Виктория Колева и Гергана Плетньова – Хана и Сара в сериала „Недадените“ по БНТ

Вкусно ни е да играем заедно

Магдалена ГИГОВА

 

Привидно актрисите Виктория Колева и Гергана Плетньова си приличат единствено по това, че и двете са носителки на „Икар“ за главна женска роля. Но когато заговорят, мислите им сякаш се преплитат и допълват взаимно. Сигурно затова спойката им като майка и дъщеря в сериала „Недадените“ се пренася и извън екрана. А може би това разбирателство е рожба на онези редки срещи в живота, когато искаш общуването с човека отсреща да няма край. Същото е и с интервюто...

 

-        Вики, всички майки на момчета мечтаят да имат момиче. Образът ти на Хана като майка на Сара не е ли житейска компенсация?

-        Виктория: Истински щастлива компенсация, защото, щом видях Гергана, толкова много я харесах и обикнах, че наистина я чувствам като дъщеря.

-        Гергана: Със Стоян Радев (във филма - Леон, баща на Сара) сме играли много пъти заедно и сме близки приятели. Докато с Вики само се спогледахме и без думи усетих духа на човека срещу мен. Това много рядко се случва. А пък с колега - съвсем. Трябва време да се поусетите, да си поговорите един за друг, за да се почувствате по-близки. Когато духът ти срещне същия дух, просто става без думи.

-        В.: Първата ни среща на терен беше много рано сутринта извън София. Трябваше да посрещнем изгрева в една гора и да снимаме кадъра, когато са им взели къщата и пътуват за Пловдив с цялата си покъщнина върху раздрънкан камион. Този невероятен кадър беше в трейлъра на филма.

-        Г.: В момента, в който се качихме в камиона, нещо ме стисна за гърлото и имах усещането, че с майка си пътувам към неизвестността. Усещането за семейство никога не може да се изиграе. Нашето в сериала е перфектното семейство в живота. Можеш само да го усетиш и да влезеш изцяло в него. Доверието към отсрещния актьор е на базата на човешкото ти доверие към много близък човек и то се прехвърля в актьорската игра. Ти не „си правиш сцената“, когато казваш на майката, че си бременна. Ти просто казваш на майка си, че чакаш дете.

-        Много рядко се случва трима актьори да са на една и съща вълна.

-        Г.: Знам кой ни е събрал - сценаристът Емил Бонев. Не е случаен човек и затова в резултата няма нищо случайно.

-        В.: На този камион драматичната сцена беше без текст. Той друсаше ужасно, защото е от старите, без ресори, всяка неравност може да те събори, а Гери стоеше права, хваната за едно желязо. Аз я гледах отстрани и си казвах: „Боже, какъв характер, колко е силна моята, колко е смела.“

-        Г.: За този дух говорех. Така става сглобката - един от ценните моменти в актьорската професия. Но това е и опасно, защото, когато си партнираш по този начин с хора като Стоян и Вики, и помежду ви се случва нещо много повече от сцените на филма. Затова е много трудно, когато свърши. Искаш да работиш с тези хора още и още и имате капацитет да направите нещо добро. Няма начин да сме се срещнали и да не продължим.

-        Семейството на Хана, Сара и Леон е много сплотено и патриархално и изведнъж животът му се разбива на хиляди парченца. Как успявате да го изиграете, ако не сте го преживели?

-        Г.: Не е трудно, ако знаеш какво е семейство. Тази ситуация при мен се обърна в още по-голяма сила и устойчивост.

-        В.: Не сме го съпоставяли с личните си истории. Мислехме един за друг като семейство...

-        Г.:...и това даде сили на образите ни, без да сме си ги изговаряли. Просто си знаехме какво защитаваме, заради какво сме силни, за да разбере другия в лагера, че се справяме.

-         В.: Дотолкова, че бих могла да разкажа сега цялото бъдеще на моята героиня. Неотдавна бях на маникюр и докато седях, мислех, че Хана е вече на 80 г., със сбръчкани ръце и старчески петна по кожата, но абсолютно бях сигурна, че тя има маникюр. Кой знае защо - леко заострен. Видях ръцете й с пръстени, които изглеждаха красиви въпреки възрастта. Знам всичко за Хана.

-        Но не си се сблъсквала с нейния първообраз?

-        В.: Нашите образи са сборни, базирани на реални факти. Всичко е исторически достоверно.

-        Имахте ли живи срещи с хора, преживели  подобно нещо?
Г.: Сценарият е толкова описателен - без много думи, че сетивен човек веднага усеща нещата и аз нямах нужда да говоря с никого, за да пресъздам образа на Сара.

-        В.: Когато Спилбърг снима „Списъкът на Шиндлер“ с част от хонорара си направи фондация, която събира от цяла Европа спомените на оцелелите от холокоста евреи. Имах голямата привилегия да видя касетата с разказите на българските евреи. У дома пазя писмото на Спилбърг с личния му подпис, който благодари на българската част от екипа си за събирането на тези материали. Изслушала съм около 60 интервюта и над 50 съм прочела. Знам как говорят жените, знам всичко за техния бит, нрав, поведение в семейството...

-        Г.: Сега, когато Вики разказва, си давам сметка, че в сцените, в които имахме традиционни вечери или юдейски празници, тя до такава степен беше запозната, че сякаш ритуалите наистина оживяваха. Тя, като майката на семейството, „ни вкара“ в сюжета. Това е едно от най-хубавите неща в актьорската професия.

-        В подходящ или неподходящ момент излезе филма „Недадените“? Защото пак се повдига въпросът, че България не е успяла да спаси гръцките и македонските евреи, които по онова време са били в нейната територия?

-        В.: „Недадените“ има сериозна и основателна претенция да бъде исторически достоверен и попада в обсега на тези коментари, които съществуват отдавна.

-        В официалната страница на холокоста в интернет срещу името на всяка държава колко евреи е имало в началото и в края на войната и какъв процент от тези хора са погинали. Срещу името на България пише нула процента! Тези нула процента загинали евреи трябва да стоят като звезда на челото на всеки българин, където и да се намира по света. Всеки българин по целия свят, през целия си живот има една огромна гордост, подарена му от нашите предци, и това е гордостта, че в най-жестоките моменти на човечеството те са извършили величаво дело. Филмът „Недадените“ има една проста задача - да каже на всички да се гордеят с това!

-        Достойнство на филма е и че върна паметта на българите за Лиляна Паница.

-        В.: Широката публика не знае много за нея, въпреки че една група патриоти - евреи и българи, се опитват да извоюват за Лиляна Паница място в Алеята на славата в Израел. За мен беше голяма радост, че след като излезе филмът, се получиха писма от Израел отново да поведем акция тя да бъде призната за светица. Филмът има голям морален ефект, защото в него се показват заслугите на всички слоеве от българското население...

-        Г.:...което за момента е особено ценно. Българите да се запознават с тази част от историята се, в която са били нация, обединена от една кауза. Иначе другото, което в момента се случва, не е градивно. Аз не виждам нищо градивно в това непрекъснато да се тюхкаме колко е зле. Може наистина да не сме добре, но в паметта ни има нещо, в което стоим като цяло.

-        В.: Заслугите са на интелектуалците, които пишат писма, на обикновените хора, излезли на демонстрации, на народните представители, на цар Борис Трети, на православната църква, на БКП дори... Всички прослойки на населението участват в една идея. Нека да помислим върху това - малкият български народ успява да победи Хитлер, да надмогне една огромна машина, която премазва Европа. Звучи фантасмагорично - малкият български народ застава и казва „Не!”.  Но има политици, които се вслушват в гласа на народа.

-        Г.: Има добра енергия, има чуваемост!

-        Животът в сериала свършва ли с угасването на червената лампичка на камерата?

-        Г.: Не, при нас продължава много приятно!

-        В.: Имахме един много смешен случай. Снимахме около „Свети Александър Невски“. Ние, жените, приключихме по-рано. Мъжете останаха да работят, а ние отстрани им правехме скомина - отиваме да пием вино, нека да ви е яд, успешна работа...

-        Г.:  След работа искахме още да сме един с друг, да си говорим за току-що свършеното или за какво ли не! Защото ни е вкусно да сме заедно.

-        В.: Неотдавна се обадих на Ирини Жамбонас да пием кафе. Тя дойде след половин час уж само за кафе и си тръгна в два часа през нощта, след като ни беше разказала половината си живот.

-        Вики, мисля, че твоето положение е било доста тежко - вечер си лягаш с главния сценарист (Емил Бонев), а на единия от режисьорите си сменяла пелените - Вито Бонев. Как успяваш да гледаш сериозно?

-        Г.: На мен ми беше много любопитно как ще работят. Ако не знаеш, че те са майка и син, няма и да разбереш. Бяха адски колегиални, с абсолютен респект. Нито един не поставяше под съмнение нарежданията на другия. Усещам им близостта и връзката, но може би понеже я знам. Личеше единствено по това, че понякога се разбираха без думи. Вито има много конкретна сензитивност съм всеки актьор. И когато иска да му каже нещо, намира най-точната формулировка и тя е много индивидуална за този човек. Рядко се случва един режисьор да намира най-правилните думи за правилния актьор. Точни, малко, но достатъчни думи, за да постигнеш това, което искаш. Вито не моделира посредством това, което той иска, а развива, подтиква по много хубав начин.

-        В.: В този екип едва ли има някой, който да е бил към режисьора по-взискателен и по-критичен, защото аз искам най-доброто от и за сина си. Така както искам за дъщеря си Сара във филма. И в този смисъл сигурно не е имало по-труден актьор за работа от мен, понеже съм искала изискванията на режисьора да бъдат защитени. Впрочем, изисквала съм го и от другия режисьор - Иван Митов.  Колкото до сценариста, аз живея с него вече 30 години. За всеки, който има щастието да живее и да работи с човек, когото обича, няма по-голяма творческа радост и удовлетворение. Това е истинско реализиране на любовта!

-        Звучиш като много щастлив човек.

-        В.: Аз съм!

-        Г.: И аз бих искала!

-        Сериалът свършва. Не ви ли е мъчно?

-        Г.: Ние не си обещаваме, че ще се виждаме - ние се виждаме. Работим заедно за това да работим заедно. Такъв късмет не се пуска. Нямаме право. За такива срещи работим цял живот.

-        В.: Важно е посланието, което оставяш. Аз мисля за себе си с по-голяма отговорност. На моята възраст вече нямам време да се занимавам с незначителни неща. Съжалявам, че не съм го знаела, когато съм била на 25.

-        Г.: Но пък аз съм го разбрала от Вики и имам преднина. Докато работим, еднакво важни са и снимките, и времето, в което чакаме заедно. За мен това време за разговори е безценно. Много ми харесва настройката на Вики и аз мога да я осъзная, дори да не я възприемам докрай.

-        В.: Преди години прочетох в едно списание интервю на Стиви Уондър, което съм запомнила до такава степен, че то трепти в мозъка ми с честотите, с вибрациите на музиката му: „Искам целият свят да знае, че Стиви Уондър е тук и носи своята отговорност!“

-        (Очите и на трите участнички в разговора се навлажняват.)

-         

 

Серийни прелюбодейци в политиката

Магдалена ГИГОВА

Французите с наслада четат най-новата книга за интимните пристрастия на бившия шеф на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан от седмица насам. „DSK. Красавицата и звярът“ от Марсела Якуб е просто още едно напомняне, че любовниците, шофьорите и телохранителите на силните мъже стават изключително приказливи, покажат ли им сериозна пачка. За добри пари те са готови да издадат всичките им съкровени тайни.

Най-голям карък е Доминик Строс-Кан

Само преди две години той бе най-реалният кандидат за президент на Франция, но скандалът с изнасилването на камериерката в нюйоркски хотел зачеркна навеки бляскавата му кариера. В последните месеци той едва успява да отбива многочислените обвинения в сводничество, пласиране на елитни проститутки и сексуални посегателства. Неочаквано нож в гърба му заби и неговата адвокатка в нюйоркския процес Марсела Якуб. Тя написа книга, в която с брутална откровеност разказва за своя роман с господин Строс-Кан. Той опита да спре публикуването на произведението, но съдът намери за недостатъчни аргументите за вмешателство в личния му живот. В резултат томчето счупи всички рекорди по продажби още в първия ден от излизането си.

Поначало французите се отнасят толерантно към любовните истории и е трудно да ги удивиш с креватни пикантерии. Все пак фаворитки и фаворити са споделяли кралските покои още от XV век. Постелята и политиката във Франция са тясно преплетени. При президентите от последните десетилетия - също. Официална любовница на Валери Жискар д`Естен е била актрисата от еротичния филм  "Емануела" Силви Кристел, на Жак Ширак - Клаудия Кардинале. Франсоа Митеран се изхитрил освен публичната си метреса Далида да поддържа и паралелно семейство с извънбрачна дъщеря Мазарин. И разбира се, всеки от държавните глави е имал по някой приближен, постарал се да заработи нещичко от научените тайни. Шофьорът на Митеран Пиер Турле написа „Път наляво“, а този на Ширак - Жан Клод Ламонд, „25 години заедно“. И двамата несвенливо раздиплят любовните похождения на шефовете си: „Първата бе ордьовърът, втората стана главното блюдо, а третата – десертът.“ И франзуците го приеха съвсем хладнокръвно. Защо тогава последните любовни изпълнения на клетия Строс-Кан предизвикват такъв неистов интерес? Още повече че преди няколко години книгата на една от неговите любовници Тристан Банон отшумя невзрачно.

Според френския журналист Тиери Гидон причината за успеха на „DSK. Красавицата и звярът“ се дължи на факта, че Марсела разкрива какъв мижав любовник е Доминик и че изобщо не е този полов атлет, за какъвто се представя пред света. Адвокатката детайлно разяснява колко неумел и несръчен е Строс-Кан в леглото. Тя го нарича „свиня, художник на струящата мерзост, поет на гнусотата и мръсотията. Тръбейки за любов към родината, той всъщност е зает единствено с това да разпръсква слабата си сперма“. Едва ли нещо би могло да прозвучи по-обидно за мъж с репутацията на Казанова и Дон Жуан.

Половин година с Кенеди

Почти по едно и също време с орезиляващата книга за Строс-Кан в САЩ се появи творба с откровени сцени от живота на убития преди половин век президент Джей Еф Кей „Имало едно време една тайна или моята връзка с президента Кенеди“. Неин автор е Мими Елфорд - през 1962 г. стажантка в пресслужбата на Белия дом. Тя криела връзката им почти 50 години и изведнъж решила да я сподели, предизвиквайки гръмовен скандал. Защо? Та нали е известно, че 35-ият президент на САЩ рядко държал закопчан панталона си и разкриването на поредната любовна интрижка едва ли би учудило някого. Работата е там, че през 1962 г. Мими е била на 19 - според американските закони непълнолетна. И въпреки това президентът не само завъртял с нея роман, ами я лишил от девствеността й върху семейната си спалня, докато Джаки отсъствала. Мими се опитвала да се съпротивлява, но това не го спряло. Цяла Америка остана шокирана от признанието й, че Кенеди я заставил да направи фелацио на най-добрия му приятел, докато той гледал отстрани. А после и на брат му Робърт.

Джаки родила мъртво момченце, а Кенеди се утешавал в брачното ложе с Мими. След дръпването на ципа на панталоните си той й четял съболезнователни писма от гражданите на Америка и плачел. Шокиращото е, че за половин година любовни отношения той нито веднъж не целунал Мими Елфорд, а тя нито веднъж не го нарекла другояче освен „господин президент“. Кенеди бил толкова разюздан, че неведнъж й предлагал наркотици, казвайки, че те „не само стимулират работата на сърцето, но и най-главното - повишават сексуалната активност“. С тази история Мими Елфорд потресе Америка. Днес тя е на 70 г., работи като администратор в презвитерианската църква и зад гърба си има два брака и два развода. Очевидно в заника на живота си тя е пожелала да сподели най-ярките му моменти, които са я белязали завинаги.

"Момчетата" на Бил

 

 За хиперсексуалността на Бил Клинтън разказват в книгите си неговите любовници. Предвидливката Моника Люински, запазвайки роклята си с президентската сперма, заработи милиони, давайки разрешение да публикуват нейните дневници, в които детайлно описва срещите си с него.

   Още една книга - „Страсти предателство“ за 12-годишната си връзка с президента, написа Дженифър Флауърс. Тя разказва колко се възбуждал, когато идвала на срещите им чисто гола под коженото палто, как правели любов, мажейки се с мед. Особено неудържим ставал Бил, обхождайки нажеженото й тяло с бучка лед. От Дженифър Америка узна, че Клинтън я е приучил на орален секс, отказвал е да използва презерватив и наричал гърдите на любовницата си „момичетата“, докато тя казвала на президентските гениталии „момчетата“. Бил бе реабилитиран чак когато мъдрата Хилари написа книга колко е тежко да бъдеш жена на президента, как е преживяла скандала с Моника Люински, но в крайна сметка е простила на мъжа си. Накрая Хилари предложи на американското общество да стори същото.

Печатай и бъди проклета!

Една от първите, които разбрали каква златна жила може да бъде по-близкото общуване със силните на деня, е дъщерята на лондонски часовникар Хариет Уилсън (1786-1845). Бивайки любовница на бъдещия крал Джордж Пети, на трима министър-председатели и много важни особи, тя решила да ги шантажира,че ще публикува мемоарите си. В историята е останала крилатата фраза на херцог Уелингтън „Печатай и бъди проклета!“. Мисис Уилсън ги издала, обаче не изкарала големите пари, на които се надявала. Оттеглила се във Франция, където умряла в нищета и забвение.

Нощният параноик Саддам

Преди няколко години бяха публикувани мемоарите на Парисула Лампсос „А, жената на Саддам Хюсеин“. В нея тя разказва за параноята на владетеля на Ирак - нямал доверие на никого и винаги спял с оръжие под възглавницата. Чувствал се в безопасност единствено в пълна тъмнина, но и тогава, правейки любов, не свалял бельото си. При цялата си южняшка страстност Саддам предпочитал мисионерската поза.

Обущарката ходи без обувки

Писателката Бланш Дапулже така и не написала книга за дългогодишната си връзка с австралийския премиер Боб Хоук. Австралийците знаели, че семейният живот на министър-председателя им е катастрофа, но жена му отказва да му даде развод. Затова когато Хоук започнал връзката си с Бланш, сънародниците му искрено се зарадвали.

Още повече че любовниците спазвали приличие. Живеели отделно, но все пак мисис Дапулже изпълнявала ролята на домакиня на официалните и неофициалните приеми, но никога не придружавала държавния глава при международните му визити, а когато ходели на почивка заедно, винаги сама плащала своята част от сметката.

Love с тори

Когато Едуина Кари, министър на здравеопазването в правителството на Джон Мейджър и негова дългогодишна любовница, публикува мемоарите си, неговите приятели казаха: „Никога за никой британски политик не са разказвали толкова унизителни подробности като за Джон.“ Описвайки техните срещи, разговори и целувки, Едуина не е скрила нищичко. При появата на книгата книжарите заявиха, че поръчките са надвишили очакванията.
Обаче финансовият успех не спаси репутацията на авторката, считана по онова време за изгряваща звезда на Консервативната партия - торите. Но Кари не се отчая. Писането й се услади и тя се превърна в известна писателка, пускайки още няколко еротични романа с политически привкус в сюжета.

Да зарежеш трона от любов

През май се навършват 75 години от сватбата на Уолис Симпсън и Едуард VIII, крал на Англия

Магдалена ГИГОВА

Едуард VIII (1894-1972) е първият и единствен крал в историята на Англия, отрекъл се доброволно от престола. При това от любов. Заради страстните си чувства към два пъти разведената американка от простолюдието Уолис Симсън.

За британските консервативни поданици това не е бил скандал, а краят на света, крах на морално-етичните норми и срив в устоите на светското общество.

През май се навършват 75 години от сватбата им, на която не присъства нито един член на кралското семейство.

Наследникът на най-великата по онова време монархия в света е на 36 г., когато за първи път вижда мисис Уолис Симпсън, по баща Уорфийлд (1896-1986). Тя живее в Лондон с втория си съпруг, богатия предприемач Ърнест Симпсън. Съдбоносната среща е в началото на ноември 1930 година. Семейство Симпсън са поканени на обяд, където трябвало да присъства и принцът на Уелс. Легендата разказва, че английският престолонаследник е зашеметен от чара на мисис Симпсън от пръв поглед. А тя дори не била красавица, но според разкази на съвременници при общуване имала завладяващ чар. Изумително за тогавашния морал влюбените изобщо не криели чувствата си, независимо от царствения статут на Едуард и семейното положение на Уолис. Те се появявали под ръка по улиците, на светски събития и в ресторантите. Кралското семейство не искало да повярва, че „позорното увлечение“ ще трае дълго. Но когато станало ясно, че романът се задълбочава, цялата пропагандна машина на Бъкингамския дворец се хвърля да замазва пред обществото подробности от пикантните отношения на принца.

През януари 1936 г. британския крал Джордж V предава Богу дух и на престола се възкачва Едуард. По същото време Уолис подава молба за развод. За законен брак между нея и краля не можело да става и дума. Нито кралското семейство, нито английският парламент не искали да чуят. Едуард трябвало да избира или престола, или любовта. Никой не си представял, че може да захвърли короната. Но той го прави! На 10 декември 1936 г. Едуард VIII произнася своята знаменита реч пред народа: „Всички вие знаете обстоятелствата, които ме заставиха да се отрека от трона. Но аз искам да разберете, че вземайки това решение, не съм спрял да мисля за моята страна и империя. Просто трябва да повярвате, че за мен е невъзможно да изпълнявам своя дълг на крал, както аз го разбирам и както бих искал, без помощта и подкрепата на жената, която обичам.“ И като в приказките съпрузите заживяват дълго и щастливо, пътешестват, пишат мемоари. Семейната идилия продължава до 1972 г., когато Едуард умира от рак на гърлото .

Сухо съобщенийце от светската хроника от 18 юни 2004 г. гласи: „На търг в Италия бяха продадени семейни реликви на херцог Уиндзор, бившия британски крал Едуард VII, и неговата жена Уолис Симпсън.“ В края на ХХ век, след кончината на съпруга си херцогинята на Уинздор завещала дрехи и лични вещи на иконома си. Съпругата му ги подарила на племенника си, а той решил да ги предложи на аукцион.

Сред предметите било златното меченце, подарък от Уолис - талисман на бившия монарх, с който той никога не се разделял, десетки снимки, цял гардероб с тоалети, дело на най-добрите световни моделиери. Мисис Симпсън дълги години оглавявала списъка на най-елегантните жени в света. Но на търга най-яростно наддавали за кореспонденцията й с Едуард от времето, когато той е бил още крал, а тя била омъжена за друг. „Ти дори не можеш да си представиш колко много те обичам“, пише монархът, който наричал себе си „момче“, а своята възлюблена - „девойче“.

„Разкажете как го постигнахте“ - с този въпрос започвали всички интервюта с Уолис Симпсън през годините. За да не се изприщи да отговаря едно и също, тя написва „Моята история е проста - един обикновен живот, който се превръща в необикновена съдба“. Така започват мемоарите й. Още от първата фраза става ясно, че авторката им ще отнесе тайната си в гроба. Никога няма да разберем дали наистина Уолис Симпсън е използвала черна магия, за да омае британския престолонаследник.

По спомени на очевидци тя поразила въображението на принца от първата среща, позволявайки си да не се заинтригува от неговата персона. Когато принцът и тя се оказали за пореден път на светски пикник, негова бивша приятелка с ужас забелязала как американката безцеремонно ударила Едуард по ръката, когато се пресегнал пред нея да си взема салата. Такова отношение към принца никой не можел да си позволи дори насън. А тя просто не се бояла. От интервютата на Уолис Симпсън изследователите стигат до извода, че тази жена никога не прави нещо просто така. Лишена от женска привлекателност, тя била рядко умна, старателна и хитра, т.е. незаинтересоваността и хладното й отношение към принца са били щателно планирани. А общувайки с тогавашната любовница на Едуард - Телма Фернес, Симпсън изстискала от нея цялата необходима информация за неговия характер и особености. Нравът му не бил лесен, но същевременно бил толкова предсказуем. Приятелката му от младежките години Фрида Уорд пише: „Той ставаше роб на жената, която му харесваше, и бе изцяло зависим от нея. Това беше в природата му. Беше му приятно да го унижават и оскърбяват. Дори умоляваше за това.“ В писмо до дружката си през 1920 г. Уелският принц сам признава: „Идиотското самобичуване и срамът ме преследват непрекъснато. Може би е нормално. Ти знаеш как бях възпитан - бедно, нещастно, слабовато момченце.“ И наистина в семейството на крал Джордж и кралица Мери милувките към децата били ерес.

След развода с първия си мъж алкохолик, която я пребивал от бой, Уолис е охолно задомена за мистър Симпсън, който я въвежда във висшето общество на Великобритания. Светските уроци не отиват нахалост, 33-годишната госпожа попива женските хитрости и уловки на изтънчените дами. И ако през 1930 г. по думите на прочутия фотограф Сесил Бентън тя е „старомодно облечена костелива женица в сапфирено-синьо кадифе“, с големи и силни ръце и лишено от всякаква миловидност лице, то година по-късно същият пише: „Бях мигновено очарован от нея. Този път открих, че Уолис е ярка и остроумна и доста е поработила над външния си вид. Тя беше просто шик!“.

Внимателно обмисленият образ, имал за цел да изглади некрасивите черти на мисис Симпсън и да подчертае малкото й достойнства. Например тя никога не носела пръстени, за да не привлича вниманието към грубите си пръсти, но в замяна на това не излизала без гривни и брошки. С помощта на ласкави за фигурата кройки, тя придавала приятни заоблености на нужните места. Но главното е - Уолис била великолепен психолог!

Принцът чувствал дистанцирано отношение дори от любовниците си. Никоя от тях не го възприемала като мъж и човек и той оставал катастрофално самотен. Уолис просто намерила вярното ключе към неговото сърце. Но нима тя е просто пресметлива кучка? Как тогава е живяла с краля в изгнание близо половин век? „Любвта не умира“, пише 84-годишната херцогиня на Уиндзор. - Тя променя посоката си, става по-мека и по-широка. Любовта е труд. На олтара на семейното щастие жената трябва да принесе мъдростта си.“ А що се отнася до мъжа й, на олтара на семейното щастие той полага британския трон. Едуард е крал точно 327 дни, но когато трябва да избере между престола и омъжената американка, той избира любовта. Парламентът приема неговото отричане от престола, дава му титлата херцог на Уиндзор и той завинаги напуска родината си. Двойката живее щастливо в дома си в Булонския лес, а любовта им продължава да вълнува умовете. Американката надживява мъжа си с 14 години. И излиза права, когато навремето казва: „Кралете вече не играят голяма роля в наши дни и затова бързо ги забравят. А Едуард ще го помнят дълго - заради мен.“

 

Връщат портмоне на Деси Кехайова след 23 години

Дъщерята на загиналата акробатка я сънува ден преди да получи пратката

Магдалена ГИГОВА

 

Изгубено преди 23 години портмоне на трагично загиналата българска циркова артистка Деси Кехейова бе върнато дни преди годишнината от смъртта й. На 22 май 2004 г. най-добрата българска акробатка изпълняваше коронния си номер „Водно конче“ - въздушен балет с копринени шалове под купола на цирка в Сейнт Пол, Минесота. Шифонът се скъса и Деси полетя към вечността. Девет години след кончината й децата на Кехайова, 15-годишната Зоре и 14-годишният Сиан, получиха необикновена пратка - портфейл на майка им, откраднат преди повече от две десетилетия. 

Майсторът по поддръжката на „Медисън скуеър гардън“ извършвал рутинна проверка на осветителните тела и открил портмонето, метнато върху една лампа. Портфейлът бил уникат, правен специално за Деси след поставения от нея рекорд за Гинес - въртене на 101 обръча едновременно. Върху кожата е гравирана тя с обръчите и името й. Техникът се досетил кому принадлежи портмонето, издирил адреса на семейството на акробатката и го изпратил. Невероятното е, че ден преди да получат пакетчето, дъщеричката на Деси - Зоре, цяла вечер разглеждала семейните албуми, поплакала си колко много й липсва майка й и заспала, прегърнала нейната последна снимка. 

„Портфейлът за мен е един тъжен спомен. Нямах търпение да го видя, защото Иван (съпругът на Деси, седмо поколение цирков артист от мексиканската династия Еспаня - б.а.) ми каза, че в него има писмо на български. То е много лично, но ме разтърси, че дъщеря ми го е пазила повече от две години, а сега сякаш ми говори от отвъдното“, каза пред „Преса“ по телефона от Америка майката на Деси - Ани Кехайова. - Всичко в портмонето е идеално съхранено, само парите липсват. Очевидно крадецът ги е взел и го е изхвърлил върху прожекторите в „Медисън скуеър гардън“.

 

 

Деспина, както е истинското име на акробатката, бе истинска звезда в най-големия цирк в света „Ринглинг брадърс“. Дори бе създадена кукла тип „Барби“ с нейния образ и коронния й номер с обръчите. Кехайова загина на 33 години, когато изпълняваше сложни пируети на 25 м височина без обезопасително въже.  Потресените от нещастието американци я сравниха с лейди Даяна, защото и двете са приказно красиви, отдадени на семейството си, на благотворителност и обичани от всички. Няколко двойки кръстиха бебетата си Деси в нейна чест и продължават да звънят на близките всяка година в деня на смъртта й. Едно от небесните светила в съзвездието Орион носи името Деспина Кехайова-Еспаня. Координаните са 6:14:51:6 небесна дължина, отклонение 11:51:02, магнитуд 9,42. На сертификата от Звездната фондация пише „Подарък от сърцата, които тя докосна. Деси е лейди Даяна на цирковия свят“. Когато акробатката загина, безспорно най-популярните шоумени на Лас Вегас Зигфрид и Рой изпратиха съболезнователно писмо: „Бяхме шокирани, когато най-ярката звезда Деси падна от небето.“

За да отбележат петата годишнина от смъртта й, в цирка създадоха спектакъл по съня на малкото й момченце - как майка му слиза от небето като водно конче и го повежда по пътека от светлина през всички сложни акробатични номера, които е изпълнявала приживе. Днес Деси не спира да живее чрез децата си, които вече са част от цирковия спектакъл, и чрез сестра си Гери - единствената жена, която шпори мотор с 90 км/ч със сина си и мъжа си в „Глобусът на смъртта“, който се разполовява, докато машините се въртят в него. 

 

Деляна Маринова-Джуджи, водеща в „На кафе“ и „Какво искат жените“:

Отвръщам на злобата с усмивка

 - След смъртта на Грашнов бях в депресия две години

- Наричали са дядо ми царя на шоколада

 

Магдалена ГИГОВА

 

Като Деляна Маринова я знаят само близките й. Като Джуджи я познава цяла Блъгария. От 2009 г. всяка сутрин тя представя светската си рубрика в „На кафе“, а отскоро се опитва да разбере какво искат жените в едноименното шоу по Нова тв. Малцина знаят, че Джуджи е внучка на царя на шоколада - Аврам Чальовски. Той е създател на сладкарската фабрика „Победа“ в Бургас, която работи и до днес. Там пръв и единствен в България е започнал да прави мляко и кръв на прах. Двата му завода в София пък са произвеждали растителни масла, тахан, какао и бисквити. Чальовски е изнасял шоколад и за... Швейцария.

 

-        Джуджи, вярно ли е, че си на крачка от уволнение от „На кафе“, защото Гала те ревнува от участието ти в новото шоу „Какво искат жените“?

-        (Смее се.) Ако съм на крачка от уволнението, не знам. С Гала сме приятелки от 2000 г., много преди дори да мечтая, че мога да работя в телевизия. Никога не сме се карали. Смятам, че тя се радва на успеха ми. А и преди да дам съгласието си за новото предаване, попитах продуцентите на „На кафе“ дали са съгласни. Те нямаха нищо против. Те възприемат участието ми там, в „Шатра“, в „Черешката на тортата“ или в „Стани богат“ като допълнителна реклама на нашето шоу. „На кафе“ е абсолютен феномен в ефира. Толкова години да е всеки ден на екран и да продължава да има такъв рейтинг... Защото Гала никога не се отпуска, не лежи на стари лаври, винаги е подготвена, обича си работата и това много личи. Аз съм голяма късметлийка да се уча от една от най-добрите водещи у нас.

 

-        Спомена „Шатра“. Как ти, светската хроникьорка, се съгласи да живееш три дни в ромска колиба?

-        Явно бях дошла до такъв етап на живота си, че имах нужда от отрезвяване, да спра, да се огледам и нещо да ме приземи. Предложението от продуцентска къща „Паприка латино“ дойде точно навреме. Бях забравила какъв е животът извън телевизията,  светските събития, на които ходя по задължение, и сърфирането в интернет, докато готвя всекидневната си рубрика. Беше ми безкрайно приятно, интересно и необходимо да видя как хората, които се хранят само с хляб и картофи, са щастливи с малкото, което имат. Колко позитивно гледат на живота.

-        Как се почувства в къщата им?

-        Като при приятели. Ние живяхме с тях, спахме в дома им в ромската махала на Кюстендил. С нас тримата (Джуджи, Андрей Слабаков и Любо Киров - б.а.) цялата ромска фамилия стана 27 души, събрани в четири стаи. Е, на нас ни отстъпиха леглата, но много от домакините спаха на земята.

-        С това ти опроверга слуховете, че като Памела Андерсън във „ВИП брадър“, която отиде да се къпе в хотела си, и вие нощем сте си спели по къщите в меките легла.

-        Няма такова нещо. И не изпитах никакво неудобство. Единствено ми беше доста студено, защото не съм свикнала да се обличам дебело. Третата нощ почти не можах да спя, само зъзнах.

-        Нямаше ли хигиенни предразсъдъци?

-        Не, изобщо! А и къщата беше много чиста. В дома нямаше баня, но в махалата има минерална вода и дори ме поканиха на ромско СПА (смее се), ама им отказах.

-        Този престой отключи ли нещо в теб?

-        Отключи убеждението, че можеш да бъдеш щастлив и с малко и трябва да цениш подаръците на съдбата.

-        Е, ти не можеш да се оплачеш.

-        Нямам очи да го правя. На мен много ми върви в живота. Съдбата ме среща с правилните хора. Току-що завършила университета, станах секретарка на Владимир Грашнов. Една изключителна личност, оставил най-дълбок отпечатък върху мен, характера ми, развитието ми, оформянето ми като човек. Той ме научи да живея пълноценно.

-        Наближава Великден, време, когато хората развързват сърца и кесии да правят добро. Ти  ще се отблагодариш на съдбата, като помогнеш на някой ощетен от нея?

-        Аз съм член на Лайънс клуб и ние от години помагаме на незрящи деца, но не го правим само по празници, а постоянно. В „На кафе“ непрекъснато призоваваме хората да пускат SMS-и и ние самите го правим за някоя кауза.  Смятам, че когато вършиш добро, то не трябва да е показно, а тихо и честно, без суета. Пак ще спомена Грашнов - човек с щедро сърце и широки пръсти, с което недобросъвестни хора понякога злоупотребяваха. Той го виждаше, но беше от хората, убедени, че имаш ли, трябва да го споделиш с тези, които нямат.

 

-        Когато Грашнов си отиде, изпаднах в тежка депресия цели две години. Тогава съзрях, осъзнах, че не бива никога повече работата да бъде център на живота ми, че винаги можеш да започнеш отначало. Ето, Гала ме покани в телевизията на възраст, когато някои водещи слизат от екран. Така реализирах една моя мечта, която не смятах, че ще се сбъдне някога.

-        Как гледа мъжът ти Константин на твоите изяви?

-        Подкрепя ме. Ние сме много различни. Той е по-сдържан и обран, докато аз съм експлозия от емоции. Може би се допълваме. Той ми дава равновесие, а аз на него живец. 

-        Грашнов и съпругата му Лора Видинлиева бяха кумове на сватбата ни и явно са били добри орисници, защото сме заедно от 23 години и имаме толкова еднакви виждания и вкусове, че когато ремонтираха къщата ни, не отидох нито веднъж да нагледам какво  правят майсторите, както правят другите жени. Просто знаех, че ще ми хареса. Както и той одобри идеята ми у дома да има много африкански мебели. Харесвам този стил, защото е топъл, с много дърво и кожа. Просто отидох в Южна Африка на гости на Лора Видинлиева, която продължава да е моя много близка приятелка, и напълних контейнерите. А мъжът ми знаеше, че всичко ще му допадне.  Южна Африка е втората страна след Италия, която обожавам, но за жалост в последните години не мога да ходя. Когато в България е зима, там е топло, но „На кафе“ е на живо и не мога да отсъствам. През лятото пък там е студено и ветровито.

-         Ако някой извика след теб „Деляна“, ще се обърнеш ли, или вече реагираш само на Джуджи?

-        Ееее, Джуджи е нещо като артистичен псевдоним! За приятелите, за близките и за самата себе си съм Деляна. Обаче Джуджи много си го харесвам, защото ми звучи малко италиански. Иначе идва от джудженце, защото съм дребничка.

-        Вече минаха няколко предавания от новото шоу, успя ли да разбереш какво искат жените?

-        Жените искат любов и сигурност, но това го казвам аз. Досега нито един от известните мъже гости, които каним на обед, не е успял да формулира отговор, който да ни задоволи. Може би мъжете не знаят отговора, защото и жените не го знаят.

-        Преди време имаше една книжка „Какво знаят мъжете за жените“, а вътре - 100 чисто бели листа.

-        (Залива се от смях.) Май трябва да я подаряваме на гостите. На различните етапи от живота си жените искат различни неща. Но мисля, че това да бъдат обичани винаги стои в основата.

-        Ти си винаги усмихната. Хората си казват: „Така е, защото всичко й е наред.“ Имаш ли скрити демони?

-        Колкото и уредено да е битието на човек, той си има своите страхове, тъмни моменти, мигове на отчаяние. Но гледам бързо да ги преодолявам, защото натурата ми е оптимистична.

-        Как реагираш на неоправданата агресия, с която някои подхождат към хората от екрана?

-        Била съм обект на такава агресия, но понеже никога не се държа надменно, не ми се случва често. На злобата можеш са се опълчиш само с усмивка. Или с пренебрежение. И на това ме научи смъртта на Грашнов - че в живота са важни непреходните неща и не бива да обръщаш внимание на сплетните и злобата. А който измисли противоотрова за нея, ще вземе Нобелова награда.

-        Но и ти, и семейството ти сте имали трудни години.

-        Не обичам да говоря за това, макар че се гордея с произхода си. Не знам откъде се появи версията, че съм родена във Варна. Не че е лошо да си оттам, дори напротив. Но аз съм си софиянка трето поколение. Дядо ми Аврам Чальовски е бил фабрикант, имал три завода, наричали го царя на шоколада. В бургаската си фабрика е затворил цикъла - мляко от негови собствени крави, захар от негов завод, частна железопътна линия до пристанището, защото е търгувал с цял свят. Изделията му са получили златен медал от Световното изложение в Лондон, сребърен от Милано, фирмата му през 1938 г. става придворен доставчик на захарни изделия и растителни масла. Заради това близките ми са били в затвора, на лагер, интернирани. Баба ми, която е живяла в разкош, започнала да мие тоалетни, за да изхранва децата си, но никога не се оплаквала. На майка ми и леля ми не разрешавали да учат висше образование като „врагове на народа“. Мен не ме приеха в комсомола... Баща ми почина преди 30 години. Майка ми отгледа сама мен и брат ми, но не го казвам, за да предизвикам съжаление. Ние сме едно сплотено семейство. Синът ми Константин, който е на 18 г. и е много далеч от тези неща, също се гордее с произхода си. Особено с дарителската дейност на прадядо си - той е построил параклис в Рилския манастир и е дал голяма сума на Зографския манастир. Оттам му подаряват икона на Спиридон чудотворец, патрон на фирмата му. Синът ми е такъв патриот, че догодина ще завърши Италианския лицей, но не дава и дума да се издума да учи в чужбина.

-        Мислила ли си какво ще правиш, ако късметът отлети от рамото ти и престанеш да бъдеш водеща?

-        Телевизията е такава страст, толкова се забавлявам и обичам работата си, че наистина ще ми бъде много тъжно. Пак ще повторя обаче: убедих сама себе си да не възприемам работата като най-важното нещо в живота си. Днес не мога да си представя живота си без телевизията, но със сигурност ще се науча да живея без нея. Пък и си знам, че съм късметлийка - ще открия нещо ново и смислено. Покойният астролог Иван Станчев ми предсказа, че ще работя в телевизия по времето, когато само си мечтаех за нея. Моите приятелки правеха върволица пред него, а мен той ме пъдеше: „Няма какво да ме питаш. Късметът е винаги с теб.“ Дано да е все така!