в един момент открих идеалната поза. Тогава въртенето престана и успях да се стабилизирам. Не мога да кажа, че съм треперил от страх. В този момент просто не мислех, че мога да загина. Та нали бях тренирал толкова здраво. Не се боях от смъртта, а че може да не изпълня мисията си. Когато те гледа целият свят не ти се иска да се провалиш.