Юлия Вълкова, снимки авторката
Неотдавна бе премиерата на последния филм на Гай Ричи –
„Аладин и вълшебната лампа“ – приключения, изненади, поезия, красота,
вълшебства. Ако имате малко късмет, всичко това може да го изпитате на живо в
Мардин – град в югоизточна Турция на петдесетина километра от сирийската
граница. Смесица от отдавна отминали времена и модерна съвременност. Но ние с
удоволствие потънахме в дебрите на историческия дух на града. Говори се, че бил
основан още от времето на Великия потоп. Има улици, останали от римляните,
сгради във византийски стил, златарски работилнички, в които филигранни гиздила
творят сирийци.
Наричат Мардин каменния
град. Старата му част е разположена на хълм и къщите са накачулени една върху
друга. Под еркерите му криволичат пасажи, някои доста стръмни. Чувстваш се като
в невероятен музей на открито. Не случайно тази част от близо 900-хилядното
селище е обявена за исторически и културен резерват, под защитата на държавата са поставени старите конаци и е
забранен строежът на нови жилища.. Тук в мир и разбирателство живеят хора от различни религиозни общности. И когато с любопитство
тръгнеш из каменните лабиринти, покрити с едър калдаръм, от двете ти
страни са високите дувари с железни порти, магазинчетата на занаятчиите,
пекарните, лукумджийниците, кафенетата, чувалите с шамфъстък, се чувстваш
наистина като Аладин. И скоро вълшебната му лампа разкрива още и още куп удивителни
гледки. Облъхва те атмосферата на 16-ти век, а чаршиите
замайват от стоки и аромати.
В тях все още се шият самари, медникарите са приведени над блестящите на слънцето съдове, ухае на
леблебии – най-хубавите се приготвят не в Чорум както е познато в Турция, а в Мардин. А една от прекрасните сгради, от която като
на длан се вижда околността, е превърната в естествен декор на много от
гледаните и у нас турски сериали.
Зад високите манастирски стени е жива православната
вяра
Малцина знаят, че по тези места са се
появяват първите християнски общности, а поклонниците се наричат сюрянити. Те
са около 1 милион и са разпръснати по света, а в района на Мардин са около 5000. Столицата им е не по-малко фантастичният град Мидят с невероятно красиви православни църкви. Недалеч пък е изцяло
реставрираното православно селце Кафро, в чиято пицария сервират
пица ала Кафро. Всъщност сюрянитите са доста заможни, те са прекрасни
бижутери – сребърните им изделия са невиждано изящни, уменията им са завидни и в правенето на
вино.
В Мардин наред с джамиите никнат и кръстове.
Като този на църквата Кърклар /от 596-та г. /в центъра на града,
построена в чест на мъченика Мар Бехнан и сестра му Сара. В Мар Михаил /построена през
186-та / пък са гробовете на светците Мар Юсуф, Мар
Михаил и Мар Сираса. След най-важните
православни храмове обаче е манастирът Дейрул-Зафаран. Каквото символизира за католиците Ватиканът, това е за
сюрянитите и тази обител. Съградена е през 493-та година от братята
архитекти Техеодори и Теходари и до 1937-а година остава център на сюрянидитската религия. В подземията на манастира се намира древен сводест храм на почитателите на
слънцето. Всичко това научаваме от отец Габриел. Преди
време тук е имало 25 монаси, а сега са само трима. На изпроводяк отчето ни черпи
с чай и се усмихва благо.
Не по-малко величествен е манастирът
„Св. Гавраил” (на турски „Мор Габриел”). Той е смятан за втория по святост сред
православните християни в света. Първият разбира се, е в
Ерусалим. Основан е още през 397-а от Св. Самуил и св. Симеон. Цялостната му
реставрация завършва през 1997 г. и сега грее в пълния си блясък -
неизбродим и
потънал в зеленина. Има поверие, че ако човек 7 пъти дойде в него, става хаджия. Св. Гавраил (Габриел) пристига в него през
7-и век и това е големият разцвет за манастира. В този си вид всъщност той е
от 1619 година. В гробницата му са погребани над 10 000 монаси, а в отделни гробове са
положени св Гавраил и св. Самуил. На 130-та година след
смъртта на Гавраил, обителта е подложена на грабежи, застигат я болести. Тогава
изваждат костите на свещеника, отрязват дясната му ръка и тя се превръща в
мощи, които се излагат всяка година на 21 август. Манастирът е действащ и в него
има 14 монахини, 4 монаха и 1 епископ.
Древните Дара и Харан
разказват легенди за възход и падение
Немилостивото слънце не
ни отказва да видим поредното чудо – Дара. Пред погледа са се ширнали скали с
издълбани в тях дупки, останки от градежи – коя от коя по-причудливи. На това
място някога е процъфтявал античният град Дара / намира се на 30
километра от Мардин/. В миналото той е бил важно място в Горна Месопотамия. Кръстен е на персийския цар Дарий. След победата на Александър Велики над персите, регионът
преминава под господството на селевкидите.
По-късно е завладяван последователно от римляните, партите, византийците,
сасанидите и арабите, а накрая е включен в
турските територии. Първоначално
градът е бил некропол и обиталища от скални пещери,
където са открити костите на десетки хиляди хора.
Дара
е новооснован през 505 година от император Анастасий I. Построен е след
избухналата през 502 г. персийска война, за да заздрави
стратегическата позиция на римляните. През 530 г. тук Харан пък е е битката
между Източната римска империя с Юстиниан I. Вероятно
тогава или по-късно в скалите е издълбан и християнски храм.
|
Харан пък е друго, съвсем
различно изумление. Бусчето подскача по изровените улици, край които са наредени
изоставени зидарии със слепи прозорци. Спираме на прашен площад пред
невъзмутимия и отегчен поглед на дръглива камила. Пред нас е порта, зад която
се открива неочаквана гледка – голям и подреден двор, в чийто край са се
скупчили като че ли залепени една за друга кирпичени стаи със странни
конусовидни покриви. Селището наистина е едно от най-интересните места в югоизточна Турция - само на
18 км от Алепо (Сирия). Харан е споменат още в Библията и е на около 5000
години. Тези къщи ги има само на три места в света – тук, в Харан,
в Дамаск и в Италия (Пулия). Преди трийсетина години те са били 1000 и в тях са
живеели хора. Днес е останала само една за туристическа атракция, което не
намалява впечатлението за автентичност. Та тя е от няколко стаи, покрити с
килими и в някои от тях се продават всякакви дрънкулки. Домакинът- Халил Казил, е преселник второ поколение – навремето тук се заселва баща му, но
3000 г. пр. Хр. идват предците му.
В града стърчат руините на
древен храм, останки от джамия, но по-интересни са разкопките на най-древния ислямски университет
в света. В средата се
извисява пречупена от годините кула – навремето тя била висока 75 м. Обособена
като обсерватория на университета, в който знания попиват големи за времето си
учени. По-късно тя е превърната в минаре, а накрая целият университет е
разрушен от монголите. В Харан се намира и крепост,
построена от нумаридите, след тях са дошли римляните, а после и всички
останали, които са живели по тези земи.