От Враца до Конго

Африканчета пеят „Полегнала е Тудора” в чест на българка

Теодора Игнатова кани Валя Балканска и гайдарят Петър Янев да открият нашето консулство в далечната страна, те изнасят и концерт в парламента

„Това че от Враца съм стигнала до Конго е една тема, но това, че съм се върнала в родния си град, за да помагам според силите си – съвсем друга”, започва разговора отзад напред Теодора Игнатова. Животът й прилича на холивудска сага, тъкмо защото никога не подхожда според общоприетите правила.

Разказът й специално за „Жълт Труд” тръгва от причината да напусне родината си:  

„Заминах от България не защото имах финансови проблеми – още като студентка отворих във Враца магазин на известна марка и се самоиздържах. По-скоро имах очакване за един по-интересен, по-добър свят. Отидох да живея в Чехия, заради възможностите за бизнес и развитие.  Благодарение на завършената от мен френска гимназия и знаенето на английски и руски, се реализирах доста добре във фирма, която се занимаваше със софтуеър. Развивах нови пазари в руските републики. После ме изпратиха да завоювам нови територии в Латинска Америка – живях във Венецуела, Панама, Перу.  Пътувах из целия континент и не ми се струваше опасно, въпреки военните по улиците в някои държави. Срещнах страхотни хора. 

Дори мислех да се установя там, но се появи предложение за лансиране на проекти в Конго, а аз нали говоря френски… и реших да „отскоча” до там. Отиването ми съвпадна с първите им демократични президентски избори. Три месеца почти не излизах от единствения гранд-хотел,защото стреляха по улиците. Наложи се да дойдат 15 хиляди сини каски. Най-голямата мисия на ООН в Африка. Но това не ме притесни, а ми се стори интересно и различно. И докато лансирах проектите, се запознах с моя съпруг. Не ми беше навик да срещам мъжете в живота си по бизнес, но този път така се случи.  Той се оказа грък, а аз, макар и от България, не бях ходила в Гърция. Баща му преди десетилетия заминал на работа в Конго, върнал се у дома само да си внесе една гъркиня. Така че моят съпруг е роден в Калеми на езерото Тангани в Конго, но си е 100-процентов грък.  Бях на 30 години, влюбена и реших, че ми е време да създам семейство. Не ме притесни, че е Конго. Голяма работа! Живяла съм къде ли не по света.  После се родиха децата ми и сякаш затворих кръга. Основах фондацията си, реших да възродя съществувалите връзки между България и Конго, да направя нещо за родината си. 

В Конго не съм намерила призванието си да помагам. По-скоро не можех да остана безразлична. Там не става дума да помагаш, а да реагираш.  Когато се омъжих и престанах да работя, пак се оказах мениджър. Колониален начин на живот! Наложи се да управлявам имение с 20 души персонал.  Този организъм трябва да съществува. И ако се държиш нормално със служителите си, започваш да вникваш в проблемите им.  Един от тях идва и казва „Много се извинявам, може ли днес да си тръгна по-рано, защото жена ми е топлила вода, за да направи качамак, но понеже имаме осем деца, най-малкото е бутнало котлето и е изгорено отгоре до долу”.  

Изпращам колата с шофьора, плащам частната болница, за да бъде спасено детето. Виждайки такива неща във всекидневието си  си казваш „Тук няма медицина”. И се старая да помогна. Каня приятелката ми, д-р Дионисия Куцюруба, известен акушер-гинеколог в Гърция, да преглежда бременни. Единственият ехограф е като черно-бял телевизор „Юность”, но няма кой да работи с него.  Наложи й се да прави цезарово сечение в постройка като западнал гараж. Само по движението на две памучета на носа разбираше дали жената диша. За да стигнем до там се наложи да купя два камиона със ситен чакъл за 2500 долара, за да можем да минем през калта до клиниката.  Подарих им мрежи за комари, за да не се разболяват бебетата от малария. Вода няма. Изпращам бутилки и бидони. 

В Конго всичко е животоспасяващо. Един приятел-педиатър дойде и прегледа 25 деца за един ден.  Там нещата са екзистенциални. Идвам си във Враца и виждам същото. Една жена на 29 години с дете на три чува присъдата „Имаш рак. Ще ти извадим матката и няма да родиш други деца”.  За втора диагноза й помагам за отиде при Дионсиа в Гърция.  Но идва още една, и още една… Не искам да обвинявам никого в некомпетентност, но ми се ще да дам шанс на българките да чуят, че има и друга гледна точка.  В този смисъл може би не сме далеч от Конго.  Мило ми е за Конго, но ми е по-мило за моята родина.  Не искам България да е Третия свят и правя каквото мога.  Затова с д-р Дионисиа Куцюруба започнахме с превенцията в гинекологичния кабинет, който създадох във Враца. Надявам се жените да научат повече, да се информират по най-добрия начин и да не се страхуват  да търсят второ мнение. Затова след прегледите имаме срещи и лекции.

Всички конгоанци мечтаят да не са в Конго. Също като повечето българи. Във всяка къща във Враца със сигурност има поне един, който е в чужбина. Не бих искала децата ни да заминават извън България. Затова гледам да помогна на такива,  които имат някакъв талант, но нямат финансова възможност да го развият.  И да останат у нас.  Затова с Петър Янев, гайдаря на Валя Балканска, сме решили да  направим школо за гайди. (разсмива се звънко) Така със сигурност талантите ще останат у нас. И синът ми Илия вече свири, нищо че е само на седем.

През последните 17 години откакто не живея в България често си идвам, но за кратко. Подготвяйки откриването на консулството на България в Конго на 3 март преди три години, накупих знамена, носии и покривки, казах на майка ми „Искам да направя тържество, което да се запомни”. Тя ми предложи да поканя танцов състав, но аз съм почетен консул. Всичко правя на мои разноски. Как да платя самолетните билети и хотела на цял ансамбъл?! Тогава въздъхнах „Ей, ако беше жива Валя Балканска, щях да я поканя…”. Майка ми възкликна, че жената си е съвсем жива. Издирих телефона на гайдаря Петър, обадих му се и без изобщо да сме се виждали той прие да дойдат да изпеят няколко български песни.  Сигурна бях, че  не знаеше къде се намира Конго, освен, че е в Африка.  Уговорихме се за пет минути.

Отидох в офиса на Петър Стоянов, с когото имам лично познанство. Секретарката му ми пошушва, че майка му е починала съвсем наскоро. Аз го каня на откриването на трети март като му казвам, че в тъжните моменти е хубаво човек да се разведри с пътуване. И той се съгласи. 

Междувременно съм паднала, изкълчила съм си крака и се придвижвам с патерици, но когато ходя по институции, ги оставям в колата. Да не излагам себе си и държавата. Издала съм на всички поканени за откриването дипломатически визи за Конго, обаче в Кения не разпознават тези документи и не  пускат Валя Балканска и Петър Янев да се качат на полета. Те не говорят английски. Обаждат ми се в шест сутринта.  Изпускат самолета. Резервирам им хотел в Найроби, поръчвам  кола да ги придвижи от летището, нов полет за другия ден…  На него се засичат с останалата част от групата.  На летището в Конго – изненада!  Чака ги цялата гвардейска рота, посрещат Петър Стоянов като президент.  Там няма бивши държавни глави. Бившите са без глави (смее се).

При мен всичко е въпрос на случайност и нищо на договорка.  Просто се подрежда правилно, без никой да има пръст. Тогава не знаех, че Петър Стоянов, Валя Балканска и Петър Янев се познават.  У нас настана голяма веселба. Пекохме кози по конгоански, пяхме родопски песни, а зъболекарят Атанасио Куцюрубас –  завършил стоматология в България, преглеждаше децата от сиропиталището на светлината от фенерчето на телефона си, защото нямаше ток.

Когато обявих правомощията си, че ще ставам почетен консул на България в Конго, получих имейл от тяхната министърка на културата, младежта, спорта, образованието, семейството, децата и забавленията (?!).  Всичко това в едно министерство! Тази мила дама на име Терез се оказа отгледана от българка.  Навремето семейството й я изпратило в съседния град да учи в гимназията. Живеела при свой чичо, който я подритвал и ученолюбивата ученичка, облегната на един дувар си пишела домашните. Една от учителките била българка на име Кера. Попитала я защо си учи уроците на улицата, започнала да й помага. Дори отишла с момичето при родителите му и попитала може ли да я прибере да живее при нея.  Гледала я, учила я да плете, водила я в Италия, със съпруга й белгиец платили висшето й образование в Брюксел… „Всичко, което съм научила и което съм постигнала е благодарение на нея. Тя ме научи, че една жена не може просто да седи и да гледа телевизия, ръцете й винаги трябва да са заети с нещо”, каза ми Терез.

По политически причини българката се връща обратно, пише учебници по френски, пенсионира се във врачанската гимназия.  Сега живее в София на ул. „Витошка”, вече е на 90,  аз често й нося писма и подаръци от Терез. И тя й праща армагани и снимки по мен. Над главата на Кера стои огромна снимка на Терез.

Та министърката се оказа мой човек по българска линия и ми даде залата на парламента безвъзмездно, за да направя концерт на Валя Балканска.   Аз пък познавам един конгоански журналист, който е популярен водещ по радиото.  Извиках го за модератор. Той събра местни състави, новината се разчу и в залата (нали е безплатно) настана чудо!  Стълпотворение от млади момчета, дошли да слушат музика. Над 2000 души в помещение за 600. И аз бях единствената бяла жена. 

Петър Янев беше разучил песен на суахили.  Когато започна да я пее не мога да опиша какво настана! Камерата не можеше да си пробие път. Валя като запя - на българската песен хората скочиха и реагираха също като на тяхната.  Местният състав, който танцуваше камо по кожени препаски  се включи и започна една веселба…

Реакцията им на нашата музика беше уникална!  При откриването на консулството много се сприятелихме с Петьо Янев и леля Валя, както вече ги наричам. Те видяха какво прави моята фондация Touch happiness в Конго. Рониха сълзи, когато гледаха как Дионисия Куцюруба прави секцио при полеви условия. Водих ги до сиропиталището, на което помагам. Там един пастор събира деца – някои сираци, други изоставени. Броят им непрекъснато се увеличава. Питам го какъв му е бизнес планът, какво ще ядат децата другия месец а той казва „Бог е добър, с негова помощ”. А там е беднотия – ужас. От едната страна е училището, от другата – стаята, в която живеят. Там човек и кокошки няма да си затвори.  Където свършват тухлите, е поставен покрив от ламарина, застопорена с камъни, но дъждът плющи вътре в стаята. Децата спяха на земята. Купих дебел дунапрен, видях, че не върши работа. Поръчах легла за миньори от Южна Африка – метални и на два етажа, за да не изгниват от влагата и да не ги ядат термитите.  Поне да не спят на влажния под децата. Сиропиталището вече носи моето име.

Петьо и леля Валя и там рониха сълзи… И спонтанно решиха да помагат във всичките ми инициативи, според силите си.  Когато подхващам благотворително дело, не викам никого и не искам пари. Казвам „Всеки да помогне с каквото може, ако има желание”.  Дори ако не ми дават средства, е по-добре. Това, че лекари идват да помагат със своя труд за мен е много по-ценно, отколкото ако ми напишат чек. Парите опорочават нещата. Всеки да даде своя дан по желание. С изненада научих, че по сметката на фондацията имам преведени суми от бизнесмени с възможности. Но не съм им ги искала, сами са стигнали до идеята да ме подкрепят”, завърши разказа си Теодора Игнатова, основател на фондацията „Докосни щастието”.   

„Мадам, не знаех, че в провинция Катанга има толкова черни българи”

От един конгоански хор се обърнаха към мен с идеята на направят концерт. Там е много популярна оперната и хорова музика.  Министърката Терез пак ми даде залата на парламента, а аз като български консул в Конго се нагърбих с цялата организация за популяризирането на класическата европейска музика.  Много тържествен концерт се получи.

Когато разбраха, че ще имаме празник в консулството, от хора предложиха да се включат. Изпълниха нашия химн на български, конгоанския и химна на Европа.  Ние не можем да изпеем „Мила родино” химн така!  Сърцато! Помолих  ги да разучат и наши народни песни. Избраха си „Притури се планината”, „Полегнала е Тудора” и „Лале ли си, зюмбюл ли си”. В деня на тържеството в консулството (сградата е моя и съм направила ремонта за собствена сметка), цели часове, като Пепеляшка, издигах тенти на двора, редих фотоси  на един лекар, който снима Врачанския Балкан, носих носии, поръчани отпреди, пак във Враца…  След изпълнението губернаторът, който също присъстваше, ми каза „Мадам, не знаех, че в провинция Катанга има толкова черни българи”.

Гръцки гинеколог преглежда врачанки благотворително

Във Враца, почетният консул на България в Конго – Теодора Игнатова е обзавела модерен гинекологичен кабинет, в който всяка седмица пълни прегледи прави европейското светило в тази област д-р Дионисиа  Куцюруба. Лекарката, която пристига специално от  Гърция за благотворителната инициатива, е завършила у нас и отлично се разбира с пациентките. Фондацията на Игнатова „Докосни щастието” поема 70% от сумата за прегледа. Останалата част се плаща от пациентката, но срещу това тя получава възможно най-пълната диагноза чрез свръхмодерна апаратура и непознатата на повечето българки „течна цитонамазка”.

 Илия от Конго – грък, който говори суахили

7-годишният син на Теодора, Илия, в София приклекнал да погали кученцето на солидна дама и двамата потънали в следния абсурден диалог:

Дамата: Ти имаш ли си куче?

Илия: Да, ама е в Конго.

Дамата: Ти там ли си роден?

Илия: Не, в Южна Африка.

Дамата: Ама си много беличък. Баща ти от Конго ли е?

Илия: Не, татко е грък.

Дамата: Ти говориш ли гръцки?

Илия: Да, а също така английски, френски и суахили…

На това място дамата си тръгва, решила, че детето има твърде развинтено въображение