Поредица на "Преса" - Великите любови на ХХ век

Надя Ножарова – момиче за 100 млн. долара

Принц Кирил и Никола Гешев примират за оперетната прима, тя се жени за граф и за строителен магнат

Магдалена Гигова

Аз живея за любов,

но съм тъй усамотена,

че продадена любов

сърцето ми разби...

Мнозина са чували този стар градски шлагер, но малцина знаят, че първата му изпълнителка е оперетната певица Надя Ножарова. Нейният леко дрезгав мецосопран подлудявал софиянци, а сладкодумецът Драган Тенев описва в книгата си „Тристахилядна София и аз между двете войни“ въздействието на нейния чар: „Беше чернокоса и леко разногледа, но имаше чудесни крака, които умееше да показва превъзходно на сцената в своя коронен номер, опряна на уличен фенер, пееща „Аз живея за любов“. При това нейно изпълнение публиката в „Одеон“ винаги изпадаше в неописуем възторг. Аплодираше я лудо, а Ножарова, осветена от прожекторите, не помръдваше и със своята дискретна интелигентност триумфираше неподвижно.“ Главен композитор на театър „Одеон“ по онова време (1937-1941) е Йосиф Цанков. Той е създал оперетата „Продадена любов“ по либрето на Петър Увалиев специално за Надя. Огнената брюнетка е на 20, примадона на театъра и съпруга на директора Ангел Сладкаров от четири години. Той е толкова влюбен в жена си, че си затваря очите за ухажорите, които на гроздове обсаждат гримьорната й. Сочната столична клюка дори твърди, че братът на цар Борис Трети - принц Кирил, краде бижутата на майка си от дворцовия трезор, за да й ги подарява. Дамата обожава брилянти и рубини.
 

 Произходът на Надя Матеева Ножрова е скромен. Родена е през 1918 г. в Плевен в семейството на дребен търговец на електроматериали. Той е рано овдовял с две дъщери и се чуди как да се оправя с вироглавата си по-голяма щерка, която иска да стане певица. През 1934 г. оперетният театър „Ангел Сладкаров“ е на турне в провинцията с постановките „Казанова“ и „Кресло №6“. Първият град от гастрола е Плевен. Хората са зажаднели за артистични прояви и успехът е феноменален. Едно красиво младо момиче при всяко представление седи на първия ред и замерва с цветя лиричния любовник и основател на трупата Сладкаров. Това ненвършило още 17 години момиче е Надя Ножарова, току-що прибрла се от Американския колеж в Ловеч. След второто представление вече е намерила кой да я представи на създателя на оперетата. Пламенно произнася предварително намислената си реч как мечтае да се посвети на сцената. Шефът на трупата я прослушва и е очарован не само от красотата на девойката, а и от завладяващия й чар и приятния мецосопран, който напомня гласа на филмовата звезда Зара Леандър. Случката е описана от Ангел Сладкаров в книгата му „Мемоари за българското оперетно творчество“: „Реших да я приема в трупата, при условие че получа съгласието на баща й. То не закъсня. Той я пусна да пътува с театъра, като ми заяви: „Всичките ми опити да вкарам тази лудетина в правия път не успяха. Вземете я и я пробвайте... Намерите ли обаче, че не е годна за сцената, ми я изпратете с препоръчан колет обратно!“

Сладкаров съчинява песен, специално за новото попълнение в състава, и Ножарова се справя блестящо. Дори прекалено - всички мъже от трупата въздишат по нея, но тя се е прицелила в „най-главния“. Десет дни след запознанството си Надя и Ангел се венчават в Троянския манастир. Разликата им е 25 години, но двамата са много влюбени и щастливи. При младото момиче очаровнието от новия, разкрил се пред него свят се смесва с преклонението пред пред ментора, учителя и съпруга. А тя наистина се учи бързо. Комбинацията от красота, ум и талант превръща Ножарова в истинска звезда.

Гласът й излъчва такава наситена еротика, че сякаш предизвиква мъжете да се влюбват в нея. И те го правят. Обсипват я с цветя, кожи, накити и любовни писма, но новоизпечената примадона е привързана към съпруга, на когото дължи мълниеносната си кариера. Единственото търкане между двамата е ревността на Ножарова към Мими Балканска, която според нея се опитва да й отнеме мъжа. Колкото и Ангел да се кълне, че отношенията им са чисто професионални, съмненията остават да проскърцват. Слава Богу, че амплоато на двете дами е различно и не враждуват поне за роли.

Надя умее да се облича така, че да подчертава достойнствата си, без да изглежда вулгарно, и дава тон на модата в София. За кожените палта и бижутата й се носят легенди. Тя е любимка на двамата най-влиятелни медийни магнати и не минава ден, без вестниците им да пишат хвалебствия за нея. Колегите дори се шегуват, че на нея трябва да дават стотинките, когато си купуват „Зора“ (с издател Данаил Крапчев). Атанас Дамянов (собственик на „Дневник“, „Заря“ и „Утро“) я изпраща да усъвършенства гласа си в Германия на негови разноски. Разстоянието си казва думата и Ножарова решава да се разведе с Ангел Сладкаров. Бракът им просъществувал четири години. Той обаче не иска да се разделят, защото тя привлича публиката в оперетата като магнит. Дори я преследва в Германия и в Австрия, където учи пеене, с молба да се върне при него. Надя отказва, а и той не е пределно настоятелен - сред покровителите на бившата му половинка е и Никола Гешев.

Връх в кариерта на Ножрова е участието й в българския филм „Изпитание“, сниман през 1942 г. в Унгария. Режисьор на 91-минутната лента е главният конкурент на Масалитинов в Народния театър Хрисан Цанков. За нейна чест тя успешно партнира на звездите на българския тетър Иван Димов и Кръстьо Сарафов. Сюжетът е сантиментален и типичен за епохата: обвинена в изневяра жена мистериозно изчезва. Всички, включително и съпругът й, предполагат, че се е самоубила. Той я открива случайно след години. Оказва се, че тя се е справила в живота и има пораснал син, който е от него. Филмът има невероятен успех.

По същото време бляскавата актриса се запознава в Унгария с испанския дипломат граф Наваро. Разведена с Ангел Сладкаров, през 1944 г. тя казва „Да“ на новата си любов и се гмурва в живота, за който е мечтала - той е посланик в Монте Карло, където Надя общува със световния светски елит. Втората световна война е в разгара си. Испанският граф е убит при неизвестни обстоятелства. Младата вдовица заминава за Париж. Научил за нерадостнта й съдба, Сладкаров, който още има чувства към нея, се втурва към Франция, въпреки военните действия, за да я върне при себе си. Надя отказва и натрупала самочувствие след успеха на филма „Изпитание", заминава да превзема Холивуд. Възпитаничката на Американския колеж в Ловеч няма проблеми с езика, който говори без акцент. Само дето в Америка не я чакат с кока-кола и хамбургер. Киноиндустрията бълва патриотични филми за войната, в които няма роли за „фатални пришълки“. Тя успява да се снима в епизодични роли в няколко филма, но решава да търси щастието си в мюзикълите на Бродуей. Надя заминава за Ню Йорк, където среща голямата си любов - Сид Фарбър. Той се занимава с недвижими имоти, но в момента има материални затруднения. Е, не чак толкова, че да живеят в лишения.

Не се знае доколко е истина и доколко е просто забавна легенда историята, според която влюбените успяват да забогатеят. Една от версиите е, че Надя е блъсната от кола, докато се разхожда по улицата. Както винаги в нейния живот, късметът наднича от временното й нещастие. Зад волна е американски милионер. Процесът е шумен и пикантен - замесени са богаташ и истинска графиня, каквито не се срещат често по американските ширини. Натъртена и изподрана Ножарова пледира, че нараняванията са попречили на кариерта й на актриса и певица. В съдебната зала показват снимки и афиши от представленията й в България, дори прожектират филма „Изпитание“, за да докажат, че в родината си е била истинска звезда. Спас Тодоров Райкин в книгата „Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век“ цитира рапорт до българския митрополит в САЩ: „Обади се и нашата актриса Надя Ножарова. Иска някакво писмо, че е била солистка на оперетата в София.“ Оперетната певица доказва, че е била оперетна примадона в България и в Европа и й присъждат нечувно обезщетение от един милион долара. По-нелицеприятната версия твърди, че Ножарова е попаднала под колелетта неслучайно. Комбинативният съпруг измислил как да изкарат пари, с които да възродят бизнеса си с недвижими имоти. Надя възприела задачата като поредната роля и я изпълнила блестящо. Каквато и да е истината, резулттът е налице. „Сид Фарбър ентърпрайзис“ използва кризата и един милиона долара в брой и изкупува огромни площи земя в Ню Йорк и Лонг Айлънд. Строителният бум превръща двойката в милионери. Екзотичната графиня Наваро и нейният съпруг са в епицентъра на светския живот. Тя е прочута със своите тюрбани, широки копринени роби над тесни панталони и обичая да се кичи с диамантени бижута. Семейство Фарбър не пропускат концерт, мюзикъл или опера. Те са желани гости на всички благотворителни партита заради щедрите си жестове. Ножарова няма деца и от третия си съпруг и след кончината му през 1985 г. се посвещава на различни филантропични каузи.

Събира на банкет всичките си бивши любовници

Статия в „Ню Йорк таймс“ от 2010 г. разказва за светската дама: „Днес два пъти овдовялата графиня оглавява „Сид Фарбър ентърпрайзис“ и притежава над 155 000 кв. м търговски и жилищни площи в Лонг Айлънд и няколко мола в Белпорт. Бившата звезда на черно-бялото кино в България си почива и забавлява своите приятели в имението си върху 50 000 кв. м в Бела Терра. Сградата му, наречена „Розовата къща на хълма“, е 2700 кв. м и от нея се виждат океанът и целият Лонг Айлънд. Освен това графинята притежава апртамент до Сентрал прк в Ню Йорк и замъка „Касъл Аура“ в мавритански стил, съграден от мрамор по неин проект на Американските Вирджински острови, където г-жа Фрбър прекарва по четири месеца годишно.“

Разбира се, от дистанцията на времето Ножарова леко е поукрасила и филирала предишното си битие, като тотално е забравила да спомене първия си мъж Ангел Сладкаров. Според статията тя е родена в „благородническо семейство“ в Плевен и е звезда на европейското кино, преди да срещне първия си съпруг - испански граф, дипломат във Ватикана. „В нюйоркския „Плаза хотел“ приятели запознават Надя и Сид Фарбър, който тъкмо започвал строителния си бизнес. Двамата съпрузи построяват над 15 000 жилища в Лонг Айлънд, повечето от които за работническата и средната клса. След 1980 г. компанията се пренасочва към луксозни имоти, шопинг центрове и офис сгради. Според графинята състоянието й възлиза на 100 млн. долара“, пише в. „Ню Йорк таймс“ за българката.

Естествено, когато съпругът й си отива, Надя е една от най-ухажваните вдовици. Но макар да не бяга от светския блясък, не откликва на настъпателните зестрогонци.

През 1989 г. в нейния дом в Лонг Айлънд снимат филма „Тя, дяволът“ с Мерил Стрийп. А замъкът й на Американските Вирджински острови, от който се открива неземна гледка към Карибско море, вълнува въображението на местните, защото е недостъпно разположен върху хълм и там човек може да попадне само ако е поканен. Ако напишете в интернет Nadia contessa de Navarro Farber, изскача и чат в социалнта мрежа на Американските Вирджински острови, където обсъждат странностите на видната си съгржднка. „Понякога грфинята напуска изолацията си в „Касъл Аура“, замъка, който е обект на обожание в Сейнт Кроа. Тя е дребничка грациозна лейди. Гардеробът й се състои от свободно пуснати кафтани и несметно количество тюрбани. Тя неизменно носи морскосини сенки на клепчите си, а ружът завихря серпантини по бузите й. Графинята говори десет езика. По обяд носи дантелен бял чадър. А навикът й да посочва събеседника с отрупаните си със скъпоценни камъни пръсти и да го нарича „май дарлинг“ е абсолютно очарователен.“

Извън лъскавата страна на битието си Надя Ножарова е щедър дарител. Нейното име носи отделението за спешна помощ в болницата „Джон Мадър мемориъл“. В Ню Йорк тя поддържа връзка със своя колега от оперетата Банчо Банчевски, когото подпомага финансово. За жалост, той остава в историята с неприятен инцидент. Банчевски се хвърля от балкона на Метрополитън опера, докато Гена Димитрова пее в „Макбет“ през 1982 г. Представлението и директното му предаване по радиото са прекъснати. Отчаяният от живота българин внимава да избере празни места в партера, за да не убие някого при полета си от 25 м височина. Ножарова е съкрушена от загубата на една от малкото си връзки с родината.

Когато се връща в България през 80-те години, Надя събира на банкет всичките си бивши любовници в ресторанта на хотел „България“ и спретнатите старчета осъзнават, че не е изгубила нито грам от всепобеждаващия си чар. Преди 11 години покойният Александър Авджиев прави интервю с нея. Последната й снимка, публикувана в американския печат, е от 2010 г. В универсалната търсачка "Чекмейт" тя се води жива, но е скрила десетина годинки от възрастта си и пише, че е на 84. Контактите с нея се пренасочват към адвоката й на остров Сейнт Кроа Джоел Холт.

 

Великите български любови - поредица на Преса

Петко Славейков имал две жени накуп

Веруюто на палавия поет било „Жените са дяволи, които ни проваждат в пъкъла през райските врати“

Магдалена ГИГОВА

Възрожденският поет и просветител Петко Рачов Славейков познава твърде късно истинските чувства, при това като участник в любовен триъгълник. Той е отдавна женен за Иринка, от която има осем деца, когато се запознава с племенницата на Георги Раковски - Катерина Стойоглу. И без това влюбчивият Славейков попада във въртоп от емоции. Любимата му е всичко, което сърпугата не е - стройна и русокоса, красива и интелигентна, млада и образована и най-важното - живо се интересува от неговата литературна дейност и участието му в църковните борби. Тя самата пише и според някои литературни историци е първата българска писателка преди освобождението от турско робство. В Цариград, където поетът е избягал от гоненията на Търновския митрополит Неофит и кликата гръцки фанариоти, той представя Катерина като своя роднина и домашна помощничка. В годините между 1864 и 1876 двамата живеят като семейство, с което събуждат възмущението на патриархално настроените българи в столицата на османската империя. Катерина върти успешно домакинството на Славейков в ролята на неофициална съпруга. Тя е доста по-млада от законната половинка и много начетена. Сручва се и нещо нечувано дотогава - тя е назначена в Славейковата печатница, където сама издава книги с името си - Катерина Стойоглу. Закърмена с прогресивни идеи, дамата ври и кипи в църковните и националните проблеми. Чете Славейковите вестници и двамата обсъждат най-острите статии и дописки. През 1872 г. тя отпечатва книга с комедията „Зла жена“ и повестта „Женското сърце“. Пред сърцето му и пред Бога Катерина е истинската съпруга на възрожденеца. С нея той споделя творческите си трепети и политическите си кроежи, чете й стиховете си, а тя му прави уместни забележки. За първи път с нея усеща силата на споделената, не само плътска любов. Когато описва идеалната жена, Славейков говори за Катерина: „Тя е съжителний другар и съветник на мъжа. И поради това трябва да бъде и доста развита умствено…“

Двамата се запознават, когато красавицата търси от него помощ за своя съпруг, който гние в турските зандани заради „подривна“ дейност за освобождаването на България. Тя самата се е грижела за вуйчо си Г. С. Раковски в Букурещ до смъртта му през 1867 г. Славейков не успява да помогне на мъжа й, но е привлечен пламенно и опустошаващо от нейния ум и красота. Българската общност в Цариград, възмутена от отношенията им, пише до Екзархията за съжителството в грях. В безизходица Славейков наема за Катерина и сестра й къща в квартал, за да спрат сплетните. Тогава пък го обвиняват, че си е направил харем. Голямо изпитание за двамата е излизането през 1872 г. на статията „Двете власти и двете касти“, за която са арестувани от турските власти. Разгромяват печатницата му, спират издавания от него вестник „Македония“. Въпреки несгодите и оскъдицата Петко и Катерина са по-влюбени отвсякога. Точно тогава скандалът за връзката им ескалира. През късната есен на 1873 г. Славейков е извикан в Българската екзархия, където му нареждат да прекрати веднага „скандалиозния“ си живот с любовницата и да доведе в Цариград Иринка и децата си. Поетът отказва. Тогава го уволняват от всички места, на които работи. Единственият, който го подкрепя, е екзарх Антим І. Той го изпраща в Македония, докато затихне скандалът, а след това го назначава за учител в Одрин. През цялото време Катерина не се отделя от него, но скандалът ги застига. Пуританите от българската колония разбират, че жената, която Славейков представя за своя съпруга, всъщност му е любовница. Подгонени от общественото оплюване, двамата влюбени заминават през 1876 г. за Стара Загора.

Малко преди това Славейков написва стихотворението си „На Нова Година“, посветено на Катерина:

Мило ми е твойто свидно име

и готов съм на всички страдания,

само тебе на света да има.

В Стара Загора страстите се нажежават, защото на сцената се появява съпругата Иринка с шестте им живи деца. Петко настанява любовницата и законната през две преки и прескача от едната къща в другата.

Любопитното е, че и двете знаят една за друга. Общественото мнение е шокирано! Поетът иска развод, съпругата не е съгласна да преживее този резил. Синовете на Славейков вземат страната на майка си. Той пък ги обвинява, че препълват душата му с огорчение. Между два подклаждащи се един друг огъня поетът иска да се самоубие. „Аз страдам душевно“, изплаква той.

Главният съдник на любовта му към Катерина е синът му Иван (бъдещ кмет на София и министър на просвещението). Бащата му пише: „Всички са добре, с изключение на мене, който не отивам никак добре, за причини, които дорде съм жив, може да не узнаеш. Моля Бога да ми даде търпение, инак съм загубен.“

Иринка не мирясва. Всеки ден вдига скандали на мъжа си заради присъствието на Катерина. Разкъсван между любовта и дълга, поетът линее, дори не му се пише вече. „Станах равнодушен към всичко“, изплаква той. Едва през пролетта на 1877 г. Славейков успява да се посъвземе. Той е избран за кмет на Стара Загора. Събира ученици в градината на хаджията, където живее Катерина, и ги учи да пеят бунтовни песни. Двамата уж са се разделили, но това е още един повод да я вижда крадешком.

Руско-турската война слага трагична развръзка на любовния триъгълник. Турските пълчища на Сюлейман паша опожаряват Стара Загора, грабят, насилват и убиват. Иринка, свикнала да се оправя без вечно отсъстващия си мъж, грабва децата и най-ценното от покъщнината и се спасява. Катерина обаче стои у дома да чака Петко и загива. „Беше ти юнак жена“ и „с револвер в ръката за народа ти умря“ - ще изплаче в свое стихотворение неутешимият поет, макар да не се знаят подробности за кончината на любимата му.

Славейков е на 49 години. Той е съкрушен, светът му опустява. Продължава да живее с Иринка, но посвещава остатъците от своите сили и страст на обществено-политическите борби.

Чорбаджийската щерка

Петко Славейков от млад се тюхкал, че не му върви в любовта. Напетият, но беден даскал все се влюбвал в чорбаджийски щерки, но или не искали да го знаят, или бащите им не щяли за зет голтак и сирак. В Трявна добрият му приятел поп Кою Витанов му подмята, че Иринка, дъщерята на чорбаджи Иванчо Райков, ще е добра партия. Тя не е особено красива, блести с ум, но е работна и има голям чеиз, а татко й е един от първенците на града. Попът играе ролята на любовен вестоносец и макар чорбаджията да не е много съгласен, отстъпва пред тръшкането на дъщеря си. Всъщност Иринка не е разменила дори дума със Славейков преди сватбата им. Чувала го е да пее в църковния хор и го е виждала как минава по мегдана. Сърцето й трепкало при вида на напетия даскал с плътни устни, весели очи и юнашки мустаци и веднъж му провожда по попа китка карамфил.

Двамата се венчават на 25 януари 1853 г. в църквата „Св. Архангел Михаил“. В историята са останали интересни факти от сватбата - булката се простудява по време на церемонията, а даскал Петко бил толкова безпаричен, че приятели му дали назаем чорапи. Чорбаджи Иванчо подарява на младоженците къща. Когато влизат за първи път в нея, в центъра на гостната виждат люлка. Бащата на Иринка им заръчва да я населят с челяд.

В началото Славейков е щастлив и пише на свой приятел: „То било хубаво нещо бе, братко!… Е, кой сега като мене? Либето ми ходи по двора, с нетърпение ме ожида да го целуна по уста.“

После признава пред поп Кою: „Всичко е наред, имам си млада и хубава жена. - Живея в хубава къща. Само че къде ще пиша?“ Това се оказва последна грижа на булката. Тя е неука и не желае да се научи на четмо и писмо. И логично нехае за литературните занимания на мъжа си. Вечер той се опитва да й чете току-що написаните си стихове и поеми, тя остава безучастна и го занимава с битови проблеми. Поетът признава на поп Кою: „Женитбата ми беше голяма грешка.“

Екатерина Каравелова твърди, че за разлика от сладкодумния си съпруг Иринка била мълчалива и сдържана - „тесногръда, строга и корава“, със сърце, което „бе тясно и затворено… под седем ключа…“

Немотията преследва семейството на Славейков. Ако не е чорбаджи Иванчо да донесе чувал брашно или товар с овощия, децата щели да ходят гладни при нескончаемите отсъствия на бащата. Но не сиромашията, а шавливите му очи са причина за семейните свади. След една сцена на ревност през 1860 г. Славейков напуска Трявна и се преселва в Търново. От едно запазено писмо до поп Кою Витанов става ясно, че това е драматичен разрив: „Мрачен и тъмен ми е светът, дядо попе, и аз само смърт желая да ме избави. Джама се счупи и не виждам никакъв способ да се поднови.“ За случващото се поетът вини не себе си, а невежеството на Иринка, която не разбирала трепетите на „поетовото му сърце“, откъдето идвали нейната „ярост и ревност“. Все пак Славейков признава, че жена му е „умна, честна и спестовна“. Той пише: „…женитба познавам аз или до гроба мълчание и търпение… Или с едно неспоразумение и свършено.“ Само че Иринка не търпи забежките на „тоз разсипник и разтурник“. От едно стихотворение на Петко става ясно, че в минути на справедлив гняв съпругата му била дори агресивна, „чорлава, намусена, дива като… ламя“.

При всяко свое бягство в друг град поетът се връща заради децата и общественото порицание. И всяко сдобряване е белязано с бременност на жена му. И така - осем пъти. Две от децата умират съвсем, а останалите шест майката отглежда сама и сурово с помощта на „дървения господ“. Тя била толкова безмилостна, че най-голямата им дъщеря Донка си втълпила, че е осиновена. Толкова немилостива била майка й към нея. Тя я товарела с къщните задължения и грижите по братята и Донка така и не успяла да се задоми. А Славейков го няма - той е в Търново, Цариград, Тьрговище, Варна, пак Цариград, Одрин, Стара Загора… Когато до Иринка достигат слуховете, че мъжът й живее в Цариград с друга жена, тя се решава на отчаян ход. Пише му, че е болна и го моли да й донесе илачи. Поетът обаче й отвръща, че е пратил вест на търновския хекимин (доктор - тур.) от какво страда жена му и той ще й даде най-точния илач. Тъй като не знае какво повече да направи, съпругата направо го заплашва, че ще вземе всичките си деца и ще пристигне при него в Цариград. Петко й отговаря да не се гневи, защото списателството е неблагодарна работа и то изисква от него да живее сам и неразбран.

В края на брачния им живот вечер пред мангала дядо Петко обичал да разлиства вестника. Един път Иринка не се стърпяла и му казала: „Що ли не съм вестник, да ме носиш всяка вечер на ръце.“ На което той й отвърнал: „Ирино, Иринооо, що не си календар, да те сменям всяка година.“

Политик и автор на 75 книги

Петко Славейков е роден през 1827 г. в Търново.През 1864 г. се установява в Цариград и става един от водачите наборбата за църковна независимост.Списва,редактира и издава вестниците„Гайда“, „Макеедония“и „Читалище“,първите хумористични издания за деца. Турските власти често спират неговитеиздания и го арестуват. След Освобождението Славейков вземаактивно участие в политическия живот като депутат, министър и водач наЛибералнатапартия. Издава над 75 книги от различни жанрове, но впаметта на поколенията остава с„Изворът на Белоногата“(1873 г.).Предполага се, че в нея е възпята Катерина.

Петко Славейков е баща на общо осем деца, от които оцеляват шест. Средтях саполитиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и най-известният -поетът Пенчо Славейков.

Освен писател и журналист П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист,основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; географ,историк и мемоарист.

Поетът за жените

На тревненските моми Петко Рачов посвещава поименно 24 тристишия, събрани в един поетичен венец. Една нарича „бяло гълъбче“, друга - „кротко агънце“, трета - „сладка душице“.

В компания на маса реди рими:

„Гиздаво момиче, бяло Иваниче,

черните очички, белите гърдички

я ми покажи!

Вярно, без преструвка

сладичка целувка я ми харижи!“

 Той вярва, че сърцето на жената в някои минути е восък, в други пък от мед или бакър. „Котка, която си играе с мишката, преди да я е удушила, представя вярно изображение на мъж, измъчван от жена си.“ Първата българска учителка Анастасия Димитрова (на снимката) също е била изгора на Славейков. Епископът обаче не му я дал за жена, защото бил вложил много средства и усилия в образованието й и ако се ожени, тя щяла да зареже преподаването в женското училище. Единствената запазена от нея снимка е тази от края на живота й като монахиня.

Катерина Стойоглу няма запазен портрет, защото всичките й лични вещи изгарят в опожаряването на Стара Загора, а Иринка унищожава снимката й, скрита от Славейков в книга.

 

Великите любови на ХХ век - поредица на Преса

Д-р Кръстев се самоубива заради студентка

Откривателят на Пенчо Славейков, Яворов, П. Ю. Тодоров и Кирил Христов предпочита смъртта пред оплюването
Магдалена ГИГОВА

На 6 април 1919 г. интелектуалците в цяла България са потресени! Предният ден е починал д-р Кръстьо Кръстев, създателят на кръга „Мисъл“, откривателят на писателите Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов и П. Ю. Тодоров. Случайна грешка при поглъщане на хапчета, които не са за него, или умишлена свръхдоза? Обществена тайна е, че строгият ерудит е безнадеждно влюбен в своя студентка. Може би е решил да се самоубие, за да не причинява страдания на съпругата си Рада и двете им деца Офелия и Константин.

През 1916 г. след дълги години на семейни терзания и неразбирателства Кръстьо Кръстев се влюбва до полуда в Ганка Коева от Сливен. Пред преподавателя си в университета тя проникновено анализира една от идилиите на П. Ю. Тодоров. Ученият, когото студентите наричат Желязната маска заради изключителната строгост и академична студенина, не може да повярва, че толкова младо момиче се доближава до неговия начин на мислене. Искрата помежду им припламва неизбежно. Забранената любов се разгаря първоначално на интелектуално, а после и на емоционално ниво. Студентите не могат да повярват, че „трансцеденталният и иманентният“, както иронично го титулуват заради високия му стил на преподаване, е способен на такава буря от чувства. А те наистина бушуват. Д-р Кръстев е дълбоко нещастен в семейния си живот, а когато след Първата световна война България изгубва родния му Пирот, той изпада в униние и често спомената смъртта. От „бездънната му тъга“, както се изразява неговият приятел и колега проф. Александър Балабанов, го изважда новото му увлечение по студентката по философия. Тя е свежа, мила и начетена и 60-годишният професор сваля „желязната маска“.
Както приляга на тогавашните нрави, цяла София одумва „греховната любов”. Услужливи клюкари веднага донасят пикантната вест на съпругата му Рада. Тя обаче реагира пределно достойно - не укорява мъжа си, не се тръшка и се държи сякаш семейните им отношения благоухаят на рози. Д-р Кръстев поддържа същата линия на поведение. Никога не изневерява на традицията да води всяка година на Празника на любовта (който в началото на ХХ век се е отбелязвал през май) законната си половинка на екскурзия до Костенец. Поетесата Мара Белчева, спътница в живота на Пенчо Славейков, разказва в спомените си как двамата съпрузи ръка за ръка обикаляли отрупаните с цвят градини и отдалеч хората ги вземали са влюбена двойка.
„Всъщност такъв е жребият на всички таланти - да бъдат и да останат самотници“, заключава поетесата Белчева. Четири години след началото на романа си със студентката д-р Кръстев посяга към фаталната доза хапчета. Официалната позиция на близките му е, че поради пословичната си разсеяност интелектуалецът вместо приспивателните си взема други таблетки. Столичната мълва обаче разнася друга истина - че д-р Кръстев, неуспявайки да намери изход от сложната семейна ситуация, избира смъртта. След дългите години брак той не може да причини на съпругата си срама да я напусне, за да заживее с избраницата на сърцето си. Същевременно се разкъсва от любов и желание да бъде с любимата си. За капак политическите му противници с наслада обсъждат личния му живот и настървено го изнасят на показ пред „тълпите”.

Рада Кръстева знае за интимните отношения на мъжа си, но предпочита да мълчи. Може би насаме е укорявала съпруга си, но пред обществото и пред децата неизменно е на негова страна. Обаче е трудно да прикрива колко нещастна се чувства. Затова ерудитът избира смъртта! Липсват сведения как младата му любима възприема крайния му избор, но законната половинка до края на живота си ходи в траур. Тя сваля черните дрехи единствено заради сватбата на дъщеря им Офелия през 1925 г. За да докаже на обществото, че е обичала един достоен българин, Рада Кръстева написва мемоарната книга „Аз и моят род“.

На съвременния българин името на д-р Кръстев е слабо познато, но за времето си той е бил един от най-големите авторитети в литературната критика, философията и естетиката. Роден е през 1866 г. в Пирот. Получава докторат по философия в Лайпциг, преподава в Софийския университет, член е на Българската академия на науките. Д-р Кръстев е първият професионален критик след Освобождението. Той е теоретик на преводната литература, литературен историк, преводач, основоположник на експерименталната психология и на неокантианската нормативна естетика у нас. Като философ идеалист ученият е създател на „Мисъл“ - най-значимото литературно списание у нас до Първата световна война (1892-1907). Около идеите му да се европеизира българската литература, без да се накърнява националната й идентичност, се образува кръг от най-известните писатели и интелектуалци.

 

Литературният историк Румен Шивачев преди време разкри, че е правнук на големия учен - баща му Радко Шивачев е син на Офелия, дъщерята на д-р Кръстев и съпругата му Рада Хаджиниколова. Той разкрива в родовата си история, че прародителите му се женят през 1889 г. Рада е на 16 години, а Кръстьо - на 23. Личната мома произхожда от старозагорска възрожденска фамилия. Баща й е убит през Руско-турската война. Преди кланетата в родния си град тя избягва с майка си и близките си в Пловдив, където завършва шести клас. Въпреки крехката си възраст - още ненавършила 16 г., е назначена за учителка по химия в Казанлък. Там се запознава с бъдещия си съпруг, който организира театрални представления. Г-ца Хаджиниколова се превъплъщава доста успешно в ролята на Мария Антоновна, дъщерята на градоначалника в „Ревизор“ на Гогол. Театърът ги сближава, когато двамата играят в „Коварство и любов“ от Шилер и с благословията на майка си Рада казва „да“ на младия учител. Семейството се премества в София, където се раждат децата им Офелия и Константин. Съпругата поема грижите за дома и потомството и оставя книжовните дела на своя амбициозен съпруг. Но не успява да остане безразлична към турските кланета на българите в Щип през 1911 г. Тя организира благотворителни мисии, подпомага осиротелите семейства, като отива на място заедно с д-р Стефан Сарафов и проф. Парашкев Стоянов. През 1913 г. Рада публикува в първия брой на списание „Демократичен преглед“ своите впечатления. Д-р Кръстев обаче не одобрява обществените й изяви и дилетантските, според него, литературни опити. Но пък се съгласява съпругата му и дъщеря му да станат доброволки в Санитарната дружина през войните (1912-1918).

Правнукът Румен Шивачев е убеден: „Прабаба ми е фигурата, върху която редакторът на „Мисъл“ моделира представите си за жената като физическа и духовна индивидуалност. В нашата епистоларна литература едва ли има толкова постоянен анализатор, критик и художник, който като д-р Кръстев в продължение на 30 години в почти всяко от около 170-те писма да отделя - едновременно с проблемите на всекидневието, непрестанно внимание на жена си.“
Литературният критик показва многопластовата си личност, той ту е разочарован романтик, ту мечтател, ту педагог, ту отегчен от еснафското тесногръдие и липсата на духовен хоризонт. Основен проблем в семейните отношения е ревността на Рада. Според д-р Кръстев тя е безпочвена, необоснована и събужда у него само гняв. И за да „ й го върне“, я уязвява, че продължава да допуска правописни грешки в писмата си. А те са емоционални и обвинителни и изнервен, литераторът я моли да не прекалява с думата „полуда“.
„Аз свършвам, без да помена досега думата - или делото - целувка, защото помня, че ти никога не си имала вкус към такива лигави работи. Но гледам, че ти омиляват. Това е добър знак и аз за награда ще си допра сладките устни до твоите, както аз зная“, пише от Лайпциг до жена си д-р Кръстев. Той се надява жена му да му бъде партньор „Аз искам да бъдеш едно с мене, да бъдеш тъй високо и тъй ниско, както съм аз... Искам до мен да върви едно женско същество, поне тъй силно, както съм аз!“ Докторът дори стига дотам, че пише как предпочита съпругата му да има любовник, вместо непрекъснато да му се вайка, че той има интимна приятелка. Тази негова идея я вбесява до краен предел, но д-р Кръстев има обяснение и за това - причината е, че тя е „либила“ само него и не познава други мъже. „И аз не съм либил, но мен литературата е заменила в много точки живота и ми е разкрила чувства непреживени“, кълне се критикът.
Докато е в Мюнхен, през 1895 г. той заявява, че иска свобода и ако я получи, ще даде същата и на жена си. „Искам свобода за игри и подкачки и че и теб бих дал тая свобода, ако би имала ти вкус и желание за нея.“ Рада е ужасена от това волнодумство, бои се, че вече не му е интересна като жена, макар да получава успокояващо писмо: „Остани си такава, каквато си!“ Д-р Кръстев от Германия съветва съпругата си да рискува в любовта. Очевидно писмовните му съвети нямат благотворен резултат върху отношенията им, защото през 1903 г. признанието е „озверял съм и съм готов за развод“. Но чак 13 години по-късно той се влюбва толкова дълбоко, че е на път да разтрогне брака си.

Ангкор Ват – храмове колкото 250 футболни игрища

Магдалена ГИГОВА

Между три и пет хиляди души всяка сутрин в 5,30 се подреждат чинно с камерите си пред величествения декор на „Анкор Ват“ и чакат първите лъчи на слънцето да близнат храмовете, за да запечатат отражението им във водите на езерото. На камбоджанска земя солидарността на туриста надмогва националните особености и високомерните британци подклякат, та и твърде плахите японци да си откраднат няколко кадъра. Дори винаги шумните руснаци притихват пред завладяващата гледка. А когато слънцето изгрее, туристите се мятат на велосипеди, моторикши и мотоциклети в неуспешен напън за ден или два да обиколят двестате квадратни километра древни руини, храмове и кули.

В съзнанието на повечето българи Камбоджа е далечна азиатска страна, в която някакви побъркани псевдокомунисти - червените кхмери, изтребиха една трета от своя народ по ясни единствено на тях причини. Целият свят обаче е чувал за „Ангкор Ват“. В превод - град и храм. Ангкор е древната столица на Камбоджа. От девети до дванайсти век кмерските владетели, които смятали себе си за равни на боговете, строили тук грандиозни дворци и храмове. До 1431 г., когато войските на Сиам завладяват и разрушават града, той е смятан за най-големия град в света. Следват векове на забрава. Дървените постройки се разрушават, джунглата поглъща каменните стени. Но дори и в този полуразрушен вид храмовете и дворците очароват европейските си откриватели през XIX век. А когато през 1868 г. излиза книгата „Пътешествие в Сиам и Камбоджа“ от френския натуралист Анри Муо, в Париж се надига натиск Сиам (днешен Тайланд) да върне Ангкор на Камбоджа. Разчистването и възстановяването достигат апогея си през 1930 г., но управлението на червените кхмери от 1970 до 1990 г. нанася огромни вреди. Въпреки че дори те осъзнават ценността му и го поставят върху националния флаг. „Ангкор Ват“ гордо се вее там и до днес.

 

От 1992 г. храмовият комплекс е под егидата на ЮНЕСКО. На площ колкото 250 футболни игрища са съхранени над 100 дворци и светилища.

Храмът „Ангкор Ват“ е построен при управлението на крал Суряварман Втори (1112-1152 г.). Разположен върху 2 кв. км, и днес той е най-голямото религиозно съоръжение в света (заедно с пагодите в древната бирманска столица Баган). От всички постройки светилището е най-добре съхранено. Може би защото през вековете в него винаги е имало шепа монаси. Храмът е обграден от ров с ширина 190 метра, който в древността е гъмжал от крокодили. Защитната стена е с размери 1025 на 800 м. Човек може да се изгуби в сложната конструкция на три нива с безброй стълби и проходи. Кулите на „Ангкор Ват“ са пет. Централната е най-висока - 65 м, и символизира митичната планина Меру, която според индуистите е център на света. Само на първо ниво галериите са дълги общо над 800 метра, украсени с двуметрови барелефи. На второ ниво властват изображенията на красивите апсари - личните танцьорки на бог Вишну. Най-дългата фреска с тях е с повече от 3000 фигури.

Наричали Суриабарман ІІ, владетеля построил храма, Защитника на слънцето. Той се възкачва на престола на 14 г., след като убива чичо си и започва да разширява империята си от Виетнам до Мианмар и Лаос. В местността Ангкор е имало над 700 храма, но Суриабарман II искал неговият да е най-голям. Това е един от най-удивителните инженерни проекти на древността. Не само поради мащабите, а и понеже е изграден върху… вода. „Ангкор Ват“ е построен за 35 г. върху тресавище. За основа му служат подпочвените води. Затова са създадени диги и канали. При тропическия климат се редуват по шест месеца суша и дъжд. Затова инженерите на Суриабарман II направили „Ангкор Ват“ като кораб, който плува. В сухия период водата спада и затова те са проектирали квадратния ров, който се пълни от езерото Тонле сап и поддържа водата на еднакво ниво. На тучните земи наоколо са отглеждали по три реколти годишно, с които изхранвали строителите и населението на мегаполиса. Историците смятат, че тук са живели над 1 млн. души - най-големия град на света през XII век.

Самият храм е построен от латерит. Камък, който се обработва лесно, когато е влажен, а после се втвърдява. Както не е ясно как са пренасяли гигантските каменни блокове за пирамидите, подобна е загадката и как са транспортирали същите по формат грамади от кариера на 30 км. Учените предполагат, че със салове, теглени от слонове. Няма данни колко милиона са се простили с живота си през 35-те години градеж, но са си свършили работата перфектно. Каменните блокове прилепват идеално без хоросан.

За камбоджанците от близкото градче Сием Риеп комплексът е главен извор на приходи, но много от туристите щурмуват „Ангкор Ват“ с велосипедите, които от хотелите им отпускат безплатно, заобикаляйки централния вход. Затова билетите от 20 долара на ден се разпечатват със снимката на притежателя им, направена в момента на купуването. Бдителна туристическа полиция проверява пропуските пред всеки храм в комплекса.

Реставраторите и археолозите мърморят, че дори червените кхмери не са нанесли толкова щети, колкото туристите.

Едва ли има човек, който не е виждал на снимка огромните каменни глави на цитаделата Ангкор Тхом. В центъра й са главните забележителности - храмовете „Байон“ и „Бапхуон“. Човек се чувства малък, но и някак си защитен в сянката на гигантските усмихнати лица. От Терасата на слоновете, подпряна на десетки хоботи, не е останало много, но от нея кхмерските крале са наблюдавали церемониите и са въздавали правосъдие на фона на Небесния дворец Пименакас.

Когато човек обиколи няколко храма, осъзнава, че всички имат правоъгълна форма и са ориентирани в посока север-юг и запад-изток.

Твърдят, че от сателит най-голямото светилище прилича на нещо като квадратна матрьошка или дъска за морски шах - концентрични правоъгълници. Според някои теории земите на Ангкор са били избрани заради стратегическото им от военна гледна точка местоположение и заради плодородието им. По-екстравагантни хипотези смятат, че е намесена карта на небесните тела. Чрез компютърни симулации е доказано, че конфигурацията на храмовете в Ангкор е огледален образ на съзвездието Дракон по времето на пролетното равноденствие 10 500 г. пр.Хр. Някои учени предполагат, че целта на кхмерите била храмовият комплекс да отразява небесната подредба на звездите, така че да хармонизира земята и небесния свят. Фигурите от барелефите на асурас (демони) и девас (божества) подсилват усещането за преход от една астрологическа епоха към друга.

Храмът „Пним Бакхенг“ има 108 кули. Числото 108 се смята за свещено както в будизма, така и в индуизма, тъй като то е сбор от 72 и 36 (а 36 е половината от 72). Седемдесет и две е и първото от поредицата числа, свързани с движението на земната ос - причина за измененията в разположението на съзвездията за период от 25 920 години, или с един градус на всеки 72 години. Друг мистериозен факт около храмовете на Ангкор е разположението им на 72 градуса географска ширина от пирамидите в Гиза.

Светилищата Баконг, Прах Ко и Прей Монли са построени така, че да отразяват разположението на звездите в Корона Бореалис, каквато е била при пролетното равноденствие през 10 500 пр.Хр. А това съзвездие не е можело да се види от въпросните храмове през X и XI век, когато те са построени.

Астрономичните мистерии също са сред причините храмът „Ангкор Ват“ да е включен в новите седем чудеса на света. 

 

Най-загадъчното изчезване

Ангкор е бил сцена на един от най-загадъчните случаи на изчезване в човешката история. Кхмерското царство съществувало от IX до XV в. В апогея му територията му била колкото днешен Ню Йорк. В края на XVI век, когато португалски мисионери първи онемели пред лотосоподобните кули на „Ангкор Ват“ - най-съвършения от градските храмове и най-големия религиозен паметник в света, империята била в предсмъртна агония.

Учените отново не са единни в теориите си за нейния край - нашественици или пренасочване на сухоземната търговия към морска, което обрича на гибел отдалечения от водата град... Запазени и разчетени са над 1300 надписа, но и те не обясняват защо внезапно изчезва кхмерското царство.

Унесен в загадките, човек започва да се чувства като участник в „Индиана Джоунс и храмът на обречените“. Гигантски корени са обхванали в зловеща прегръдки каменни блокове. В специална камера за молитви акустиката е такава, че когато потупаш гърдите си, тътенът е ужасяващ, но приятен за ухото. Изящен като моминска бродерия е „Бантей Срей“ - т.нар. дамски храм. Наричат го розов, но цветът му е по-скоро на препечен карамел, а каменните гравюри говорят направо на сърцето.

Червените кхмери вече са зелени

За цялото си пребиваване в Камбоджа, ако то е концентрирано в Пном Пен, Сием Риеп и Анкгор Ват, пришълецът може изобщо да не види местната валути - риел. Целият алъш-вериш върви в долари ($1 е равен на 4000 риела). Не само цените в магазините и ресторантите са в щатските пари, ами когато теглиш от банкомат, машината пита „Какво предпочитате - долари или риели?“ Изводът е: червените кхмери вече са зелени.