В Покана за пътуване: Лозенец е обрасъл с градски легенди

С Деляна Маринова-Джуджи до Италия и Южна Африка, арх. Веселин Веселинов за свещения за индийците Маяпур,  парапсихологът Ивайло Илиев за чудесата на Свети Георги

Пътуването се измерва по-добре в приятели, отколкото в километри. Всеки пътешественик би се подписал под тези думи на Великото Кенгуру, легендарният австралийски футболист Тим Кейхил.

Ако имате телевизор и го пускате от време на време, познавате първата ми гостенка. Деляна Маринова, по-известна като Джуджи. На сърцето й трайно са легнали две държави Южна Африка и Италия. Убеждението на моята гостенка е, че до Кейптаун не си струва да отскочиш за по-малко от две седмици, но винаги можеш да си откраднеш няколко дни на Ботуша. И тя непрекъснато го прави. И открива неподозирани съкровища.

С широка душа и още по-широка усмивка Деляна Маринова-Джуджи ни разказва за новите си открития в уж познатата Италия.

Открита, забавна,  ведра Деляна Маринова признава, че е пристрастена към красотите на Южна Африка и зеленината около Кейптаун. Освен това, тя също като мен обича животните и винаги е готова на… среща със симпатичен пингвин край нос Добра надежда.

От любов към Кейптаун Деляна Маринова Джуджи е обзавела дома си с африкански мебели и всеки ден чрез любимото си кресло се пренася натам.

Неведнъж журналисти, членове на българската секция на ФИЖЕТ – световната федерация на пътуващите писатели, са представяли в Покана за пътуване новия си проект – сайта, в който публикуват неизвестни легенди за различни кътчета от родината ни. Днес е мой ред. Аз няма да ви водя вдън гори тилилейски, а ще раздипля факти и митове за… софийския квартал Лозенец. 

Наричат Лозенец Софийският Монмартр. И до днес малките улички в долната му част са своеобразна енциклопедия „Кой кой е” в българската литература, журналистика и изкуство от началото до средата на ХХ век. Самоназначавам се за ваш пътеводител из обраслия с градски легенди квартал.

„Местността Курубаглар, която се намира между Витоша и София, е една от най-прочутите в турските, арабските и персийските земи", пише още през 17 век османският пътешественик Евлия Челеби, посветил на България значителна част от третата книга на своя 10-томен "Пътепис". Не е ясно дали името на хълма означава "лозя в гората" или "сухите лозя".

Всъщност, сегашният престижен квартал в началото на ХХ век се е водел „трета извънградска зона” и все още е носел турското си название Курубаглар. Никой не го е кръщавал официално. Просто хората превели името в разговорен вариант. И както по хълмовете, залесени навремето с всякакви саморасляци нямало грозде за цяр, така и емблемата на Долен Лозенец – Римската стена, изобщо не е римска.  Проучванията показват, че тя е османски религиозен паметник от XVI век. И понеже за почти всяко нещо у нас има няколко мнения, едни изследователи твърдят, че  т.нар. Римска стена е част от "намазгяф" - мястото, където ходжата четял молитва преди тръгване на хаджилък. Наредените край зида големи камъни служели на бъдещите хаджии да се метнат по-лесно на конете си. Други учени се кълнат, че тук преди освобождението от турско робство имало мюсюлмански гробища и стената е паметник на някой богаташ.

Малцина дори сред „кореняците“ лозенчани знаят, че в квартала им е открит ширнал се върху 3000 кв.м. раннохристиянски храмов комплекс с базилика от IV-VI в. и античен мавзолей.  За жалост, по-голямата част от руините на светилището през 90-те години на XX в. са бетонирани  под основите на жилищен блок. Оцеляла гробница с три солидни каменни саркофага, която е разкопана и проучвана от прочути  български учени като проф. Богдан Филов, д-р Иван Велков и сина му проф. Велизар Велков.

В Лозенец се гуши и още една скрита пред очите на всички тайна забележителност, чието официално име е парк „Дядо Славейковото място и дъбът на Пенчо Славейков”. 300-годишните дървета са късче зелено спокойствие, заобиколено от детска градина, училище и жилищни блокове. Навремето изселник турчин завещал гората на Петко Рачов Славейков, Тогава тя е около 10 дка, засадена с вишни, дюли, диви сливи, череши и дъбове, а в средата – с голям, клонест орех.  

Между вековните дървета с изворче край тях събратята по перо на възрожденския поет и общественик разхлаждали яростните книжовни спорове помежду си. Там се разхождал Иван Вазов, бродели Алеко Константинов, Тодор Влайков, Александър Божинов, Яворов и д-р Кръстев, Пенчо Славейков и музата му, поетесата Мара Белчева. Благодарение на задружния отпор на съкварталците в момента, макар и опърпана, Славейковата гора е около 8 декара бял дроб сред градската гмеж.

Изначалният замисъл е районът да бъде предпазен от прекомерно застрояване. Парцел се давал с изрична уговорка: до 5 години собственикът да вдигне поне 25 процента от сградата, а до 10 г. да я е изградил изцяло, но общата й площ да не надвишава 250 кв.м. В периода 1920-1938 г.  се появяват кокетни сгради с красиви градини, проектирани от известни архитекти като Георги Овчаров и Йордан Миланов, Иван Васильов и Димитър Цолов. Всеки се стремял да изпъкне почеркът му, да не повтаря вече правеното.

На ул. „Мосул” (сега арх. Миланов) била оранжерията на придворния градинар Антон Краус, който по комшийски консултирал съкварталците как да оформят градините си. А те били наистина важни – социалният живот от ранна пролет до късна есен се въртял на двора.
Вечер пък жените прекрасно знаели къде да търсят окъснелите си съпрузи – в ресторант „Под липите”.  

Там от обяд засядали писателите Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Сирак Скитник, Елисавета Багряна и често нахвърляли произведенията си между две кани вино. По пантофи притичвал актьорът Кръстьо Сарафов, чиито дом бил на отсрещния ъгъл. Нерядко след лов наминавал и цар Борис III, близък приятел на Елин Пелин. Майсторът на късия разказ настоявал наоколо да бъдат засадени липи, а една вечер, омаян от упойващия им аромат, станал кръстник на ресторанта.

Елиза, италианската съпруга на историка на българската журналистика Георги Николов създала в Лозенец първия приют за кучета и котки. 

В Покана за пътуване парапсихологът и специалист по езотерика Ивайло Илиев разкрива секретите на параклиса „Свети Георги” в Кремиковския манастир и за какви болежки е лековита енергийната мощ на Троянската обител. Най-вече за борът отпред, който помага на бездетни жени да заченат. Разбира се, най-важна е вярата, а ритуалът ако не помогне, няма да навреди – дамата трябва да спи няколко нощи върху нечетен брой житни зрънца, да се помоли на Богородица Троеручица в църквата, а после да хвърли житото в основата на дървото като ясно си представи как ще изглежда бъдещото й бебче. 

Маяпур, островът на духовната любов, Джаганат Пури, едно от четирите сакрални места за индуистите, Вриндавана – където на всеки 10 човека се пада по един храм, Ришикеш… От пътешествието по свещените за индийците места на Веселин Веселинов на българите познато звучи само Джайпур. Архитектът на пасивни къщи е запленен от индийската философия и религия дотолкова, че се върна по същите места и прави благотворителни фотоизложби за закупуване на храна за  учениците в местно училище.  

В  Покана за пътуване пътешествието към в свещените за индийците места е от първо лице. На архитект Веселин Веселинов, който продължава разказа си за Маяпур и светецът с непроизносимо от мен име на санскрит. Е, няма как! Не успяхме да обиколим всички свещени за индийците места. При този речовит събеседник пътешествието трябва да продължи – следващия път към Джанагат Пури. 

А на 7 май от 19 часа ще можете да посетите изложбата и благотворителната лекция на Веселин в Къщата на София на Миджур 12.

Деляна Маринова-Джуджи, водеща в „На кафе“ и „Какво искат жените“:

Отвръщам на злобата с усмивка

 - След смъртта на Грашнов бях в депресия две години

- Наричали са дядо ми царя на шоколада

 

Магдалена ГИГОВА

 

Като Деляна Маринова я знаят само близките й. Като Джуджи я познава цяла Блъгария. От 2009 г. всяка сутрин тя представя светската си рубрика в „На кафе“, а отскоро се опитва да разбере какво искат жените в едноименното шоу по Нова тв. Малцина знаят, че Джуджи е внучка на царя на шоколада - Аврам Чальовски. Той е създател на сладкарската фабрика „Победа“ в Бургас, която работи и до днес. Там пръв и единствен в България е започнал да прави мляко и кръв на прах. Двата му завода в София пък са произвеждали растителни масла, тахан, какао и бисквити. Чальовски е изнасял шоколад и за... Швейцария.

 

-        Джуджи, вярно ли е, че си на крачка от уволнение от „На кафе“, защото Гала те ревнува от участието ти в новото шоу „Какво искат жените“?

-        (Смее се.) Ако съм на крачка от уволнението, не знам. С Гала сме приятелки от 2000 г., много преди дори да мечтая, че мога да работя в телевизия. Никога не сме се карали. Смятам, че тя се радва на успеха ми. А и преди да дам съгласието си за новото предаване, попитах продуцентите на „На кафе“ дали са съгласни. Те нямаха нищо против. Те възприемат участието ми там, в „Шатра“, в „Черешката на тортата“ или в „Стани богат“ като допълнителна реклама на нашето шоу. „На кафе“ е абсолютен феномен в ефира. Толкова години да е всеки ден на екран и да продължава да има такъв рейтинг... Защото Гала никога не се отпуска, не лежи на стари лаври, винаги е подготвена, обича си работата и това много личи. Аз съм голяма късметлийка да се уча от една от най-добрите водещи у нас.

 

-        Спомена „Шатра“. Как ти, светската хроникьорка, се съгласи да живееш три дни в ромска колиба?

-        Явно бях дошла до такъв етап на живота си, че имах нужда от отрезвяване, да спра, да се огледам и нещо да ме приземи. Предложението от продуцентска къща „Паприка латино“ дойде точно навреме. Бях забравила какъв е животът извън телевизията,  светските събития, на които ходя по задължение, и сърфирането в интернет, докато готвя всекидневната си рубрика. Беше ми безкрайно приятно, интересно и необходимо да видя как хората, които се хранят само с хляб и картофи, са щастливи с малкото, което имат. Колко позитивно гледат на живота.

-        Как се почувства в къщата им?

-        Като при приятели. Ние живяхме с тях, спахме в дома им в ромската махала на Кюстендил. С нас тримата (Джуджи, Андрей Слабаков и Любо Киров - б.а.) цялата ромска фамилия стана 27 души, събрани в четири стаи. Е, на нас ни отстъпиха леглата, но много от домакините спаха на земята.

-        С това ти опроверга слуховете, че като Памела Андерсън във „ВИП брадър“, която отиде да се къпе в хотела си, и вие нощем сте си спели по къщите в меките легла.

-        Няма такова нещо. И не изпитах никакво неудобство. Единствено ми беше доста студено, защото не съм свикнала да се обличам дебело. Третата нощ почти не можах да спя, само зъзнах.

-        Нямаше ли хигиенни предразсъдъци?

-        Не, изобщо! А и къщата беше много чиста. В дома нямаше баня, но в махалата има минерална вода и дори ме поканиха на ромско СПА (смее се), ама им отказах.

-        Този престой отключи ли нещо в теб?

-        Отключи убеждението, че можеш да бъдеш щастлив и с малко и трябва да цениш подаръците на съдбата.

-        Е, ти не можеш да се оплачеш.

-        Нямам очи да го правя. На мен много ми върви в живота. Съдбата ме среща с правилните хора. Току-що завършила университета, станах секретарка на Владимир Грашнов. Една изключителна личност, оставил най-дълбок отпечатък върху мен, характера ми, развитието ми, оформянето ми като човек. Той ме научи да живея пълноценно.

-        Наближава Великден, време, когато хората развързват сърца и кесии да правят добро. Ти  ще се отблагодариш на съдбата, като помогнеш на някой ощетен от нея?

-        Аз съм член на Лайънс клуб и ние от години помагаме на незрящи деца, но не го правим само по празници, а постоянно. В „На кафе“ непрекъснато призоваваме хората да пускат SMS-и и ние самите го правим за някоя кауза.  Смятам, че когато вършиш добро, то не трябва да е показно, а тихо и честно, без суета. Пак ще спомена Грашнов - човек с щедро сърце и широки пръсти, с което недобросъвестни хора понякога злоупотребяваха. Той го виждаше, но беше от хората, убедени, че имаш ли, трябва да го споделиш с тези, които нямат.

 

-        Когато Грашнов си отиде, изпаднах в тежка депресия цели две години. Тогава съзрях, осъзнах, че не бива никога повече работата да бъде център на живота ми, че винаги можеш да започнеш отначало. Ето, Гала ме покани в телевизията на възраст, когато някои водещи слизат от екран. Така реализирах една моя мечта, която не смятах, че ще се сбъдне някога.

-        Как гледа мъжът ти Константин на твоите изяви?

-        Подкрепя ме. Ние сме много различни. Той е по-сдържан и обран, докато аз съм експлозия от емоции. Може би се допълваме. Той ми дава равновесие, а аз на него живец. 

-        Грашнов и съпругата му Лора Видинлиева бяха кумове на сватбата ни и явно са били добри орисници, защото сме заедно от 23 години и имаме толкова еднакви виждания и вкусове, че когато ремонтираха къщата ни, не отидох нито веднъж да нагледам какво  правят майсторите, както правят другите жени. Просто знаех, че ще ми хареса. Както и той одобри идеята ми у дома да има много африкански мебели. Харесвам този стил, защото е топъл, с много дърво и кожа. Просто отидох в Южна Африка на гости на Лора Видинлиева, която продължава да е моя много близка приятелка, и напълних контейнерите. А мъжът ми знаеше, че всичко ще му допадне.  Южна Африка е втората страна след Италия, която обожавам, но за жалост в последните години не мога да ходя. Когато в България е зима, там е топло, но „На кафе“ е на живо и не мога да отсъствам. През лятото пък там е студено и ветровито.

-         Ако някой извика след теб „Деляна“, ще се обърнеш ли, или вече реагираш само на Джуджи?

-        Ееее, Джуджи е нещо като артистичен псевдоним! За приятелите, за близките и за самата себе си съм Деляна. Обаче Джуджи много си го харесвам, защото ми звучи малко италиански. Иначе идва от джудженце, защото съм дребничка.

-        Вече минаха няколко предавания от новото шоу, успя ли да разбереш какво искат жените?

-        Жените искат любов и сигурност, но това го казвам аз. Досега нито един от известните мъже гости, които каним на обед, не е успял да формулира отговор, който да ни задоволи. Може би мъжете не знаят отговора, защото и жените не го знаят.

-        Преди време имаше една книжка „Какво знаят мъжете за жените“, а вътре - 100 чисто бели листа.

-        (Залива се от смях.) Май трябва да я подаряваме на гостите. На различните етапи от живота си жените искат различни неща. Но мисля, че това да бъдат обичани винаги стои в основата.

-        Ти си винаги усмихната. Хората си казват: „Така е, защото всичко й е наред.“ Имаш ли скрити демони?

-        Колкото и уредено да е битието на човек, той си има своите страхове, тъмни моменти, мигове на отчаяние. Но гледам бързо да ги преодолявам, защото натурата ми е оптимистична.

-        Как реагираш на неоправданата агресия, с която някои подхождат към хората от екрана?

-        Била съм обект на такава агресия, но понеже никога не се държа надменно, не ми се случва често. На злобата можеш са се опълчиш само с усмивка. Или с пренебрежение. И на това ме научи смъртта на Грашнов - че в живота са важни непреходните неща и не бива да обръщаш внимание на сплетните и злобата. А който измисли противоотрова за нея, ще вземе Нобелова награда.

-        Но и ти, и семейството ти сте имали трудни години.

-        Не обичам да говоря за това, макар че се гордея с произхода си. Не знам откъде се появи версията, че съм родена във Варна. Не че е лошо да си оттам, дори напротив. Но аз съм си софиянка трето поколение. Дядо ми Аврам Чальовски е бил фабрикант, имал три завода, наричали го царя на шоколада. В бургаската си фабрика е затворил цикъла - мляко от негови собствени крави, захар от негов завод, частна железопътна линия до пристанището, защото е търгувал с цял свят. Изделията му са получили златен медал от Световното изложение в Лондон, сребърен от Милано, фирмата му през 1938 г. става придворен доставчик на захарни изделия и растителни масла. Заради това близките ми са били в затвора, на лагер, интернирани. Баба ми, която е живяла в разкош, започнала да мие тоалетни, за да изхранва децата си, но никога не се оплаквала. На майка ми и леля ми не разрешавали да учат висше образование като „врагове на народа“. Мен не ме приеха в комсомола... Баща ми почина преди 30 години. Майка ми отгледа сама мен и брат ми, но не го казвам, за да предизвикам съжаление. Ние сме едно сплотено семейство. Синът ми Константин, който е на 18 г. и е много далеч от тези неща, също се гордее с произхода си. Особено с дарителската дейност на прадядо си - той е построил параклис в Рилския манастир и е дал голяма сума на Зографския манастир. Оттам му подаряват икона на Спиридон чудотворец, патрон на фирмата му. Синът ми е такъв патриот, че догодина ще завърши Италианския лицей, но не дава и дума да се издума да учи в чужбина.

-        Мислила ли си какво ще правиш, ако късметът отлети от рамото ти и престанеш да бъдеш водеща?

-        Телевизията е такава страст, толкова се забавлявам и обичам работата си, че наистина ще ми бъде много тъжно. Пак ще повторя обаче: убедих сама себе си да не възприемам работата като най-важното нещо в живота си. Днес не мога да си представя живота си без телевизията, но със сигурност ще се науча да живея без нея. Пък и си знам, че съм късметлийка - ще открия нещо ново и смислено. Покойният астролог Иван Станчев ми предсказа, че ще работя в телевизия по времето, когато само си мечтаех за нея. Моите приятелки правеха върволица пред него, а мен той ме пъдеше: „Няма какво да ме питаш. Късметът е винаги с теб.“ Дано да е все така!