Приключението Панамски круиз

Може ли 11-етажна грамада от метал и стъкло да носи 82-та си хиляди тона по вълните леко като корде-балета в „Лебедово езеро”? Звучи невероятно,  но ако тръгнете на Панамски круиз ще се уверите сами.  Приключението с огромния кораб продължава 3372 морски мили (или 6238 км) от Форт Лодърдейл във Флорида през Бахамите, Аруба, Бонеър, Кюрасао, Панамския канал, езерото Гатун до Пуерто Лимон в Коста Рика и обратно покрай Хондурас и Куба.

Круизът съчетава луксозната почивка с неутолимото любопитство и стремеж към разнообразие. Как другояче само в една седмица или десетина дни може да обходите 5-6 държави и да се насладите на абсолютно различни места, хора и култури.  Нощем корабът пътува, а всяка сутрин се оказвате на различно място, надъхани за приключения.

Да плуваш с кон край частен остров на Бахамите

Безкрайна пясъчна ивица от ситен като сол и почти толкова бял пясък, тюркоазени води, облаци като вълма захарен памук, два огромни круизни кораба се очертават като детайлно изрязани апликации на техния фон. Бахамите!  Или поне един от 700-те острова на архипелага.   Халф Муун Кей  обаче е частен. Собственост е на круизна компания „Холанд Америка лайн” и е  аранжиран специално за луксозните робинзоновци от корабите, полегнали върху стотици шезлонги от тиково дърво с дизайн тип Холивуд от 30-те години. По-състоятелните могат да си наемат къща на плажа със собствен иконом, готвач и шампанско "Вдовицата Клико" на корем за 12-те часа престой на острова. Срещу 3500 долара, естествено.

Ако имате приключенски дух, зарязвате излежаването на пясъка и избирате плуване с кон. Лъскав като къс кюмюр черният жребец се врязва в тюркоазената вода. Има нещо почти еротично в коктейла между вибриращ конски гръб (за плуването се язди без седло), искрящите пръски и гъделичкащия таен страх. Разбира се, „добичетата”  са толкова кротки, че дори и най-непросветният едзач успява да се задържи върху гърбовете им. Бдителни коняри следят дали правилно държите юздите, къде са ви краката,  дават съвети или направо се притичат на помощ.  Междувременно изпълняват ролята на придворни фотографи и оператори и със собствената ви камера документират героичните ви усилия да се крепите върху седлото. 

Островите А,В,С

Островите с имена на витамини А, В, С нямат нищо общо с азбучните убийства на Агата Кристи, макар да звучат точно така. Зад „кода им”  се крият  Аруба, Бонеър и Кюрасао (на испански и английски името  се пише със С). Те са част от Холандските Антили, но от 1 януари 1986 г. са с автономен статут.

Аруба – американското Илиянци

За американеца островът с площ  193 кв. км. е нещо като филиал на Илиянци – убеден е, че тук безмитният алъш-вериш е изключително изгоден. И пазарува като невидял. За банките, обаче е прав. В стаичките колкото телефонна кабина, гръмко наречени "Международна карибска банка", да речем, изобщо не питат откъде са куфарите с милиони долари в брой. Просто си прибират 20-процентовата комисионна с усмивка.

Населението на Аруба от около 100 000 души, струпано главно в градовете и в столицата Оранжестад (кръстена на първия крал Вилем Оранжки) се скъсва да хвали "забележителностите си" -  най-високата точка връх Яманота - 188 м, Казибари Рок - нещо като морени, една от които наподобява черепа на Кинг Конг и е обект на специално туристическо посещение, Калифорния Хайлайтс - местния Бевърли Хилс, където богати американци в пенсия са си построили имения и махат от басейните на туристите с бира в ръка. За забележителности минават още фарът, вятърната мелница от 1804 година, пренесена от Холандия камък по камък през 1960 г. и бучната насред Оранжестад и балсамът от алое вера. Като изключим ситният бял пясък на Палм бийч и чудовищно големите петзвездни хотели, останалите притегателни места са все "музеите на леката промишленост" - моловете. Интересен обект за снимане са труднопреодолимите огради от кактуси. Цената им също боцка – 25 долара за метър.           

 Бонеър - раят на дайвинга

 

Бонеър или Бонайре, както си го наричат местните, а те най-добре би трябвало да знаят точното произношение на адреса си,  се води най-скъпият от А, В, С островите и  е познат само на малцина неистово запалени  по гмуркането български мечтатели.    

Жителите на столицата Кралендайк са по-малко от 2000 и се твърди, че в Бонеър живеят повече бройки фламинго, отколкото хора. Сред останалите забележителности тук са мангровите горички, каменното образувание "Дяволската уста", селцето Ринкон, където за първи път са акостирали испанските завоеватели, 1000-та стъпала до обсипан с неудобно едри корали плаж (след задъхано броене се оказаха само 69 – б.а.) и Серу Ларго - най-високият хълм на острова. Става дума за възвишение от около 300 метра, увенчано с параклис по повод Милениума и с нелоша гледка. Иначе Бонеър се води "раят на водните спортове и уиндсърфинга".  През цялата година температурата на водата тук е 25-26 градуса,  на въздуха - 28.

Бонеърци се шегуват, че в държавата им  гмуркачите никога не бива да стават рано, защото не им се налага да плават навътре в морето, за да достигнат дълбочина 30-40 метра. Тя им е под носа. Около целия остров минава тесен коралов риф, зад който подводен склон направо се катурва в глъбините. Няколко енергични замахвания с плавниците и вече сте зад отвесна стена сякаш наметната с персийски килим от живи разноцветни корали. А акули няма за цяр!

  

 Кюрасао!

Името лепне по небцето като сладката, но  коварна  напитка със същото име. Островът обаче се гордее с най-много исторически паметници на квадратен метър, вкл. и най-старата синагога в тази част на света „Микве Емануел Израел”. Вместо очакваната екзотика, човек вижда тропически клонинг на Амстердам - парк на кралица Вилхелмина, катедралата „Пиетермаай”, форт, построен през 1635 г. със старинни оръдия  и пак безмитен шопинг на корем.

Столицата Вилемстад е административен център на Холандските Антили и тук живее губернаторът. Площта на острова, изграден от коралови рифове, е 444 кв км. Населението -  около 140 000 души.

Естествено е тук да се продава синята напитка,  която идва от името на острова, но има още 2-3 вида сладки и усмъртяващи ликьори.

В Панамския канал корабите се катерят по баир

Да прекосиш Панамския канал е прключение като да преминеш Екватора, но много по-зрелищно, защото не само се вижда, ами продължава поне няколко часа. Що за чудо е канала, който свързва Атлантическия и Тихия океан? Той е дълъг 80 км. От официалното му откриване на 15 август 1914 г. през трите му шлюза са преминали над 1,5 млн. плавателни съда. Чифтове електрически локомотиви (от 4 до 8) и силата на водното налягане издигат корабите на 26 метра над морското равнище, за да преминат през канала до езерото Гатун, което разделя двата океана и е нещо като "чакалня" за плавателните съдове. Около 197 милиона литра прясна вода се използват при всяко тяхно преминаване през шлюзовете като двигателна сила.  А «портите» са три - Гатун, Мирафлорес и Мигел. 10 държави "държат" каргото преминаващо през Панамския канал - САЩ, Китай, Япония, Чили, Южна Корея, Еквадор, Перу, Мексико, Колумбия, Канада.

Гатун е най-голямото изкуствено езеро в света.

Изгревът над тропическата гора е по-красив от всички пощенски картички взети заедно. Лоцманските катери порят водата пред 82 000-тонния круизър. В далечината се вижда шлюзът. Гигантски високотехнологични порти, които могат да отключат ада, ако не се управляват правилно. Корабът навлиза бавно и внимателно в тясното пространство, а отегчени машинисти поемат дебелите колкото човешка ръка метални въжета, за да ги закачат за локомотивите. В нашия случай - по четири от всяка страна. Причудливо е усещането за кораб, който върви... по баир. Но си е така! Водата от бавно отварящия се шлюз го повдига,  локомотивите го изтеглят и заедно със слънцето металното чудовище се озовава в езерото Гатун.

От тук по река Чагрес можете да вземете на автостоп машината на времето поне 600 години назад в селото на индианците от племето ембера.  

Маймуни "на щат" в езерото Гатун

Двойнствена е природата на езерото Гатун като чакалня за огромни търговски кораби и танкери и защитен природен резерват! Девствените острови с тропическа гора и увиснали като гроздове по клоните ленивци и шебеци странно се редуват с плаващите хладилници с размерите на планината Витоша и хищните драги, които копаят, за да направят езерото по-удобно за дълбоко газещите кораби.

Птичи гнезда, дълги като причудливи кратуни превръщат дъждовната гора в коледна елха. По пясъчните ивици се припичат презрителни игуани. Тукани с нереалистично пъстри и големи човки подскачат редом с папагали по клоните. Очевидно маймуните тук са зачислени "на котлова" храна към туристите. Гидът раздава фъстъци и гроздови зърна, спира лодката под буен гъсталак и издава крякащ звук.

Стадо капуцини недоверчиво се насочва към протегнатите с лакомства ръце. Старейшината се престрашава, грабва фъстък и се мята върху покрива на лодката да си го хапне сладко-сладко, с което прави скомина на останалите. Лакомията надделява над страха. Мармозетките, макар и по-дребнички са по-куражлии и възъприемат шепите на туристите като шведска маса. И не се знае  кой е по-голям шебек - онези дето люпят фъстъците или другите, които щракат с фотоапарати като обезумели.

Коста Рика - Швейцария на Централна Америка

Наричат Коста Рика Швейцария на Централна Америка, а населението й се гордее, че има повече учители отколкото полицаи. Държавата не разполага с армия и неграмотните са едва 10 на сто. За капак медицинското обслужване и образованието са безплатни, а основното училище - задължително.

Коста Рика е прочута не само с ароматното си кафе, но и с природните си резервати, убийствено копринените плажове и луксозни курорти.   Пуерто Лимон е последното пристанище от круизния маршрут. Девизът тук е Pura Vida (исп.), което ще рече неподправен, чист живот.

Центърът на Пуерто Лимон е непривлекателен като индийски мегаполис, но в богатите му предградия с кокетни вили и тропическа растителност определено са се заселили 115-те вида птици, които сладкопойно ги огласят.

Испански кедър, див тамаринд, мангро, тик хвърлят тучни сенки край плажа Плая Бонита. Блажена ивица пясък, където чадър и шезлонг са непознати думи, но пък ласкаво топлата вода компенсира неудобството.

Бананите зреят, повити в пелени

Откъде идват бананите? У нас - от супермаркета. Там те попадат от гигантските контейнери на търговските кораби, но първоизточникът им е бананова плантация като «Дел Мондо» край Пуерто Лимон в Коста Рика.

На място се оказа, че всеки грозд от сладкия плод зрее в пелена от найлон. За да не го нападнат инсектите. Дърветата дават по 4 реколти годишно, защото бананите са готови за бране след 120 дни. Дървото се отсича, а до него, от същия корен вече е израснало следващото. «Овошките» са посадени "по конец", а между тях в равни карета са прокопани вади за напояване. Цветът на банана също е причудлив - огромно образувание, прилично на хибрид между цвекло и граната, в което личи коронка от смешни стърчилки, бъдещите плодове.

Яки мъжаги отсичат с премерено движение цял клон, заедно с найлоновата пелена, и го закачат на кука като прасе в кланица. Гроздовете се кандилкат на куките в поточната линия,  докато момчета с рибарски ботуши и гумени престилки ги "обстрелват" с мощни водни струи. "За да изпаднат паяците", делово обясняват още по-грамадни мъжаги, които с няколко отработени движения превръщат гроздовете в гола пръчка и мятат клончетата въззелени банани в големи колкото язовир вани с вода. От там е просто: изцеждане, потапяне в найлон, кашон и камион.

Който не си пада по фрукти, обхожда Чинекита, старата част на Пуерто Лимон, диви се на смешните животинки, които по цял ден висят на един клон в резервата за ленивци или плава по Тортугеро канал (наречен Амазония на Коста Рика) с надеждата да зърне костенурка или поне ленивец. Той напълно си отговаря на името – може да виси на един клон по 20 часа в денонощието, но за да се пази от врагове главата му се върти на 180 градуса без проблем. Иначе муцунката на косматото животинче е много симпатична и почти човешка.

 

На връщане корабът преминава покрай бреговете на Хондурас и Куба, но без да се отбива.  Организаторите на круизи твърдят,  че това е най-купонджийската част от пакетната почивка. А конкуренцията за времето на пасажера е жестока! Трябва да избираш между класове по йога, обучение по детоксикация на организма и лекция на тема „Как да ядеш, но да отслабваш”. И тези благини са в тежка конкуренция с търговете за оригинали на Пикасо и Шагал в картинната галерия, с уроците по карибски гозби или сомелиерските вечери с пет подбрани от вещи в кулинарството и винарството менюта международни специалисти. И така… до акостирането във Форт Лодърдейл.

Да галиш пингвин, да яздиш делфин, да плуваш с кон

Да галиш пингвин, да яздиш делфин, да плуваш с кон

За Premium Lifestyle

Общуването с всякаква живинка е балсам за душата на отявления зоофил, но има срещи, които остават гравирани в сърцето.  Слонското СПА, когато симпатичният гигант гребеше с хобота си вода от малко коритце и я изливаше върху мен, докато се крепях на гърба му. Приветливият гепард, чиито приятно грапав език се разхождаше то китката до рамото ми. Да,  наистина са точно като за The Feel Good Issue,  обаче  къде-къде по-незабравими са  сбъднатите ми  мечти! Тъкмо за тях ще ви разкажа…

Винаги съм искала да усетя какви  са на пипане антрацитните гръбчета на пингвините, когато  смешно се щурат с походка на почерпени диригенти  с фракове. Случи ми се. При това не сред ледената пустош на  Антарктида, а в …. лепкавата от жега Манила.

След като е поел максимална доза култура и история, къде да отиде човек, щом най-близките читави плажове са на 100 км от столицата на Филипините, а морето наоколо има химическия състав на ядрен отпадък? В „Оушън парк”, разбира се! Претупах набързо „Тунела на смъртта” със стъклени стени, зад които многозъби акули те измерват с прецизния поглед на гуман, оглеждащ вечерята си. Препускането ми към пингвините за малко бе спряно от нирваната на медузите. Не можех да си представя, че отблъскващото желе с жилеща репутация може да бъде толкова успокояващо, когато се носи плавно в аквариума, осветено в ярки цветове. Дори и без унасящата музика, по-чувствителните сякаш потъват в удобна утроба, която нежно ги залюлява. Призрачно носещите се, осветени в различни цветове древни същества замайват разсъдъка и почти не се сещам за шегата, че медузата е прякото доказателство как можеш 90 000 години чудесно да си живееш без мозък.

Разсъжденията мигом потъват в 100-процентовото усещане за чиста радост, което се стеле в съседство. Спретната редичка от мераклии да общуват с пингвините чака търпеливо да се качи в нещо като мостик на подводница – кръгъл отвор, който излиза направо сред ледената обител.  Наоколо лъчезарните животинки  стоят с разперени като за прегръдка крилца и очакват поредната  порция риба, с която посетителите надлежно са се снабдили. Поемат я деликатно с човките си, но не се отдалечават, а дават възможност да им се порадвам, да ги погаля, че дори да ме клъвнат приятелски. Очаквах кожата им да е гладка, а тя е грапава като жакард от закърнелите пера - къси, широки и близко разположени, които ги изолират от водата и ниските температури. Пингвините имат повече пера в сравнение с повечето птици, около 100 на квадратен инч.  Погалвам за последно любимците си,  избутана от нетърпеливи филипинчета, които напират за първи път да видят и пингвини, и лед.

Другият реализиран наяве сън от детството ми е плуването с делфини. Който е израснал с анимационния филм „Ум белият делфин” ще ме разбере.

В "Долфин дискавъри" на Ривиера Мая в Мексико осъзнах, че усмихнатите морски бозайници са само брънка от шеметната верига за забавления. Но се потопих във въртележката с нови усещания и гребях възторг с пълни шепи. Огромен парк, обсебил част от морето. В един басейн гигантски морски крави кротко преживят маруля направо от ръцете ми. В друг треньори с неопренови костюми обучават малки делфинчета, в трети - тюлени правят закачливи лупинги...

Тревогата как ще се увековеча когато палувам с делфините е излишна. Личната техника остава заключена в сейф. Чак когато се оказах заобиколена от „придворен” оператор и фотограф ми стана ясно защо. Търсачите на авантюри по бански се разделят на отбори по 8, всеки получава спасителна жилетка, шнорхел и чисто нов мундщук.

В басейна дресьорката Олимпия представя себе си и делфина Мадона. Приветливото животно минава като ласкав воал. Бременна е в 11-ия месец. Скоро ще ражда, морските бозайници носят 12 месеца. Олимпия  разкрива защо награждава питомката си с калмари за добре изпълнен номер. Много просто! Делфинката е на диета. Мекотелите съдържат 90% вода, а рибата бъка от протеини и бъдещата майка пълнее. Което хем разваля фигурата й, хем намалява ищаха за работа. Следим през маските елегантните движения на Мадона за „запознаване” с нас под водата. Ясно е, че е научена да реагира на жестове, но подсъзнателно ни се иска да харесва лично нас, на нас да се усмихва с милата си делфинска уста.
Иначе е просто. При две ръце напред Мадона идва „да ви цунка” и задържа, докато фотографът и операторът не направят хубав кадър. Едната ръка пред гърдите, другата опъната встрани – делфинката ляга по гръб, вие я хващате за перките и яхвате корема й, а тя ви разхожда като шейна из басейна.
"Дай малко назад, не крий лице, задръж така!" виковете долитат от момчетата с камерата и фотоапарата. Трудно им е да ме заснемат през пръските вода, докато Мадона бута с нос сърфа, върху който съм легнала. Към компанията се присъединява и делфинката Луиза за „двойно теглене” из басейна. Хващам ги за перките и се понасям… към дебрите на невъобразимия кеф!
Накрая двете,  плувайки странично, ни махат за сбогом с перките си. Махаме и ние. Вече забравили, че е само дресура. За нас това е нова любов. Умните бозайници се отнасят към хората снизходително и дружелюбно както благ чичо към 5-годишния си племенник. И неусетно ни възпитават.

Още вир-вода мокра, групата, току-що целунала бъдещата майка за сбогом, е вкарана в кошара с телевизор за "много важна прожекция". Филмът си е досущ като истински. С делфинска глава вместо лъва на „Метро Голдуин Майер”, надпис "в главната роля Мадона". И всеки има своите три минути слава в обятията й.

Не по-малко завладяващо е плуването с кон на Бахамите.   Безкрайна пясъчна ивица от ситен като сол (и почти толкова бял) пясък, тюркоазени води, облаци - вълма захарен памук…  Халф Муун Кей, един от 700-те Бахамски острова. Този, обаче, е собственост на круизна компания и е аранжиран специално за луксозните робинзоновци от корабите.

Кокетен параклис се гуши в туфа от бугенвилии. Вътре е хладно и дъхаво. Вместо икони по стените странно съжителстват шалове-батик с миди и раковини и копия ... от картини на Йеронимус Бош. В ъгъла подрънква шампанско. Оказва се, че предстои венчавка. Свещеникът прилича повече на морски капитан в бялата си униформа, обкичена с акселбанти и златни ширити. Не знам доколко е валиден бракът сключен там, но младоженците са се взели съвсем насериозно - бяла рокля, воал, пухкави шаферки със сатенени рокли. Странно, но докато пият виното си на плажа съвсем не изглеждат нелепо. И получават поздравления от десетки непознати по бански с мазни от слънцезащитно масло ръце.

Ако нямате приключенски дух, задължително изгаряте под неумолимото карибско слънце. Ако имате - пак изгаряте, но след като сте плували в океана върху кон.
Лъскав като къс кюмюр черният жребец се врязва в тюркоазената вода. Има нещо почти еротично в коктейла между вибриращ конски гръб (за плуването се язди без седло), искрящите талази и гъделичкащият таен страх. Разбира се, конете са толкова кротки, че дори и най-непросветният ездач успява да се задържи върху гърбовете им. С непрекъснатия си нежен шепот в ухото на добичето се опитвам да компенсирам мижавите си умения. Враният жребец на име Спекюлейшън се втурва в галоп и се забавлява дори повече от мен. На дълбокото ме хвърля и аз се кикотя с нотка на истерия, повлечена от юздите като на водни ски. Оказва се трик, предназначен за тръпка на по-куражлиите туристи. Брей! Конете били и психолози.

Да, знам, че всеки къта в сърцето си  свои Feel Good мечти. Постигнах част от своите. Желая го и на вас. И после да разказвате!