Музей в старинна португалска къща насред индийския щат Гоа

 

Площта на най-малкия индийски щат Гоа е 3702 кв. км. Разположен е на полуостров, вдаден в Арабско море.  Населението е 1 404 833 души. Което на фона на милиард и половина индийци си е направо квартална цифра. 65 на сто са индуисти, 28% - християни. Мюсюлманите живеят в селските райони, а юдеите държат казината. Китайците пък са окупирали внос-износа.

Климатът е тропически и мусонен. Първи португалските мореплаватели са описали това природно явление, плавайки през XVI в. към Гоа - основен източник на подправки в онези времена. 
Столицата Панаджи има 45 000 жители, но сякаш всеки от тях кара по две коли едновременно плюс мотор и е хукнал нанякъде в шеметния трафик. Така поне на мен ми се струва във водовъртежа от клаксони и превозни средства. 

Плажните купони са прочути. На плажа Багататор на рейв парти се събират понякога до 25 000 души. 

Ние обаче ще ходим в едно прехвалено заведение, където ще вечеряме,  е толкова смехотворен кич, че се кикотим с глас. 

Пещери и дворци, изградени от гипс, тел и някаква мрежа, която прозира през дупките. Върхът е най-дългата полегнала фигура на жена в цяла Азия – голям повод за местна гордост. Момата, създадена от гореспоменатия материал, кротко дреме. Дрешките й - къса поличка и нещо като сутиен с ръкави са от... трева, а едната й ръка е потопена в малко езерце. В желанието си да й направя незабравима снимка, разбира се, цопвам в него и цяла вечер сандалите ми сърцераздирателно джвакат от тинята.

 

Е, на следващия ден си идваме на думата! Ще ни водят в истинска господарска къща „Потомствената Гоа” в селцето Лоутолим.  През 1995 година местният художник Маендра Жоселино Араужо Алвареш създава в наследствения си дом този странен музей, в който почти всичко или е фамилна ценност, или е създадено от собствените му ръце. Върху деветте декара на семейното имение на около 25 км южно от столицата Панаджи, творецът е издигнал историческо гоанско селце, каквито са били преди повече от 100 години.

Шок първи! Въпреки класическото португалско благородническо име на входа ни посреща възможно най-типичен индус.  Грациозни лебеди украсяват рецепцията. Слонове носят върху гърбовете си колоните на преддверието, обсипани с цветя. 

Шок втори! След  гоанското посрещане от момичета в национални носии се озоваваме в колониална гостна, която португалските благородници сякаш не са напускали.  Фигурален мраморен под пръска прохлада, тежко резбовани шкафове крият семейния порцелан и среброто, по стените висят фотографии на отдавна изтляли местни аристократи в старовремски тоалети и поза „глътнал бастун”.  

Паланкин, стенен телефон с фуния вместо слушалка, кристални полилеи и лампи с абажури от избеляла коприна, лампов радиоапарат, навиващ се грамофон... В кухнята  са съхранени домакински сечива, делви с образи на петли, бъчви за порто, хамаци, дамаджани и везни. По специалните рафтове за вино съдим колко тачена е била напитката по тези земи. Те са хитроумно проектирани така че под полегналите шишета да има поставки за нанизване на чаши с гърлата надолу. Като в класически бар.

Вляво е фамилният параклис с образа на Исус и запалени свещи. Вдясно – поставка за бастуни с всякакви дръжки, вкл. и със скрита сабя.

Шок трети! Излизаме на двора и попадаме в гоанско село отпреди векове. В отделни колиби мистър Алвареш е представил с фигури от гипс, но с автентични сечива, различни професии и прослойки от доколониалния период и през него – рибари плетат мрежи, занаятчии дялкат, шият, плетат,  в нещо като килийно училище с надпис Escola da Musica преподават пеене и свирене на инструменти, селяни връзват снопи,  минаваме край кръчми и дестилерии за споменатата ракия от кашу – фени. Идеята е да се види как навремето хората са живяли в хармония с природата. 

Не можем да пропуснем и колекцията с 1700 християнски кръста от цял свят, поставени в рамки с формата на кръст, естествено.

Внушителна е фигурата  на Паршурам, легендарният създател на Гоа. Аватарът на бог Вишну определил границите на „земния рай”  като изстрелял с лъка си стрела от  планината Саядри в посока Арабско море. Полетът й очертал границите на Гоа.

Влизаме в пещерата Биг фут. Естествено всички се вторачваме в  отпечатъка на гигантски крак, пълен с вода и венци от цветя в скалата. Легендата разказва, че преди векове местен богаташ имал толкова добро сърце и вяра в боговете, че раздавал на нуждаещите се всичко, което имал. Алчните му съседи го излъгали, че са в нужда и взели последните му пари. Той не се разлютил, ами застанал на един крак и започнал да моли боговете за милост и смирение. И така – дълги години, колкото да се образува отпечатък. Гоанците са абсолютно убедени, че ако човек постои малко в огромното каменно стъпало, ще има късмет цял живот. Нали се сещате как наврях и двата си крака 36 номер вътре. Засега не се оплаквам. Действа!

 Най-значимата забележителност на „Потомствената Гоа” (поне според създателя й), е фигурата на поетесата от 16-и век Мира Баи, посветила живота и творчеството си на Кришна. На видно място в музея стои сертификата от „Световни уникални рекорди”, който удостоверява, че сътворената само за 30 дни от Маендра Жоселино Араужо Алвареш скулптура е най-голямата, изсечена от местния камък латерит на земното кълбо.

Художникът е изобразил в 14 метра дългата и 5 метра широка фигура поетесата, която свири на своята тамбура с барелефи на слънце и лотос – мистични елементи.  На главата на Мира Бай скулпторът е поставил диадема от златни цветя, носена от гоанките по празник.

Толкова е причудливо, че човек не може да му се насити!