Дромомания - Виетнам и Шри Ланка

Сиропиталище за слонове в Шри Ланка, при танцуващите дервиши и с пиесата „Паякът” по света

 

В Покана за пътуване тази неделя от 18 до 19 часа по програма "Христо Ботев" на БНР

В „Покана за пътуване” разказвам за една от най-награждаваните български пиеси – Паякът. Ще си речете, защо ни говорят за изкуство в предаване за пътешествия. Ами понеже постановката на Йордан Славейков и Димитър Касабов, които са и автори на текста, е една от най-пътуващите и колекционира ръкопляскания от Беларус до Маями. А те самите са малко чепати, доста своеобразни и изключително интелигентни.

„Паякът” беше показана на Бродуей на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival. Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри пред американската публика. 

Пиесата блестящи рецензии от американските критици. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла и я посочи като причина номер едно да отидете на театър на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка.

Заглавието се играе вече 7 години на българската сцена, а през миналото лято имаше и представления с американски постановчик и актьори в рамките на големия театрален фестивал в Маями, Флорида – Summer Alternative Theatre festival.

Йордан Славейков и Димитър Касабов, автори  и режисьори на пиесата „Паякът”, но и на представленията „Домът на Бернарда Алба” и „Стъклената менажерия”, разкриват каква според тях е разликата между публиката в Беларус, Китай и САЩ. 

Димитър Касабов, който бе любимец на зрителите и финалист в „Сървайвър-Камбоджа” споделя какво е да бъдеш на безлюден остров сам срещу природата и света. Йордан Славейков пък където й да отиде си създава хабитат – хубаво кафе, добро място за закуска, добър джаз-клуб…

Авторите и режисьори Йордан Славейков и Димитър Касабов покрай разказа за пиесата си „Паякът” разкриват неусетно и доста от  собствения си светоглед.

Най-добрият начин да опознаеш Шри Ланка е от стъпалото на влака. Тази тайна ми довери учител по география на път от Гале до Коломбо, което бе само транзитна спирка към сиропиталището за слонове в Пиннавала. Но да карам хронологично. Или пък не.

Вампирският час „по втори петли” вече ми е всекидневие.  От Когала взимам първия автобус с гурелясали за сън черноработници до Гале. Предният ден научих най-важния си шриланкийски урок – ако искаш наистина да опознаеш страната, стъпалото на влака е най-доброто място. Каза ми го възрастен учител по география, с когото се заприказвах в купето. С авторитета на даскал той размести момчетата, окупирали стъпалата на близкия вход  и с театрален жест ме покани да опитам. Е, от тук нататък това стана любимото ми място. Добре че носех в раницата си едно изстрадало парео, което постилах под себе си.

Шриланкийските влакове малко напомнят индийските, които сме виждали по филмите. Понякога пътниците висят на гроздове. С очите си наблюдавах как „сменят влака” през прозорците. Предават на пътниците от съседния влак багажа си, децата, а после с тяхна помощ се прехвърлят и самите хора. Тези трансфери са толкова чести, че вероятно между влаковете се движат повече пътници отколкото по перона. И го правят с тренирано изящество и лекота.

Във влака до Коломбо се паркирам на стъпалото като печен пътник и смогвам първа да хукна към смяната за Рамбукана. Локомотивът тегли така, че  се чувствам като веяна скумрия, но здраво стискам дръжката.

Рамбукана е малка дървена гаричка като от филм на Кустурица, ама в тропически вариант. Мятам се на моторикша до Пиннавала  и хуквам да откривам слонските потайности. 

Президентът на Шри Ланка Майтрипала Сирисена показва уважението си към други държавни глави като им подарява... слонове. А от развъдника не могат да му откажат, защото резерватът е изцяло държавен, подчинен на Министерството на здравеопазването. Който получи в дар или си купи слон, обаче трябва да бъде богат, да има в изобилие храна, вода и площ и да е готов на внезапни проверки всеки месец.

В момента резервата обитават 79 животни – 48 женски и 31 мъжки.  Развъдникът е създаден през 1975 г. като сиропиталище за изоставени от майките си слончета-бебета или пострадали животни. Първите питомци са пет.  От тогава върху 25-те му акра площ са отгледани 69 малки. Ветеранът се нарича Раджа. Роден е през 1944 г. и е ослепял от нечовешки лошото отношение на предишните си стопани, при които е бил работно добиче. Слоницата Сама пък е изгубила крака си, стъпвайки на пехотна мина. Всяко животно си има история …

От таблата в парка научавам, че в Шри Ланка слоновете са от местен подвид Elephas maximus maximus.  Хоботът им е изграден от около 100 000 мускула и имат изключително обоняние.  Ушите изпълняват няколко функции, които улесняват живота на гигантите: те улавят  инфра- и ултра звуци, неразличими от човека,  изпълняват ролята на вентилатори за охлаждане на тялото, чрез различни видове помахвания слоновете общуват помежду си. Гигантите преживят 300 кг листа, клонки,  дървета и плодове по 16 часа в денонощието и изпиват до 250 литра вода. Те обичат да плуват, наслаждават се и на ходенето „под строй” с около 4 км/ч.

Купувам паничка с плодове  и сядам на специална пейка. Щом ме вижда, смешновата слоница се заклаща към мен. Съзнавам, че съдържанието на купата е нищожно, но пък е пълна с деликатеси – диня, пъпеш, банани, папая. Подавам й ги и тя деликатно ги поема с хобота или ме изчаква да й ги пъхна в устата. Гледачите наоколо се скъсват да документират събитието.  

Най-завладяващото зрелище, обаче е водопоят точно в 12 часа. Величествена гледка! Стадо от над 50 различни по калибър слонове, предвождани от най-възрастната женска,  се втурва към реката. Портата на резервата се отваря и многотонажната кохорта тръгва по улицата на градчето. Магазините още в 11,50 са започнали да пускат кепенците,  ресторантите да прибират панически масичките, а хората да викат децата си. Гигантите могат да бъдат много опасни, макар в нашето съзнание да са сладки и сговорчиви като анимационни герои. Туристите са зад яки метални заграждения.  Огромни мъжки слонове, бебета, тийнейджъри с тегло над половин тон препускат в неподозиран тръст по улицата и се потапят в реката. А там във водната вакханалия пръхтят доволно, пръскат се с хоботи, киснат, подвили крак, докато пазачите не ги подкарат обратно към развъдника.

 „Десертът” на обиколката из резервата е клетката на бебетата – неколкомесечни сладури с щръкнала като на гелосан пубер „коса” и неравноделни движения. Срещу няколко долара ти връчват двулитрова бутилка мляко с биберон и ти едва я крепиш, докато малчовците лакомо смучат ли смучат. А каква хидравлична сила имат – едва удържам шишето.

За финал ще кажа, че за близо 20 часа изминах близо 1000 км с влак, а когато се прибрах в хотела, иначе възпитаният момък на рецепцията ме изгледа състрадателно и каза „Трябва да е бил много дълъг ден”.

След разказа ми за Шри Ланка, отиваме при комшиите, но не за рахат локум и йени ракъ. Може и да сте попадали на танцуващи дервиши в някой скъп ресторант в Истанбул, обаче те са истински колкото банкнота от три лева или нашенски „нестинари” от Балкантурист.  

Сега отиваме при истинските! В град Коня. С режисьора Стилиян Иванов, който засне втори филм за танцуващите дервиши.

Участието му е само „разядка” за следващото издание на „Покана за пътуване”. Той започна разказа си за танцуващите дервиши в турския град Коня, за суфизма и чувствата между Джеляледин Руми и Шамс Тебризи, описани от Елиф Шафак с бестселъра й „Любов”. 

За още приключение и пътеписи следете страницата на предаването във Фейсбук

https://www.facebook.com/pokanazapatuvane/?ref=bookmarks

Шест задължителни приключения за Шри Ланка, без да броим чаената плантация

За едни Шри Ланка е синоним на чай (старото име на острова е Цейлон), за други – мястото,  откъдето идват най-бистрите сапфири, за трети – копринени плажове и тропически гори.

Да стигнете до Шри Ланка и да не видите, пипнете, изживеене и помиришете колкото може повече от азиатската екзотика е криминално престъпление.  И за да не го извършите – ето ви шест места, които да посетите извън задължителното отбиване в чаена платнация и обиколка на столицата Коломбо с нейните старинни колониални сгради в причудливо съжителство с храмове и небостъргачи.

1. На гости при китовете

Океанският резерват край градчето Мириса е охраняема територия, през която минава пътят на делфините и китовете, мигриращи от бреговете на Африка до Бенгалския залив точно във върховия туристически сезон – от октомври до април.

Казват, че вероятността да видиш син кит е равна на тази да съзреш падаща звезда. И в двата случая трябва да си пожелаеш нещо.  Тук могат да се наблюдават 26 различни вида морски млекопитаещи, вкл. и споменатото синьо.

Тези животни не са опасни за хората. Те се появяват над повърхността на водата и грациозно се гмуркат в дълбините, махайки на зрителите с разкошните си опашки. Сините китове, които достигат до 30 м дължина и маса от 120 тона са най-едрите и редки бозайници на земята. В океана могат да се видят още кашалоти, черни, сиви и бутилконоси делфини, които се движат на стада от 50 до 100. Някои от тях играят в плитчините около Холандския риф и обикновено съпровождат китовете както свита от пажове се тълпи поркай кралска особа.

2.  Рибари, кацнали на прът

Обичайна гледка в Шри Ланка са съсухрените като спечена пръст рибари, които седят на забит в пясъка прът и хвърлят въдици. В страната са превърнали в запазена марка този  причудлив риболов.

 На няколко метра от брега, във водата са забити пръти с височина около 3 м. Към средата е закован напречен клон. Изключително проста конструкция, върху която като странен щрък е кацнал рибарят. Прътите се предават по наследство от баща на син. Особено ценни са „добрите места”. Само не е ясно дали за улов на риба или на туристи. Защото наоколо не се виждат кошчета. Незнайно е как се крепят върху забитите в пясъка на Индийския океан пръчки, прекарвайки понякога цял ден в очакване вечерята им да клъвне.

3.     Паметник на ЮНЕСКО под знака на петела

Гале -  старинен форт, католически черкви и кокетни улички с толкова южноевропейска атмосфера, че сякаш сте в Алгарве или Мадейра.  Дебелите няколко метра крепостни стени, върху които преди векове са се разминавали конници, изглеждат недокоснати от времето. Историкът Джеймс Емерсън Тенант смята, че Гале съответства на старозаветния град Таршиш, от който цар Соломон си доставял слонова кост и скъпоценни камъни.

През 1505 година на път за Малдивите португалската флотилия намерила убежище от бурята в залива. Според легендата моряците чули кукуригане и се ориентирали по звука в дъжда. На португалски galo е петел. Така градът се сдобил със сегашното си име. През 1640 г. холандците изместват португалците. Те построяват през 1663 г. гранитния форт Гале, вписан сред съкровищницата на ЮНЕСКО като най-голямата съхранила се до наши дни крепост в Азия, създадена от европейски колонизатори. След построяването на форта, Гале става главно пристанище на остров Цейлон и в продължение на 200 г. е основна спирка за корабите пътуващи между Европа и Азия. А днес е  жежко туристическо градче, което поминува покрай историческите си забележителности.

4. Яла, където леопардът е цар

Ако искате да видите леопард в Националния парк Яла в Шри Ланка трябва да станете най-късно в три часа през нощта. Повярвайте, всяка секунда безсъние си струва. Царството на големите котки се намира на 309 км от столицата Коломбо. Петнистите красавци лениво се изтягат и правят слънчеви бани на върха на планината Вепандения. Леопардите изобщо не се боят от хората. Те просто ги игнорират. И ако им досадят с активното си щракане с фотоапаратите, се връцват грациозно и  потъват в зеления гъсталак.

Тукашните екземпляри са доста по-едри от африканските си събратя, защото при липсата на естествените им врагове лъвовете и тигрите, в Шри Ланка леопардите са се самоопределили за царе на животните. В Яла е най-голямата гъстота от петнисти големи котки в света. Върху площ от 992 кв.км. се ширят повече от 42 парчета. 

5.  Тътен от слонски водопой

Президентът на Шри Ланка Махинда Раджапакса показва уважението си към други държавни глави като им подарява... слонове, взети от развъдника в градчето Пиннавала. Той е създаден през 1975 г. като сиропиталище за изоставени слончета-бебета.  В момента резервата обитават 79 животни – 48 женски и 31 мъжки.

 Средното тегло на азиатския гигант е между 3 и 5 тона в зависимост от пола. Новороденото бебче тежи 100 кг и е високо около метър. На ден слоновете преживят до 300 кг листа, клонки,  дървета и плодове по 16 часа в денонощието и изпиват до 250 литра вода. Те обичат да плуват, наслаждават се и на ходенете „под строй” с около 4 км/ч.

А в резервата клоновете са почти като чиновници. В 9 часа се оставят туристите да ги хранят в устата с плодове, 15 минути по-късно късметлиите с хобот пият мляко от огромни бутилки с труд придържани от  гостите.

Най-завладяващото зрелище обаче е водопоят точно в 12 часа. Величествена гледка! Стадо от над 50 различни по калибър слонове, предвождани от най-възрастната женска,  се втурва към реката. Портата на резервата се отваря и слонската кохорта тръгва с тътен по улицата на градчето. Магазините пускат кепенците,  ресторантите вдигат панически масичките, а хората да прибират децата си от улицата. Гигантите могат да бъдат много опасни, ако се разлютят, което не си личи, когато започнат да палуват във водата като гигантски деца.

6. Храмът с кучешкия зъб на Буда

На 30 км от Пинанвала и слончетата е Канди, където се намира осмоъгълният Далга Малигава (Храм на зъба). Твърди се, че там се съхранява най-святата реликва – кучешки зъб на Буда. Преди векове владетелят на малкото кралство построява двуетажен храм, за да съхранява светинята. Посетители и поклонници се стичат към обителта, която ги пренася в света на източните приказки с дантелите от дърворезба, филиграните от сребро и слонова кост и спиращите дъха статуи на Буда. 

Навремето храмът е бил личното светилище на краля. В наши дни в часовете за молитва вратите му са отворени и два пъти на ден всеки може отдалече да зърне свещеното ковчеже.

Точно срещу храма, в центъра на Канди, насред изкуствено езеро е летният дворец, в който местният велможа е държал своя харем.  Но от 311 година, когато кучешкият зъб на Буда чудодейно се появява в косите на принцеса Хемамали, целият град се върти около него.