Една нощ императорът на Византия, Юстиниан Първи, сънува Бог, който му се явява озарен от неземна светлина. Той му посочва място в сърцето на Константинопол и разтваря ръцете си, като му показва величествена църква — куполи, издигащи се към небесата, стени от мрамор и светлина, която се лее като река.
„Тук ще издигнеш Дом Господен, какъвто светът не е виждал“, прошепва Божият глас. И владетелят съгражда храм, надживял три империи и участвал в една пета от историята на човечеството. Известен е като „Света София“, но името му не идва от майката на Вяра, Надежда и любов, а от премъдростта Божия.
Днес обителта е превърната от музей в действаща джамия и друговерците могат да посетят само галерията, от която да разгледат светилището отгоре. В интерес на истината, християнският храм е съграден върху езическо капище, така че енергийността на мястото е доказана през вековете.
Фактът, че представители на други религии не могат да влизат в мястото за мюсюлмански молитви се компенсира от чисто новия музей на „Света София“. Той се намира съвсем наблизо и засега се води експериментален, но със сигурност ще се впише сред културните институции на Истанбул.
Ако си купите онлайн двоен билет за него и за джамията няма да икономисате пари, но ще спестите опашките. Във виртуалния музей пускат посетителите на групи по десетина човека. С отделните си зали той разказва историята на църквата от времето на първата копка до наши дни чрез абсолютно реалистични 3D видеосцени.
Със звук и картина вие ставате преки участници в 15 вековната история на храма. Преминавате през поклонение в езическо светилище, виждате църквата на Теодосий II, пострадала при въстанието Ника, в чието потушаване загиват 30 000 души.
Участвате в градежа на храма, за който Прокопий Кесарийски пише „…И императорът построи не много след това, църква толкова прекрасна по форма и вид, че ако християните бяха попитани дали желаят старият храм да бъде изгорен и този, новият да заеме неговото място, то те биха се молили всеки ден това да се случи по-скоро…“
И наистина църквата е издигната за рекордните пет години и десет месеца, защото Юстиниан бил мотивиран да я завърши за своята 50 годишнина, почтена възраст за онези векове.
Още преди височината на строежа да е достигнала 2 метра, в работата по него участват близо 10 000 работници, а към края на високия 50 метра градеж държавната съкровищница на империята е намаляла с 360 млн. номизми.
Юстиниан успява да създаде символ, с който властването му да бъде запомнено от поколенията – богослужебният храм остава ненадминат по своите размери и пищност за повече от хиляда години. Едва през 1626 година, след завършването на базиликата „Свети Петър“ в Рим се появява конкурент на грандиозната структура в Константинопол.
Посетителите в музея виждат с очите си земетръса, който разрушава купола и наетия за възстановяването му племенник на първоначалния архитект Исидор Млади гениално подбира леки материали и създава архитектурния дизайн, който познаваме.
Куполът е направен с много по-висок център, което разпределя теглото му равномерно върху сградата. Целият ремонтен процес отнема около 4 години, като през 562 година сградата добива вида и височината си от 55,6 метра, с които и остава до наши дни.
Според съвременните медиевисти с направените промени куполът изгубил част от предишното си изящество, но подобрената му устойчивост спомогнала за съхранението му през вековете.
В следващата зала султан Мехмед Втори завладява Константинопол, когато е едва на 22 години. „Света София“ е разграбена, а щом я преустрояват в джамия са замазани всички мозайки и стенописи, на които са изобразени човешки фигури, защото това е забранено от исляма.
В края на XVI в., при управлението на Селим II, хилядолетната сграда е подложена на обстойна реновация от опитния османски архитект Синан, който подсилва структурата й с допълнителни носещи подпори. Те дават на храма повече стабилност при земетресения. Той изгражда и останалите две минарета от известната четворка.
През 1935 година, в безпрецедентен акт на уважение към миналото на сградата като символ не на една, а на цели религиозни и културни доктрини, президентът на Турция Мустафа Кемал Ататюрк издава декрет с който превръща „Света София“ в музей. Богослуженията в сградата – независимо дали мюсюлмански или християнски са забранени.
Преди сегашното ми посещение, за последен път бях в Истанбул през 2020 година, когато музеят току що се беше превърнал в джамия, но все още бе отворен за посетители, извън часовете за молитва. Тогава специално минах вдясно, за да видя мозайката с иконата на Божията майка в средата и Светите Константин и Елена.
Тя все още си е там и е обект на голяма почит у гидовете, които задължително водят християните там, за мюсюлманите нямам наблюдения.
Този път обаче случаят ме отведе в галерията, откъдето има чудесен изглед към серафимите. В четирите ъгъла под купола се намират образите на тези тайнствени небесни същества. Изобразени са с шест разперени крила и лице в центъра. В библейската традиция това са най-висшите ангелски същества.
В Корана се споменават ангели като Джибрил (Гавраил), Микаил (Михаил), Израфил (Рафаил) и Малак ал-Мавт (Азраил). Въпреки че тези ангели изпълняват важни роли в ислямската космология, те не са директно приравнени към серафимите в християнската вяра.
Но два от образите и днес могат да се видят върху стените на джамията „Света София“. За разлика от Богородица, върху която е поставено платно.
Истинско откритие за мен бе мозайката с император Йоан II Комнин, заедно с жена си Ирина и сина си Алексий, които финансират реставрацията на църквата, както се вижда от доста запазените им портрети в южната галерия.
Но погледът ми задълго остава взрян в мозайката „Дейсис“. От гръцки означава „молене“ и е икона, изобразяваща Божието милосърдие по време на Страшния съд. Създадена е през XIII век.
В центъра е изобразен Христос Пантократор в пълната си божествена строгост и милосърдие, като държи отворено Евангелие, а погледът му сякаш прониква в най-дълбоките кътчета на душата. Отляво е Дева Мария, а отдясно е Йоан Кръстител, като и двамата са обърнати към Христос и се молят. Според християнското учените Богородица и Йоан Кръстител са хората, които стоят най-близо до Бога.
На мозайката изглеждат толкова реалистично живи, че човек не може да откъсне очи от тях.
И в главата ми звучи фразата от древния летописец на “Света София” Прокопий Кесарийски „Тази уникална архитектура създава чувството за трепет!“.
