Този свят е театър

Магдалена ГИГОВА

Този свят е театър и всички хора са актьори. Независимо дали са на улицата или в меките, но мимолетни министерски кресла.  Затова да проследим последните събития в заглавията на пиеси.
Управлението в  началото бе „Комедия от грешки“ (Шекспир), но бързо преля в „Службогонци“ (Вазов). Народът се изнерви и изкрещя „Седмо: кради по-малко“ (Дарио Фо). Вместо отговор получи „Още веднъж отзад“ (Майкъл Фрейн) и му сервираха „Вечеря за тъпаци“ (Франсис Вебер).

Когато монополистите го подминаха с презрение, положението ескалира до „Няма да платим, няма да платим“ (Дарио Фо) и настана „Валпургиева нощ, или стъпките на Командора“ (Венедикт Ерофеев).  Резултатът бе „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (Яворов).

И сега сме в положение „В очакване на Годо“ (Бекет), преди да стигнем до „Лека форма на тежка депресия“ (Станислав Стратиев).

Фейсбук е новата кухня

Магдалена ГИГОВА

 

Помните ли блатно-социалистическите времена, в които слушахме Висоцки в кухните на панелките? И пак там, между печката и хладилника се правехме на политически бабаити и ракиени дисиденти. Всичките ни бунтове започваха и свършваха в тези 110 сантиметра от масата до мивката. Ако помните тези словесни вечеринки, значи сте сред щастливците, разказвали вицове от серията „Златната решетка”, но никога не стигнали зад нея. А ако нямате представа за какво говоря, сте още по-щастливи.

Вие обаче също си имате кухня, в която прекипяват всички бунтове. Само дето е виртуална и името й е Фейсбук. (Туитър прилича повече на пейката пред блока, където бабите разменят телеграфно най-жежките клюки между влаченето на торби и варенето на буркани).

Виж, във Фейсбук ако сладката приказка и целофанените бунтове вървяха и с чаша вино, цена нямаше да има.  Иначе там направо бълбука от революционери. И ако се вярва на натиснатите клавиши „харесвам” и „ще отида”, организираните през социалната мрежа протести щяха да са по-големи от легендарния син митинг на Орлов мост през 1990, участвалите в който се движат между 100 000 и два милиона. 

Защото е напълно безопасно и най-вече неизискващо усилия да „лайкнеш” някакъв протест. Той за момента ти се струва спреведлив, но го забравяш след 30 секунди, взрян в следващия пост на някой от 5-те хиляди приятели, които си завъдил онлайн. Дори съвсем честно да си решил да подкрепиш каузата лично, ти си хомо компютерус. Кишата, сушата, пекът и дъждът ще те откажат прекалено лесно. Пък и щом над 20 хиляди човека са чукнали върху клавиша с „да”, значи съвсем спокойно могат да минат и без теб. Точно така си мислят и останалите 19 700 души. И в крайна сметка на мястото на „грандиозния митинг” се струпват стотина ентусиасти, повечето от които външно ругаят несериозните, а вътрешно се заклеват никога вече да не влизат в графата „балък”.   За организаторите остава неприятният вкус на облизани пет стотинки в устата, което е  Фейсбук-формата на махмурлук.

Дааа,  интернет-революциите виреят само по арабския свят. Но като се сетя, че месец и половина след събитията в Тунис на централния площад имаше само един БТР, подпрян с ктамък, за да не хукне нанякъде сам и туристите го използваха за фон на снимки, явно и там кибер-бунтарите  не са от най-организираните.

Не че инициативите „Да помогнем на Веско Маринов да спре да пее” и „Да съберем пари за читанка на Златка” са кух пълнеж на Фейсбук. Те са израз на свободата да кажеш каквото искаш. И на абсолютната безотговорност да го правиш безнаказано и дориш анонимно в мрежата. А нашите „харесвам” или „не” са просто виртуални семки, които люпим виртуално с още по-виртуалните си приятели.

Почти ми е домъчняло за кухнята....