“Най-голямото откритие беше малък павилион, на брега срещу Джудека, където артисти и историци са намерили начин да направят видима една скрита глава от миналото на България”, това казва в статията си посветена на 60-ото Биенале във Венеция Лора Къминг/Laura Cumming, една от най-влиятелните арт критици, обявена за критик на годината на Press Awards 2024.
Статията излиза само в the Observer & the Guardian само 2 дена след официалното откриване на българския павилион. Под заглавие за “Въоръжена охрана, репарации и животите на другите: Венецианското биенале 2024 –ревю” (Armed guards, reparations and the lives of others: Venice Biennale 2024 – review) арт редакторката, която беше сред първите посетили българският павилион в дните определени за предварително разглеждане, споделя своята интерпретация на Биеналето и дава препоръки за “задължителните” за посещение павилиони.
Още в подзаглавието на текста Лора Къминг откроява България, като казва, че 60-ото издание на Биеналето има по-малко блясък, повече тържественост и загриженост, с откровени творби от Нигерия, България и глобалния юг, отговарящи на провокативното подзаглавие на фестивала “Чужденци навсякъде”.
Тя коментира въоръжената охрана пред затворения израелски павилион, като казва: “Шегата е в безсилието на жеста. Павилионът щеше да бъде атакуван и ако беше отворен – хиляди художници вече напразно се опитаха да го затворят чрез отворено писмо до организаторите”.
Германският павилион не случайно показва израелската художничка Яел Бартана, подчертавайки, че художниците едва ли са синоним на нации, и родения в Германия Ерсан Монтаг. “Германия завинаги преглежда собственото си минало с натрапчиво самосъзнание”, отбелязва авторката.
За българския павилион с комисар д-р Надежда Джакова, в който е експонирана творбата на Красимира Буцева, Джулиян Шехирян, Лилия Топузова и куратора Васил Владимиров – “Съседите”, тя казва че е нейното голямо откритие: “Сцената е полутъмна къща от очукани столове, легла с извадени чекмеджета и стари шкафове, чиито чекмеджета са пълни с пръст и лишеи, сякаш външното някак си е влязло вътре.
Образи на тъмни гори и реки трептят периодично по мебелите, от които спорадично се излъчват гласове. Сам ли си ги активирал по някакъв начин?
Това, което чувате, е свидетелството на последните оцелели от комунистически лагер за принудителен труд на български остров, затворен едва през 1989 г. Всяка пауза, всяка дума и дъх са абсолютно жизненоважни. Вие сте интимно въвлечени в познанието за всичко това чрез материалната сцена около вас – аромата и докосването на всеки предмет, напъването да чуете всеки тих глас, променящата се светлина.
Това е най-деликатният и елегичен израз на една ужасна история.” – Така Лора Къминг поставя България сред 10-те задължителни павилиона, заедно с този на Египет, Япония, Великобритания и други.
Проектът е определен като “вълнуващи разкрития за историята на страната от комунистическата епоха, предадени чрез мебелите в типичен български дом”.
По думите й 60-ото издание на Венецианското биенале е тържествено, загрижено, от време на време дидактично. Олигарсите и техните мегаяхти с цвят на борш отдавна са изчезнали, заедно с очевидното богатство и посещенията на знаменитости – намалени от война, пандемия, строги икономии в духа на времето.
Живите художници (и много от мъртвите, музеизирани в огромния централен павилион) са заети с колониализма, миграцията, правата на различните и коренното население, климатичната криза и реституцията на предмети от предците.
