Проф. Пимпирев: Антарктида може да бъде населена

 

На Антарктида са родени 11 деца – съвсем целенасочено

В Покана за пътуване на 28 декември 2025 по програма Христо Ботев на БНР: Проф. Христо Пимпирев с куриози за Ледения континент. Петя Кръстева и Магдалена Гигова за Гуаякил – най-голямото пристанище на Еквадор със съдействието на Карта холидей

В Гуаякил – паметник, който отбелязва известната среща на Симон Боливар и Хосе де Сан Мартин, на която обсъждат независимостта на Еквадор

Новата научнопопулярна енциклопедична книга „Антарктида – история, природа, българските полярници“ вече пое към любопитните читатели. Четивото е  впечатляващ разказ за най-непознатия континент на планетата и за българското присъствие там. 

Автори са проф. Христо Пимпирев и Иглика Трифонова, чиито имена от десетилетия свързваме с нашата полярна история, както и с биографичната книга за проф. Пимпирев „Антарктическият стопаджия“, излязла  през 2024 г.

На Антарктида са родени 11 деца – съвсем целенасочено

Новата им творба е събрала най-пълната и актуална информация за Антарктида – до юли тази година и обединява  наука, история, география, приключения и човешки истории. С човека-експедиция  Христо Пимпирев разговаряхме в Софийския университет. 

Познатият на цял свят професор е преподавател, учен и полярен изследовател. Председател е на Българския антарктически институт и директор на Националния център за полярни изследвания. Ръководител на 33 български антарктически експедиции.

На Антарктида са родени 11 деца – съвсем целенасочено

Автор на 13 книги, 10 документални филма, един игрален филм и над 250 научни публикации. Носител на повече от 20 награди, сред които и  Ордена на Исабел Католическа“, присъден му с указ на краля на Испания Фелипе VI. Проф.

Пимпирев е включен в световна класация на стоте най-изявени полярни изследователи на земята.

Пимпирев връх на о. Александър, Пимпирев ледник и Пимпирев бряг на о. Ливингстън в Антарктида, както и новооткрит вид микроскопично водорасло  носят неговото име.

За фотосите от Ледения континент трябва да отдадем дължимото и на съавторката му в енциклопедията за ледения континент Иглика Трифонова. На нея пък е кръстен нос на остров Ливингстън. Тя е участник в шест български експедиции. Като фотограф и журналист публикува в български и чужди медии.

Дългогодишен председател на Асоциацията на младите полярни изследователи (АПЕКС България). Член на Съюза на българските журналисти и на Българския антарктически институт. През 2022 г. е включена в световна класация на стоте жени в полярната наука и образование, които вдъхновяват поколения млади изследователи да станат полярни учени.

На Антарктида са родени 11 деца – съвсем целенасочено

В Енциклопедичната книга за Антарктида на Иглика Трифонова и проф. Христо Пимпирев силно впечатление ми направи факта, че на далечния континент са родени 11 бебета. Поинтересувах се това случайно ли е или е организирано и целенасочено.

Оказа се, че раждането им там е съвсем нарочно. Чили и Аржентина спорели на кого принадлежи ценния къс земя и решили да я населят със свои граждани.

От първата българска антарктическа експедиция са минали  37 години. Двата вагона от 18 квадрата са прераснали в цяло селище.

На Антарктида са родени 11 деца – съвсем целенасочено

„Българските учени работят със свои колеги от цял свят, а за тях е въпрос на чест да бъдат част от нашата база и да  дават своя достоен принос за решаването на глобалните научни проблеми. Малката балканска страна доби правото да определя съдбата на цял един континент и заедно с още 28 държави да управлява една десета част от нашата планета“, гордее се проф. Христо Пимпирев.

От първата българска антарктическа експедиция са минали  37 години. Двата вагона от 18 квадрата са прераснали в цяло селище.

Антарктическият договор, подписан през 1959-а и влязъл в сила две години по-късно през 1961 г., е международно споразумение, което превръща континента в научен резерват, забранява военната дейност, насърчава свободата на научните изследвания и замразява териториалните претенции, като позволява само мирно ползване на континента.

Проф. Христо Пимпирев също спомена този забележителен документ и у мен възникна въпросът “Има ли клауза, която възпира заселването, защото богатите вече летят в космоса все едно минават по Родео Драйв. И ако земята стане прекалено населена, няма ли опасност Антарктида да се превърне в луксозно гето за милионер. „Защо не?!“, отговори Христо Пимпирев и се аргументира в „Покана за пътуване“.

През есента на 2025 г. започна 34-та национална антарктическа експедиция. Професорът ще се присъедини към изследователите съвсем скоро.

По план корабът Св. Св. Кирил и Методий трябва да се завърне в България около 14 април. Тази година задачата е да се довърши православният храм, а научната програма е най-мащабната до сега и обхваща ключови теми за бъдещето на планетата с участието на двама португалски учени и морски биолози от САЩ.

Най-многолюдният град на Еквадор – Гуаякил, се намира на западния бряг на река Гуаяс, която се влива в Тихия океан. 

Някои от сградите в Гуаякил напомнят италианската архитектура

Градът е основно пристанище, важен стопански, културен и промишлен център от международно значение.  Климатът е горещ и влажен.

Най-старата част на Гуаякил, Las Peñas, е възстановена в атрактивен квартал с художествени галерии, кафенета, магазини, барове и ресторанти и най-вече с колоритни колониални къщи.

Най-старата част на Гуаякил, Las Peñas, е възстановена в атрактивен квартал

На върха на хълма има фар, от който се открива изумителна гледка към “Перлата на Тихия океан”, както наричат града. Крайбрежната алея Malecon  е най-известната забележителност на града. Тя се вие по  поречието на реката.

Между ресторантите, кината и местата за забавление изпъква  впечатляващ паметник, който отбелязва известната среща на Симон Боливар и Хосе де Сан Мартин, на която обсъждат независимостта на Еквадор. 

Не позволявайте на столицата Кито да знае, но някои казват, че Гуаякил е най-добрата дестинация на Еквадор. Точно това си помислихме с журналистката Петя Кръстева, когато се разхождахме по Малекон край реката Гуаяс и посетихме парка Семинарио.

Гуаякил

Едно от най-големите достойнства на град Гуаякил, за който ви разказахме с Петя Кръстева, е пристанището, може би най-натоварените в Южна Америка – жизненоважно за икономиката на Еквадор. Селището е и важен транспортен център. От летището му тръгват всички полети за островите Галапагос.

Шапката "Панама" тръгва от Еквадор и завладява света

 Със съдействието на „Карта холидей“

Шапката „Панама“ всъщност е от Еквадор

В Покана за пътуване на 2 ноември 2025 по програма Христо Ботев на БНР от 17 часа: В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

 Трябваше да отида чак в еквадорския град Гуаякил, за да разбера подробности за произхода на шапката „Панама“.  Беше ми минавала пред погледа информацията, че всъщност известният аксесоар за глава идва от тази южноамериканска държава. На път за прочутия Парк на игуаните в Сантяго де Гуаякил, както е цялото име на пристанищното селище, надникнах в магазинче за шапки, което се оказа нещо като музей, където разказват историята на панамата.

Знаменитата шапка е създадена в началото на 16 век в град Монтекристи. Наричали са я Хапихапа и Токийа, но днес е известна предимно с името на родното си място.

През 1630 г. в крайбрежните еквадорски провинции Гуаяс и Манаби започват да тъкат шапки от сламата токийа. Човек на име Франсис Корделгадо създава еталон за класическия модел с черна лента и широка 6-7 см периферия.  На пръв поглед – обикновена и проста, но скритата й елегантност ви кара да блестите и да носите с достойнство красотата на времето.

Освен това лично се убедих, че колкото и да я нагъвате във всички посоки, шапката Панама не губи формата си. Гъвкава е като жива.

Шапката „Панама“ всъщност е от Еквадор

През 1835 г. бизнесменът Мануел Алфаро идва в Еквадор, харесва шапката и започва да я продава на строителите  на Панамския канал. Бизнесът му се разраства в посока Калифорния. Щатът е в разгара на златната треска и търсачите на богатство полудяват по издържливите, меки на пипане и леки на тегло шапки. А понеже официално идват от Панама, износителят им добива прякора „Баща на панамските шапки“.

През 1850 г. Еквадор вече има стройна железопътна система и освен сребро започва да изнася модерния аксесоар. Само в съединените щати през същата година се купуват 220 хиляди броя.

През 1863 година 21-годишният Елой Алфаро идва в Панама и поема търговията с шапки от баща си Мануел. Той така развива семейната търговия, че с приходите от нея финансира „Свободната революция в Еквадор“. Въстанието има успех и спонсорът на бунта е избран за президент на страната.

Макар шапката да продължава да се нарича Панама, покрай новия управник в Еквадор отварят още фабрики за тъкане на местната трева, за да отговорят на засилващото се търсене от Европа и САЩ.

Шапката „Панама“ всъщност е от Еквадор

През 1914 г. търсенето на аксесоара се разгаря до масова истерия. Президентът на САЩ Теди Рузвелт произнася реч на церемонията за откриването на Панамския канал. Някой му подава шапка да се пази от слънцето и снимката му обикаля целия свят.

През 1944 г. панамите изместват бананите като най-търсен зад граница еквадорски продукт. Те не слизат от главите на холивудските актьори – сетете се за Хъмфри Богарт в „Казабланка“. Други знаменитости, световни лидери, известни изследователи и кралски особи също са ходеща реклама. И всичко това за една шапка родена от трева, използвана от работниците и станала сивмол на успелите.

През 2012 г. панамата е вписана в Съкровищницата на нематериалното културно наследство от ЮНЕСКО.

Частичен поглед към списъка на мъжете, влюбени в шапката, показва, че е наистина впечатляващ: принцът на Уелс, актьорите Питър О’Тул, Харисън Форд, Брад Пит, Чарли Шийн, Даниел Крейг, Джони Деп и Шон Конъри, президентът Джон Кенеди, писателят Ърнест Хемингуей. 

И всичко това научих, докато вървях към Парка на игуаните в Гуаякил.

Оказва се, че Паркът Семинарио, както е името на градината „по паспорт“ е едно от малкото наистина безопасни места в Гуаякил, понеже заради пълчищата туристи тук винаги има полицейска охрана. И тя не пази нито катедралата, нито паметника на обединителя на Южна Америка Симон Боливар, а игуаните от хората. Не обратното.

Изобщо не подозирах за престъпността в най-големия град на Еквадор и  преспокойно се разходих по крайбрежната алея Малекон с гостоприемно отворена чанта.  Крадците очевидно си почиваха.

Честно казано, представях си истински парк. Всъщност красивата метална ограда е маркирала площ като за квартална градинка.

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

Легендите за появата й са няколко. Според една от тях още през 1695-а тук е бил Пласа де армас, плацът, по който са марширували испанските войници. По-късно се появили алеите и ромонящият фонтан. Друга пък разказва как един богаташ дълго се надявал на наследник и когато му се родил син, той създал градинката, за да има къде да играе детето. 

Най-достоверна ми се струва информацията, че паркът е наречен местният благодетел Мигел Суарес де Семинарио като знак на благодарност, че е дарил средства за преустройството му във френски стил през 1895 година.

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

Никой не си спомня точно кога са се заселили игуаните, които днес наброяват 300. Но както за повечето събития има няколко версии.

Една от тях е, че те са коренно население и са били тук преди да дойдат колонизаторите. Зеленият подвид на влечугите обитава мангровите гори на Еквадор и понеже Гуаякил в началото е бил обграден от тропически лес, доста вероятно е гущерите да са били естествени обитатели, пригодили се към  парковата среда. Градска легенда раздипля, че през 60-те години на ХХ век група мормони се опитали да изнесат игуани от Гуаякил.

Местните хора се възпротивили и пленените животни били пуснати в парка Семинарио, където заживели чудесно. В Гуаякил към тях се отнасят с уважение, чувство за хумор и дори с възхищение. Те отдавна са станали неформален символ на града. Нещо като котките в Истанбул или елените в Нара. Само че с шипове.

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

 Представете си стълпотворение от  едрички гущери с вид на древни дракони, които презрително гледат досадните туристи дето им се навират с телефоните и фотоапаратите си. Разбира се уличните търговци, които продават зелено манго в чашки не ми казаха, че животинките вече са минали на салата и не обръщат внимание на плодовете.

Всъщност, не май не обръщат внимание на никого. Царствено лежат навсякъде. Понякога гълъбите, които ми показаха, че харесват зелено манго, кацат върху гърбовете им.

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

Няма проблем да погалиш (тайничко) грапавия гръб на влечугите, стига да не си прекалено настоятелен. Тогава ще ти изсъскат предупредително, че може и да забият някой зъб.

За мен беше интересно да узная, че освен опашките, и зъбите им порастват отново.  И че виждат, дори когато очите им са затворени.

Единствено опасни са, когато търсят сянка по дърветата, защото има вероятност да ви изцапат точно като гълъби, но игуаните са доста по-едрички. В градинката също така свободно се разхождат костенурки, а във фонтана плуват японски шарани кои.

Целият този омиротворен животински свят наслед петмилионния град излъчва такова спокойствие, че и немалко местни жители се отбиват за отмора.

В Парка на игуаните в Гуаякил се разхождат над 300 малки дракона

В Покана запътуване ще чуете още: Цветелина Николова за Бора-Бора, където природата е красива, но хората са грозни. Весел Цанков за скритите зелени съкровища на Париж – малки квартални градинки.