петък, 19 юли 2019 г.

В Покана за пътуване: В Япония церят самотата с роднини и гаджета под наем


На 21 юли 2019 от 18 до 19 часа по програма Христо Ботев на БНР - и до Занзибар!

Започваме Покана за пътуване аристократично и царствено. С родолюбивата ни рубрика „50 места от българската история отвъд България“ за една… противоречива личност от българската история – цар Фердинанд, на когото има кръстено училище в Словакия.

Случи се така, че разговарях с две дами, завърнали се неотдавна от Япония. Сякаш бяха ходили в различни държави! Честно казано, в името на драматургичния конфликт мислех да ги интервюирам накуп, но после прецених, че ще предозирате с японски факти. В „Къщата на София“ присъствах на лекция за Страната на изгряващото слънце, която преобърна всичките ми представи като стар чорап. 






Сигурна съм, че разказът на собственичката на арт-пространството Дина Темелкова ще преобърне и вашите. Шокиращи са фактите за японския начин на живот и психика, донякъде извратени от високите технологии и самотата. Оказва се, че там за всяка душевна болежка можеш да си наемеш човек – баща на договор за детето, фирма, която да организира сватба без жених – ей, така просто да си имате снимки от несъстоялото се събитие. А шефът награждава отличилите се в службата с… плач и бършене на сълзи.





 Сигурна съм, че след разказа на Дина Темелкова вече няма да свързвате Япония главно със суши, саке и гейши.




В модата една година се носят къси поли, друга – клош панталони. В туризма е същото. В момента Занзибар е една от най-предпочитаните от българите посока за почивка. Оказва се, че същото важи и за Израел. Само преди няколко години, (до атентата в Бургас), най-желаната дестинация бе България. И сега в нашата страна пристигат доста  израелци, но те са предимно любители на хазарта родината им той е забранен), сватбени туристи – защото за женитба в Обетованата земя се чака дълго, тийнейджъри поели към първата си ваканция без мама и татко или скиори, най-вече преселници в Израел от бившите съветски републики.
Към Занзибар пътуваха и кореспондентките на БНР в Светите земи Феня и Искра Декало.Ето какво споделиха: 




Необичаен и доста силен шум ни разбужда призори в първата ни нощ в Занзибар. Спазили сме всички съвети от интернет сайтовете. Нацапани обилно с масло срещу комари, спуснахме на тъмно мрежите, закрепени на балдахините над леглата да не би кръвожадните инсекти… да ни заразят с малария. Вентилаторът на тавана работи денонощно. За по-сигурно сме се завили презглава с тънките като марля, но колосани, чаршафи. И изведнъж чуваме шум по пода току под нас.



 Предвидливо си носим фенерче и започваме внимателно да изследваме плочките (без да напускаме своя обезопасен с мрежи рай). Осветяваме огромен (поне така ни се стори тогава) омар. Определяме с ези-тура коя от двете ни да се измъкне изпод мрежите на кревата си и да отвори балконската врата, та неканеният звяр да отпраши към морето. То е точно под вилата, в която имаме чест да сме настанени. Омарът има късмет, че ни споходи първата ни нощ в Занзибар. Ако бе през следващите – вместо към морето щеше да се запъти към … тенджерата.

Смесица от екзотика и …носталгия ни преследват през осемте дни на белия (покрит с фин пясък от корали), остров в Индийския океан.
На брега е „царството на черния пазар“. Обграждат ни местни жители. Предлагат ни смяна на валута, да ни заведат на пазар, да ни станат гидове, изцяло да ни уредят екскурзии, а също така лечебни процедури: масаж, разваляне на магии и др. И всичко това поне пет пъти по-евтино от цените в нашия комплекс.
Поръчваме пътуване до главния град Стоун Таун. Уточняваме, че трябва да ни покажат забележителности като родната къща на Фреди Меркюри, която се оказва най-обикновена, понамирисваща, жилищна кооперация, църквата и джамията, смесения музей  в султанския палат и уличката на занаятите и на художниците. Прибавят към списъка шестзвездния хотел и пътуването с лодка до най-близкия остров. Имено от него започна нашето пътешествие в страната на робите - названието Занзибар идва от занзи – "роб" на суахили и Ибар -"земя". На късчето земя, където сега се нмира резерват на гигантски костенурки, донесени от Сейшелските острови, всъщност е била първата спирка на живата стока към Пакистан, Оман и Индия. Майките умишлено  осакатявали децата си, за да не ги отвлекат търговците на роби, които нахлували в занзибарските села.
Днес гмуркачите с резени диня в ръце привличат облаци риби с различен цвят и ширина на райетата си. През слънчевите дни островът е пристан за рибарите. За дребни пари може да се купи цяла тава с морски дарове. Риболовците отделят рибата за пазара, а огромни омари, калмари, скариди и всякакви други деликатеси тук минават да „боклуци“ останали в мрежите. Те са за туристите…
Гората на червенокожите маймуни е следващата атракция. Цели маймунски фамилии скачат и се премятат на лианите над главите на посетителите, а по-смелите направо се самообслужват от раниците. Предупреждават ни да си пазим телефоните и да не гледаме в очите животните, че ставали агресивни. На този остров направихме пълна ревизия в представите ни за подправките. Туристите посещават ботаническа градина, а не плантация, но ароматът е неземен. Заемат се с „ограмотаването“ ни: карамфилът не е цвете, а дърво; ванилията е орхидея като лиана, достигаща до 10 метра. Плод, приличащ на авокадо, крие скъпа костилка - мускатово орехче. Канелата е кора от дърво, черният пипер прилича на трънкосливка, джинджифилът е корен. Листата от евкалипт са не само подправка, но и аромат в парфюмерията. И накрая уханията на лимони в сапуните, например, не се правят от истинските цитруси, а от … лимонова трева.
Да си намерят работа в туризма е истински късмет за местните хора. Подборът е сериозен, а вероятно има и корупция. Сервитьорките и камериерките са избрани сякаш за ансамбъл по художествена гимнастика.
Следват пътувания до най-дългия плаж, където Номи Кембъл е правила фотосесия, плаваме край острова на Бил Гейтс. Там не е разрешено да се слиза на брега, но наоколо се въдят морски звезди, а коралови рифове пазят от акули.
Разхождаме се по оголеното от отлива морско дъно… с часовник в ръка. Следим кога да се върнем, защото приливът поглъща наново всичко. Достигаме до “ферма за водорасли и морски треви“. При отлива мъже забиват колове в океанското дъно. На следващия ден около тях са се обвили водорасли. Жените ги събират и влачат до простори за сушене. На ръка увиват въжета от водорасли. Повечето от „добива“ е за износ. Някъде от морската трева добиват лекове. Чувстваме се сякаш сме част от графична картина: черни силуети на фона на белия пясък. Постепенно заприличва на акварел, заради настъпващите вълни с неестествено светло син цвят.
Е, няма авиокомпания, която за един час да ви пренесе от Азия през Европа до африканския бряг. Това е възможно само в Покана за пътуване, а на страницата на предаването във Фейсбук пътешествията продължават!

Няма коментари:

Шестима автори в проекта „Колко те харесвам“ в САМСИ

Дългогодишния проект „Автобиография“ на куратора Надежда Джакова продължава с „Колко те харесвам“ “Колко те харесвам” е поетично-ироничен по...