Актрисата Елен Колева:    
Моите стихове са девствени. Те почти не са пипани от редактор

Втората ми книга "Бездната, в която скочих" е посветена на Калин Терзийски

Елен Колева идва на срещата по дънки и кубинки. Чистото й от грим лице сияе с вътрешна светлина. Видът й е толкова далеч от образа на „светска тигрица и мъжемелачка”, че направо буди недоумение. След разговора става ясно, че промяната у Елен не е само външна. 

Това си личи и от първата й стихосбирка „Мактуб”, която излезе преди няколко месеца. Редактор и автор на илюстрациите е Калин Терзийски. Двамата започнаха с общ сценичен проект със същото име – той четеше нейните стихове, а тя – неговите в ъндърграунд клубове. „Мактуб” е арабска дума, която озачава „съдба” или „каквото е писано, това ще стане”. И то стана!  Резултатът ще бъде публикуван съвсем скоро – втората книга на Елен със стихове "Бездната, в която скочих", посветена на К.Т.

-          Елен,  в последно време си драстично променена. Загърби светския живот,  някакси изведнъж се обърна „навътре”.

-          Не изведнъж. Изстрадах го с много, много болка. Хората смятат, че когато човек е красив, той задължително трябва да е добре. И не прощават на онези,  на които от Бога им е дадена някаква хубост.

-           

-          Не съм перфектна, не съм манекенка, не съм „изписана”, но имам своята красота. Според околните, ако имаш такава визия, непременно трябва да си щастлив и да няма трудности пред теб.      

-           

-          Другото клише е, че красивата жена е глупава - и се чудят дали стиховете ти не ги пише Калин Терзийски. Или неговата редакторска намеса е толкова силна, че от твоите творби почти нищо не остава.

-          Калин няма моето светоусещане. Моята поезия е толкова женска и чувствена, че всеки прочел една-две поетични книги в живота си ще разбере, че мъж подобно нещо не може да напише.

-          Никога не съм споделяла, че при мен промяната започна през 2011 година. Това е дълъг процес, който продължава до ден днешен.

-           

-          Тя има ли нещо общо с онова, което ти се случи в личния живот.

-          Да, тръгна от там.  То беше катализатора. В един момент трябваше много, много модели на поведение да бъдат разрушени. А това няма как да стане без болка. Човек се променя и това е дълъг процес.

-           

-          Доколко регресивната терапия, на която се подложи преди време,  има принос за промяната в теб?

-          Аз не я направих от прищявка. Вярвам, че нещата, които са ни дадени да изживеем, свързани с духовното и трансцеденталното, са ни заложени. Въпросът е дали ще се отворим за тях. Аз бях узряла за регресивната терапия, защото има хора, които я искат от любопитство или келешлък, но те не са готови.

-           

-          Това е изключително болезнен процес. Не е нито приятен, нито красив.  Регресивната терапия не обслужва любопитството, а решава личностни проблеми, които сериозно пречат. За да бъде човек какъвто е, той има емоционална памет, която се е натрупала в новото му превъплъщение.

-           

-          Това е багажът, който една стара душа, каквато се оказах аз, носи. Има карма за чистене, има емоционални блокажи, които за да изчистиш, трябва да осъзнаеш. Да разбереш защо постъпват така с теб хората и защо ти постъпваш така с тях. Да стигнеш до извода, че не си жертва, а прябва да си минеш през кармичните уроци.

-           

-          Какво почувства при първия сеанс?

-          Боя се, че могат да ме сметнат за луда, ако разкажа какво действително се случи. Първото, което ми се даде да разбера е, че понятието „смърт” не съществува. Душата е вечна и тя отива „у дома”. А това е едно космично пространство... нямам дума, с която да го опиша. Много плаках и не исках да се връщам.

-           

-          Значи ти си стигнала до там, където „душата е у дома”?

-          И мен никой не ме посрещна, защото аз много пъти съм се връщала там. Когато душата е млада я посрещат, за да я преведат. А аз толкова пъти съм  минавала...

-           

-          Първото нещо, което осъзнах е невероятната връзка на душата с Бога, стига човек да я позволи. Това е най-невероятният подарък, който получих от цялата регресивна терапия, и най-приятната част.

-           

-          От там нататък започнаха по-тежките неща – връщането в миналите животи, начина на смърт, греховете спрямо други хора, но това е твърде лично и не бих искала да го споделям. Искам да кажа обаче: онова, което ние виждаме е толкова малка част от истината, че дори не е точно истина. И живеем във време, за което трябва да сме благодарни, защото все повече и повече стигаме до истината.

-           

-          Тя ли отключи у теб желанието да пишеш?

-          Аз пиша от ученичка, но никога не съм публикувала, защото не бях готова. Животът нареди нещата така да срещна Калин Терзийски. Нещо извън мен предизвика срещата ни.

-           

-          Аз познавам и други писатели, но се случи, когато трябва. Той почти не редактира текстовете ми. Най-важната помощ е, че Калин повярва и ми помогна аз да ги видя през неговите очи и да повярвам.

-          Той ми позволи да пиша и ми каза „Аз те подкрепям!”.

-          Моите стихове са девствени. Те почти не са пипани.

-           

-          Много хора се питат с какво се препитаваш. Едва ли от стихосбирката „Мактуб”?

-          Аз съм актриса на свободна практика.  Аз пътувам във всякакви населени места и играя пред всякакви хора, без да имам его. Аз вече не се определям като „актриса от Народния театър”, или „филмова актриса”, или от „голямото добрутро”. Аз съм просто актриса. Имаме представление в някое селце и излизам на сцената в читалището, все едно е Народния театър.

-           

-          Основно играя „Нирвана” на Константин Илиев. Неотдавна излезе премиерата на  много хубава комедия на Емил Йотовски - "Застреляй идиотите",  другата е „Жана Д’Арк” на Стефан Цанев.

-           

-          Всичките ми участия са частни проекти. Но не е вярно, че не играя! Да, аз не се изявявам на софийска сцена, но нима хората в провинцията не заслужават да им се раздавам и да гледат хубав театър?!   Това е част от моят път!  Да си актьор е призвание  и смирение.

-           

-          Какво ти даде участието в риалити формати?

-          Много! Та аз направих невероятни неща. Най-скорошното „И аз го мога” ми даде страхотно каляване на характера, преодоляване на страхове. И най-хубавото беше, че аз си избирах дали да вися във въздуха, дали да изпълня ария (а пея фалшиво),  дали да въртя чинии на пръчки...

-           

-          На високото, във въздуха бях сама, без въжета, обезопасяване и дюшеци долу, на 7-сантиметрови токчета. Една неправилна стъпка – и мога да си счупя главата, но аз като един истински Овен, казвам „Господ да е пред мен, аз след него” и... действам.

-           

-          Другото, което ми дадоха реалити форматите е възможността да покажа качества. Медиите са много жестоки с мен от години, опитваха се да ме сринат, да ме отрекат като актриса и като личност. Тиражираха се откровени лъжи, мръсни и долни преувеличения. И когато видиш оплютия човек какво прави, ако си интелигентен, си задаваш въпроса „Какво ми пука с кого спи?! Нали ме радва от екрана, нали ми дава емоция!”.  Това ми дадоха риалити предаванията – красота!
Затова без колебание се съгласих през август да вляза в друго риалити. Но няма да е "Биг брадър". 

-           

-          На 22 години получи награда за женска роля за филма „Шивачки”. Тя не дойде ли прекалено рано?

-          Било ми е писано така. Но такова признание генерира огромна завист. Убедих се, че не трябва да завиждаме. Не за да се правим на добри. Хората трябва да разберат, че всеки човек, който има дарба, която изглежда като подарък от съдбата, той някога си я е заслужил. С работа, с отричане, с болка.

-           

-          Господ не е казал „Ти ме кефиш повече, затова ще ти дам красота и талант. А теб не те харесвам и ще си грозен и некадърен”. Няма такова нещо! Вселената е съвършена. Тя е висшата справедливост. Защо трябва да се завижда?

-           

-          Нима никога не завиждаш някому – за добре направената роля, за таланта?

-          Не! Възхищавам му се! И не съм го придобила напоследък. От дете съм така – не изпитвам завист и омраза.  Мога да изпитвам болка, обида гняв. Ще се отдръпна, но няма да направя мръсно.  Та нали знам как бумерангът се завръща. Нима хората, които имат талант не са ни пратени, за да ни вдъхновяват?!  Не разбирам онези, които нямат силата да кажат „Евалла!”, за това, което си направил, ами го отричат с лека ръка. Утре и на тях ще им се случи същото.

-           

-          Не ти ли е обидно, че на теб прекалено често ти се случва?

-          Мнозина са невежи по отношение на духовността. Не разбират, че двата основни закона – човешкия и божествения трябва да се живеят едновременно.

-           

-          Как се справяш с негативната енергия, която понякога те обгръща?

-          Не ме питай! Само аз си знам. Добре, че съм жива, слава на Бога! 

-           

-          Как го преодоляваш?

-          С много молитви и с много „чистене”. Плача често.

-           

-          А външно изглеждаш щастлив човек. Наистина си добра актриса.

-          Не, не! Аз съм щастлив вътре в себе си човек. Чиста съм отвътре, въпреки всичко. (просълзява се)

-           

-          Ти достигна до мъдрост, нехарактерна за твоята възраст, до емоционален катарзис...

-          Той продължава. Прекалено дълго. Знаеш ли какво е вярата в Бога – да се оставиш да бъдеш воден, да се оставиш да действаш!

-           

-          Някои ще си кажат „Тази е лицемерка! Какво ми говори за Бога, след като е била с 26-години по-възрастен от нея мъж с пари?”. Не е така! Понякога и най-големите грешници стигат до Бога.  Една от любимите ми книги е „Пътят на Сидхарта” от Херман Хесе. Буда нима не минава през цялата плява на живота – през жените, алкохола и разврата?!  За да разбереш какво е светлина, ти трябва да знаеш какво е мрак. За да разбереш какво е добро, трябва да минеш през лошото. Ние не сме ангели.

-           

-          Това е моят път и не трябва да бъда съдена за него, а да бъда оставена да си го извървя. Да си гледат своя път!

-           

-          Безрезервно ли вярваш в Господ? Не му ли казваш „Абе, къде ме заведе точно сега?”

-          Много пъти съм се съмнявала. Когато му се случи нещо, за което няма логично обяснение, човек изпада в недоумение.

-           

-          Казваш го сякаш водиш диалози с Господ?

-          Ами да, говоря си непрекъснато с него!  Факт е, че аз открих вярата в един много тежък момент. Моят път към Бога започна през 2011 година, когато Господ ме хвана и ме пренесе на ръце.  Готова съм да умра за това, което казвам! Нямаш представа на мен какви чудеса са ми се случвали. Невероятни!

-           

-          Не мога да не попитам – какви.

-          Първото е срещата ми с моите духовни учители. Има хора, които за цял живот не срещат нито един, а аз съм имала възможност да общувам с двама, които са ми помагали по неведоми пътища, давали са ми информация и са ми отваряли сетивата.

-           

-          Има една много силна молитва, която ако с цялата си любов и вяра в сърцето я кажеш седем пъти, но не просто да я кажеш, а да я изживееш чисто, като малко дете, каквото и да има в теб – то ще излезе. Това е едно от чудесата, които ми се случиха през 2011 година. Казах молитвата и от мен излезе... началото на моето спасение.

-          Нисшите сили винаги излизат през устата и влизат от там.

-           

-          Това означава ли, че казаните думи имат голямо значение за теб?

-          И е много важно човек да знае дали той говори или някой друг го прави чрез него. Защото както Господ може да приказва, така може да е и някой друг.

-           

-          И всички тези „луди”, които виждаме да си говорят сами по улица. Те не са луди. Те са в мрак. Просто са изгубили душата си. На нейно място се е намърдало нещо нисше, мръсно, и са обсебени от него. Затова е много важно да знаеш  защо казваш едно нещо и кой те кара да го правиш

-           

-          Обръщането ти навътре и към Бога не е ли в противоречие със „светската персона”?

-          Все по-малко искам да съм „светска персона”. Защо да ходя по „събития”?! Какво ми дават хората там? Половината са лицемерни, не са истински. Всичко е поза и изкуствена усмивка. Какво да покажа от себе си там? 

-           

-          Новото си „Аз”, например!

-          Ами то се бие с онази среда. То не ги интересува. Вълнуват се дали имам нов цвят на косата, дали съм  качила два килограма и каква марка е роклята ми. Това не означава, че не държа на външния си вид.

-           

-          Имаш ли приятелства останали от „светския” период?

-          Почти не. Имаше чистка в моя живот, защото разбрах, че няма приятелство, а просто интерес.

-           

-          А какво ще кажеш за времето, когато мислеха, че си „птичка в златна клетка, която пее по заповед на стопанина си”?        

-          Елен не е птичка в златна клетка. Ако бях, шях да направя същия избор с друг човек. А аз избрах трудния път. Ако реша да бъда с богат мъж мога да го направя, но не искам, защото за мен това не е модел на поведение. Това е моят жизнен, опит, за която съм си платила цената и съм си получила урока. Защото това, което съм днес, е благодарение на всичко, през което съм минала.  

-           

-          Не трябва да се ядосвам на хората. Някои сякаш са в предучилищна възраст. Питат ме „Как можеш да харесаш един мъж, който е грозен?”. Ако е грозен и има пари, значи съм с него заради парите. Ами ако е красив и богат, какво правим? Ако утре се влюбя в грозен и беден мъж, какво ще ме питат тогава? Ще кажат „Тази съвсем е полудяла”.

-          А това, че имам какво да си говоря с него, няма да интересува никого.