Анастасия Великова е студентка по история на изкуството в Лондон. След посещението си в българския павилион на Венецианското биенале за изкуства, тя създава проникновен текст за инсталацията „Съседите“, който публикува в History of Art Equality, Diversity and Inclusion Student Journalist.
Мръсни съдове, оставени в мивката. Хляб на кухненската маса. Бръмчене на комари. Объркващото усещане за присъствие в изоставен дом. История, останала неразказана. Един дълго крит спомен внезапно се разкрива. Кой има власт над нашата памет? А какво да кажем за нашата колективна памет? Можете ли някога да възстановим минало, което е било скрито или изтрито?
Българският павилион на Венецианското биенале на изкуствата през 2024 г. представя сложното понятие за памет. „Съседите“ (2024) е интерактивна мултимедийна инсталация, създадена от Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян, и изследва сложната памет на оцелелите от лагери за принудителен труд и политическо насилие по време на комунистическия режим в България.
„Непременно трябва да се види“, според The Art Newspaper и The Guardian, проектът е плод на двадесет години изследвания на тримата създатели и повдига въпроси за историята на паметта, травмата и политическото насилие. Със съдействието на куратора Васил Владимиров, павилионът е тържествено и мощно пространство на запомняне и „не-премълчаване“.
Темата на 60-ото Венецианско биенале е „Чужденци навсякъде“, а „Съседите“ изследва идеята да бъдеш чужденец в собствената си страна – „съседът“, с когото живеем съвсем наблизо, но всъщност не знаем нищо за него, обяснява Буцева пред Софийския правозащитен форум. Творбата споделя истории за трудовите лагери, които са останали неразказани и забравени от колективната памет на България.
В павилиона е пресъздаден дом с всекидневна, спалня и кухня. Той е предназначен да представя къщите на оцелелите, пространства, които Буцева нарича „народни мемориални музеи“. Пространството е изпълнено с обикновени вещи, с чинии в кухнята, храна в хладилника, стара шевна машина и грамофон. Има обаче и необичайни предмети като пръст, вода, камъни и трева от бившите затвори в Белене и Ловеч – най-големите трудови лагери.
Пространството е изпълнено с какофония от звуци – пеене на птици, бръмчене на комари, разбиване на вълни. И, разбира се, свидетелствата на оцелелите.
Работата е продукт на ровене в архиви, четиридесет интервюта и търсене на скрити документи. За съществуването на лагерите и за принудителния труд, който се извършваше там, се говори шепнешком, докато те функционират.
Хората биваха арестувани и изпращани в лагерите, защото режимът ги смяна за заплаха. А причина за това е знаенето на езици, слушането на западна музика или дори носенето на модерни дрехи. Обвиненията срещу затворниците са неясни, неразумни. Те са изпратени в лагерите без съд.
След като местата за въдворяване са закрити, паметта за тях постепенно изчезва. Единственото, което остава на оцелелите, са собствените им домове и личните им истории. И това е начинът да се запази паметта жива. Тази памет остана по-скоро лична, премълчана в колективната памет. Поне за известно време.
Красимира Буцева е визуален артист, изследовател и писател, живеещ в София и Лондон. Старши преподавател в Лондонския университет по изкуствата, тя е прекарала по-голямата част от живота си между Западна и Източна Европа. Нейните творби се занимават с политическо насилие, травматична памет и официалната и неофициалната история на Източна Европа. И така, когато преди десет години, докато прави магистърска степен по фотография в университета в Портсмут, тя открива историята на трудовите лагери. Заинтригува се защо няма официални паметници или мемориали за тази ужасяваща история.
Скоро тя се запознава с Лилия Топузова, асистент по история и творческа нехудожествена литература в Университета на Торонто и режисьор на документални филми, който работи с архивни материали за лагерите.
Двете се срещат с Джулиан Шехирян, мултимедиен артист и изследовател, докторант по история на науката в Принстънския университет, САЩ, който работи върху следвоенна и транснационална история, както и история на вниманието и психотерапията.
Тримата обединяват своите изследвания и започват пътуването си в скритото минало. Най-вече чрез свидетелствата на оцелелите и техните домове.
„Съседите“, както ги наричат, са оцелелите от травмата, те са забравените и непознати чужденци в собствената си страна. Съсед може да е някой, с когото познавате отдавна, но рядко си говорите задълбочено. И се оказва, че не знаете нищо за него. Вие сте непознати, но някак интимно свързани от пространството.
Това са „съседите“, присъстващи в творбата, и те представляват три различни проявления на паметта. В пространството на хола чуваме свидетелствата на оцелели, които са споделяли своите истории публично, те искат да бъдат чути, да бъдат запомнени.
В пространството на спалнята, считано за по-интимно, има свидетелства на оцелели, които никога преди не са говорили за преживяното – дори със семейството или приятелите си, но са решили най-накрая да споделят своите истории. Кухнята, пространството на усамотението, е изпълнено с човешко присъствие, но няма гласове, само околни звуци. Тук са „съседите“, които никога не са успели да разкажат своите истории, защото са били заглушавани.
Усещате присъствието им и се чувствате свързани с тях, въпреки че не ги чувате.
„Съседите“, проектът, който представя България на Биеналето, е плашещ. Отваря очите за истинската бруталност на комунистическия режим в България и за забравата в обществото. Това мощно пространство на колективно изцеление е стъпка напред в създаването на официален мемориал, пространство на спомен и приемане.
Лора Къминг от Observer го нарича „най-деликатният и елегичен израз на една ужасна история“. Пространството ви позволява да се потопите в уханието на старите мебели, в мултимедийните проекции на природата. Допуска ви вътре и ви кани да участвате в запомнянето.
