На 21 юли 2019 от 18 до 19 часа по програма Христо Ботев на БНР - и до Занзибар!
Започваме Покана за пътуване
аристократично и царствено. С родолюбивата ни рубрика „50 места от българската
история отвъд България“ за една… противоречива личност от българската история –
цар Фердинанд, на когото има кръстено училище в Словакия.
Случи се така, че разговарях
с две дами, завърнали се неотдавна от Япония. Сякаш бяха ходили в различни
държави! Честно казано, в името на драматургичния конфликт мислех да ги
интервюирам накуп, но после прецених, че ще предозирате с японски факти. В „Къщата
на София“ присъствах на лекция за Страната на изгряващото слънце, която
преобърна всичките ми представи като стар чорап.
Сигурна съм, че разказът на собственичката
на арт-пространството Дина Темелкова ще преобърне и вашите. Шокиращи са фактите
за японския начин на живот и психика, донякъде извратени от високите технологии и самотата. Оказва се, че там за всяка душевна
болежка можеш да си наемеш човек – баща на договор за детето, фирма, която да
организира сватба без жених – ей, така просто да си имате снимки от
несъстоялото се събитие. А шефът награждава отличилите се в службата с… плач и
бършене на сълзи.
Сигурна съм, че след разказа на Дина
Темелкова вече няма да свързвате Япония главно със суши, саке и гейши.
В модата една
година се носят къси поли, друга – клош панталони. В туризма е същото. В
момента Занзибар е една от най-предпочитаните от българите посока за почивка.
Оказва се, че същото важи и за Израел. Само преди няколко
години, (до атентата в Бургас), най-желаната
дестинация бе България. И сега в нашата страна пристигат доста израелци, но те са предимно любители на хазарта (в родината им той е забранен), сватбени туристи – защото за женитба в
Обетованата земя се чака дълго, тийнейджъри поели към първата си ваканция без
мама и татко или скиори, най-вече преселници
в Израел от бившите съветски републики.
Към Занзибар пътуваха и кореспондентките на БНР в Светите земи
Феня и Искра Декало.Ето какво
споделиха:
„Необичаен и доста силен шум ни разбужда призори в
първата ни нощ в Занзибар. Спазили сме всички съвети от интернет сайтовете.
Нацапани обилно с масло срещу комари, спуснахме на тъмно мрежите, закрепени на
балдахините над
леглата да не би кръвожадните инсекти… да ни заразят с малария. Вентилаторът на
тавана работи денонощно. За по-сигурно сме се завили презглава с тънките като
марля, но колосани, чаршафи. И изведнъж чуваме шум по пода току под нас.
Предвидливо си носим фенерче и започваме внимателно да изследваме плочките (без
да напускаме своя обезопасен
с мрежи рай). Осветяваме огромен (поне така ни се стори тогава) омар.
Определяме с ези-тура коя от двете ни да се измъкне изпод мрежите на кревата си и да отвори
балконската врата, та неканеният
звяр да отпраши
към морето. То е точно
под вилата, в която имаме чест да сме настанени. Омарът има късмет, че ни споходи първата ни нощ в Занзибар.
Ако бе през следващите – вместо към морето щеше да се запъти към … тенджерата.
Смесица от екзотика и …носталгия ни преследват през
осемте дни на белия (покрит с фин пясък от корали), остров в Индийския океан.
На брега е „царството на черния пазар“. Обграждат ни
местни жители. Предлагат ни смяна на валута, да ни заведат на пазар, да ни
станат гидове, изцяло да ни уредят екскурзии, а също така лечебни процедури:
масаж, разваляне на магии и др. И всичко това поне пет пъти по-евтино от цените
в нашия комплекс.
Поръчваме пътуване до главния град Стоун Таун.
Уточняваме, че трябва да ни покажат забележителности като родната къща на Фреди Меркюри, която се
оказва най-обикновена, понамирисваща, жилищна кооперация, църквата и джамията,
смесения музей в султанския палат и уличката на занаятите и
на художниците. Прибавят
към списъка шестзвездния
хотел и пътуването с лодка до най-близкия остров. Имено от него започна нашето
пътешествие в страната на робите - названието
Занзибар идва от занзи
– "роб" на суахили
и Ибар -"земя". На късчето земя, където сега се нмира резерват на гигантски костенурки,
донесени от Сейшелските острови, всъщност е била първата спирка на живата стока
към Пакистан, Оман и Индия. Майките умишлено
осакатявали децата си, за да не ги отвлекат
търговците на роби, които нахлували в занзибарските села.
Днес гмуркачите
с резени диня в ръце привличат облаци риби с различен цвят и ширина на райетата си. През слънчевите дни островът е
пристан за рибарите. За дребни пари може да се купи цяла тава с морски дарове.
Риболовците отделят рибата за пазара,
а огромни омари, калмари, скариди и всякакви други деликатеси тук минават да
„боклуци“ останали в мрежите. Те са за туристите…
Гората на червенокожите маймуни е следващата
атракция. Цели маймунски фамилии скачат и се премятат на лианите над главите на
посетителите, а по-смелите направо се самообслужват от раниците. Предупреждават
ни да си пазим телефоните и да не гледаме в очите животните, че ставали агресивни. На този
остров направихме пълна ревизия в представите ни за подправките. Туристите
посещават ботаническа градина, а не плантация, но ароматът е неземен. Заемат се
с „ограмотаването“ ни: карамфилът не е цвете, а дърво; ванилията е орхидея като
лиана, достигаща до 10 метра. Плод, приличащ на авокадо, крие скъпа костилка - мускатово
орехче. Канелата е кора от дърво, черният пипер прилича на трънкосливка,
джинджифилът е корен. Листата от евкалипт са не само подправка, но и аромат в
парфюмерията. И накрая уханията
на лимони в сапуните, например,
не се правят от истинските цитруси,
а от … лимонова трева.
Да си намерят работа в туризма е истински късмет за местните хора. Подборът е
сериозен, а вероятно има и корупция. Сервитьорките и камериерките са избрани
сякаш за ансамбъл по художествена гимнастика.
Следват пътувания до най-дългия плаж, където Номи
Кембъл е правила фотосесия, плаваме край острова на Бил Гейтс. Там не е разрешено да се слиза на брега, но наоколо се
въдят морски звезди, а коралови рифове пазят от акули.
Разхождаме се по оголеното от отлива морско дъно… с
часовник в ръка. Следим кога да се върнем,
защото приливът
поглъща наново всичко. Достигаме до “ферма за водорасли и морски треви“. При
отлива мъже забиват колове в океанското дъно. На следващия ден около тях са се
обвили водорасли. Жените ги събират и влачат до простори за сушене. На ръка
увиват въжета от водорасли.
Повечето
от „добива“ е за износ. Някъде от морската трева добиват лекове. Чувстваме се
сякаш сме част от графична картина: черни силуети на фона на белия пясък.
Постепенно заприличва на акварел, заради настъпващите вълни с неестествено
светло син цвят.
Е, няма
авиокомпания, която за един час да ви пренесе от Азия през Европа до
африканския бряг. Това е възможно само в Покана за пътуване, а на страницата на
предаването във Фейсбук пътешествията продължават!
