Рубрика на "Преса" - Великите български любови

Катя Паскалева и Слона – любов за водка и мълчание

Магдалена ГИГОВА

Калдъръмените улички на Стария град в Пловдив още нашепват легенди за любовта между актрисата Катя Паскалева и художника Георги Божилов-Слона. За нея приятелите казват, че към мъжа, когото обича, театъра и водката се отнася по един и същи начин - всеотдайно-изпепеляващо! За него, че кавалерски преглъща болката от раздялата, когато Катя се влюбва във втория си мъж - режисьора Иван Росенов. Не след дълго тримата споделят чаши и мисли на една маса като добри приятели. В документалния филм за Слона бившата му съпруга признава, че дори когато вече не са женени, близостта им е уникална: „Може да си стоим по три часа и да си мълчим... Най-страхотното мълчание!“

Началото обаче е шумно и шеметно, а сватовник на Паскалева и Божилов е Атанас Кръстев, известен като Начо Културата - сърцето на Стария Пловдив.

През 60-те години на ХХ век лекото разхлабване на идеологическата хватка в културата ражда бохемски и интелектуални общества, истински генератор за творби, идеи и полет на духа. Студентите по актьорско майсторство на Боян Дановски и Методи Андонов, сред които е и Катя, често прескачат до „свободната зона“ в Стария град. Най-добрата приятелка на Мария от „Козия рог“ - актрисата Сона Маркова (по-късно съпруга на Антон Горчев), разказва как уж здравомислещата Катя остава смаяна от абстрактните картини на Слона и любовта между тях пламва сякаш първо на интелектуално ниво. Поне от страна на Паскалева. Художникът е запленен от дългата плитка и изразителните черни очи на момичето, които го гледат с обожание. Чувствата им са като стихия. Георги Божилов се развежда с инженерката Ана и се гмурва в омаята на любовта към Катя и безкрайните вечери с приятелите си Начо Културата, художниците Илияна Камбурова-Лячо и Димитър Киров и съпругата му балерината Русалия. Последната съветва актрисата да не се жени за Слона, ако наистина иска да направи кариера на сцената. Катя и Георги обаче решават през 1967 г. да сключат брак, но извън Пловдив. Причината е „лошата репутация“, която имат пред властите те и приятелите им - неуправляеми, инакомислещи, извън калъпа, че и... разведени. Почерпката обаче е в „Алафрангите“ и е толкова неудържимо пъстра, че женитбата им не остава тайна.

Слона почти зарязва любимия си Пловдив, за да последва любимата си в Толбухин (днес Добрич), в чийто театър Катя е изпратена по разпределение. Сноват лудешки между двата града. Художникът рисува акварели върху кадастрон, докато Катя учи ролите си. Когато имат пари, черпят наред, но често им се налага да карат на чай и хляб, защото са профукали всичко за една вечер. Слона приема романтиката на бедността. „Беше хубаво време“, с носталгия си спомня Паскалева, но признава: „Най-скъпият за мен град си остава Пловдив. Имам чувството, че съм се родила тук!“ По онова време на дива любов и купони се ражда и легендата за създаването на Националните есенни изложби в Стария град. Начо Културата и Димитър Киров решават да организират изложба на приятеля си Георги Божилов-Слона, пък и да подпомогнат младоженците с продажбите. Картините са подредени, поканите разпратени и всички тръпнат да видят какво е нарисувал Слона под влиянието на любовта. Тогава става ясно, че виновникът за изложбата и половинката му не могат да дойдат за откриването на вернисажа от Толбухин, защото нямат нито стотинка. Културата и Ди Киро се разтичват, събират пари и ги изпращат. Слона и Катя обаче пак не идват - вместо да хванат влака, събират театралните аркашки на банкет за чудо и приказ и изпиват всичко до грош. Така легендарните есенни изложби тръгват без тях.

Съдбата е милостива към актрисата. Канят я в пазарджишкия театър, който по онова време минава за най-свободната територия в изкуството. Салонът е винаги пълен. От цяла България идват хора, за да гледат спектаклите на Леон Даниел, Юлия Огнянова и Методи Андонов. Катя живее със Слона в любимия си Пловдив, другарува с най-светлите умове и най-големите чешити на епохата. Паскалева нарича онова време „най-хубавите години от моя живот“. По онова време Златю Бояджиев пожелава да я рисува. Той вече е парализиран след инсулт и твори с лявата ръка. „Притеснявах се, докато му позирах. Златю беше много внушителен, вдъхваше ми респект...“, признава Катя.

„В този период баща ми направи сценографията на две от представленията, в които участваше Катя - спомня си Мия, дъщерята на Георги Божилов-Слона от първия брак. - Режисьор беше Леон Даниел. Татко рисуваше в ателието, Катето репетираше в спалнята. Понякога тя го търсеше за съвет, споделяше с него тревогите си.“ Мия е непрекъснато с второто семейство на баща си и често придружава Паскалева на репетициите й.
„Катя караше една червена шкода. Винаги разбирахме кога се прибира, защото блъскаше колата или в митрополията, или в някой бордюр. Баща ми умираше от смях“, усмихва се дъщерята на Слона. И си спомня с много обич за хубавото време: „Двамата никога не говореха за чувствата си. Те се четяха в очите им. У дома тя се обръщаше към него със Слонаки, а той я наричаше Тропи или Трополе. Така и не попитах какво означава това. Не съм ги чувала никога да се карат. Бяха лежерни хора. По цели нощи си говореха за изкуство - за театър, за кино, за музика, за живопис... Не си губеха времето за празни приказки. Катя беше изключително интелигентна жена. Признаваше, че дължи много на баща ми, наричаше го свой учител. Не демонстрираха нежността си пред хората, но когато излизаха по главната, Катя винаги го държеше под ръка. Спираха ги често - най-вече за да вземат автограф от нея. Вече беше изиграла изключителната си роля в „Козият рог“ и беше много популярна.“

Като домакиня Катя е истинска катастрофа. Опитите й да сготви нещо завършват със... запушване на тоалетната, защото тя е изсипала там недовършените си „творения“. Добре че ги има приятелите, при които Слона хапва по някоя топла гозба извън ресторантите. Самата актриса е крайно непретенциозна: „За да ми е хубаво, ми трябва един стек „Мелник“, една водка №5... И ако може, един автоматичен тостер, дето сам изключва филийките.“

За раздялата й със Слона има две версии. Според по-разпространената художникът решава да сложи край, след като поредна сутрин му се налага да я измъква от пловдивския изтрезвител. Дъщеря му обаче твърди друго: „Така и не разбрах защо след десетина години се разведоха. Баща ми дълго криеше за раздялата, а на въпроса „Къде е Катя?“ отвръщаше лаконично: „В София.“ Подозирам, че тогава Катето е започнала връзка с документалиста Иван Росенов, с когато бяха заедно до последно, но не съм сигурна. Най-важното е, че с баща ми останаха приятели завинаги. Помня, че баба ми Мария много я обичаше, най-много от всички други жени на баща ми. Ставаше така, че на Богородица се събирахме всичките - майка ми, Катето, някоя нова приятелка на баща ми, че накрая и Ружа - последната, с която живя“, потъва в спомени Мия Божилова. Когато Слона умира при катастрофа на 30 май 2001 г., Катя научава вестта в Париж, където е за операция на рак на гърлото. В българското посолство й поднасят съболезнованията си за кончината на бившия й мъж. Разтърсена из основи, актрисата напуска стаята. Малко по-късно Иван Росенов я намира на колене пред картина на Слона (салоните на посолството са украсени с платна на Георги Божилов и Златю Бояджиев)..

Паскалева също е на крачка от отвъдното, но до последно твърди, че е живяла „красиво и безотговорно“ и затова не съжалява за нищо. През последните две години от живота си тя изживява най-голямата трагедия за една актриса - губи гласа си, но на безброй листчета записва мислите си в болница „Лозенец“, където угасва. Вторият й съпруг Иван Росенов, който си отива също от рак шест години по-късно, ги издава. В „Книжни квадратчета“, писани с разголваща болка, Катя Паскалева отронва: „Аз играя последната си роля на актриса, поставена пред изпитанието дали ще удържи да размие границата между реалността и условността... И премиерата... всъщност е финалът на спектакъла живот.“

 

Първата чисто гола жена в българското кино

Катя Паскалева е първата чисто гола жена в българското кино. Мария в „Козият рог“ под режисурата на Методи Андонов я превръща в звезда и секссимвол за една нощ. През 1972 г. получава награда за женска роля в Панама, а година по-късно ѝ връчват наградата „Фемина“ в Брюксел. През 1976г. я отличават за принос в развитието на световното кино в Карлови Вари.

Когато се снима в „Козият рог“, Паскалева е на 26 г., със съвършено тяло, но няма самочувствието да го покаже без свян. Та тя е бягала от часовете по физическо, защото се е срамувала да се съблича по шорти. За нея голата сцена е истински кошмар. Операторът Димо Коларов успява да предразположи Катя с помощта на Методи Андонов. Но идва сцената с изнасилването и проблемът „свян“ изскача необяснимо. Притеснението е общо за всички актьори, въпреки че са състуденти и си знаят и кътните зъби. След няколко трагично неумели дубъла, които се точат цели три дни, Климент Денчев (единият от насилниците заедно с Тодор Колев и Лъчезар Стоянов) казва: „Абе, хора, ние артисти ли сме или лукови глави? Това е актьорска сцена и трябва да я направим!“ И изиграват сцените на един дъх. След 36 години на сцената и екрана и повече от 46 роли актрисата завинаги ще остане в съзнанието на публиката с „Козият рог“, който потриса социалистическите пуритани, но е толкова правдив, дори в изнасилването на героинята от четирима души, че ги оставя безмълвни.

В други филми Паскалева, която казва „Мечтая да остарея като катедрала, не като цървул!“, вече демонстрира освободеност пред камерата. В „Иван Кондарев“ дълго и естетски се любува пред огледалото на красивите си гърди. Въздействащи любовно-еротични моменти с Катя Паскалева има и във филма „Елегия“ на Едуард Захариев. Когато снимат „Бумеранг“, Любен Чаталов има любовна сцена с Катя Паскалева. Начинаещият тогава артист толкова се притеснява, че десет пъти се къпе и дори си купува луксозно бельо. Но щом се озовават в едно легло, си глътва езика. След няколко безполезни дубъла актрисата изгонва екипа. Когато останали сами, го пита: „Момче, ти да не си обратен?“ Повдига си блузата и продължава: „Ти цици не си ли виждал? Ето, пипни ги, за да видиш, че няма нищо страшно.“ После изважда прословутото си малко шишенце с водка и му дава да отпие за кураж. Дубълът става от раз.

Актрисата като стих

Поетът Петър Анастасов е най-младият от компанията бохеми и интелектуалци около Начо Културата, Ди Киро и Георги Божилов-Слона. Той излива чувствата, които поражда у него Катя Паскалева, в стихотворение, станало нейн символ.

ТРОЙНО ОГЛЕДАЛО
На Катя Паскалева
В коридори безкрайни вървя срещу себе си
по килими, изпъстрени с дяволски ребуси.
Огледалце, кажи ми...
Боже мой, огледалото!
А какво ми е взело и какво ми е дало то?

Най-красивата можеш да бъдеш зад рампата,
но какво е театърът - работа, работа...
И в гримьорната с някакъв страх, неспокойно,
търсиш свойто лице в огледалото тройно.
Ти го търсиш с търпение зло, в репетиции,
в простодушни девици и в жени мъченици,
в талантливи сълзи и в бездарни пиеси
и не знаеш сама в тоя хаос къде си.

Но какво е изкуството - работа, работа...
А какво е животът - жестока парабола!
Всеки има начало, зенит и падение,
но забравя това и това е спасение.

И на сцената диша едвам Жулиета,
а вината е впрочем не само в корсета.
И Ромео в антракта си бърше лицето,
а вина за това има само сърцето.
Боже мой, престарели любовници страдат
и преситени юноши плюят с досада.
Би могло да ти стане горчиво и пусто,
но това е животът, това е изкуство...

А животът, макар че звучи неуместно,
означава и дрехи, и хляб, и семейство,
и любов, за която крадеш от съня си
часове неспокойни, случайни и къси.
Нямаш време за друго - очаква те сцената
и поредната роля, оная - безценната.
И се любиш с усилие сляпо на волята,
и къде си по-истинска - в любовта или в ролята?