В Покана за пътуване: Призрачният град Кайякьой, свещените за индийците Вриндавана, Джайпур и Ришикеш

С Ива Дойчинова по стълбите заникъде в Малта

 Рицари, каменни крепости, причудливи скали, арабски средновековни улички, начумерени зъбери и усмихнато море. Всичко тава е Малта. Обичам да си говоря с Ива Дойчинова за места, които и двете сме посещавали, защото… все едно сме били в различни държави. Толкова дръзка, необичайна и често пъти противоположна на моята е нейната гледна точка. И този път заместник-главният редактор на програма Христо Ботев не изневери на палавия, чисто неин си начин да обикне и опише една страна.

Само Ива Дойчинова може да попадне на две толкова отдалечени като настроение фиести в Малта, както става ясно от първата част на разговора ни. А най-ярката й асоциация от острова на рицарите хоспиталиери са … стълби, които водят заникъде.

Чакаме пак да отиде някъде, за да разказва - цветно и релефно.

Както вече разбрахте,  малтийският език е мелодична комбинация от арабски, италиански и английски. Родолюбивата рубрика „50 места от българската история отвъд България“ ще ни отведе в една страна, където говорят четири езика, но без да ги смесват – Швейцария. Напред към Лозана, където на брега на Женевското езеро има ярка българска диря.

Вриндавана, Джайпур, Ришикеш… За онези, които не са чували за тези свещени за индийците градове, ще бъде интересно да се запознаят с тях чрез архитекта на пасивни къщи, фотограф и убеден доброволец Веселин Веселинов. Тези, които мечтаят за поклонническо пътуване, да наострят уши, а щастливците, дето вече са били – да си сверят впечатленията.

Архитект  Веселинов крои планове да повтори своето пътуване до Индия, защото в Маяпур има едно училище, което подпомага с приходите от благотворителните си фотоизложби.

Лебесус, Кармилесус, Ливиси, Кайякьой…Имената на този град се премятат в устата като сладостен бонбон, но мигом загорчават при гледката на призрачните и запуснати каменни къщи. На десетина километра от турския град Фетие почти от век пустеят две големи църкви, 14 параклиса, две училища, два фонтана, две вятърни мелници и над 1000 семейни гнезда. 

Навремето тук е ромоняла гълчавата от чаршията, а над всяка врата висяла клетка с пойна птичка, която се включвала в нощния хор на славеите.

 Живият град на търговци и занаятчии опустява в един ужасен ден на 1923 година, когато по междудържавна спогодба 25 хиляди гърци са принудени да напуснат домовете си в Турция само с дрехите на гърба си и фамилните ценности във вързоп. Натоварват жителите на днешния Кайякьой на турски кораб, който ги изсипва на необитаем остров. Чак след три месеца гръцки параход отвежда оцелелите в прародината им, където ги смятат за „чужденци“ и ги подритват като втора ръка хора. 

Изселените от Гърция турци не пожелават да се нанесат в  каменните домове на северния склон и постепенно разрухата превръща жизнерадостния град в обиталище на призраци.  Английският писател Луис де Берние е толкова впечатлен от покъртителната гледка, че написва бестселъра си „Птици без криле” за живота там малко преди и по време на изселването.

„Дни наред след заминаването на християните, всичко което се чуваше през нощта, беше плачът на котките. Те заглушаваха славеите и косовете, плачейки и оплаквайки се…Те бяха по покривите, по улиците, по стените, на бадемовите дървета, в двора на джамията, в гробището на християните, щураха се напред назад, стресирани, самотни, хленчещи. Стонът им беше ужасяващ, плашещ. Лежах на възглавницата и не можех да заспя, разбирах защо плачат в ужасната самота и отчужденост на града”, пише прочувствено Луис де Берние.

Ратърсващо, нали? Днес меланхолията на мястото сякаш се просмуква в душата на посетителя, макар слънцето весело да плющи над отдавна останалите без покриви, врати и прозорци къщи. Само по някоя камина, символ на домашното огнище, нелепо стърчи сред руините.

Бившият град Ливиси, днешен Кайякьой, е издигнат през 18 век върху руините на древните Лебесус и Кармилесус– на остър скат, за да избегнат набезите на нашественици. След опустошителното земетресение във Фетие през 1856 г., много от обитателите му се местят в непоклатимо сигурните каменни сгради. В златното време на града там са живеели близо 25 хиляди обитатели.

През 1957 година Кайякьой опустял окончателно, след като земетръс с магнитуд 7,1 разлюлял много постройки до срутване.

Днес призрачният град е музей под открито небе и туристи от всякакви националности щъкат по неравноделния калдъръм. Да надникнеш отблизо в някоя от къщите е невъзможно – подивялата зеленина наднича от прозорците. Катерейки се към църквата на високото, осъзнаваш, че 14-те параклиса са били разположени така, та дори най-немощният да може да запали свещица Богу, без да се изтощи.
Макар каменните къщи, накацали по склона да изглеждат еднакви, всеки ракурс, врязан в синьото небе те кара да снимаш отново и отново.

В главата неволно зазвучава фразата „На кого е нужна китара без струни“ от песента „Ветрове“ на Лили Иванова. Точно на това напомня призрачния Кайякьой – на китара без струни, на град с изтерзана душа.

Кованата порта към голямата църква е заключена, но нашите домакини Фатош и Илхан знаят откъде да промъкнат любопитните туристи – тясна пролука, при преминаването през която се чувстваш като грешник  пред свещения процеп на Свети Иван Рилски. Но пък преживяването да гледаш избелелите фрески, да снимаш небето през порутения олтар и да се потопиш в отломките от светостта на мястото, си струва дребните неудобства.

Преди пет години е имало търг за отдаване на призрачния град под аренда за 49 години. Кайякьой изглежда така, сякаш никой не го е спечелил, макар да е имало готови да вложат 10 млн. долара във възраждането на хълма и  превръщането му в по-удобна за посещение туристическа атракция. Идеята, обаче, наоколо да се нароят хотели, паркинги и магазини, а къщите да се реставрират до положение на исторически Дисниленд не допада на много от местните.  Те се боят, че „облагородяването“ ще лиши призрачното селище от автентичност.

Обявен от ЮНЕСКО за Световен град на мира и приятелството, Кайякьой все пак е сред основните туристически забележителности в района на Фетие, Даламан и Анталия, заради неподправения си чар. Хубавото е, че българският туроператор emerald travel имат чартърни програми за тази част на Турция.

http://emeraldbg.com/pochivki-v-Turcia.html

За да разведря неизбежната аналогия със съдбата на тракийските бежанци у нас, ще спомена че на няколко километра от Кайякьой се намира единственият в света хотел, чиито начин на управление  се изучава в Харвард - Hillside Beach Club. И то не заради комбинацията от борова гора, планина и море. Че и луксът не е чак толкова въпиещ. Завладяващо е гостоприемството, което те кара да се чувстваш единствен, желан и глезен гост – на 800 посетители се падат 500 души учтив, сърдечен и готов да помогне персонал. А в съседния залив рибарят Осман e създал ресторант, който дори няма сграда – само навес, но е предпочитано място от всички турски звезди, че и някои световни, които наминават от там. Милиардерът Абрамович често заприщвал с гигантската си яхта входа към залива, а Деми Мур била спипана от папараци да яде любимия си печен лук в бивака на Осман, където всичко е току-що извадено от морето или прясно откъснато от градината.

Ако ви домъчнее за Покана за пътуване, на страницата ни във Фейсбук ще откриете още от универсалния антидепресант – пътешествията.

https://www.facebook.com/pokanazapatuvane/?ref=bookmarks

Закуска в краката на ликийския цар

Благодарности към Емералд травел и Яна Хитова

За турците закуската е онова благословено ядене, което се сервира по всяко време чак до ранния следобед и има задачата да засити глада и да даде сили за  остатъка от работния ден. Затова трапезите са тучни и малцина се задоволяват само с глътка кафе и залък набързо. Понякога към дъхавия хляб, ароматните маслини и тоновете чай прибавят и щипка история с природни красоти – колкото поеме.

Това кулинарно приключение изживяват всички, имали късмета да кацнат на летището в Даламан, недалеч от курортите Мармарис и Фетие. Пътят им задължително минава през Далян.  В превод името на градчето означава точно това, което си знаем от нашите рибари – разположени вертикално мрежи, които улавят  пасажите от цаца, сафрид или хамсия. Селището във вилает Мугла преди повече от 30 години е в центъра на екологичен скандал, който вдига на крак любители на природата от цял свят. От векове на плажа Изтузу достигащите до 1 метър дължина морски костенурки карета идвали да снасят яйцата си. Проект за построяването на хотелски комплекс заплашил съществуването на и без това изчезващия вид. Под напора на международния натиск, строежът е спрян, а плажът – обявен за защитена зона, посещавана от хиляди туристи. Впрочем, доста от местните сувенири са с изображения на симпатичните корубести животинки.

През 1995  Плажът на костенурките печели приза за най-доба пясъчна ивица в света. Но ако той е притегателен най-вече през октомври, когато еколозите правят живи вериги и дават дежурства за опазване на ценните яйца от хищници и бракониери, ликийските гробници са неизменно в скалите от 400 години пр. Хр. насам.  

И тъкмо те са вкусната подправка към пищната закуска в ресторанта на брега на реката. За да се наслаждавате едновременно на каменните релефи и лишените от всякакви ГМО местни гозби заведението е със стъклени стени. За посещение на ликийските гробници, обаче, можете само да мечтаете. И то единствено поради неизбежно натежалите стомаси –те са издълбани филигранно, но на 150 метра нависоко в непристъпните скали. Така душата на мъртвия щяла да полети директно към небето. Архитектурата им силно напомня на каменните приказки на набатейците в древния град Петра.

Колоните на гробниците са високи по 5 метра. Местата за вечен покой са издялани в по-меките каменни пластове. Урните с праха на бедните жители на близкия древен град Каунос  били зазиждани в малки ниши. Тленните останки на царе и велможи са полагани в саркофази със специфичните за ликийците остри покриви.

Но преди да раздиплим какво са открили и над какво още си блъскат главите учените, които са намерили в Каунос следи от 10 век пр. Хр., да наблегнем на земните радости.   

Закуската в нозете на ликийския цар на брега на река Далян е не само ритуал, тя е кантата за небцето: няколко вида сирена, масло с аромат на бабина приказка, сладко от зелени орехчета с карамфил и канела, восъчна пита с типичния за района боров мед, дебел колкото палец каймак в чинийка, яйца с нереалистично оранжев жълтък, бюрек, банички с тахан, маслини, хрупкав топъл хляб, несметни количества чай…

Любителите на нови вкусови усещания могат да рискуват и с шалгам – сок от лилав морков, който силно напомня нашенската армеева чорба, но ако се вярва на диетолозите изчиства токсините в организма, регенерира клетките, подобрява функциите на стомаха и черния дроб.

И цялата тази хранителна вакханалия протича дълго, с наслада и мерак при максимално удоволствие от всяка хапка. Успокояващата гледка на поклащащите се в реката рибарски корабчета, танца на тръстиката и оглеждащите се във водата ликийски гробници са като медитация за вечно забързания съвременен нервак.

Жителите на Далян гордеят, че звездата от „Спасители на плажа“ Дейвид Хаселхоф е съсобственик на сладоледения бар „Гердерс“ в тяхното градче и все се намира по някой „очевидец“, който го е виждал да стои зад бара.

Но ако за Дейвид Хаселхоф сме изчели тонове клюки, то древните ликийци си остават загадка – не е ясно как са се появили и защо са изчезнали, обаче са оставили загадъчното наследство на погребалните си обреди  - необичайни по архитектура гробници, изсечени в скалите.

Ликия е обхващала южното крайбрежие на Турция, днешните Анталия, Мугла и Бурдур. Данни за тази цивилизация черпим от исторически свидетелства от древните египтяни и хетите.

През VI в. пр.н.е. Ликия става част от империята на Ахеменидите. Убедени, че митично крилато същество отнася духовете им в задгробния живот, ликийците се стремели гробниците им да бъдат възможно най-високо в зъберите. Най-ранните от тях са от 5-и век пр. Хр. Те силно наподобявали с релефите си фасадите на къщите в Ликия. С идеята за вечен дом събирали телата на покойници от едно и също семейство.

Както вече споменах, подобни гробници има в Петра в Йордания, но и в Киренайка в Либия. Онова, което отличава ликийските са огромните саркофази, които в тази част на Турция са над 20.

Почитателите на историята (и на… Дядо Коледа) могат да отскочат до скалните гробници в град Мира, които са в същия вилает -  близо до Анталия. Скалните ниши са издълбани в отвесна скала  през 4-3 век пр.Хр., заобиколени са от буйна растителност и гледат  директно срещу амфитеатър от римско време.

Ако се чудите каква е връзката с Дядо Коледа по никое време – изключително пряка е. Негов прототип е Свети Николай.  Той проповядвал християнската вяра в Мира до смъртта си през 345 година и от там идва името му Мирликийски.  Светецът е служил като епископ в малка църква, чиито останки могат да се видят в непосредствена близост до ликийските гробници. Обителта на Свети Николай в Мира е била разграбвана и разрушавана от земетресения. За последно е въздигната през 1042 година, но в руините й могат да се различат запазени фрески.

Преди да бъдат преместени в италианския град Бари, тук са се съхранявали мощите на светия човек. Той е раздал наследеното си богатство на бедните и се е прочул с умението си да цери и най-нелечимите болести.
В памет на безсребърника, дал първообраза на Дядо Коледа, всяка година през декември хиляди туристи от цял свят се стичат в Турция, за да получат благословия и да прекарат Рождество Христово на слънчевия средиземноморски бряг на древна Ликия.

През лятото курортите Мармарис и Фетие примамват далеч не само със закуската в подножието на ликийски гробници, ами с ласкавото Средиземно море, вкусната храна, отличните хотели и възможността за пълна почивка на достъпна цена.

ЗА РЕЗЕВРАЦИИ:

  http://emeraldbg.com/%D1%84%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%B5-%D0%BB%D1%8F%D1%82%D0%BE-2019-%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BD%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F~41477