Левски посвещава любовна песен на монахиня

Сестра Евгения превързва раните на Апостола, плете му ръкавици и му пише писмата

Магдалена Гигова

                       Снимката, която Левски подарява на любимата си.

                                        Монахинята Евгения (вляво) 

Васил Левски, 142 години от чието обесване честваме на 19 февруари, е канонизиран в сърцата на всички българи, но малцина от тях знаят, че той не е бил само отдаден на отечеството революционер, ами е носил нежна и поетична душа. За да не нащърби ореола му на Апостол на свободата, от когото току-що освободената родина се нуждае като пример за подражание, дори Захарий Стоянов не дръзва да напише в биографията му, че и той е обичал жена и е бил обичан. И далеч не е бил светец.

Васил Иванов Кунчев - строен, русокос и синеок, още от юноша будел трепети у карловските моми. Ангелогласният дякон събирал в църквата богомолки, които се любували както на чистите му трели, така и на красивото му лице. Макар да се задявал с песни и закачки по тлаки и седенки, Левски се влюбва истински чак в Белград през 1867 година, когато се записва във Втората българска легия на Георги Раковски. Съхранените документи и свидетелства на съвременници дават противоречиви сведения за първата им среща, но Васил вижда Ана Бояджиева в една августовска вечер. Той се връща от белградската махала Врачар, известна с оръжейните си работилници, когато се сблъсква на улицата със светлооката калоферка. Според покойния проф. Дойно Дойнов, дългогодишен председател на фондация „Васил Левски“, тя е родена вероятно между 1848 и 1850 г. - десетина години по-млада от Апостола. Ана е втората от седемте дъщери на майстора бояджия Иван Томов. След местното девическо школо става послушница в калоферския метох „Рождество Христово“. Девойката отива да учи богословие в Сръбско и е увлечена от патриотичните идеи. В Белград не е първата им среща. Няколко месеца по-рано напетият революционер зърва случайно младото момиче в родното Карлово, където то е на гости при роднини. По онова време Левски е знаменосец в четата на Панайот Хитов и се е измъкнал да види домашните си. Ана също е забелязала с крайчеца на окото си влюбените му погледи, но патриархалните нрави не им позволяват да се заговорят без посредничеството на по-възрастни родственици. В Белград ги няма свахите, които да ги одумват, затова Левски събира кураж и спира Ана на улицата. Приказват си цяла вечер със сладкото усещане, че сякаш са близки от години. Васил й признава най-съкровената си мечта - да постъпи във военното училище, за да може да се бори за свободата на родината си. Но тъгата обзема влюбените с всеки изминал час - девойката е станала монахиня още в Калофер. В началото е послушница, но когато по-голямата й сестра София решава да изостави монашеството, за да се ожени (по гримаса на съдбата за близък роднина на Левски), тя постъпва в манастира на нейното място. Затова Ана Бояджиева настоява любимият й да се обръща съм нея с църковното й име - Евгения.
Дори монашеството не успява да попречи на влюбените да се срещат при всеки удобен случай. Васил й подарява своя снимка с четническа униформа и със сабя. Момичето се чуди как да му върне жеста. По онова време не е прието „невестите на Бога“ да се снимат. Заради лютата зима Евгения решава да му изплете топли ръкавици. Подаръкът й идва точно навреме. Левски е претърпял неуспешна операция от апандисит, раната непрекъснато се инфектира и монахинята, която има познания на милосърдна сестра, често се грижи за здравето му. Проф. Дойнов твърди, че тя само е превързвала раната му, но проф. Божидар Димитров е убеден, че между тях е имало споделена любов. Потвърждение на това дава и Васил Караиванов. Той е син на сестрата на Евгения - София Бояджиева. В спомените си е категоричен, че в Белград „отношенията им стават сърдечни“. „Упорито Левски понасял тежката участ на беден емигрант, но може би близостта на Евгения му давала сили - споделя Караиванов. - Евгения, чийто почерк и образование надвишавали тези на Левски, често му пишела писмата. И той с удоволствие казвал, че си има секретар. Така в дни на лишения и революционен живот се започва една велика, забранена и от Бога любов, за да бъде забранена за цял живот...“
Ориста на двамата е такава, че тайните им чувства приживе остават такива и след кончината им. Следовниците на Апостола смятат, че една „греховна любов“ ще удари позорно клеймо върху светлата му личност. „Та той не е светец, а революционер, харамия, и това, че е бил влюбен, не разваля историческия му ореол“, категоричен е проф. Божидар Димитров.

Един от най-щастливите периоди от живота на Васил Левски (и със сигурност най-романтичният) е зимата и пролетта на 1868 г. Той посреща именния си ден с близки приятели и с любимата си Евгения. Организмът му е отслабнал от болестта, но сърцето му ликува, преизпълнено с любов. Идилията на кратките им срещи приключва на 5 май. Апостола целува за сбогом възлюбената си и поема със съратниците си към Влашко. Двамата успяват да си откраднат от съдбата още няколко срещи в Карлово, където монахинята е назначена за учителка. Там е още по-трудно да остават насаме, дори да разменят по някоя дума. Евгения се срива психически, когато с обесването на Левски мечтите й да бъдат заедно след освобождението на България рухват. Лъчът, който пронизва тъгата й е Санстефанският мирен договор, защото чрез него тя вижда реализирани идеалите на любимия си. Монахинята е назначена за директор на Девическия пансион в Ловеч. Завършва живота си в крайна бедност в Пловдив през 1912 г. До последните си дни тя е твърде пестелива в разказите за връзката си Апостола, но до края пази снимката му до леглото си.

В потвърждение на красивата любовна история Кирил Андровски цитира откритата от него любима песен на Левски „Одавна ли си, момне ле, калугерица“. Тя е весела и жизнерадостна, но когато човек знае за връзката му с монахинята, в нея зазвучават лирични и лични мотиви. Племенникът на Евгения Васил Караиванов е убеден, че Дякона я е посветил на сестрата на майка му:

- Одавна ли си, момне ле, калугерица?
- Не сам одавна, байно ле, нито отскоро.
Три години стават, байно ле,
четвърта кара,
откак се азе, байно ле, млада почерних.
- За кого носиш, момне ле, тез черни очи?
- Носа ги, носа, байно ле, за черна земя.
- За кого носиш, момне ле, таз тънка снага?
- Носа я, носа, байно ле, за черна земя.
- Черната земя, момне ле, сполай не казва,
сполай не казва, момне ле, нито се радва.
Я дай ги на мене, момне ле,
сполай да кажа,
сполай да кажа, момне ле,
и да им се радвам.

Дякона и жените

                                                                   Тодора Бакърджиева

„За Левски едва ли е било трудно да спечели сърцето на една жена“, твърди проф. Божидар Димитров. - По думите на всички, които са го срещали, той е хубав мъж, представителен, веднага привлича вниманието и предизвиква уважение. Да припомним физическата му сила и ловкост. Дори само външните му качества да се вземат предвид, имаме основание да вярваме, че може да впечатли една жена.“
Като природно надарен политик, Левски бързо е разбрал, че простодушните хорица, които трябва да увлече след себе си, ще му имат доверие, ако е спретнат и добре облечен. Затова сред разходите, вписани в прочутото му тефтерче, са и грошовете, броени за гребен.

Когато учителства във Войнягово, Дякона има закачка с красивата и работлива девойка Йова. Диана Славчева твърди, че чувствата му са споделени. Цялото село им се радва, когато на седянка той я подканя да изпеят заедно любимата му песен „Мари заискали се мома и момък“. Когато си тръгва, тя го изпраща със сълзи, а при едно от минаванията си през Войнягово той й донася гердан. Заради любовта си към Апостола Йова дълго отлага да се омъжи. Сякаш в негова памет тя държи синът й да се изучи за даскал, въпреки че мъжът й имал дюкян в София и настоявал да поеме търговията.
Левски очевидно е докоснал сърцата на хората във Войнягово. Когато научават вестта за смъртта му, камбаната на черквата бие на умряло дяла седмица. Всички жени в селото обличат траурни дрехи. Някои продължават да ги носят с години като единственото, което се белее, е „галустникът“ - малко парче плат на деколтето.
Историкът Данаил Кацев-Бурски, който проучва рода на Апостола, доказва, че около него винаги е имало жени, които са го подкрепяли. Най-ревностна съратничка в революционната му дейност е сестра му Яна Начева. Когато през 1864 г. той зарязва монашеството и остригва косата си, тя запазва кичур от нея. През 1907 г. го изпраща на министъра на народното просвещение, за да бъде съхранен за поколенията. Тази къдрица и днес можем да видим в музея. Малцина знаят обаче, че след освобождението от турско робство Яна изпада в такава унизителна оскъдица, че моли за помощ Народното събрание. Единствен Захарий Стоянов от старите съратници на Апостола се застъпва за нея и тя получава мизерна поборническа пенсия.

Сестрите Неда, Тота и Гана Тачеви от Карлово често укриват Левски в дома си. У тях той пази революционни документи. Легендата разказва, че често стои в стаята преоблечен като жена - ако някоя любопитна комшийка надникне през прозореца. Дякона дори грабвал хурката и започвал да преде, „улисан в работа“, когато някой външен се отбивал. Неда веднъж го преоблича като бременна булка, за да го изведе по видело от града. Тя самата се предрешавала като бабичка, за да подслушва разговорите на заптиетата и да разнася документи из Карлово. Друга тайна квартира в родния си град Апостола има в дома на Неда Маджарова и дъщеря й Мария. Ефросиния Цонева, Ана Кункова, Марийка Сиркова, Мария Ганева (която везе едно от знамената) са сред жените, помагали на Левски в правото му дело.

Тодора Бакърджиева от Казанлък пък влиза в историята с прякора Дългата коса. В пищния си кок тя крие важни революционни документи, а в турнюра (модерна по онова време възглавничка, която подвига отзад полата малко под кръста - б.а.) пренася оръжие през границата. Тодора успяла да внесе в Румъния сабята на Левски под дългите си поли. Тя се откачила и издрънчала, но турският граничар не заподозрял нищо, когато видял богатото й облекло и невъзмутимата й усмивка.

От очевидеца

Из „Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му“

Захарий Стояновъ, ПЛОВДИВЪ, 1883

Никакви любовни сцени нѣма да срещнатъ читателитѣ въ живота на Левски. Нѣма да срещнатъ тѣ затова, защото ги нѣма, а азъ отъ себе си не искахъ да ги създавамъ, не ложелахъ да правя фалшификация, защото ни единъ бунтовникъ не зная да се е лигавилъ съ „ахъ“ и „охъ“. Да се е пленилъ отъ черни очи, при всичко, че мнозина автори, когато захващатъ да описватъ нѣкой въстаникъ, срамъ ги е, ако тѣхниятъ херой остане така сухъ, безъ нѣжни погледи. Азъ казахъ за моя херой онова, което е положителна истина, и което е той вършилъ; а комуто се види грубо неговото поведение и характерътъ му, то нека го облагородява отпосле по вкуса на своята публика.