Виктория Колева и Гергана Плетньова – Хана и Сара в сериала „Недадените“ по БНТ

Вкусно ни е да играем заедно

Магдалена ГИГОВА

 

Привидно актрисите Виктория Колева и Гергана Плетньова си приличат единствено по това, че и двете са носителки на „Икар“ за главна женска роля. Но когато заговорят, мислите им сякаш се преплитат и допълват взаимно. Сигурно затова спойката им като майка и дъщеря в сериала „Недадените“ се пренася и извън екрана. А може би това разбирателство е рожба на онези редки срещи в живота, когато искаш общуването с човека отсреща да няма край. Същото е и с интервюто...

 

-        Вики, всички майки на момчета мечтаят да имат момиче. Образът ти на Хана като майка на Сара не е ли житейска компенсация?

-        Виктория: Истински щастлива компенсация, защото, щом видях Гергана, толкова много я харесах и обикнах, че наистина я чувствам като дъщеря.

-        Гергана: Със Стоян Радев (във филма - Леон, баща на Сара) сме играли много пъти заедно и сме близки приятели. Докато с Вики само се спогледахме и без думи усетих духа на човека срещу мен. Това много рядко се случва. А пък с колега - съвсем. Трябва време да се поусетите, да си поговорите един за друг, за да се почувствате по-близки. Когато духът ти срещне същия дух, просто става без думи.

-        В.: Първата ни среща на терен беше много рано сутринта извън София. Трябваше да посрещнем изгрева в една гора и да снимаме кадъра, когато са им взели къщата и пътуват за Пловдив с цялата си покъщнина върху раздрънкан камион. Този невероятен кадър беше в трейлъра на филма.

-        Г.: В момента, в който се качихме в камиона, нещо ме стисна за гърлото и имах усещането, че с майка си пътувам към неизвестността. Усещането за семейство никога не може да се изиграе. Нашето в сериала е перфектното семейство в живота. Можеш само да го усетиш и да влезеш изцяло в него. Доверието към отсрещния актьор е на базата на човешкото ти доверие към много близък човек и то се прехвърля в актьорската игра. Ти не „си правиш сцената“, когато казваш на майката, че си бременна. Ти просто казваш на майка си, че чакаш дете.

-        Много рядко се случва трима актьори да са на една и съща вълна.

-        Г.: Знам кой ни е събрал - сценаристът Емил Бонев. Не е случаен човек и затова в резултата няма нищо случайно.

-        В.: На този камион драматичната сцена беше без текст. Той друсаше ужасно, защото е от старите, без ресори, всяка неравност може да те събори, а Гери стоеше права, хваната за едно желязо. Аз я гледах отстрани и си казвах: „Боже, какъв характер, колко е силна моята, колко е смела.“

-        Г.: За този дух говорех. Така става сглобката - един от ценните моменти в актьорската професия. Но това е и опасно, защото, когато си партнираш по този начин с хора като Стоян и Вики, и помежду ви се случва нещо много повече от сцените на филма. Затова е много трудно, когато свърши. Искаш да работиш с тези хора още и още и имате капацитет да направите нещо добро. Няма начин да сме се срещнали и да не продължим.

-        Семейството на Хана, Сара и Леон е много сплотено и патриархално и изведнъж животът му се разбива на хиляди парченца. Как успявате да го изиграете, ако не сте го преживели?

-        Г.: Не е трудно, ако знаеш какво е семейство. Тази ситуация при мен се обърна в още по-голяма сила и устойчивост.

-        В.: Не сме го съпоставяли с личните си истории. Мислехме един за друг като семейство...

-        Г.:...и това даде сили на образите ни, без да сме си ги изговаряли. Просто си знаехме какво защитаваме, заради какво сме силни, за да разбере другия в лагера, че се справяме.

-         В.: Дотолкова, че бих могла да разкажа сега цялото бъдеще на моята героиня. Неотдавна бях на маникюр и докато седях, мислех, че Хана е вече на 80 г., със сбръчкани ръце и старчески петна по кожата, но абсолютно бях сигурна, че тя има маникюр. Кой знае защо - леко заострен. Видях ръцете й с пръстени, които изглеждаха красиви въпреки възрастта. Знам всичко за Хана.

-        Но не си се сблъсквала с нейния първообраз?

-        В.: Нашите образи са сборни, базирани на реални факти. Всичко е исторически достоверно.

-        Имахте ли живи срещи с хора, преживели  подобно нещо?
Г.: Сценарият е толкова описателен - без много думи, че сетивен човек веднага усеща нещата и аз нямах нужда да говоря с никого, за да пресъздам образа на Сара.

-        В.: Когато Спилбърг снима „Списъкът на Шиндлер“ с част от хонорара си направи фондация, която събира от цяла Европа спомените на оцелелите от холокоста евреи. Имах голямата привилегия да видя касетата с разказите на българските евреи. У дома пазя писмото на Спилбърг с личния му подпис, който благодари на българската част от екипа си за събирането на тези материали. Изслушала съм около 60 интервюта и над 50 съм прочела. Знам как говорят жените, знам всичко за техния бит, нрав, поведение в семейството...

-        Г.: Сега, когато Вики разказва, си давам сметка, че в сцените, в които имахме традиционни вечери или юдейски празници, тя до такава степен беше запозната, че сякаш ритуалите наистина оживяваха. Тя, като майката на семейството, „ни вкара“ в сюжета. Това е едно от най-хубавите неща в актьорската професия.

-        В подходящ или неподходящ момент излезе филма „Недадените“? Защото пак се повдига въпросът, че България не е успяла да спаси гръцките и македонските евреи, които по онова време са били в нейната територия?

-        В.: „Недадените“ има сериозна и основателна претенция да бъде исторически достоверен и попада в обсега на тези коментари, които съществуват отдавна.

-        В официалната страница на холокоста в интернет срещу името на всяка държава колко евреи е имало в началото и в края на войната и какъв процент от тези хора са погинали. Срещу името на България пише нула процента! Тези нула процента загинали евреи трябва да стоят като звезда на челото на всеки българин, където и да се намира по света. Всеки българин по целия свят, през целия си живот има една огромна гордост, подарена му от нашите предци, и това е гордостта, че в най-жестоките моменти на човечеството те са извършили величаво дело. Филмът „Недадените“ има една проста задача - да каже на всички да се гордеят с това!

-        Достойнство на филма е и че върна паметта на българите за Лиляна Паница.

-        В.: Широката публика не знае много за нея, въпреки че една група патриоти - евреи и българи, се опитват да извоюват за Лиляна Паница място в Алеята на славата в Израел. За мен беше голяма радост, че след като излезе филмът, се получиха писма от Израел отново да поведем акция тя да бъде призната за светица. Филмът има голям морален ефект, защото в него се показват заслугите на всички слоеве от българското население...

-        Г.:...което за момента е особено ценно. Българите да се запознават с тази част от историята се, в която са били нация, обединена от една кауза. Иначе другото, което в момента се случва, не е градивно. Аз не виждам нищо градивно в това непрекъснато да се тюхкаме колко е зле. Може наистина да не сме добре, но в паметта ни има нещо, в което стоим като цяло.

-        В.: Заслугите са на интелектуалците, които пишат писма, на обикновените хора, излезли на демонстрации, на народните представители, на цар Борис Трети, на православната църква, на БКП дори... Всички прослойки на населението участват в една идея. Нека да помислим върху това - малкият български народ успява да победи Хитлер, да надмогне една огромна машина, която премазва Европа. Звучи фантасмагорично - малкият български народ застава и казва „Не!”.  Но има политици, които се вслушват в гласа на народа.

-        Г.: Има добра енергия, има чуваемост!

-        Животът в сериала свършва ли с угасването на червената лампичка на камерата?

-        Г.: Не, при нас продължава много приятно!

-        В.: Имахме един много смешен случай. Снимахме около „Свети Александър Невски“. Ние, жените, приключихме по-рано. Мъжете останаха да работят, а ние отстрани им правехме скомина - отиваме да пием вино, нека да ви е яд, успешна работа...

-        Г.:  След работа искахме още да сме един с друг, да си говорим за току-що свършеното или за какво ли не! Защото ни е вкусно да сме заедно.

-        В.: Неотдавна се обадих на Ирини Жамбонас да пием кафе. Тя дойде след половин час уж само за кафе и си тръгна в два часа през нощта, след като ни беше разказала половината си живот.

-        Вики, мисля, че твоето положение е било доста тежко - вечер си лягаш с главния сценарист (Емил Бонев), а на единия от режисьорите си сменяла пелените - Вито Бонев. Как успяваш да гледаш сериозно?

-        Г.: На мен ми беше много любопитно как ще работят. Ако не знаеш, че те са майка и син, няма и да разбереш. Бяха адски колегиални, с абсолютен респект. Нито един не поставяше под съмнение нарежданията на другия. Усещам им близостта и връзката, но може би понеже я знам. Личеше единствено по това, че понякога се разбираха без думи. Вито има много конкретна сензитивност съм всеки актьор. И когато иска да му каже нещо, намира най-точната формулировка и тя е много индивидуална за този човек. Рядко се случва един режисьор да намира най-правилните думи за правилния актьор. Точни, малко, но достатъчни думи, за да постигнеш това, което искаш. Вито не моделира посредством това, което той иска, а развива, подтиква по много хубав начин.

-        В.: В този екип едва ли има някой, който да е бил към режисьора по-взискателен и по-критичен, защото аз искам най-доброто от и за сина си. Така както искам за дъщеря си Сара във филма. И в този смисъл сигурно не е имало по-труден актьор за работа от мен, понеже съм искала изискванията на режисьора да бъдат защитени. Впрочем, изисквала съм го и от другия режисьор - Иван Митов.  Колкото до сценариста, аз живея с него вече 30 години. За всеки, който има щастието да живее и да работи с човек, когото обича, няма по-голяма творческа радост и удовлетворение. Това е истинско реализиране на любовта!

-        Звучиш като много щастлив човек.

-        В.: Аз съм!

-        Г.: И аз бих искала!

-        Сериалът свършва. Не ви ли е мъчно?

-        Г.: Ние не си обещаваме, че ще се виждаме - ние се виждаме. Работим заедно за това да работим заедно. Такъв късмет не се пуска. Нямаме право. За такива срещи работим цял живот.

-        В.: Важно е посланието, което оставяш. Аз мисля за себе си с по-голяма отговорност. На моята възраст вече нямам време да се занимавам с незначителни неща. Съжалявам, че не съм го знаела, когато съм била на 25.

-        Г.: Но пък аз съм го разбрала от Вики и имам преднина. Докато работим, еднакво важни са и снимките, и времето, в което чакаме заедно. За мен това време за разговори е безценно. Много ми харесва настройката на Вики и аз мога да я осъзная, дори да не я възприемам докрай.

-        В.: Преди години прочетох в едно списание интервю на Стиви Уондър, което съм запомнила до такава степен, че то трепти в мозъка ми с честотите, с вибрациите на музиката му: „Искам целият свят да знае, че Стиви Уондър е тук и носи своята отговорност!“

-        (Очите и на трите участнички в разговора се навлажняват.)

-