Албена и Павел Благеви с разказ как се стига до базовия лагер на Анапурна почти на 69

На 69 Албена и Павел Благеви се изкачиха до базовия лагер на Анапурна

В Покана за пътуване на 9 ноември 2025 година по програма Христо Ботев от 17 часа: Изсушени зародиши от лама за късмет продават на Пазара на вещиците в боливийската столица Ла Пас – репортаж със съдействието на Карта холидей

Зародиши от лама за просперитет и берекет на Пазара на вещиците в Ла Пас

Първите гости в Покана за пътуване са ярка илюстрация на цитата, с който започнах това издание на предаването. Албена и Павел Благеви пътуват доста, защото делят времето си между Америка, България и целия свят.

Но веднъж годишно отправят сами на себе си предизвикателство, с което се справят толкова успешно, че задължително идват да разказват по радиото.

На 69 Албена и Павел Благеви се изкачиха до базовия лагер на Анапурна

Преценете сами: в последните няколко години изкачиха Килиманджаро, изминаха повече от 800 км по Ел Камино, покориха Олимп, стигнаха до базовия лагер на Еверест и обиколиха връх Анапурна на повече от  пет хиляди метра височина. И всичко това след като навършиха 65. Новият им личен подвиг вече е факт – изкачиха се до базовия лагер на Анапурна.

От разказа им става ясно, че Хималаите не са само мирни жители и високи върхове, ами в Непал има политически вълнения, които обаче не са попречили на Албена и Павел да постигнат целта си.

Базовият лагер на Анапурна е разположен малко по-ниско от този на Еверест, но се оказва че трасето  до него е много по-трудно.

На 69 Албена и Павел Благеви се изкачиха до базовия лагер на Анапурна

Макар да е на десето място сред 14-те осемхилядници на планетата, връхът е смятан за най-опасният. Статистиката сочи, че смъртността на аплинистите при него е 32 процента.

На 69 Албена и Павел Благеви се изкачиха до базовия лагер на Анапурна

Името му на санскрит буквално означава „пълна с храна“, но обикновено се превежда като „богиня на реколтата“.  От споделеното от семейство Благеви става ясно какво отглеждат хората високо в планината.

Но преди това да ви разкажа малко са тях самите. Заедно са още от гимназията – Седмо училище в София. И двамата са химици. Повече от 30 години живеят в щата Юта и работят в голяма корпорация като такива. Албена е регистрирала седем патента и  е вписана в Алеята на славата на фирмата си.

Никога не са били планинари. Запалват се по катеренето след като се пенсионират. Павел отслабва по здравословни причини и сменя колянната си става. И двамата стават вегани, което им е помогнало при изчакването, защото високо в планината изобщо не сервират месо. А и на човек не му се яде.

• 

• 

Закуската в Хималаите

• 

• 

Броденето из планините в Непал никак не е лесна работа, но пък местните хора са създали отлична организация и се стремят всякак да помогнат на планинарите. Моите гости толкова са се сприятелили с водача си, че всеки път искат да се изкачват с него. Той винаги ги посреща с домашни продукти домати, ябълки и сирене от як – само за тях и ги моли да не казват на никого, защото всички ще очакват.

• 

• 

На 69 Албена и Павел Благеви се изкачиха до базовия лагер на АнапурнаНа 69 Албена и Павел Благеви се изкачиха до базовия лагер на Анапурна

Изкачването на Албена и Павел Благеви до базовия лагер на Анапурна трае 11 дни, от които девет са активен трекинг.

„Първият ден беше най-тежък, три хиляди стъпала. После престанахме да ги броим“, признават моите събеседници, които съвсем скоро навършват 69 години. Те казаха, че фирмата, организирала пътуванията им до Еверест и Анапурна вече им прави 10 процента отстъпка за постоянни клиенти. Запитах ги дали през следващата година ще се борят за 15 на сто. Определено!

• 

• 

• 

• 

Въпреки трудностите при изкачването, Албена и Павел Благеви не губят чувството си за хумор и признават, че  за тях Хималаите са вдъхновение към което ще се връщат докато имат сили.

„По-добре един ден да си тигър в планината, отколкото хиляда дни овца“, прочели на надпис върху мемориал на загинал по пътя към лагера и това им е станало верую.

Затова ще се катерят докато могат. Вече не за постиженията, а за компанията и приятелството. Албена и Павел Благеви обещават догодина отново да гостуват в Покана за пътуване с разказ за новата си постигната хималайска мечта.

• 

• 

Когато се сблъскат със здравословни или житейски проблеми, много жители на боливийската столица се обръщат към вещици или лечители, които предлагат услугите си на Меркадо де лас Брухас – Пазарът на вещиците.

Повече това необичайно и изпълнено с вълшебство, четете тук

Шапката "Панама" тръгва от Еквадор и завладява света

 Със съдействието на „Карта холидей“

Шапката „Панама“ всъщност е от Еквадор

В Покана за пътуване на 2 ноември 2025 по програма Христо Ботев на БНР от 17 часа: В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

 Трябваше да отида чак в еквадорския град Гуаякил, за да разбера подробности за произхода на шапката „Панама“.  Беше ми минавала пред погледа информацията, че всъщност известният аксесоар за глава идва от тази южноамериканска държава. На път за прочутия Парк на игуаните в Сантяго де Гуаякил, както е цялото име на пристанищното селище, надникнах в магазинче за шапки, което се оказа нещо като музей, където разказват историята на панамата.

Знаменитата шапка е създадена в началото на 16 век в град Монтекристи. Наричали са я Хапихапа и Токийа, но днес е известна предимно с името на родното си място.

През 1630 г. в крайбрежните еквадорски провинции Гуаяс и Манаби започват да тъкат шапки от сламата токийа. Човек на име Франсис Корделгадо създава еталон за класическия модел с черна лента и широка 6-7 см периферия.  На пръв поглед – обикновена и проста, но скритата й елегантност ви кара да блестите и да носите с достойнство красотата на времето.

Освен това лично се убедих, че колкото и да я нагъвате във всички посоки, шапката Панама не губи формата си. Гъвкава е като жива.

Шапката „Панама“ всъщност е от Еквадор

През 1835 г. бизнесменът Мануел Алфаро идва в Еквадор, харесва шапката и започва да я продава на строителите  на Панамския канал. Бизнесът му се разраства в посока Калифорния. Щатът е в разгара на златната треска и търсачите на богатство полудяват по издържливите, меки на пипане и леки на тегло шапки. А понеже официално идват от Панама, износителят им добива прякора „Баща на панамските шапки“.

През 1850 г. Еквадор вече има стройна железопътна система и освен сребро започва да изнася модерния аксесоар. Само в съединените щати през същата година се купуват 220 хиляди броя.

През 1863 година 21-годишният Елой Алфаро идва в Панама и поема търговията с шапки от баща си Мануел. Той така развива семейната търговия, че с приходите от нея финансира „Свободната революция в Еквадор“. Въстанието има успех и спонсорът на бунта е избран за президент на страната.

Макар шапката да продължава да се нарича Панама, покрай новия управник в Еквадор отварят още фабрики за тъкане на местната трева, за да отговорят на засилващото се търсене от Европа и САЩ.

Шапката „Панама“ всъщност е от Еквадор

През 1914 г. търсенето на аксесоара се разгаря до масова истерия. Президентът на САЩ Теди Рузвелт произнася реч на церемонията за откриването на Панамския канал. Някой му подава шапка да се пази от слънцето и снимката му обикаля целия свят.

През 1944 г. панамите изместват бананите като най-търсен зад граница еквадорски продукт. Те не слизат от главите на холивудските актьори – сетете се за Хъмфри Богарт в „Казабланка“. Други знаменитости, световни лидери, известни изследователи и кралски особи също са ходеща реклама. И всичко това за една шапка родена от трева, използвана от работниците и станала сивмол на успелите.

През 2012 г. панамата е вписана в Съкровищницата на нематериалното културно наследство от ЮНЕСКО.

Частичен поглед към списъка на мъжете, влюбени в шапката, показва, че е наистина впечатляващ: принцът на Уелс, актьорите Питър О’Тул, Харисън Форд, Брад Пит, Чарли Шийн, Даниел Крейг, Джони Деп и Шон Конъри, президентът Джон Кенеди, писателят Ърнест Хемингуей. 

И всичко това научих, докато вървях към Парка на игуаните в Гуаякил.

Оказва се, че Паркът Семинарио, както е името на градината „по паспорт“ е едно от малкото наистина безопасни места в Гуаякил, понеже заради пълчищата туристи тук винаги има полицейска охрана. И тя не пази нито катедралата, нито паметника на обединителя на Южна Америка Симон Боливар, а игуаните от хората. Не обратното.

Изобщо не подозирах за престъпността в най-големия град на Еквадор и  преспокойно се разходих по крайбрежната алея Малекон с гостоприемно отворена чанта.  Крадците очевидно си почиваха.

Честно казано, представях си истински парк. Всъщност красивата метална ограда е маркирала площ като за квартална градинка.

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

Легендите за появата й са няколко. Според една от тях още през 1695-а тук е бил Пласа де армас, плацът, по който са марширували испанските войници. По-късно се появили алеите и ромонящият фонтан. Друга пък разказва как един богаташ дълго се надявал на наследник и когато му се родил син, той създал градинката, за да има къде да играе детето. 

Най-достоверна ми се струва информацията, че паркът е наречен местният благодетел Мигел Суарес де Семинарио като знак на благодарност, че е дарил средства за преустройството му във френски стил през 1895 година.

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

Никой не си спомня точно кога са се заселили игуаните, които днес наброяват 300. Но както за повечето събития има няколко версии.

Една от тях е, че те са коренно население и са били тук преди да дойдат колонизаторите. Зеленият подвид на влечугите обитава мангровите гори на Еквадор и понеже Гуаякил в началото е бил обграден от тропически лес, доста вероятно е гущерите да са били естествени обитатели, пригодили се към  парковата среда. Градска легенда раздипля, че през 60-те години на ХХ век група мормони се опитали да изнесат игуани от Гуаякил.

Местните хора се възпротивили и пленените животни били пуснати в парка Семинарио, където заживели чудесно. В Гуаякил към тях се отнасят с уважение, чувство за хумор и дори с възхищение. Те отдавна са станали неформален символ на града. Нещо като котките в Истанбул или елените в Нара. Само че с шипове.

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

 Представете си стълпотворение от  едрички гущери с вид на древни дракони, които презрително гледат досадните туристи дето им се навират с телефоните и фотоапаратите си. Разбира се уличните търговци, които продават зелено манго в чашки не ми казаха, че животинките вече са минали на салата и не обръщат внимание на плодовете.

Всъщност, не май не обръщат внимание на никого. Царствено лежат навсякъде. Понякога гълъбите, които ми показаха, че харесват зелено манго, кацат върху гърбовете им.

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

Няма проблем да погалиш (тайничко) грапавия гръб на влечугите, стига да не си прекалено настоятелен. Тогава ще ти изсъскат предупредително, че може и да забият някой зъб.

За мен беше интересно да узная, че освен опашките, и зъбите им порастват отново.  И че виждат, дори когато очите им са затворени.

Единствено опасни са, когато търсят сянка по дърветата, защото има вероятност да ви изцапат точно като гълъби, но игуаните са доста по-едрички. В градинката също така свободно се разхождат костенурки, а във фонтана плуват японски шарани кои.

Целият този омиротворен животински свят наслед петмилионния град излъчва такова спокойствие, че и немалко местни жители се отбиват за отмора.

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

В Покана запътуване ще чуете още: Цветелина Николова за Бора-Бора, където природата е красива, но хората са грозни. Весел Цанков за скритите зелени съкровища на Париж – малки квартални градинки.