Редовият седесар – идиотоустойчив сървайвър

Магдалена ГИГОВА

Средностатистическият седесар, или поне това, което е останало от него, може да бъде напълнен със слама и показван по панаирите като паметник на човека, който държи на убежденията си. И продължава да е седесар след 23 години настойчиви опити да го откажат. Той е идиотоустойчив, емоционално непробиваем и безутешен идеалист. Казвам го с пълната самокритичност на човек, гласувал за Румен Христов на президентските избори. А за това се иска отчаяна самоотверженост.

Редовият седесар е опитна мишка на политическите котараци. Най-тъжното е, че сиренцето в капана е изядено отдавна, а той продължава да се пъха с мишеловката, верен на своя условен рефлекс. Види ли синя бюлетина да я носи към урната. В момента да вярваш в синята идея е все едно да правиш изкуствено дишане на мъртвец в моргата. А тя почина от неуморимите експерименти с човешкия материал. В началото бе еуфорията. Всеки плесна с ръце, прегърна приятелите си и направи партия. Или възстанови такава. 17 парчета! В един Сюъз на демократичните сили. После Тренчев предрече „комасацията” и тя взе че стана. Но не просъществува дълго - люспенето и роенето не са детски, а хронични болести на парламентаризма. И по традиция най-напред покосяват най-слабите. Докопа ги вирусът на агентурното минало, тресе ги кръга „Олимп”, брули ги обикновен вождизъм от квартален тип…Съюзът замяза на глава лук, от която се белеше люспа по люспа. И всички плачеха.

Но най-драматично заразно се оказа тотално липсващото „кадрово разнообразие”. Не само бардакът не върви, ако със смяната на чаршафите забравяш да смениш персонала. Още по-зациклящо е, когато идеите са по-протрити и от жриците.

В България отдавна няма политически партии. Някои политически ООД-та се разраснаха до холдинги, други се стопиха до еднолични търговци. Трагично за въодушевяващата някога активност на седесарите е превръщането им в клиенти, в аморфна маса, в досаден придадък към ядрото на „Раковски” 134, от които се очаква само безропотна активност пред урните. Трагично бездарното ръководство разчита не на идеологическа преданост, а на инерцията и безнадеждността:”Окей, ако не да дам гласа си за СДС, кой друг го заслужава?! Я по-добре да не отиде зян...” И като кучето на Павлов, пак светва лампичката на синята бюлетина.

Последните недомислици с Конституционния съд, разцеплението ръководство-депутати и слуховете за изключването им, прозвучаха като заупокой на синята идея. Но неизтребимият седесар е като запалянкото на „Локо София”. В която и част на таблицата да се намира любимия му отбор, той пак вика за него. Само дето и едните и другите катастрофално намаляват.