Сиропиталище за слонове в Шри Ланка, при танцуващите
дервиши и с пиесата „Паякът” по света
В Покана за пътуване тази неделя от 18 до 19 часа по програма "Христо Ботев" на БНР
В „Покана за пътуване” разказвам за една от
най-награждаваните български пиеси – Паякът. Ще си речете, защо ни говорят за
изкуство в предаване за пътешествия. Ами понеже постановката на Йордан
Славейков и Димитър Касабов, които са и автори на текста, е една от
най-пътуващите и колекционира ръкопляскания от Беларус до Маями. А те самите са
малко чепати, доста своеобразни и изключително интелигентни.
„Паякът” беше показана на Бродуей на 17-тото издание
на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.
Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5
представления със субтитри пред американската публика.
Пиесата блестящи рецензии от американските критици. Популярният нюйорски
безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската
пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла и я посочи като причина
номер едно да отидете на театър на най-големия мултиартистичен фестивал в
Сверна Америка.
Заглавието се играе вече 7 години на българската
сцена, а през миналото лято имаше и представления
с американски постановчик и актьори в рамките на големия театрален фестивал в
Маями, Флорида – Summer Alternative Theatre festival.
Йордан
Славейков и Димитър Касабов, автори и
режисьори на пиесата „Паякът”, но и на представленията „Домът на Бернарда Алба”
и „Стъклената менажерия”, разкриват каква според тях е разликата между
публиката в Беларус, Китай и САЩ.
Димитър Касабов, който бе любимец на
зрителите и финалист в „Сървайвър-Камбоджа” споделя какво е да бъдеш на
безлюден остров сам срещу природата и света. Йордан Славейков пък където й да
отиде си създава хабитат – хубаво кафе, добро място за закуска, добър
джаз-клуб…
Авторите
и режисьори Йордан Славейков и Димитър Касабов покрай разказа за пиесата си
„Паякът” разкриват неусетно и доста от
собствения си светоглед.
Най-добрият начин да опознаеш Шри Ланка е от
стъпалото на влака. Тази тайна ми довери учител по география на път от Гале до
Коломбо, което бе само транзитна спирка към сиропиталището за слонове в
Пиннавала. Но да карам хронологично. Или пък не.
Вампирският
час „по втори петли” вече ми е
всекидневие. От Когала взимам първия автобус с гурелясали
за сън черноработници до Гале. Предният ден научих най-важния си шриланкийски
урок – ако искаш наистина да опознаеш страната, стъпалото на влака е
най-доброто място. Каза ми го възрастен учител по география, с когото се
заприказвах в купето. С авторитета на даскал той размести момчетата, окупирали
стъпалата на близкия вход и с театрален
жест ме покани да опитам. Е, от тук нататък това стана любимото ми място. Добре
че носех в раницата си едно изстрадало парео, което постилах под себе си.
Шриланкийските влакове малко напомнят индийските, които сме виждали по филмите.
Понякога пътниците висят на гроздове. С очите си наблюдавах как „сменят влака”
през прозорците. Предават на пътниците от съседния влак багажа си, децата, а
после с тяхна помощ се прехвърлят и самите хора. Тези трансфери са толкова
чести, че вероятно между влаковете се движат повече пътници отколкото по
перона. И го правят с тренирано изящество и лекота.
Във
влака до Коломбо се паркирам на стъпалото като печен пътник и смогвам първа да
хукна към смяната за Рамбукана. Локомотивът тегли
така, че се чувствам като веяна скумрия,
но здраво стискам дръжката.
Рамбукана
е малка дървена гаричка като от филм на Кустурица, ама в тропически вариант.
Мятам се на моторикша до Пиннавала и хуквам да откривам слонските
потайности.
Президентът на Шри Ланка Майтрипала
Сирисена показва уважението си към други държавни глави като им подарява...
слонове. А от развъдника не могат да му откажат, защото резерватът е изцяло държавен, подчинен на Министерството на
здравеопазването. Който получи в дар или си купи слон, обаче трябва да бъде
богат, да има в изобилие храна, вода и площ и да е готов на внезапни проверки
всеки месец.
В момента резервата
обитават 79 животни – 48 женски и 31 мъжки. Развъдникът е създаден през 1975 г. като сиропиталище за изоставени от
майките си слончета-бебета или пострадали животни. Първите питомци са пет. От тогава върху 25-те му акра площ са
отгледани 69 малки. Ветеранът се нарича Раджа. Роден е
през 1944 г. и е ослепял от нечовешки лошото отношение на предишните си
стопани, при които е бил работно добиче. Слоницата Сама пък е изгубила крака
си, стъпвайки на пехотна мина. Всяко животно си има история
…
От таблата в парка
научавам, че в Шри Ланка слоновете са от местен подвид Elephas maximus
maximus. Хоботът им е изграден от около
100 000 мускула и имат изключително обоняние. Ушите изпълняват няколко функции, които
улесняват живота на гигантите: те улавят
инфра- и ултра звуци, неразличими от човека, изпълняват ролята на вентилатори за охлаждане
на тялото, чрез различни видове помахвания слоновете общуват помежду си.
Гигантите преживят 300 кг листа, клонки,
дървета и плодове по 16 часа в денонощието и изпиват до 250 литра вода.
Те обичат да плуват, наслаждават се и на ходенето „под строй” с около 4 км/ч.
Купувам паничка с
плодове и сядам на специална пейка. Щом
ме вижда, смешновата слоница се заклаща към мен. Съзнавам, че съдържанието на
купата е нищожно, но пък е пълна с деликатеси – диня, пъпеш, банани, папая.
Подавам й ги и тя деликатно ги поема с хобота или ме изчаква да й ги пъхна в
устата. Гледачите наоколо се скъсват да документират събитието.
Най-завладяващото
зрелище, обаче е водопоят точно в 12 часа. Величествена гледка! Стадо от над 50
различни по калибър слонове, предвождани от най-възрастната женска, се втурва към реката. Портата на резервата се
отваря и многотонажната кохорта тръгва по улицата на градчето. Магазините още в
11,50 са започнали да пускат кепенците,
ресторантите да прибират панически масичките, а хората да викат децата
си. Гигантите могат да бъдат много опасни, макар в нашето съзнание да са сладки
и сговорчиви като анимационни герои. Туристите са зад яки метални
заграждения. Огромни мъжки слонове,
бебета, тийнейджъри с тегло над половин тон препускат в неподозиран тръст по
улицата и се потапят в реката. А там във водната вакханалия пръхтят доволно,
пръскат се с хоботи, киснат, подвили крак, докато пазачите не ги подкарат
обратно към развъдника.
„Десертът” на обиколката из резервата е
клетката на бебетата – неколкомесечни сладури с щръкнала като на гелосан пубер
„коса” и неравноделни движения. Срещу няколко долара ти връчват двулитрова
бутилка мляко с биберон и ти едва я крепиш, докато малчовците лакомо смучат ли
смучат. А каква хидравлична сила имат – едва удържам шишето.
За финал ще кажа, че за близо 20 часа изминах близо
1000 км с влак, а когато се прибрах в хотела, иначе възпитаният момък на рецепцията ме
изгледа състрадателно и каза „Трябва да е бил много дълъг ден”.
След разказа ми за Шри Ланка, отиваме при комшиите,
но не за рахат локум и йени ракъ. Може и да сте попадали на танцуващи дервиши в някой скъп ресторант в Истанбул, обаче те са истински колкото банкнота от три лева
или нашенски „нестинари” от Балкантурист.
Сега
отиваме при истинските! В град Коня. С режисьора Стилиян
Иванов, който засне втори филм за танцуващите дервиши.
Участието му е само „разядка” за следващото издание
на „Покана за пътуване”. Той започна разказа си за танцуващите дервиши в
турския град Коня, за суфизма и чувствата между Джеляледин Руми и Шамс Тебризи,
описани от Елиф Шафак с бестселъра й „Любов”.
За още приключение и пътеписи следете страницата на
предаването във Фейсбук
