В Покана за пътуване: Д-р Милен Врабевски за генетично заложеното родолюбие

В предаването по програма Христо Ботев в неделя от 18 до 18 часа ще опитате щир и люта национална гозба от Бутан, ще слушате Шер на Бродуей и грохота на водопадите Игуасу

Когато запитат първият гост в „Покана за пътуване“ колко деца има, той отговаря с усмивка  „Над 40“. Съзнавам, че удивлението ви ескалира и ще поясня: Той и съпругата му Росица имат общо пет деца, а за останалите неговата фондация „Българска памет“ е платила ин витрото. 

Д-р Милен Врабевски е генетично обременен с родолюбие. Единият му прадядо хаджи Станю Врабевски е близък съратник на Левски и при него е открито едно от тефтерчетата на Апостола. Другият – Стойчо Бойчев е бил опълченец на Шипка. Техният потомък пък се е заел да подпомага личностното и социално-образователното развитие на млади хора от България, Украйна, Молдова, Албания, Румъния, Сърбия и Македония. Броят на тези юноши „заразени“ и с европейските ценности вече  надминава 7000.

За своята народополезна дейност д-р Милен Врабевски получи престижната награда „Европейски гражданин на годината“.  

Освен благодетел и тачен бизнесмен, той е композитор и продуцент.  В последния му албум Sorcery inside, издаден от Интелиджънт мюзик – съпродуцент, заедно с програма Христо Ботев и на нашето предаване Покана за пътуване, участват легендарни музиканти като Саймън Филипс (Toto), Карл Сентънс (Nazareth), Ричард Грисман (River Hounds), Джон Пейн (ex-Asia) и Джоузеф Уилиямс (Toto). Авторът на музиката и текста д-р Милен Врабевски нарича Sorcery inside  албум на търсещия ум.  

Човек пътува не само физически премествайки тялото си в пространството. В това предизвикателство участват ума, сърцето и… небцето му. От последната дума става ясно, че е дошло време за рубриката Пътеводител на гастрономическия стопаджия. По комшийски и в Гори тилилейски.

Щир. Познатото у нас като плевел растение, в град Ван на едноименното езеро в Турция, се продава на големи връзки.  За целебните му качества съм чувала от проф. Мария Златева, но кой знае защо у нас дори нейните проповеди не са насочили и най-отчаяните вегани към красивата трева.  Във Ван ми обясниха какви витаминни бомби са зелените стръкове и аз захрупах, помпайки се с полезни вещества. Хммм. Не е идеално лошо. Може би със сол, зехтин и балсамов оцет дори би било прилично на вкус.  Вездесъщата Уикипедия ме осведомява, че го наричат щира куча лобода или амарант, което звучи далеч по-поетично.  Произходът на лиричното наименование идва от  Древна Гърция. Елините го наричали „неугасващото“ или неувяхващото цвете. Според някои твърдения помагало срещу любовни мъки. В латинската и гръцката митология се твърди, че амарантът е ефикасен и срещу физически рани, душевни терзания, болка и всякакви други човешки тегоби и никога не увяхва, защото е магически.

Е, в зарзаватчийниците на Ван магически плевели колкото щеш.

В Бутан безразсъдно настоях да опитам националната гозба „Ема-датсе”  – свирепи люти чушки, задушени в местен кашкавал. След като няколко пъти ме попитаха сигурна ли съм, че искам да си го причиня, сервитьорите  се впуснаха към кухнята да поръчат адската смес. После се скупчиха около масата ми, готови да дотърчат с пожарогасителя. Аз, обаче, привидно спокойно, нагъвах бруталната манджа като я гасях с бира и с топки ориз. За честта на „булгар, булгар“ изядох цялата паница и само пълните ми със сълзи очи издаваха какво ми е коствало.

Единственото ястие, което не подлютяват в Бутан е сладоледът. Освен огнедишащите субстанции, друга честа съставка на манджите там е сиренето от тибетски як, което се реже на малки зарчета и се суши, докато се получи твърда маса, способна да се съхранява дълги месеци.

Има пътешествия, които са като сонет, прочетен във влака – 14 стиха, които заминават с тракането на колелетата. Други, обаче, са като роман. В няколко тома. Тези странствания на духа те подбуждат да търсиш още и още. Те спохождат само най-големите късметлии. Една от тях е водещата на „Графити по въздуха“ по програма Хоризонт Светлана Дичева. Тя не само е посетила Ню Йорк, ами е гледала „Шоуто на Шер“. Тя разказва за пищните и зрелищни постановки на мюзикъли, които е гледала в Америка и Англия, но и за обожествяването на творчески дълголетната певица и актриса.

От време на време, когато ме обземе мечтата  за джунгла и гърмяща вода, започвам да се чудя къде точно се слага ударението на водопадите ИгуАсу или ИгуасУ. В студиото е д-р Силвия Паскалева, която като човек посетил ги два пъти, би трябвало да знае.

Покана за пътуване, съвместната продукция на програма Христо Ботев и Интелиджънт мюзик, има свойството да свършва на най-интересното място, но това е само заявка за активно общуване на страницата ни във Фейсбук

https://www.facebook.com/pokanazapatuvane/?ref=bookmarks

Бутан – кралството на лютивото щастие

Изкусен резбар превръща дървото във филигранна дантела, рисува върху него със златен варак и ярки цветове и със замах подписва произведението си. Целият ритуал би изглеждал съвсем нормално, ако не беше изпълнен... с крака. Още по-поразително е, че след като е поставил личния си печат,  взел е парите и е върнал ресто, художникът Пема отива да постреля с лък. Отново с крака. И не спира да се усмихва.

Нормално! Психеделичната случка се развива в Тимпу, столицата на кралство Бутан, което през последните десетина години неизменно е на върха в класацията на най-щастлива нация.  Там  не измерват развитието си с Брутен вътрешен продукт, а с Индекс на брутното  национално щастие. Четирите принципа на Общото бутанско благоденствие, които младият крал на Бутан е наследил от своя баща, гласят: опазване на околната среда, природосъобразно развитие, съхраняване на автентичната култура и мъдро управление.

В държавата, където една четвърт от територията е заета от защитени паркове и резервати, нито един закон не може да бъде приет, ако не е одобрен от Министерството на щастието. Шефът на ведомството проучва всеки текст и преценява дали е добър за народа. А той живее скромно, но е доволен  - обучението и медицинското обслужване са безплатни, престъпност липсва, бедността, макар и бавно, си отива и все повече туристи (около 80 000 на година) избират любопитството да изживеят приказката „Бутан”.

Кралството е една от най-загадъчните държави на планетата, която едва преди няколко десетилетия отвори границите си за чуждестранни туристи. Сгушена в диплите на Източните Хималаи тази страна цели векове е била в почти пълна (и доброволна) изолация от останалия свят.  В превод от санскрит името „Бутан” означава покрайнина на Тибет.

Откакто през 1974 година през дверите на господарството преминават посетители, то е една от големите мечти на пътешествениците.   Бутанците са открити, гостоприемни и все още не са „развалени” от глобализма. Те грижливо съхраняват своята уникална култура и едни от най-древните и девствени гори на планетата.

Когато слезете от самолета в Паро - единственото международно летище в Страната на Гърмящия дракон и преодолеете психическия шок от приземяването на несъразмерно къса писта, заобиколена от зли зъбери,  усещате учудването на белите си дробове. Е, няма толкова чист въздух!

Всичко отгледано в благословеното кралство е наистина екологично, защото там е забранен вносът на каквито и да било торове и добавки. 

Пък и са доста скъпи за местното население с минимална заплата от 30 долара на месец. В Бутан почти всички са вегетарианци, понеже религията им забранява да убиват живи същества. Е, любителите на мръвката  намират изход – преселили се в кралството индуси имат специален лиценз да посягат на добитък и птици, или заобикалят будистките правила като хапват внесено от Китай месо.

Поданиците на крал Джигме не секат горите. Дори  напротив – залесяват голите склонове, доброволно,  без ленински съботници, и всеки смята за лично задължение да събере отпадъците, зарязани от безсъвестни туристи.  Имат само един телевизионен канал, а в столицата Тимпу се намира единственият светофар – движението, ако го има, се управлява от регулировчици.

Главният град,  разположен на 2700 метра над морското равнище, се обитава от над 30 000 души, а населението на цялата държава, чиято площ е около една трета от тази на България, е 676 000 .

В Тимпу няма опера и театър, но пък всички сгради са в един и същ типично бутански стил с резбовани стрехи, изографисани еркери и... огромни фалоси по фасадите.  Рисунките нямат нищо общо с пикантните графити. Просто в Бутан най-свидният мъжки орган се смята за символ на благоденствието и плодовитостта.

На целия този пасторален фон битова постройка с надпис „мол” изглежда почти нелепо, но очевидно нагонът на потреблението си пробива път.

Впрочем,  почти всички бутанци ходят на работа и по улиците с народните си носии. Все едно софиянци да тръгнат като ансамбъл „Филип Кутев”.

Националната мъжка дреха се казва Го и представлява роба до коляното, вързана през кръста с колан от плат. В студените месеци господата не се свенят да носят вълнени чорапогащници, а над тях – плетени три четвърти чорапи. Жените връзват по ритуално сложен начин дълга до глезените пола Кира, преметната през рамото и стегната в кръста. Отгоре обличат Тоего – свободно падащо сако.  Социалният статус и класата определят материята и декорациите. Цветът на шала пък показва положението в обществото. Платовете за най-скъпите тоалети се тъкат от 6 месеца до една година, а майсторките понякога поставят становете си направо на улицата и пеят на коприната с пълно гърло.

Шокиращ е фактът, че ако бутанец, облечен в дънки отиде да носи прошение в някое учреждение, не само че няма да бъде изслушан, ами ще отнесе и глоба, задето не е в традиционен костюм – символ на уважение към институцията.

Всички ученици носят униформа, която пак е народна носия. Малчуганите влачат тежки раници на гръб и малки кошнички от оризова слама в ръка с обяда си.

В центъра на Тимпу е  мемориалната ступа - "чортен".  Храмът е посветен на починалия млад дядо на сегашния крал Джигме Доржи Ванчгук, за когото се мълви, че обладавал магически способности. 

Човек не може да откъсне очи от 350-годишния дзонг (огромна сграда, смесица между отбранителен форт и манастир), чието име в превод означава „Крепост на благословената религия”. Ташичо Дзонг, който може да приюти повече от 2000 монаси,  е най-голямата обител в Бутан, а те наистина са много в онази част на света.  Днес в постройката са се нанесли няколко министерства, правителствени учреждения и Централният манастирски съвет.  На видно място вътре е и кралската тронна зала.

Мълви се, че в затворената допреди няколко десетилетия държавица има само един психиатър и той е безработен – на щастливи хора лекар за душата не им трябва.  Обаче алъш-веришът им е в кръвта. Както и стрелбата с лък. Когато през 2000 година приели Бутан в Международния олимпийски комитет знаели, че това е националният им спорт.  И най-малкото селце има специален плац за опъване на тетивата и нито един фестивал или празник не минава без забиване на стрели в мишените.  Разстоянието до тях е 120 метра. 

Главното съревнование е при честването на бутанската Нова година - Лосара. Всеки отбор наема шаман, за да отслаби противника със заклинания.  Мястото и времето на надпреварата се определя от астролог.  По древна традиция състезателите преди важния ден нощуват в гората и не докосват жена, за да не нарушат концентрацията си.  От най-ранно утро всички се подкрепят с яки алкохолни напитки и към края на съревнованието участниците опитват да разконцентрират противниците си с непристойни викове или танцуват пред мишените, а жените наливат чашите и разсмиват опонентите.

В почти всеки храм сред фреските се среща и бутанската версия на „Дядо вади ряпа” или „Бременските градски музиканти”. Притчата за четиримата приятели е една от най-любимите приказки за заспиване на местните деца. На езика  дзонгкха се нарича „Тхуенпа пуен ши”. В нея се разказва как четирима другари: слон, маймуна, заек и паун успели да отгледат много плодове, благодарение на взаимопомощта и разбирателството. Паунът намерил семе и го посял, заекът го поливал, маймуната отгледала растението, а слонът го пазел от всякаква напаст.  

Най-накрая плодното дръвче пораснало и дало урожай за чудо и приказ.  Но фруктите се оказали толкова нависоко, че не можели да ги стигнат.  Тогава маймуната се качила върху слона, заекът върху нея, а  паунът образувал върха на пирамидата, откъдето обрал плодовете и ги поделил между четиримата.

Когато стане дума за вяра, Бутан отново се отличава – страната е последният бастион на Махаянската школа в будизма.  Религията е донесена от Великия учител, изключително почитания в страната гуру Римпоче. Легендата раздипля, че той пристигнал яхнал тигрица и започнал да медитира в пещарата, която днес е в основата на прочутия манастир „Тайгър нест” (тигрово гнездо).  Мъдрецът въвел в будизма всички демони, привържениците на религията Бон и черните магове, та какво остава за кроткото местно население.

В съвременен Бутан вярванията са проникнали във всички пластове на светския живот.  Навсякъде се веят пъстроцветни молитвени флагчета, издигат се мемориални ступи,  въртят се религиозни барабани, за всяко семейство е висша чест да даде един от синовете си за монах...

При всеобщото отдаване на религията, туристът крайно непредпазливо възжелава да види с очите си причудливо и почти невъзможно кацналия на отвесна скала манастир Таксанг Лагханг Дзонг – Тайгър нест (тигрово гнездо)  - една от най-големите будистки светини на Бутан.  Е, ако стигнете до втория по големина град Паро и ви предложат да се изкачите до обителта с коне, не залагайте на добичетата, ами тренирайте яко.

Според пътеводителите разстоянието до „Тайгър нест” е 900 метра. Ама по права линия. А планинският, почти отвесен път криволичи покрай бездънни пропасти, брадясали от испански мъх вековни борове и няма край. На една трета от дистанцията кончетата, които са ви лашкали в желанието си да минат по най-удобния за тях терен, спират. Оказва се, че релефът не им позволява да продължат. А вас ви чакат още 1500 метра по зъбери и чукари и колкото повече ходите, толкова по се отдалечава заветният манастир. Дори когато стигнете до 900-те неравноделни стъпала, все още сте на съседния връх. Предстои ви да минете покрай водопада, в който са се къпели двете жени на гуру Римпоче, докато той е медитирал, и през няколко по-маловажни пещери на отшелници.

Със сетни сили и почти без дъх достигате обителта, която се състои от 8 храма и приютява 29 монаси, за да разберете, че... снимането вътре  е забранено. В специални шкафчета прибират всиките ви принадлежности, освен портфейла – кой знае, може да ви избие на дарения при религиозната омая.

От облицованата в злато пещера,  където се усамотявал гуруто за осемте си прераждания, се открива изумителна гледка към най-високия връх в Бутан – седемхилядника Джомохари, където според местните живее символът на страната – Гърмящият дракон.  Той не е опасен за хората, защото се храни само със сняг и лед от върховете.  Не е ясно само защо монасите и разни селяни успяват да застанат очи в очи с него, а не се е явил на  нито един турист.

Манастирът, построен през осми век,  се издържа лично от краля, и чак при тази информация човек се замисля как по дяволите са доставени тухлите, камъните и гредите за построяването му. Ами както днес носят храната на монасите – от прилежни и отдадени поклонници, помъкнали всичко на гръб.

По-информираните гидове се забавляват като показват на гостите необичайното „гробище” над обителта. В Бутан се разделят с покойниците си чрез кремация, но за най-добър начин се смята мъртвите тела да бъдат дадени за храна на планинските орли.  Така душите им щели се отправят директно към небето.

Ако след тази информация случайно ви се прииска да запалите цигара, спрете. Бутан е единствената държава в света, където пушенето и внасянето на тютюн се смята за престъпление и се наказва със затвор.

Подтиснете желанието за никотин с някоя местна гозба. Те са толкова люти, че ще ви мине ищаха за каквото и да било. Но какво очаквате от народ, чието национално блюдо „Ема-датсе”  са свирепи зелени чушки, задушени с нещо като кашкавал, а единственото ястие, което не подлютяват е сладоледа.

Друга честа съставка на гозбите е сиренето от тибетски як, което се реже на малки зарчета и се суши, докато се получи твърда маса, способна да се съхранява дълги месеци.  Разбира се, местният червен ориз също не е за пренебрегване.

Националната напитка на Бутан  е "суза" (чай с масло) с добавени към него сол и пипер.  Местната „шльоковица”, която се води вино от пшеница или царевица има вкус на лоша грапа. Житеното пиво "чанг" пък се пие топло.

Точно с такова пиво през 2015-а са вдигнали наздравица за 60-ата годишнина на бившия крал, предал властта на младия си син.  За да „празнуват щастието”  поданиците на почитания владетел подобряват рекорд на Гинес като подаряват на монарха книга с размери 6 на 9 метра с корица от сандалово дърво, съдържаща 111 страници – жест на благодарност, че е отворил кралството за туризма. А през изминалото лято (отново за Гинес) 111 бутанци засаждат 50 хиляди дръвчета за три часа и  посвещават постижението си  на бившия крал Джигме Сингйе Вангчук.

Колкото и да е екзотичен Бутан, да се стигне до там не е нито лесно, нито евтино. Не можете да получите виза, ако нямате резервация за полет на Друк еър – кралските авиолинии, които летят от Индия, Непал, Сингапур и Китай и не сте сключили договор с местна туристическа агенция. Пакетът струва около 300 евро на ден. Звучи солено, но като се замисли човек, че това включва полет, виза, нощувки, вход за всички забележителности, екскурзовод и кола с шофьор, не изглежда потресаващо. А и 65 евро от всяка дневна такса задължително отиват в кралската хазна за полезни социални дейности.