В Мардин християнските храмове са повече от джамиите

Юлия Вълкова, снимки авторката

Неотдавна бе премиерата на последния филм на Гай Ричи – „Аладин и вълшебната лампа“ – приключения, изненади, поезия, красота, вълшебства. Ако имате малко късмет, всичко това може да го изпитате на живо в Мардин – град в югоизточна Турция на петдесетина километра от сирийската граница. Смесица от отдавна отминали времена и модерна съвременност. Но ние с удоволствие потънахме в дебрите на историческия дух на града. Говори се, че бил основан още от времето на Великия потоп. Има улици, останали от римляните, сгради във византийски стил, златарски работилнички, в които филигранни гиздила творят сирийци. 

Наричат Мардин каменния град. Старата му част е разположена на хълм и къщите са накачулени една върху друга. Под еркерите му криволичат пасажи, някои доста стръмни. Чувстваш се като в невероятен музей на открито. Не случайно тази част от близо 900-хилядното селище е обявена за исторически и културен резерват, под защитата на държавата са поставени старите конаци и е забранен строежът на нови жилища.. Тук в мир и разбирателство живеят хора от различни религиозни общности. И когато с любопитство тръгнеш из каменните лабиринти, покрити с едър калдаръм, от двете ти страни са високите дувари с железни порти, магазинчетата на занаятчиите, пекарните, лукумджийниците, кафенетата, чувалите с шамфъстък, се чувстваш наистина като Аладин. И скоро вълшебната му лампа разкрива още и още куп удивителни гледки. Облъхва те атмосферата на 16-ти век, а чаршиите замайват от стоки и аромати. 

В тях все още се шият самари, медникарите са приведени над блестящите на слънцето съдове, ухае на леблебии – най-хубавите се приготвят не в Чорум както е познато в Турция, а в Мардин. А една от прекрасните сгради, от която като на длан се вижда околността, е превърната в естествен декор на много от гледаните и у нас турски сериали.

Зад високите манастирски стени е жива православната вяра

Малцина знаят, че по тези места са се появяват първите християнски общности, а поклонниците се наричат сюрянити. Те са около 1 милион и са разпръснати по света, а в района на Мардин са около 5000. Столицата им е не по-малко фантастичният град Мидят с невероятно красиви  православни църкви. Недалеч пък е изцяло реставрираното православно селце Кафро, в чиято пицария сервират пица ала Кафро. Всъщност сюрянитите са доста заможни, те са прекрасни бижутери – сребърните им изделия са невиждано изящни, уменията им са завидни и в правенето на вино.

В Мардин наред с джамиите никнат и кръстове. Като този на църквата Кърклар /от 596-та г. /в центъра на града, построена в чест на мъченика Мар Бехнан и сестра му Сара. В Мар Михаил /построена през 186-та / пък са гробовете на светците Мар Юсуф, Мар Михаил и Мар Сираса. След най-важните православни храмове обаче е манастирът Дейрул-Зафаран. Каквото символизира за католиците Ватиканът, това е за сюрянитите и тази обител. Съградена е през 493-та година от братята архитекти Техеодори и Теходари и до 1937-а година остава център на сюрянидитската религия. В подземията на манастира се намира древен сводест храм на почитателите на слънцето. Всичко това научаваме от отец Габриел. Преди време тук е имало 25 монаси, а сега са само трима. На изпроводяк отчето ни черпи с чай и се усмихва благо.

Не по-малко величествен е манастирът „Св. Гавраил” (на турски „Мор Габриел”). Той е смятан за втория по святост сред православните християни в света. Първият разбира се, е в Ерусалим. Основан е още през 397-а от Св. Самуил и св. Симеон. Цялостната му реставрация завършва през 1997 г. и сега грее в пълния си блясък - неизбродим  и потънал в зеленина. Има поверие, че ако човек 7 пъти дойде в него, става хаджия. Св. Гавраил (Габриел) пристига в него през 7-и век и това е големият разцвет за манастира. В този си вид всъщност той е от 1619 година. В гробницата му са погребани над 10 000 монаси, а в отделни гробове са положени св Гавраил и св. Самуил. На 130-та година след смъртта на Гавраил, обителта е подложена на грабежи, застигат я болести. Тогава изваждат костите на свещеника, отрязват дясната му ръка и тя се превръща в мощи, които се излагат всяка година на 21 август. Манастирът е действащ и в него има 14 монахини, 4 монаха и 1 епископ.

  

Древните Дара и Харан разказват легенди за възход и падение

Немилостивото слънце не ни отказва да видим поредното чудо – Дара. Пред погледа са се ширнали скали с издълбани в тях дупки, останки от градежи – коя от коя по-причудливи. На това място някога е процъфтявал античният град Дара / намира се на 30 километра от Мардин/. В миналото той е бил важно място в Горна Месопотамия. Кръстен е на персийския цар Дарий. След победата на Александър Велики над персите,  регионът преминава под господството на селевкидите. По-късно е завладяван последователно от римляните, партите, византийците, сасанидите и арабите, а накрая е включен в турските територии. Първоначално градът е бил некропол и обиталища от скални пещери, където са открити костите на десетки хиляди хора.  Дара е новооснован през 505 година от император Анастасий I. Построен е след избухналата през 502 г. персийска война, за да заздрави стратегическата позиция на римляните. През 530 г. тук Харан пък е е битката между Източната римска империя с Юстиниан I. Вероятно тогава или по-късно в скалите е издълбан и християнски храм.

Харан пък е друго, съвсем различно изумление. Бусчето подскача по изровените улици, край които са наредени изоставени зидарии със слепи прозорци. Спираме на прашен площад пред невъзмутимия и отегчен поглед на дръглива камила. Пред нас е порта, зад която се открива неочаквана гледка – голям и подреден двор, в чийто край са се скупчили като че ли залепени една за друга кирпичени стаи със странни конусовидни покриви. Селището наистина е едно от най-интересните места в югоизточна Турция - само на 18 км от Алепо (Сирия). Харан е споменат още в Библията и е на около 5000 години. Тези къщи ги има само на три места в света – тук, в Харан, в Дамаск и в Италия (Пулия). Преди трийсетина години те са били 1000 и в тях са живеели хора. Днес е останала само една за туристическа атракция, което не намалява впечатлението за автентичност. Та тя е от няколко стаи, покрити с килими и в някои от тях се продават всякакви дрънкулки. Домакинът- Халил Казил, е преселник второ поколение – навремето тук се заселва баща му, но 3000 г. пр. Хр. идват предците му.

В града стърчат руините на древен храм, останки от джамия, но по-интересни са разкопките на най-древния ислямски университет в света. В средата се извисява пречупена от годините кула – навремето тя била висока 75 м. Обособена като обсерватория на университета, в който знания попиват големи за времето си учени. По-късно тя е превърната в минаре, а накрая целият университет е разрушен от монголите. В Харан се намира и крепост, построена от нумаридите, след тях са дошли римляните, а после и всички останали, които са живели по тези земи.

 На връщане към магнетичния Мардин километри покрай пътя се вие висока бетонна ограда – границата със Сирия е само на десетина километра от шосето. И от двете страни се виждат къщи, отвъд – фабрика, животни. Независимо от вишките и войниците с автомати, животът си тече мирно и спокойно.