Петко Каравелов цял месец чака първата си брачна нощ

Магдалена ГИГОВА

Българският политик Петко Каравелов и съпругата му Екатерина се венчават на 13 януари 1880 г. в черквата „Света Троица“. Кумът - известният русенски търговец Иван Стоянов, пристига от Букурещ с разкошен букет от дъхави бели рози - невиждано събитие в Русчук! Щастливият младоженец обаче си налага 17-дневно въздържание, защото, когато се появява по бельо в спалнята, невестата гледа толкова ужасено и се е усукала като пашкул със завивката до ушите. Стъписан от реакцията й, Петко само я целува и се оттегля на дивана. Екатерина цял месец отказвала да легне с мъжа си в едно легло, защото не подозирала, че семейното съжителство има нещо повече от целувки и милувки. Разликата на двамата била 17 години и по-улегналият Каравелов се наложило да образова уж учената си съпруга. Десетилетия по-късно в мемоарите си една от най-интелигентните първи дами на България изповядва: За мен актът бе не наслада, а отвратително насилие... И така бе до раждането на първото ни дете Рада - 18.Х.1880 г. в София.“

Екатерина и Петко Каравелови се запознават в Русия, когато тя е на 11 години, а той мустакат студент. Малката Катя става хранениче в дворянското семейство Лермонтови с чист късмет. Тя е родена на 21 октомври 1860 г. в Русе, в семейството на кожухаря Велико Пенев. Баща й умира млад и майка й Стоянка изхранва четирите си деца с пране по чуждите къщи. Благотворителното дружество в „Добродетел“ в Русчук всяка Коледа раздавало на бедните ученички по лакът и половина басма да си ушият рокли за лятото. Екатерина обаче не получила, понеже леля й Киряки Николаки Минкова била заможна. Нейният син Тодор Минков бил основател на Южнославянския пансион в Николаев. Сестрата на баща й била интелигентна и оправна жена. Минкова е и първата българка, изобразена заедно със сина си на най-старата и единствена открита досега дагеротипна снимка у нас, направена към 1842-1843 г. във Виена.
Вбесена от несправедливото отношение към племенницата й, „лелица Киряки“ грабва деветгодишната Екатерина и я отвежда в Русия. Тодор Минков настанява момиченцето в богатия московски дом на запасния генерал Всеволод Лермонтов. Там се отнасят към сирачето от България като към свое дете. Малката придобива аристократични обноски, научава руски, немски и френски, посещава престижно училище. В дома на Лермонтови Катя е обградена с обич и грижи, а Петко Каравелов е частен учител на дъщерята на техни близки приятели. Сърдечните дворяни канят кльощавия студент „на дача“, за да го поохранят. Малката Катя никак не харесва чорлавия бъбрив младеж. Намира го за отегчителен с неговите хапливи шегички на неин гръб. Той непрекъснато дразни девойчето, че е забравило майчиния си език и че така е свикнало с охолството, че едва ли ще напусне богаташката къща, за да мизерува като учителка в бедна България. Катя често напускала разплакана стаята.

Двамата се виждат отново три години по-късно на любителско театрално представление. Каравелов е поразен и смутен. 14-годишната Екатерина за първи път е с дълга рокля, а красотата й е разцъфтяла. Петко се смущава, започва да заеква, не успява да си спомни фамилията й, за да й заговори на „госпожице“. Бъдещият министър-председател обаче бързо се окопитва. Успява да измести съседа й в ложата и до края на представлението не спира да й шепне в ухото. Катя е вбесена - шушненето му отклонява вниманието й от сложния сюжет на Шекспировата пиеса. След още три години бъдещата първа дама завършва с пълно отличие гимназия и през август 1878 г. се връща в родния си Русе, надъхана с патриотични идеи.
Привлекателната 17-годишна девойка е ужасена от смазващата мизерия и дървениците в бащиния й дом. Притеснява я повече атмосферата в семейството. Майка й се е превърнала в свадлива, изхабена от слугуване по чуждите къщи жена, на която са лепнали прякора Стоянка Чавговата. Тя непрекъснато враждува със сина си, „търтей с необуздан характер, който лесно се опива и все гледа да задигне нещо от оскъдните семейни пари“.
Екатерина наистина е забравила родния си език - тя мисли на руски и говори на „българо-русейски“. Изобщо не може да се разбере с близките си и често общуват със знаци. Все пак успява да почисти едно ъгълче в къщата, да създаде относителен уют и да започне да учителства. На един бал в „Ислях-хане“ танцува с княз Батенберг, който я кани да стане учителка в София, но тя отказва, а после горчиво съжалява. Макар и да има репутацията на европейско пристанище, нравите в Русчук са повече от еснафски. Екатерина се запознава с Никола Стойчев - председател на Русенския губернски съд, който преди е бил учител в Малта. След построяването на Хиршовата железница става помощник-началник на гара Русе и инспектор на релсовия път. Понеже Стойчев е английски чиновник, си позволява иронично отношение към турските управници и българските им протежета. Русенци смятат за върха на разврата, че двамата с младата даскалица яздят с часове на романтични разходки извън града. Започват да наричат Екатерина Амазонката, а Тодор Хаджистанчев я анатемосва със злъчни антрефилета във вестник „Славянин“, като я обвинява, че „набелена и начервена внася разврат и съблазън сред гражданството“.
В тази „враждебна среда“ за младата дама изненада е неочакваното писмо от Петко Каравелов. С ходатайството на отявления поддръжник на българската освободителна кауза Иван Сергеевич Аксаков той е назначен за вицегубернатор на Видин и я кани да преподава в тамошната гимназия.
Екатерина го помни от Москва като недоучил студент, немарлив към облеклото, безцеремонен и любител на картите, затова изобщо не му отговаря. Той обаче не се отказва, пристига лично в Русе и без предупреждение започва да думка по портата й. „Бързай, че един черкезин иде и на руски за тебе пита!“, крещи уплашена сестра й Сия.
По същото време в Русе е братът на Петко - Любен Каравелов, но отношенията им са повече от хладни и новоизпеченият вицегубернатор не може да използва ходатайството му, за да стигне до Екатерина. След няколко дни, през които се отбива в дома на учителката няколко пъти, преди да тръгне обратно за Видин, Петко Каравелов й предлага да му стане жена. Тя обаче го отрязва „Не искам да се женя! Ще уча за лекарка в Петербург.“ И смята въпроса за приключен.
Спомените на Екатерина от онзи епизод не са особено ласкателни за Петко. Държанието му потвърждава нейното впечатление от срещите им в Москва. Той е безцеремонен и нетактичен, а като ухажор страда от пълна липса на бонтон. Каравелов се изсипва у тях без предупреждение в обедните часове, когато Катя и майка й се готвят да ходят на гости. Той обаче свойски се разполага на масата, изсърбва шумно поднесеното му кафе, отказва сладкото и се отдава на пространни приказки. Двете жени притеснено му казват, че трябва да излизат, и той нахално казва: „О, тогава ще дойда на вечеря.“ Непохватният ерген често се самопоканва в дома на „момата“. Понякога се отбива по два пъти на ден в разрез с всички правила за приличие и учтивост от онова време. Екатерина пести всеки грош от учителската си заплата, обсебена от мисълта да продължи образованието си в Русия и да стане лекарка. Тя непрекъснато е във връзка със семейство Лермонтови и други свои познати, проучва възможността да получи стипендия и изобщо не мисли за брак.
На 21 януари 1879 г. умира Любен Каравелов. Дори на смъртния си одър той отказва да се прости с брат си. Когато го питат иска ли да му телеграфират, той маха с ръка и промълвя: „Не искам да го видя!“. Обаче Петко, който вече активно се занимава с политика, смята, че ще му е „стратегически полезно“ да го видят на погребението на брат си, и пристига в Русчук. От гробището отива право при възлюбената си Екатерина - пак да й иска ръката. Тя е изумена. Не разбира как може „човек да мисли за любов и да говори за нея в деня, когато е заровил брат си“. И отново отказва.
Но в Русе й става все по-трудно. Следването се отдалечава - няма необходимите навършени години, за да учи в университет. Но според тогавашните нрави си е мома за женене. Пред прага й се редят сватовници. Най-забавен й се видял един конен стражар. Харесал си я, понеже яздела като амазонка и се държала като царкиня. През август 1879 г. Каравелов е в Русе за предизборната си кампания. Месец по-късно е вече депутат в Първото обикновено народно събрание. Денем той уговаря избирателите да гласуват за него, а вечер на чаша чай кандърдисва Катя да му стане жена. Тя отново не се съгласява. Екатерина вече горко съжалява, че е отказала предложението на Батенберг да стане учителка в София.
По едно време се престрашава да пише на Петко Каравелов с молба „дали няма някоя ваканция в Софийската гимназия“. Но не получава отговор. Той лично пристига в Русе и успява да я склони да му стане „жена, другарка“. Екатерина го предупреждава, че нито глади, нито готви, нито може „свястно да закърпи“, а отгоре на всичко е и „келеме“ (опърничава). Петко не се трогва от факта ,че бъдещата му съпруга е „белучка“ (изнежена). „Тия ръце не са за черна работа!“, отсича бъдещият министър-председател. Годежът е на 4 октомври 1879 г.

„И не зная сама как на 4 октомврий аз бях вече официална годеница на Каравелов, избран за русенски депутат… - ще сподели след години Екатерина. - Макар да не исках да се омъжвам. Тогава сърцето ми още спеше.“

И май е права. У Каравелов я привлича неговата пламенна обвързаност с политическите идеи за една развита и свободна България - „инстинктивно аз чувствах, че той иска и се бори за общо добро. Аз си давах дума да му помагам от все сърце“, пише Каравелова. Младата годеница не тръпне за бъдещата си сватба. Тя не си ушива булчинска рокля, напълно равнодушна е към приготовленията на трапезата, ритуалите и списъка с гостите. До последно преди венчавката проверява тетрадки в училище. А на другия ден след сватбата пак е в класната стая.
Нетрадиционното държание на младоженката възпламенява русенските клюкари да предъвкват убеждението, че младоженците отдавна са „изпили благата ракия“. Екатерина просто не се вълнува от физическото общуване в брака. Дори най-беглите милувки я смущават и тя извръща притеснено глава.
Съдбата на Екатерина Каравелова е като антична трагедия - Рада, първото й дете, умира съвсем малка. Дъщерите й Лора и Виола са с крехка психика и болезнена чувствителност в любовта. Тя надживява и двете. Семейство Каравелови ще мине през бури и изпитания. Екатерина е дясна ръка и неизменен секретар на Петко, който става четири пъти министър-председател на България. Тя владее писмено и говоримо руски, френски, немски и английски език, води кореспонденцията му - особено чуждестранната, дава последна редакция на всичко, което мъжът й премиер й диктува.

Той на няколко пъти изпада и в тежка немилост. Политическите му противници го пребиват го в затвора Черната джамия (днешната черква „Свети Седмочисленици”, зад която е гробът на Каравелов). Започналият в хлад и скърцания брак прераства в другарство и любов. Петко ще я нарича „девочка моя“ до края на живота си. А тя, останала вдовица на 43 г.,макар и изключително привлекателна жена, ще отхвърля с възмущение домогванията на ухажорите.

След смъртта на Петко Каравелов (24 януари 1903) Народното събрание гласува народна пенсия за семейството му. Лошото материално положение на “пословичния безсребърник” не е тайна за никого. Според финансиста Атанас Буров Петко Каравелов е единственият български политик, който не е откраднал нито стотинка.
Коравата и горда Екатерина 25 г. остава в епицентъра на политическия живот. Дъщерите й дори я укоряват, че ги е пренебрегвала заради обществената си дейност. Останала без средства за препитание, тя разпродава покъщнината си, за да им даде солидно образование. Автор е на безброй политически фейлетони, литературна критика и преводи. През Балканската война в продължение на 13 месеца Екатерина Кравелова работи в най-голямата софийска болница към Военното училище - доброволно и безвъзмездно. След първата национална катастрофа (1914 г.) заминава за Русия, където използва личните си връзки, за да помогне за възстановяването на добрите отношения между двете страни. “Обичам русите, готова съм всичко да направя за тях, но не желая нито за миг да забравя, че съм българка, у дома си, където не обичам никой да тарашува и се разпорежда…”, признава патриотката.
Като председател на Международната женска лига за мир и свобода Каравелова е делегат на конгресите във Вашингтон 1924 г. и Дъблин 1926 г. Повече от 20 години тя е неизменен председател на най-старото софийско женско дружество “Майка” и създаденото към него девическо професионално училище “Мария Луиза”.
Може би под влияние на дъщеря си Виола, съпруга на безследно изчезналия журналист Йосиф Хербст, Каравелова оглавява Общия помощен комитет за пострадалите през Септемврийските събития 1923-1925 г., във време, когато това се приема за национално предателство. Тя изпраща на княгиня Евдокия списък с повече от 100 пропаднали без вест. През 1943-1944 година въпреки преклонната си възраст се включва в протестната петиция до Народното събрание в защита на българските евреи.
В края на живота си Каравелова е самотна и полусляпа. Тя се придвижва из София, придържайки се до стените по обичайния си маршрут. Умира на 1 април 1947 г. Погребана е до мъжа си.

Г-жа Каравелова е единственият мъж в София

7 ноември 1885 г. Кореспонденция на Фон Хун за вестник “Кьолнише цайтунг: „Княз Александър е напуснал българските позиции край Сливница. Столицата е в опасност. Обща паника сред населението. Навякъде се виждат безутешни лица и крайно отчаяние. Само една млада малка госпожа прави изключение - Катинка Каравелова - любезната съпруга на министър-председателя. Само тя остана непоколебима. Не вярваше на слуховете, които се пръскаха из града… Право се говореше сетне, че на 7 ноември 1885 година г-жа Каравелова беше единственият мъж сред софийското население…”

Съвременниците

„Голямата фигура на Петко Каравелов не може да се отдели от неговата съпруга”, спомня си Софийският митрополит Стефан.
”Няма проява в живота на българския народ след Освобождението, дето да няма някакво участие и г-жа Екатерина Каравелова”, пише проф. Иван Георгов в увода на сборника, издаден през 1928 г. по повод половинвековната й общественополезна дейност.

”Веднаж г-жа Каравелова забрави кърпичката си на масата. Ние като гладници се нахвърлихме на нея, съдрахме я на малки парченца и всяка си взе за спомен”, разказва писателката Ана Карима, ученичка на Екатерина в Първа девическа гимназия в София (днешното 7-о СОУ).

Поредица на "Преса" - Великите любови на ХХ век

Надя Ножарова – момиче за 100 млн. долара

Принц Кирил и Никола Гешев примират за оперетната прима, тя се жени за граф и за строителен магнат

Магдалена Гигова

Аз живея за любов,

но съм тъй усамотена,

че продадена любов

сърцето ми разби...

Мнозина са чували този стар градски шлагер, но малцина знаят, че първата му изпълнителка е оперетната певица Надя Ножарова. Нейният леко дрезгав мецосопран подлудявал софиянци, а сладкодумецът Драган Тенев описва в книгата си „Тристахилядна София и аз между двете войни“ въздействието на нейния чар: „Беше чернокоса и леко разногледа, но имаше чудесни крака, които умееше да показва превъзходно на сцената в своя коронен номер, опряна на уличен фенер, пееща „Аз живея за любов“. При това нейно изпълнение публиката в „Одеон“ винаги изпадаше в неописуем възторг. Аплодираше я лудо, а Ножарова, осветена от прожекторите, не помръдваше и със своята дискретна интелигентност триумфираше неподвижно.“ Главен композитор на театър „Одеон“ по онова време (1937-1941) е Йосиф Цанков. Той е създал оперетата „Продадена любов“ по либрето на Петър Увалиев специално за Надя. Огнената брюнетка е на 20, примадона на театъра и съпруга на директора Ангел Сладкаров от четири години. Той е толкова влюбен в жена си, че си затваря очите за ухажорите, които на гроздове обсаждат гримьорната й. Сочната столична клюка дори твърди, че братът на цар Борис Трети - принц Кирил, краде бижутата на майка си от дворцовия трезор, за да й ги подарява. Дамата обожава брилянти и рубини.
 

 Произходът на Надя Матеева Ножрова е скромен. Родена е през 1918 г. в Плевен в семейството на дребен търговец на електроматериали. Той е рано овдовял с две дъщери и се чуди как да се оправя с вироглавата си по-голяма щерка, която иска да стане певица. През 1934 г. оперетният театър „Ангел Сладкаров“ е на турне в провинцията с постановките „Казанова“ и „Кресло №6“. Първият град от гастрола е Плевен. Хората са зажаднели за артистични прояви и успехът е феноменален. Едно красиво младо момиче при всяко представление седи на първия ред и замерва с цветя лиричния любовник и основател на трупата Сладкаров. Това ненвършило още 17 години момиче е Надя Ножарова, току-що прибрла се от Американския колеж в Ловеч. След второто представление вече е намерила кой да я представи на създателя на оперетата. Пламенно произнася предварително намислената си реч как мечтае да се посвети на сцената. Шефът на трупата я прослушва и е очарован не само от красотата на девойката, а и от завладяващия й чар и приятния мецосопран, който напомня гласа на филмовата звезда Зара Леандър. Случката е описана от Ангел Сладкаров в книгата му „Мемоари за българското оперетно творчество“: „Реших да я приема в трупата, при условие че получа съгласието на баща й. То не закъсня. Той я пусна да пътува с театъра, като ми заяви: „Всичките ми опити да вкарам тази лудетина в правия път не успяха. Вземете я и я пробвайте... Намерите ли обаче, че не е годна за сцената, ми я изпратете с препоръчан колет обратно!“

Сладкаров съчинява песен, специално за новото попълнение в състава, и Ножарова се справя блестящо. Дори прекалено - всички мъже от трупата въздишат по нея, но тя се е прицелила в „най-главния“. Десет дни след запознанството си Надя и Ангел се венчават в Троянския манастир. Разликата им е 25 години, но двамата са много влюбени и щастливи. При младото момиче очаровнието от новия, разкрил се пред него свят се смесва с преклонението пред пред ментора, учителя и съпруга. А тя наистина се учи бързо. Комбинацията от красота, ум и талант превръща Ножарова в истинска звезда.

Гласът й излъчва такава наситена еротика, че сякаш предизвиква мъжете да се влюбват в нея. И те го правят. Обсипват я с цветя, кожи, накити и любовни писма, но новоизпечената примадона е привързана към съпруга, на когото дължи мълниеносната си кариера. Единственото търкане между двамата е ревността на Ножарова към Мими Балканска, която според нея се опитва да й отнеме мъжа. Колкото и Ангел да се кълне, че отношенията им са чисто професионални, съмненията остават да проскърцват. Слава Богу, че амплоато на двете дами е различно и не враждуват поне за роли.

Надя умее да се облича така, че да подчертава достойнствата си, без да изглежда вулгарно, и дава тон на модата в София. За кожените палта и бижутата й се носят легенди. Тя е любимка на двамата най-влиятелни медийни магнати и не минава ден, без вестниците им да пишат хвалебствия за нея. Колегите дори се шегуват, че на нея трябва да дават стотинките, когато си купуват „Зора“ (с издател Данаил Крапчев). Атанас Дамянов (собственик на „Дневник“, „Заря“ и „Утро“) я изпраща да усъвършенства гласа си в Германия на негови разноски. Разстоянието си казва думата и Ножарова решава да се разведе с Ангел Сладкаров. Бракът им просъществувал четири години. Той обаче не иска да се разделят, защото тя привлича публиката в оперетата като магнит. Дори я преследва в Германия и в Австрия, където учи пеене, с молба да се върне при него. Надя отказва, а и той не е пределно настоятелен - сред покровителите на бившата му половинка е и Никола Гешев.

Връх в кариерта на Ножрова е участието й в българския филм „Изпитание“, сниман през 1942 г. в Унгария. Режисьор на 91-минутната лента е главният конкурент на Масалитинов в Народния театър Хрисан Цанков. За нейна чест тя успешно партнира на звездите на българския тетър Иван Димов и Кръстьо Сарафов. Сюжетът е сантиментален и типичен за епохата: обвинена в изневяра жена мистериозно изчезва. Всички, включително и съпругът й, предполагат, че се е самоубила. Той я открива случайно след години. Оказва се, че тя се е справила в живота и има пораснал син, който е от него. Филмът има невероятен успех.

По същото време бляскавата актриса се запознава в Унгария с испанския дипломат граф Наваро. Разведена с Ангел Сладкаров, през 1944 г. тя казва „Да“ на новата си любов и се гмурва в живота, за който е мечтала - той е посланик в Монте Карло, където Надя общува със световния светски елит. Втората световна война е в разгара си. Испанският граф е убит при неизвестни обстоятелства. Младата вдовица заминава за Париж. Научил за нерадостнта й съдба, Сладкаров, който още има чувства към нея, се втурва към Франция, въпреки военните действия, за да я върне при себе си. Надя отказва и натрупала самочувствие след успеха на филма „Изпитание", заминава да превзема Холивуд. Възпитаничката на Американския колеж в Ловеч няма проблеми с езика, който говори без акцент. Само дето в Америка не я чакат с кока-кола и хамбургер. Киноиндустрията бълва патриотични филми за войната, в които няма роли за „фатални пришълки“. Тя успява да се снима в епизодични роли в няколко филма, но решава да търси щастието си в мюзикълите на Бродуей. Надя заминава за Ню Йорк, където среща голямата си любов - Сид Фарбър. Той се занимава с недвижими имоти, но в момента има материални затруднения. Е, не чак толкова, че да живеят в лишения.

Не се знае доколко е истина и доколко е просто забавна легенда историята, според която влюбените успяват да забогатеят. Една от версиите е, че Надя е блъсната от кола, докато се разхожда по улицата. Както винаги в нейния живот, късметът наднича от временното й нещастие. Зад волна е американски милионер. Процесът е шумен и пикантен - замесени са богаташ и истинска графиня, каквито не се срещат често по американските ширини. Натъртена и изподрана Ножарова пледира, че нараняванията са попречили на кариерта й на актриса и певица. В съдебната зала показват снимки и афиши от представленията й в България, дори прожектират филма „Изпитание“, за да докажат, че в родината си е била истинска звезда. Спас Тодоров Райкин в книгата „Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век“ цитира рапорт до българския митрополит в САЩ: „Обади се и нашата актриса Надя Ножарова. Иска някакво писмо, че е била солистка на оперетата в София.“ Оперетната певица доказва, че е била оперетна примадона в България и в Европа и й присъждат нечувно обезщетение от един милион долара. По-нелицеприятната версия твърди, че Ножарова е попаднала под колелетта неслучайно. Комбинативният съпруг измислил как да изкарат пари, с които да възродят бизнеса си с недвижими имоти. Надя възприела задачата като поредната роля и я изпълнила блестящо. Каквато и да е истината, резулттът е налице. „Сид Фарбър ентърпрайзис“ използва кризата и един милиона долара в брой и изкупува огромни площи земя в Ню Йорк и Лонг Айлънд. Строителният бум превръща двойката в милионери. Екзотичната графиня Наваро и нейният съпруг са в епицентъра на светския живот. Тя е прочута със своите тюрбани, широки копринени роби над тесни панталони и обичая да се кичи с диамантени бижута. Семейство Фарбър не пропускат концерт, мюзикъл или опера. Те са желани гости на всички благотворителни партита заради щедрите си жестове. Ножарова няма деца и от третия си съпруг и след кончината му през 1985 г. се посвещава на различни филантропични каузи.

Събира на банкет всичките си бивши любовници

Статия в „Ню Йорк таймс“ от 2010 г. разказва за светската дама: „Днес два пъти овдовялата графиня оглавява „Сид Фарбър ентърпрайзис“ и притежава над 155 000 кв. м търговски и жилищни площи в Лонг Айлънд и няколко мола в Белпорт. Бившата звезда на черно-бялото кино в България си почива и забавлява своите приятели в имението си върху 50 000 кв. м в Бела Терра. Сградата му, наречена „Розовата къща на хълма“, е 2700 кв. м и от нея се виждат океанът и целият Лонг Айлънд. Освен това графинята притежава апртамент до Сентрал прк в Ню Йорк и замъка „Касъл Аура“ в мавритански стил, съграден от мрамор по неин проект на Американските Вирджински острови, където г-жа Фрбър прекарва по четири месеца годишно.“

Разбира се, от дистанцията на времето Ножарова леко е поукрасила и филирала предишното си битие, като тотално е забравила да спомене първия си мъж Ангел Сладкаров. Според статията тя е родена в „благородническо семейство“ в Плевен и е звезда на европейското кино, преди да срещне първия си съпруг - испански граф, дипломат във Ватикана. „В нюйоркския „Плаза хотел“ приятели запознават Надя и Сид Фарбър, който тъкмо започвал строителния си бизнес. Двамата съпрузи построяват над 15 000 жилища в Лонг Айлънд, повечето от които за работническата и средната клса. След 1980 г. компанията се пренасочва към луксозни имоти, шопинг центрове и офис сгради. Според графинята състоянието й възлиза на 100 млн. долара“, пише в. „Ню Йорк таймс“ за българката.

Естествено, когато съпругът й си отива, Надя е една от най-ухажваните вдовици. Но макар да не бяга от светския блясък, не откликва на настъпателните зестрогонци.

През 1989 г. в нейния дом в Лонг Айлънд снимат филма „Тя, дяволът“ с Мерил Стрийп. А замъкът й на Американските Вирджински острови, от който се открива неземна гледка към Карибско море, вълнува въображението на местните, защото е недостъпно разположен върху хълм и там човек може да попадне само ако е поканен. Ако напишете в интернет Nadia contessa de Navarro Farber, изскача и чат в социалнта мрежа на Американските Вирджински острови, където обсъждат странностите на видната си съгржднка. „Понякога грфинята напуска изолацията си в „Касъл Аура“, замъка, който е обект на обожание в Сейнт Кроа. Тя е дребничка грациозна лейди. Гардеробът й се състои от свободно пуснати кафтани и несметно количество тюрбани. Тя неизменно носи морскосини сенки на клепчите си, а ружът завихря серпантини по бузите й. Графинята говори десет езика. По обяд носи дантелен бял чадър. А навикът й да посочва събеседника с отрупаните си със скъпоценни камъни пръсти и да го нарича „май дарлинг“ е абсолютно очарователен.“

Извън лъскавата страна на битието си Надя Ножарова е щедър дарител. Нейното име носи отделението за спешна помощ в болницата „Джон Мадър мемориъл“. В Ню Йорк тя поддържа връзка със своя колега от оперетата Банчо Банчевски, когото подпомага финансово. За жалост, той остава в историята с неприятен инцидент. Банчевски се хвърля от балкона на Метрополитън опера, докато Гена Димитрова пее в „Макбет“ през 1982 г. Представлението и директното му предаване по радиото са прекъснати. Отчаяният от живота българин внимава да избере празни места в партера, за да не убие някого при полета си от 25 м височина. Ножарова е съкрушена от загубата на една от малкото си връзки с родината.

Когато се връща в България през 80-те години, Надя събира на банкет всичките си бивши любовници в ресторанта на хотел „България“ и спретнатите старчета осъзнават, че не е изгубила нито грам от всепобеждаващия си чар. Преди 11 години покойният Александър Авджиев прави интервю с нея. Последната й снимка, публикувана в американския печат, е от 2010 г. В универсалната търсачка "Чекмейт" тя се води жива, но е скрила десетина годинки от възрастта си и пише, че е на 84. Контактите с нея се пренасочват към адвоката й на остров Сейнт Кроа Джоел Холт.

 

Великите български любови - поредица на Преса

Петко Славейков имал две жени накуп

Веруюто на палавия поет било „Жените са дяволи, които ни проваждат в пъкъла през райските врати“

Магдалена ГИГОВА

Възрожденският поет и просветител Петко Рачов Славейков познава твърде късно истинските чувства, при това като участник в любовен триъгълник. Той е отдавна женен за Иринка, от която има осем деца, когато се запознава с племенницата на Георги Раковски - Катерина Стойоглу. И без това влюбчивият Славейков попада във въртоп от емоции. Любимата му е всичко, което сърпугата не е - стройна и русокоса, красива и интелигентна, млада и образована и най-важното - живо се интересува от неговата литературна дейност и участието му в църковните борби. Тя самата пише и според някои литературни историци е първата българска писателка преди освобождението от турско робство. В Цариград, където поетът е избягал от гоненията на Търновския митрополит Неофит и кликата гръцки фанариоти, той представя Катерина като своя роднина и домашна помощничка. В годините между 1864 и 1876 двамата живеят като семейство, с което събуждат възмущението на патриархално настроените българи в столицата на османската империя. Катерина върти успешно домакинството на Славейков в ролята на неофициална съпруга. Тя е доста по-млада от законната половинка и много начетена. Сручва се и нещо нечувано дотогава - тя е назначена в Славейковата печатница, където сама издава книги с името си - Катерина Стойоглу. Закърмена с прогресивни идеи, дамата ври и кипи в църковните и националните проблеми. Чете Славейковите вестници и двамата обсъждат най-острите статии и дописки. През 1872 г. тя отпечатва книга с комедията „Зла жена“ и повестта „Женското сърце“. Пред сърцето му и пред Бога Катерина е истинската съпруга на възрожденеца. С нея той споделя творческите си трепети и политическите си кроежи, чете й стиховете си, а тя му прави уместни забележки. За първи път с нея усеща силата на споделената, не само плътска любов. Когато описва идеалната жена, Славейков говори за Катерина: „Тя е съжителний другар и съветник на мъжа. И поради това трябва да бъде и доста развита умствено…“

Двамата се запознават, когато красавицата търси от него помощ за своя съпруг, който гние в турските зандани заради „подривна“ дейност за освобождаването на България. Тя самата се е грижела за вуйчо си Г. С. Раковски в Букурещ до смъртта му през 1867 г. Славейков не успява да помогне на мъжа й, но е привлечен пламенно и опустошаващо от нейния ум и красота. Българската общност в Цариград, възмутена от отношенията им, пише до Екзархията за съжителството в грях. В безизходица Славейков наема за Катерина и сестра й къща в квартал, за да спрат сплетните. Тогава пък го обвиняват, че си е направил харем. Голямо изпитание за двамата е излизането през 1872 г. на статията „Двете власти и двете касти“, за която са арестувани от турските власти. Разгромяват печатницата му, спират издавания от него вестник „Македония“. Въпреки несгодите и оскъдицата Петко и Катерина са по-влюбени отвсякога. Точно тогава скандалът за връзката им ескалира. През късната есен на 1873 г. Славейков е извикан в Българската екзархия, където му нареждат да прекрати веднага „скандалиозния“ си живот с любовницата и да доведе в Цариград Иринка и децата си. Поетът отказва. Тогава го уволняват от всички места, на които работи. Единственият, който го подкрепя, е екзарх Антим І. Той го изпраща в Македония, докато затихне скандалът, а след това го назначава за учител в Одрин. През цялото време Катерина не се отделя от него, но скандалът ги застига. Пуританите от българската колония разбират, че жената, която Славейков представя за своя съпруга, всъщност му е любовница. Подгонени от общественото оплюване, двамата влюбени заминават през 1876 г. за Стара Загора.

Малко преди това Славейков написва стихотворението си „На Нова Година“, посветено на Катерина:

Мило ми е твойто свидно име

и готов съм на всички страдания,

само тебе на света да има.

В Стара Загора страстите се нажежават, защото на сцената се появява съпругата Иринка с шестте им живи деца. Петко настанява любовницата и законната през две преки и прескача от едната къща в другата.

Любопитното е, че и двете знаят една за друга. Общественото мнение е шокирано! Поетът иска развод, съпругата не е съгласна да преживее този резил. Синовете на Славейков вземат страната на майка си. Той пък ги обвинява, че препълват душата му с огорчение. Между два подклаждащи се един друг огъня поетът иска да се самоубие. „Аз страдам душевно“, изплаква той.

Главният съдник на любовта му към Катерина е синът му Иван (бъдещ кмет на София и министър на просвещението). Бащата му пише: „Всички са добре, с изключение на мене, който не отивам никак добре, за причини, които дорде съм жив, може да не узнаеш. Моля Бога да ми даде търпение, инак съм загубен.“

Иринка не мирясва. Всеки ден вдига скандали на мъжа си заради присъствието на Катерина. Разкъсван между любовта и дълга, поетът линее, дори не му се пише вече. „Станах равнодушен към всичко“, изплаква той. Едва през пролетта на 1877 г. Славейков успява да се посъвземе. Той е избран за кмет на Стара Загора. Събира ученици в градината на хаджията, където живее Катерина, и ги учи да пеят бунтовни песни. Двамата уж са се разделили, но това е още един повод да я вижда крадешком.

Руско-турската война слага трагична развръзка на любовния триъгълник. Турските пълчища на Сюлейман паша опожаряват Стара Загора, грабят, насилват и убиват. Иринка, свикнала да се оправя без вечно отсъстващия си мъж, грабва децата и най-ценното от покъщнината и се спасява. Катерина обаче стои у дома да чака Петко и загива. „Беше ти юнак жена“ и „с револвер в ръката за народа ти умря“ - ще изплаче в свое стихотворение неутешимият поет, макар да не се знаят подробности за кончината на любимата му.

Славейков е на 49 години. Той е съкрушен, светът му опустява. Продължава да живее с Иринка, но посвещава остатъците от своите сили и страст на обществено-политическите борби.

Чорбаджийската щерка

Петко Славейков от млад се тюхкал, че не му върви в любовта. Напетият, но беден даскал все се влюбвал в чорбаджийски щерки, но или не искали да го знаят, или бащите им не щяли за зет голтак и сирак. В Трявна добрият му приятел поп Кою Витанов му подмята, че Иринка, дъщерята на чорбаджи Иванчо Райков, ще е добра партия. Тя не е особено красива, блести с ум, но е работна и има голям чеиз, а татко й е един от първенците на града. Попът играе ролята на любовен вестоносец и макар чорбаджията да не е много съгласен, отстъпва пред тръшкането на дъщеря си. Всъщност Иринка не е разменила дори дума със Славейков преди сватбата им. Чувала го е да пее в църковния хор и го е виждала как минава по мегдана. Сърцето й трепкало при вида на напетия даскал с плътни устни, весели очи и юнашки мустаци и веднъж му провожда по попа китка карамфил.

Двамата се венчават на 25 януари 1853 г. в църквата „Св. Архангел Михаил“. В историята са останали интересни факти от сватбата - булката се простудява по време на церемонията, а даскал Петко бил толкова безпаричен, че приятели му дали назаем чорапи. Чорбаджи Иванчо подарява на младоженците къща. Когато влизат за първи път в нея, в центъра на гостната виждат люлка. Бащата на Иринка им заръчва да я населят с челяд.

В началото Славейков е щастлив и пише на свой приятел: „То било хубаво нещо бе, братко!… Е, кой сега като мене? Либето ми ходи по двора, с нетърпение ме ожида да го целуна по уста.“

После признава пред поп Кою: „Всичко е наред, имам си млада и хубава жена. - Живея в хубава къща. Само че къде ще пиша?“ Това се оказва последна грижа на булката. Тя е неука и не желае да се научи на четмо и писмо. И логично нехае за литературните занимания на мъжа си. Вечер той се опитва да й чете току-що написаните си стихове и поеми, тя остава безучастна и го занимава с битови проблеми. Поетът признава на поп Кою: „Женитбата ми беше голяма грешка.“

Екатерина Каравелова твърди, че за разлика от сладкодумния си съпруг Иринка била мълчалива и сдържана - „тесногръда, строга и корава“, със сърце, което „бе тясно и затворено… под седем ключа…“

Немотията преследва семейството на Славейков. Ако не е чорбаджи Иванчо да донесе чувал брашно или товар с овощия, децата щели да ходят гладни при нескончаемите отсъствия на бащата. Но не сиромашията, а шавливите му очи са причина за семейните свади. След една сцена на ревност през 1860 г. Славейков напуска Трявна и се преселва в Търново. От едно запазено писмо до поп Кою Витанов става ясно, че това е драматичен разрив: „Мрачен и тъмен ми е светът, дядо попе, и аз само смърт желая да ме избави. Джама се счупи и не виждам никакъв способ да се поднови.“ За случващото се поетът вини не себе си, а невежеството на Иринка, която не разбирала трепетите на „поетовото му сърце“, откъдето идвали нейната „ярост и ревност“. Все пак Славейков признава, че жена му е „умна, честна и спестовна“. Той пише: „…женитба познавам аз или до гроба мълчание и търпение… Или с едно неспоразумение и свършено.“ Само че Иринка не търпи забежките на „тоз разсипник и разтурник“. От едно стихотворение на Петко става ясно, че в минути на справедлив гняв съпругата му била дори агресивна, „чорлава, намусена, дива като… ламя“.

При всяко свое бягство в друг град поетът се връща заради децата и общественото порицание. И всяко сдобряване е белязано с бременност на жена му. И така - осем пъти. Две от децата умират съвсем, а останалите шест майката отглежда сама и сурово с помощта на „дървения господ“. Тя била толкова безмилостна, че най-голямата им дъщеря Донка си втълпила, че е осиновена. Толкова немилостива била майка й към нея. Тя я товарела с къщните задължения и грижите по братята и Донка така и не успяла да се задоми. А Славейков го няма - той е в Търново, Цариград, Тьрговище, Варна, пак Цариград, Одрин, Стара Загора… Когато до Иринка достигат слуховете, че мъжът й живее в Цариград с друга жена, тя се решава на отчаян ход. Пише му, че е болна и го моли да й донесе илачи. Поетът обаче й отвръща, че е пратил вест на търновския хекимин (доктор - тур.) от какво страда жена му и той ще й даде най-точния илач. Тъй като не знае какво повече да направи, съпругата направо го заплашва, че ще вземе всичките си деца и ще пристигне при него в Цариград. Петко й отговаря да не се гневи, защото списателството е неблагодарна работа и то изисква от него да живее сам и неразбран.

В края на брачния им живот вечер пред мангала дядо Петко обичал да разлиства вестника. Един път Иринка не се стърпяла и му казала: „Що ли не съм вестник, да ме носиш всяка вечер на ръце.“ На което той й отвърнал: „Ирино, Иринооо, що не си календар, да те сменям всяка година.“

Политик и автор на 75 книги

Петко Славейков е роден през 1827 г. в Търново.През 1864 г. се установява в Цариград и става един от водачите наборбата за църковна независимост.Списва,редактира и издава вестниците„Гайда“, „Макеедония“и „Читалище“,първите хумористични издания за деца. Турските власти често спират неговитеиздания и го арестуват. След Освобождението Славейков вземаактивно участие в политическия живот като депутат, министър и водач наЛибералнатапартия. Издава над 75 книги от различни жанрове, но впаметта на поколенията остава с„Изворът на Белоногата“(1873 г.).Предполага се, че в нея е възпята Катерина.

Петко Славейков е баща на общо осем деца, от които оцеляват шест. Средтях саполитиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и най-известният -поетът Пенчо Славейков.

Освен писател и журналист П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист,основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; географ,историк и мемоарист.

Поетът за жените

На тревненските моми Петко Рачов посвещава поименно 24 тристишия, събрани в един поетичен венец. Една нарича „бяло гълъбче“, друга - „кротко агънце“, трета - „сладка душице“.

В компания на маса реди рими:

„Гиздаво момиче, бяло Иваниче,

черните очички, белите гърдички

я ми покажи!

Вярно, без преструвка

сладичка целувка я ми харижи!“

 Той вярва, че сърцето на жената в някои минути е восък, в други пък от мед или бакър. „Котка, която си играе с мишката, преди да я е удушила, представя вярно изображение на мъж, измъчван от жена си.“ Първата българска учителка Анастасия Димитрова (на снимката) също е била изгора на Славейков. Епископът обаче не му я дал за жена, защото бил вложил много средства и усилия в образованието й и ако се ожени, тя щяла да зареже преподаването в женското училище. Единствената запазена от нея снимка е тази от края на живота й като монахиня.

Катерина Стойоглу няма запазен портрет, защото всичките й лични вещи изгарят в опожаряването на Стара Загора, а Иринка унищожава снимката й, скрита от Славейков в книга.