Със съдействието на „Карта холидей“
В Покана за пътуване на 2 ноември 2025 по програма Христо Ботев на БНР от 17 часа: В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона
Трябваше да отида чак в еквадорския град Гуаякил, за да разбера подробности за произхода на шапката „Панама“. Беше ми минавала пред погледа информацията, че всъщност известният аксесоар за глава идва от тази южноамериканска държава. На път за прочутия Парк на игуаните в Сантяго де Гуаякил, както е цялото име на пристанищното селище, надникнах в магазинче за шапки, което се оказа нещо като музей, където разказват историята на панамата.
Знаменитата шапка е създадена в началото на 16 век в град Монтекристи. Наричали са я Хапихапа и Токийа, но днес е известна предимно с името на родното си място.
През 1630 г. в крайбрежните еквадорски провинции Гуаяс и Манаби започват да тъкат шапки от сламата токийа. Човек на име Франсис Корделгадо създава еталон за класическия модел с черна лента и широка 6-7 см периферия. На пръв поглед – обикновена и проста, но скритата й елегантност ви кара да блестите и да носите с достойнство красотата на времето.
Освен това лично се убедих, че колкото и да я нагъвате във всички посоки, шапката Панама не губи формата си. Гъвкава е като жива.
През 1835 г. бизнесменът Мануел Алфаро идва в Еквадор, харесва шапката и започва да я продава на строителите на Панамския канал. Бизнесът му се разраства в посока Калифорния. Щатът е в разгара на златната треска и търсачите на богатство полудяват по издържливите, меки на пипане и леки на тегло шапки. А понеже официално идват от Панама, износителят им добива прякора „Баща на панамските шапки“.
През 1850 г. Еквадор вече има стройна железопътна система и освен сребро започва да изнася модерния аксесоар. Само в съединените щати през същата година се купуват 220 хиляди броя.
През 1863 година 21-годишният Елой Алфаро идва в Панама и поема търговията с шапки от баща си Мануел. Той така развива семейната търговия, че с приходите от нея финансира „Свободната революция в Еквадор“. Въстанието има успех и спонсорът на бунта е избран за президент на страната.
Макар шапката да продължава да се нарича Панама, покрай новия управник в Еквадор отварят още фабрики за тъкане на местната трева, за да отговорят на засилващото се търсене от Европа и САЩ.
През 1914 г. търсенето на аксесоара се разгаря до масова истерия. Президентът на САЩ Теди Рузвелт произнася реч на церемонията за откриването на Панамския канал. Някой му подава шапка да се пази от слънцето и снимката му обикаля целия свят.
През 1944 г. панамите изместват бананите като най-търсен зад граница еквадорски продукт. Те не слизат от главите на холивудските актьори – сетете се за Хъмфри Богарт в „Казабланка“. Други знаменитости, световни лидери, известни изследователи и кралски особи също са ходеща реклама. И всичко това за една шапка родена от трева, използвана от работниците и станала сивмол на успелите.
През 2012 г. панамата е вписана в Съкровищницата на нематериалното културно наследство от ЮНЕСКО.
Частичен поглед към списъка на мъжете, влюбени в шапката, показва, че е наистина впечатляващ: принцът на Уелс, актьорите Питър О’Тул, Харисън Форд, Брад Пит, Чарли Шийн, Даниел Крейг, Джони Деп и Шон Конъри, президентът Джон Кенеди, писателят Ърнест Хемингуей.
И всичко това научих, докато вървях към Парка на игуаните в Гуаякил.
Оказва се, че Паркът Семинарио, както е името на градината „по паспорт“ е едно от малкото наистина безопасни места в Гуаякил, понеже заради пълчищата туристи тук винаги има полицейска охрана. И тя не пази нито катедралата, нито паметника на обединителя на Южна Америка Симон Боливар, а игуаните от хората. Не обратното.
Изобщо не подозирах за престъпността в най-големия град на Еквадор и преспокойно се разходих по крайбрежната алея Малекон с гостоприемно отворена чанта. Крадците очевидно си почиваха.
Честно казано, представях си истински парк. Всъщност красивата метална ограда е маркирала площ като за квартална градинка.
Легендите за появата й са няколко. Според една от тях още през 1695-а тук е бил Пласа де армас, плацът, по който са марширували испанските войници. По-късно се появили алеите и ромонящият фонтан. Друга пък разказва как един богаташ дълго се надявал на наследник и когато му се родил син, той създал градинката, за да има къде да играе детето.
Най-достоверна ми се струва информацията, че паркът е наречен местният благодетел Мигел Суарес де Семинарио като знак на благодарност, че е дарил средства за преустройството му във френски стил през 1895 година.
Никой не си спомня точно кога са се заселили игуаните, които днес наброяват 300. Но както за повечето събития има няколко версии.
Една от тях е, че те са коренно население и са били тук преди да дойдат колонизаторите. Зеленият подвид на влечугите обитава мангровите гори на Еквадор и понеже Гуаякил в началото е бил обграден от тропически лес, доста вероятно е гущерите да са били естествени обитатели, пригодили се към парковата среда. Градска легенда раздипля, че през 60-те години на ХХ век група мормони се опитали да изнесат игуани от Гуаякил.
Местните хора се възпротивили и пленените животни били пуснати в парка Семинарио, където заживели чудесно. В Гуаякил към тях се отнасят с уважение, чувство за хумор и дори с възхищение. Те отдавна са станали неформален символ на града. Нещо като котките в Истанбул или елените в Нара. Само че с шипове.
Представете си стълпотворение от едрички гущери с вид на древни дракони, които презрително гледат досадните туристи дето им се навират с телефоните и фотоапаратите си. Разбира се уличните търговци, които продават зелено манго в чашки не ми казаха, че животинките вече са минали на салата и не обръщат внимание на плодовете.
Всъщност, не май не обръщат внимание на никого. Царствено лежат навсякъде. Понякога гълъбите, които ми показаха, че харесват зелено манго, кацат върху гърбовете им.
Няма проблем да погалиш (тайничко) грапавия гръб на влечугите, стига да не си прекалено настоятелен. Тогава ще ти изсъскат предупредително, че може и да забият някой зъб.
За мен беше интересно да узная, че освен опашките, и зъбите им порастват отново. И че виждат, дори когато очите им са затворени.
Единствено опасни са, когато търсят сянка по дърветата, защото има вероятност да ви изцапат точно като гълъби, но игуаните са доста по-едрички. В градинката също така свободно се разхождат костенурки, а във фонтана плуват японски шарани кои.
Целият този омиротворен животински свят наслед петмилионния град излъчва такова спокойствие, че и немалко местни жители се отбиват за отмора.
