Д-р Милен Врабевски подкрепя книги за Васил Левски, Априлското въстание и Освобождението на България

Председателят на фондация "Българска памет" от години подпомага родолюбивото възпитание на младите хора и опазване на културно-историческото ни наследство

Д-р Милен Врабевски подкрепя изследвания и публикации за Васил Левски, Априлското въстание и Освобождението на България.

“Това са два проекта, по които се работи в момента и предстои да бъдат реализирани в рамките на 2017 г.”, сподели проф.Пламен Павлов, който работи върху голямата тема за Васил Левски.

“Затрупан съм с информация, книги, анализи, исторически портрети за живота и делото на Апостола. Оказва се, че въпреки огромният брой издадени трудове, има още неизвестни факти, които заслужават внимание”. Проф. Пламен Павлов определя своята работа като историко-публицистична, съдържаща преоценки и нов прочит на биографията и делото на Васил Левски.

Втората книга с работно заглавие „Пътят към свободата“ е съвместна работа на проф. Пламен Павлов и проф. Пламен Митев и ще бъде оформена като антология, включваща текстове, исторически портрети, анализи които да очертаят ролята на българите в борбите за освобождение.

Подкрепата на д-р Милен Врабевски, председател на Фондация Българска Памет, за създаването на двете книги е част от дългогодишната му работа в посока родолюбиво възпитание на младите хора и опазване на културно-историческото ни наследство.

"Живеят само влюбените, останалите просто съществуват"

Уилям Шекспир, "Ромео и Жулиета"


За списание Premium Lifestyle

Голямата любов е като призрак – всички говорят за нея, но малцина са я срещали, казва Франсоа дьо Ла Рошфуко. Е, днес ще ви разкажем за Избраните, които са имали късмета (или злощастието) да я опознаят истински.

Изпепелени от чувствата

Когато споменат „голяма любов” за кого се сещате най-напред? Орфей и Евридика, Антоний и Клеопатра, Ромео и Жулиета, крал Едуарс Осми и Уолис Симпсън, Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, Бони и Клайд....Някои от тях са митични герои, други - персонажи от пиеса, трети – исторически личности, но всички те са изпепелени от чувствата си. 

Орфей и Евридика  - прегърнати в ада

Тракиецът Орфей, син на речния бог Еагър и музата Калиопа, влиза в ада, заради съпругата си – нимфата Евридика. Змия ухапва смъртоносно любимата му скоро след сватбата. Бардът покрусен пее траурните си песни, но решава да спаси жената на живота си от царството на мъртвите. С неземните звуци на златната си лира и песента за погубената си любов, Орфей убеждава повелителят на преизподнята бог Хадес да му върне Евридика. Единственото условие е докато са в подземното царство, певецът да не се обръща назад и да не поглежда съпругата си.

Мъглата е непрогледна, тракиецът се тревожи следва ли го любимата му. Обръща се и я вижда зад гърба си. Протяга ръка да я прегърне, но Евридика се превръща в сянка, отдалечавайки се в царството на мъртвите. Орфей отново губи Евридика. От тогава той не поглежда друга жена, нито подхваща златната си лира. В една ранна пролет бардът посяга към инструмента си, но неземно тъжната му песен е прекъсната от кикота на вакханките.  Те разкъсали тялото му, а захвърлена в реката лираата му продължава да свири сама, оплаквайки господаря си.
В селенията на Хадес Орфей  прегръща Евридика и от тогава са заедно във вечността.

Клеопатра и Марк Антоний – между страстта и войната

Владетелката на Египет е омагьосала с чар и интелект немалко повелители на древния свят, но отдава сърцето си на римския пълководец Антоний. Заради нея от напуска жена си и дори престъпва клетвата си на воин. Братът на съпругата му – Октавиан изпраща армия срещу бившия си зет, но любовта на Антоний и Клеопатра е толкова изпепеляваща, че предпочитат смъртта пред раздялата. Достоен за Шекспирова трагедия сюжет.

Ромео и Жулиета – и любовта им клета

Ромео и Жулиета са две влюбени хлапета от богатите и знатните родове Монтеки и Капулети. Чувствата им са обречени на крах още от зародиша си - семействата им са в люта вражда. Уилям Шекспир превръща омаята им в искрени и наситени с чиста обич слова. Момчето и момичето вземат трагичното, но романтично решение  да бъдат заедно, напук на лютия отпор на родителите си. Невъзможната любов им дава сила да решат, че щом чувствата им за забранени в живота,  те ще ги продължат в смъртта. Макар и дирижирана от жестоката случайност, кончината им потвърждава, че любовта побеждава всичко. Ненапразно историята им завършва с думите "И до днес светът не знае любов по-чиста и съдба по-клета от тази на Ромео и Жулиета."

А милиони влюбени от цял свят прииждат във Верона, за да попият частичка от нея.

Скарлет О’Хара и Ред Бътлър – голямото разминаване

Маргарет Мичъл и единствената й книга "Отнесени от вихъра", която вдъхва безсмъртие на авторката си, но и на Скарлет О’Хара и Ред Бътлър.  Една силна жена и един влюбен мъж ни карат да вярваме, че всичко на този свят -  обществено мнение, предразсъдъци, начин на живот, могат да бъдат отнесени от вихъра, но не и истинската любов.

„Скарлет О'Хара не беше красива, ала мъжете, завладени от чара й, не го осъзнаваха”. Така започва романът, който вече 80 години е сред най-продаваните американски книги. 

Скарлет и Рет не изживяват връзка, а експлозия, чиито тътен оттеква при всяка тяхна среща. Двамата непрекъснато се разминават, а Скарлет твърде късно осъзнава, че заради бълнуванията за живот с Ашли, е изгубила истински влюбения в нея Бътлър.

Едуард Осми слага британската империя в краката на американка

Цитираният неколкократно Уилиям Шекспир казва чрез герия си Ричард Трети „Заменям кралство срещу кон”. Векове по-късно следовникът му на престола Едуард Осми постави британската империя в краката на американката Уолис Симпсън. И никога не показа, че съжалява. 

Кралят на Англия абдикира от престола си с прочувствена реч към поданиците, че не може да ги управлява без любовта на 40-годишната си избраница. А според представите на пуританската му роднина тя е католичка със съмнителната репутация на разведена жена –  недопустимо за бъдеща кралица. За първи път в историята на страната един монарх избира личното щастие пред короната и се задоволява с любовта в изгнание.

Ричард Бъртън и Елизабет Тейлър – между диамантите и бутилките

Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън се влюбват, когато се превъплъщават в Антоний и Клеопатра. По онова време и двамата са женени, но чувствата им са като стихия, която помита всичко наоколо. Семейният им живот – също. Той е низ от пиянски скандали, шумни раздели и още по-шумни сдобрявания, ознаменувани със свръхскъпи бижута. Както често се случва, магията изчезва, щом сключат брак, но издържат разведени само 16 месеца и се женят отново.  За да продължат със самоунищожителната си любов.

Бони и Клайд – ако любовта беше престъпление

Не е ясно дали наистина романтиката и престъпленията действително се преплитат в историята на една от най-легендарните любовни двойки в САЩ или медиите са дописали  ореола на банковите обирджии в името на добрата история.

Двете бедни тексаски хлапета всяват ужас като страховита двойка, която преминава през кражби, палежи и убийства.  Но когато американската полиция ги застрелва, снимките на прегърнатите тела на Бони и Клайд предизвикват истински сълзи.

Кристо и Жан-Клод – една душа в две тела

Христо Явашев нямаше да опакова Райхстага, ако не беше Жан-Клод –френската му муза и съпруга, придала душа на всичките му причудливи идеи. 

Двамата са астрални близнаци. Родени на са една и съща дата – 13 юни 1935 година.  Те сякаш са от различни светове – той беден емигрант, който се препитава като рисува портрети на френски аристократи, тя – богата наследница и дъщеря на генерал.  „Греховната” им любов преминава през дрязги и караници, взривове от чувства и лют отпор от страна на френските роднини. Кристо вече е опаковал портрета на Жан Клод и с това е загатнал за бъдещата си световна слава, но за да спре натякванията, францзойката се жени за друг, макар вече да е бременна от Явашев със сина им Сирил.

След три години тя се събира с любовта на живота си. Двамата заминават за Ню Йорк, от където започва маршът им към славата. Жан Клод казва знаменателната фраза: "Аз правя това, защото обичам Христо. Ако той беше зъболекар, щях да се занимавам със зъболекарство".   Умира от мозъчен кръвоизлив на 18 ноември 2009 г. Кристо губи музата и смисъла на живота си.

И ний сме дали нещо на света

Васил Левски посвещава песен на монахиня

Васил Левски е канонизиран в сърцата на всички българи, но малцина знаят, че той не е бил само отдаден на отечеството революционер, ами е носил нежна и поетична душа.  Ангелогласният Дякон -  строен, русокос и синеок будел трепети у карловските моми. Той обаче се влюбва истински в Белград през 1867 г., когато се записва във Втората българска легия на Георги Раковски.  На улицата съдбата го сблъсква с монахиня Евгения, студентка по богословие в Сръбско, увлечена от патриотичните идеи. Дори Господ не успява да попречи на влюбените да се срещат при всеки удобен случай. Васил й подарява своя снимка с четническата униформа на Втора Българска легия със сабя. Момичето се чуди как да му върне жеста. По онова време не е прието „невестите на Бога” да се снимат. Заради лютата зима, Евгения решава да му изплете топли ръкавици. Левски е претърпял неуспешна операция от апендисит, раната непрекъснато се инфектира и монахинята, която има познания на милосърдна сестра често го превързва. Един от най-щастливите периоди от живота на Васил Левски и със сигурност най-романтичният, са зимата и пролетта на 1868 г. Идилията на кратките им срещи приключва на 5 май. Апостола целува за сбогом възлюбената си и поема към Влашко. Двамата успяват да си откраднат още няколко срещи в Карлово, където монахинята учителства. В потвърждение на красивата любовна история Кирил Андровски цитира откритата от него любима песен на Левски "Одавна ли си, момне ле, калугерица". Тя е весела и  жизнерадостна, но когато човек знае за връзката му със сестра Евгения, в нея зазвучават лирични и лични мотиви.

Румънска кралица люби проф. Иван Шишманов

Проф. Иван Шишманов среща късната си любов, докато е на официално посещение в Румъния като министър на просвещението. По онова време близкият приятел на Иван Вазов е известен учен и спокойно женен от 18 г. за студентската си любов Лидия. През 1904 г. обаче съдбата палаво разбърква коктейла на подредения му живот. Кралица Елизабета, която е чувала добри неща за българския интелектуалец, решава да се запознае лично с него. Небрежните й кичури и най-вече сините й очи поразяват затрупаното под книги и ръкописи сърце на Иван Шишманов. „На тяхната повърхност плуваше отражение на ангелска душа“, пише професорът в мемоарите си. С часове ученият и кралицата разговарят на немски и на френски, четат един на друг любимите си пасажи от книги. Догадките, че интелектуалното приятелство е прераснало в нещо по-интимно, са доста основателни.

Българският министър и румънската кралица запазват чувствата един към друг до края на живота си. Срещите им обаче приключват, когато Шишманов подава оставка през 1907 г. заради несъгласие с репресиите след освиркването на Фердинанд.

Вапцаров пише „Прощално” за актрисата Иванка Димитрова

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

Добре пазената тайна на Вапцаровия род е, че стихотворението”Прощално” е писано не за жена му Бойка, а за последната му любов – актрисата от Народиня театър Иванка Димитрова.  Макар и много влюбен в съпругата си в началото на техния брак, поетът осъзнава, че красивата студентка по математика предпочита осигурения живот пред класовата борба. След кончината на двете им невръстни момченца, отношенията им са изтънели до скъсване.

„След смъртта на дечицата Никола се сви в себе си и потърси утеха в поезията и в борбата за сбъдване на идеалите си. Така изтече доста време. И тогава се появи тя - голямата любов на живота му. Само че много късно… това беше Иванка Димитрова. В последствие - актриса в Народния театър. Но не беше само артистка. Бе замесена от неговото тесто, с неговите и идеали и участваше активно в антифашистката съпротива. Пресекли се пътищата им с Никола в нелегалната борба, общите им цели и духовната нагласа- той в поезията, тя в изкуството, ги сближили още повече и неусетно пламнала обичта в сърцата им. Тя окрили Никола и осмисли по-пълно живота му“, признава в интервю през 1953 година  майката на поета - Елена Вапцарова.   

  

Раковски се сгодява за туркиня, за да обере баща й

С парите революционерът купува униформи и оръжие за четата си

 Магдалена ГИГОВА

За потомците Георги Стойков Раковски е революционер, борец против турското робство, създател на Първата българска легия или просто улица в София. Но зад обвития му с патриотичен тюл образ се крие личността на суетен хубавец и голям палавник, що се отнася до жените. Сочните му любовни истории, които съвременниците му с наслада разпространяват, често вървят на ръба на истината, но накрая и той си намира майстора и пада в любовен капан. Раковски брани обществения си авторитет с мълчание. Революционерът упорито отказва да разкрива похожденията си в писмата и автобиографиите си. Пристрастията му към девойки на име Елисавета и Ирина са вплетени в писаните от него акростихове (при тях първите букви на всеки ред образуват названия или фрази - б.а.).

Но романтичните пориви бледнеят пред една история почти като на кино. Раковски крои планове за въоръжено въстание и пише на приятеля си Йосиф Дайнелов в Белград, че му трябват много пари, за да създаде „юнашко движение“ в Стара планина. Мечтата му е мащабна - да поведе 500 000 въоръжени мъже срещу султана. Но за това трябват средства. И той се хвърля в рискована авантюра. Изследователката Десислава Пенева пише, че през 1850 г. Раковски влиза в съдружие с Мустафа паша да откупят за огромната сума от 800 000 гроша данъците на пловдивския панаир. Финансовата операция претърпява пълен крах, а беят е потънал в дългове, защото идеята е била от българина, а финансирането - от турския му съдружник. Заради борчовете, които Раковски не можел да върне, Мустафа го вкарва за три месеца в затвора. Той обаче се измъква от правосъдието и бяга чак в Белград. Задлъжнелият паша не се отказва да преследва недобросъвестния си партньор, за да го даде под съд. Приятелят на Раковски Иван Адженов разказва, че за да омилостиви турчина, се съгласява да се ожени за дъщеря му.

Красивата девойка се влюбила в революционера още когато двамата с баща й крояли планове за забогатяване. Тя се опълчила на татко си и казала, че иска Георги и никой друг за съпруг. Иначе щяла да се удави в Босфора или да остане стара мома. В безизходица Мустафа паша заявил на Раковски, че ще му опрости дълговете, ако се потурчи и вземе щерка му за жена. Дори обещал да му уреди държавна служба в Цариград. Георги уж се съгласил, но с условие да мине под венчило, когато приключи Кримската война. Турчинът добросъвестно изпълнил своята част от уговорката. Не само замижал за дълговете на бъдещия зет, ами го назначил за „терджуманин“ - преводач при видинския паша, защото говорел няколко езика. Тайното намерение на Раковски обаче било не да надява брачни окови с ханъмата, ами да шпионира в полза на Русия като секретар в турския военен съвет. Явно не бил добър в тайните дела, защото е заловен и изпратен под конвой в Цариград, където го очаквало смъртно наказание. По пътя Раковски се сетил, че може да използва общественото положение на Мустафа паша, и се затръшкал, че дъщеря му ще остане стара мома, ако мъжът й вместо на венчило отиде на бесило. Така пред султана наред с руския шпионин се изправил и злополучният кандидат-тъст и измолил за хатъра на дъщеря си свобода за гяурина. А за да не му се изплъзне отново, го завел направо в дома си.

За да увери спасителя си в искрените си намерения спрямо щерка му и да приспи бдителността на турските власти, Раковски редовно ходел на джамия. Било по време на рамазана и стриктно изпълнявал законите на мюсюлманската религия. Той бил запознат с нея покрай близостта си с дервишката секта бекташи. Приготовленията за сватбата вървели усилено с цялата източната разточителност. „Раковски - млад, хубавец, сърдцат, гиздаво применен, пълнел очите на хубавата мома друговерка“, пишат съвременниците му.

Около него се суетели бейските слуги. Вземали му мерки за дрехи по последна мода, та с тях Георги да изглежда „салтанатлия“, угаждали на всичките му прищевки в очакване на байрама, за когато била насрочена сватбата. Докато Мустафа бей се радва, че щерка му ще вземе представителен и учен мъж, който владее езици, Раковски подготвя бягството си. Той вече бил спастрил няколкото кесии с жълтици, дадени му от бея за самочувствие. С тях поръчва на абаджийския еснаф в Цариград да ушият 12 ката четнически униформи, да купят дузина пищови и ножове. Ден преди потурчването всичко е готово. Пашата показва на зетя диамантените пръстени, които ще подари на младото семейство, и златната диадема за косите на невестата. На сутринта на първия ден от байрама в дома на бея настава паника. Всички чакат годеника, а него го няма. В началото решават, че се е успал, после - че е отишъл на баня преди сватбата или на бръснар. Никой не може да повярва, че е избягал. Чак когато виждат, че е взел не само багажа си, ами и ценностите на турската фамилия, младоженските пръстени и гиздилата на булката, пращат заптиетата да претърсват целия Цариград, защото годеницата пищи и се тръшка неутешима. Междувременно Раковски се крие първо в една арменска къща, а после в българската църква. Напразно глашатаи крещят по улиците: „Дето е Раковски, да излезе, защото, ако го уловят, всички в къщата, дето го крие, ще бъдат живи изгорени!“ Преоблечен като мома, с помощта на абаджиите Георги се измъква от турската столица. След него тръгват и момчетата от еснафа, за да станат негови четници. Облечени в новите си униформи, те побиват байрак в Стара планина, а след няколко сражения заминават в Сърбия. В Белград през 1862 г. Раковски създава и ръководи Първата българска легия. На 3 юни същата година избухва очакваният въоръжен сблъсък между турци и сърби. Легията веднага се включва в боевете, но скоро сръбското правителство се помирява с турското и настоява българинът да разпусне войниците си. Тогава Раковски ражда нова патриотична идея и решава да създаде съюз на балканските християнски народи срещу Османската империя. При тази негова мисия се заражда най-красивата му любовна история. Чувствата го връхлитат в Атина през 1963 г. Той среща там Фросо, втората дъщеря на хаджи Христо Българина. Майка й била приела християнството туркиня, а баща й е герой от Гръцката завера. След създаването на гръцкото кралство той служи в кавалерията и е любимият телохранител на крал Отон І до смъртта си. Приживе хаджи Христо имал огромно влияние в политическите среди заради заслугите си и като славянски представител е избран за депутат в Народното събрание на Гърция. Дъщеря му Фросо била „мома завидна, благовъзпитана, със солидно образование, миловидна, кротка, сериозна и привлекателна“. Но Марко Балабанов, който по това време бил адютант на Раковски, гледал скептично на влюбения си шеф. Георги“броял вече 40 пролети“, а и не изглеждал „ерген със свойства за задомяване гдето и да е“. Чувствата обаче избуявали в сърцето на стария ерген и посещенията му в дома на хаджи Христови зачестили, придружени „със скромни подаръци, безбройни вежливости и тънки внимателности“. Разходките с файтон извън Атина са чест ритуал за влюбените, а на един пищен прием котленецът обявява, че двамата са сгодени и са разменили портретите си. Намеренията на Раковски очевидно били сериозни. Той се кълнял пред Балабанов, че щом се понареди в Белград или Букурещ, ще се върне в Атина, за да се венчае и да отведе съпругата си. Дипломатическите му задачи от сръбското правителство го върнали в Белград, но той натоварил приятеля си Марко да го информира за случващото се в дома на любимата му Фросо. Георги дори взел 14-годишния брат на годеницата си, за да го препоръча на сръбския или на черногорския княз за обучение. В началото той често изпраща в писмата си и стихове: Очи твои нежно ми сърце уязвиха! Всяка минута душа моя тръпти силно, само твое лице ище, плаче умилно! Как, ах, люто почнах от любов да страдая и нищо друго на свят веке не желая!...  След време обаче пликовете пристигат все по-рядко, а нарежданията към Балабанов са да дава мъгляви обещания за сватбата с Фросо. Дословното му послание е доста завоалирано: „Ако старобългарският бял бог изпрати по-добри дни за България, то и в сърцето на горските самодиви ще разцъфне цветът на веселието и любовта.“ Отдалечен от годеницата си, Раковски започва да твърди, че най-силно е влюбен в народа си. Фросо никога не забравя красивия и елегантен българин. Когато той умира, тя не може да го прежали и месец по-късно си отива от живота. Очевидно Раковски понякога се е замислял за сватба, защото, докато боледува от туберкулоза в клиниката на братя Мустакови в Букурещ, споделя със сестра си Неша: „А какви ли сватби са ставали преди, кога е имало Българско царство? Как е бил украсен младоженецът войвода? И на какъв ли кон е яздил! А какво ли гордо знаме е носил!“

Красив и разточителен

За разлика от едновремешните мъже Раковски държал на външния си вид. За образа му на конте вероятно е допринесъл и престоят му в Марсилия през 1843 г.. Там Георги навлиза в тънкостите на европейската галантност. Затова и присъствието му в обществото буди нескрито възхищение не само у дамите. То идва не само от романтичното му излъчване на революционер, но и от овладяната куртоазия на джентълмен. В спомените си Васил Д. Стоянов го описва картинно: „Раковски беше почти винаги весел и в обществото, особено гдето имаше госпожи, твърде забавителен и закачка. На драго сърце приказваше за своя живот. Говорът му беше гладък, приятен, привлекателен и убедителен... С една реч: Раковски беше извънредно надарен.“

Адютантът му Марко Балабанов свидетелства, че революционерът обичал „салтаната“. Помощникът му Иван Касабов пък открито го обвинява, че харчи народни пари, за да води разгулен живот. Със средства от революционната каса си купил файтон, два лъскави жребеца, ушил си пищна униформа: „Отива например на разходка в Топчидере (Белград), туря на коне по двама да вървят пред колата му, а други двама подир колата - с княжески конвой!“, възмущава се Касабов. А Раковски му отговаря, че само така ще завоюва уважението на хората и ще ги увлече след себе си.

Панайот Хитов: Движеше се с файтон из Букурещ с по една на всяко коляно

Симеон Радев е член на ВМРО от 16-годишен, заклет е лично от Гоце Делчев и е въвлечен в борбата за освобождение на Македония. Ето какво пише дипломатът и писател в спомените си: „Конгрес на Вътрешната македонска организация в София, нейде към началото на века. Борис Сарафов трябва да даде отчет за някакви изразходвани от него във Виена суми - обвиняват го, че е изхарчил пари не само за преки цели на организацията, а и с леки жени например. Сарафов става и заявява самоуверено: „Може и да съм изхарчил нещо повече. Аз чиляк убих за тия пари. Не давам обяснения за частния си живот!“

В настъпилата пауза Симеон Радев чува зад себе си един дълбок бас, някой желае очевидно да подкрепи Сарафова: „Е-хе-е, да бяхте видели навремето бача си Раковски как се движеше понякога с файтон из Букурещ - с по една на всяко коляно! Какво му връзвате толкоз кусур на Сарафов!“ Авторът на „Строители на съвременна България“ се обръща в посока на гласа. Няколко реда зад него седи набит възрастен мъж с „ястъклия мустаци”“. Радев го пита: „Ваша милост кой бяхте?“ „Панайот Хитов“, отвръща мустаклията.

Тейко му: Подсмиват ми се и котленските кучета

Запазено е писмо на бащата на Раковски Стойко Попович от 10.ІХ.1849 г., в което гълчи непостоянния си син. Заради революционната си дейност Георги на 26 г. попада в русенския затвор. Успява да избяга и се установява в Цариград под чуждо име. Представя се за адвокат и търговец. Баща му обаче е много притеснен за буйното си чедо. Иска да го задоми, за да се кротне. Само за да успокои татко си, Раковски заръчва да му дири невеста в Котел. Той взема нещата присърце и се уговаря с родителите на Райна - хубава, къщовница и с чеиз. Времето обаче минава, комитата се е запилял по освободителни дела, а горкото момиче само подпитва кога годеникът му ще го извика при себе си в Цариград. Тогава Стойко Попович пише разгневен: „Да ходя аз стар чиляк да ти диря мома... и я намерих, пък подир малко време що се чу за вас? Че си си намерил мома на Цариград и си са уженил. Сетне чувам пак, че си щял да са жениш на Филибе. Аз какво да правя, ни зная, какво да правя, а бе, синко? Аз не мога те насили, или тука са ожени, или там, то е на твоя воля... Ами чловечищината... синко? Ти... фана къща на Фенер, та похарчихте толкова нещо, и си фана една руспия (от уруспия - лека жена, тур.), та похарчи и зарад нея... пък баща ти нека му се подсмиват в Котел по каветата котленските кучета, и да не мога да изляза по между двама хора ябанджии...“