Редовият
седесар – идиотоустойчив сървайвър
Магдалена
ГИГОВА
Средностатистическият
седесар, или поне това, което е останало
от него, може да бъде напълнен със слама
и показван по панаирите като паметник
на човека, който държи на убежденията
си. И продължава да е седесар след 23
години настойчиви опити да го откажат.
Той е идиотоустойчив, емоционално
непробиваем и безутешен идеалист. Казвам
го с пълната самокритичност на човек,
гласувал за Румен Христов на президентските
избори. А за това се иска отчаяна
самоотверженост.
Редовият
седесар е опитна мишка на политическите
котараци. Най-тъжното е, че сиренцето в
капана е изядено отдавна, а той продължава
да се пъха с мишеловката, верен на своя
условен рефлекс. Види ли синя бюлетина
да я носи към урната. В момента да вярваш
в синята идея е все едно да правиш
изкуствено дишане на мъртвец в моргата.
А тя почина от неуморимите експерименти
с човешкия материал. В началото бе
еуфорията. Всеки плесна с ръце, прегърна
приятелите си и направи партия. Или
възстанови такава. 17 парчета! В един
Сюъз на демократичните сили. После
Тренчев предрече „комасацията” и тя
взе че стана. Но не просъществува дълго
- люспенето и роенето не са детски, а
хронични болести на парламентаризма.
И по традиция най-напред покосяват
най-слабите. Докопа ги вирусът на
агентурното минало, тресе ги кръга
„Олимп”, брули ги обикновен вождизъм
от квартален тип…Съюзът замяза на глава
лук, от която се белеше люспа по люспа.
И всички плачеха.
Но
най-драматично заразно се оказа тотално
липсващото „кадрово разнообразие”.
Не само бардакът не върви, ако със смяната
на чаршафите забравяш да смениш персонала.
Още по-зациклящо е, когато идеите са
по-протрити и от жриците.
В
България отдавна няма политически
партии. Някои политически ООД-та се
разраснаха до холдинги, други се стопиха
до еднолични търговци. Трагично за
въодушевяващата някога активност на
седесарите е превръщането им в клиенти,
в аморфна маса, в досаден придадък към
ядрото на „Раковски”
134, от които се очаква само безропотна
активност пред урните. Трагично бездарното
ръководство разчита не на идеологическа
преданост, а на инерцията и
безнадеждността:”Окей, ако не да дам
гласа си за СДС, кой друг го заслужава?!
Я по-добре да не отиде зян...” И като
кучето на Павлов, пак светва лампичката
на синята бюлетина.
Последните
недомислици с Конституционния съд,
разцеплението ръководство-депутати и
слуховете за изключването им, прозвучаха
като заупокой на синята идея. Но
неизтребимият седесар е като запалянкото
на „Локо София”. В която и част на
таблицата да се намира любимия му отбор,
той пак вика за него. Само дето и едните
и другите катастрофално намаляват.
