Kite festival in Gujarat for Premium Lifestyle magazine

$30 000 за членство в голф клуб с 9 дупки в Индия

Kite festival in Gujarat

Да хванеш вятъра в Гуджарат

Хвърчилари от 42 страни направиха небето по-пъстро от индийско сари

Магдалена ГИГОВА

 

Да попаднеш в най-западния индийски щат Гуджарат за фестивала на хвърчилата е като да се събудиш в детска приказка. Небето е наситено с толкова пъстрота, че чак те заболяват очите. Колкото и трезвомислещ да го раздаваш, усещаш как душата ти се възнася във висините на връвчица. Фестивалът за 25-ти път започна на 14-ти януари. В този ден денят започва да расте. Според легендата тогава боговете се събуждат от дрямка и очакват дарове от вярващите.  А простосмъртните хукват да се женят, защото със земята живва и любовта. С тържествата Утараян гуджаратци почитат деня, в който светлината започва да расте и изтласква мрака, а към небето от всеки покрив политат милиони хвърчила. Представители на 42 държави плюс 87 индийски клуба присъединиха към тях леталата си, които отдавна не се правят само от хартия или коприна. Е, датчаните и британците може да залагат на високотехнологичните материали, но канбоджанците държат на древните методи. Това не са хора, които просто гонят вятъра. Те го настигат, хващат го и го яхват.

Левият бряг на величествената река Сабармати е застлан с хиляди метри плат с цвета на хирургическа престилка. Целта е да не се вдигат облаци прах и хвърчиларите да не се спъват.  Правителството на Гуджарат не само отпуска чудовищен (според българските представи) бюджет за организирането на фестивала, ами министър-председателят Шри Нареднра Моди и неколцина от министрите му лично дойдоха да го открият и да пускат хвърчила. За нас това е позабравена детска играчка, но за милиони хора по света е ритуал, в който се потапят с почти религиозно обожание и страст.   

Където има индийци, има храна. Затова в огромната заградена площ, освен полето за заиграване с вятъра са издигнати нанизи от павилиони, в които цвърчат и благоухаят всякакви гозби. С две шепи люто, една шепа захар и олио, колкото поеме, по каноните на местната кухня. Безброй временни дюкянчета предлагат местно везмо и невъобразимо пъстри сувенири, а в нарочни ограждения занаятчии показват изкусно как преди векове са дялкали бамбукови съчки и ги подлепвали с коприна, за да се превърнат в изящни хвърчила.  Тогава всяка кралска особа си е имала персонален учител по „хващане на вятъра”.

 

Къде е това?

Официално столицата на Гуджарат е Гандинагар, но Ахмедабад  е икономическият център, който със своите близо 4 млн. души се води 7-и  по големина град в Индия. В името на статистиката: населението на щата  е приблизително 51 млн. души, площта -   196 000 кв. км, т.е. повече от една България и половина.  На юг и изток Гуджарат се мие в Арабско море, на запад граничи с Пакистан. Но по-голямата част от територията му е жежка и спечена пустиня.

 

Хвърчилари от САЩ, Англия, Франция, Камбоджа, Холандия, Сингапур, Малайзия, Ливан, Германия, Израел, Украйна, Турция, Бразилия, Доминикана и карибския остров Бонеър и пр. признаха, че от всички фестивали по света гуджаратският е най-пищно и добре организиран. Щатът поема всичките им разноски, вкл. и самолетните билети от всички краища на света.

Министър-председателят Моди е решил да развива и фестивален туризъм, а гуджаратци са взели идеите му присърце – в щата има над 2000 прояви годишно, повечето от които международни. Ще продължи ли традицията ако Нарендра  Моди стане премиер на цяла Индия, както предричат политическите наблюдатели, можем само да гадаем. Впрочем, и останалата част от държавата има основания да тръпне. При избирането му за първи мандат, той уволнил всички шефове до ниво началник-отдел, за да започне реформите си начисто.

За четири дни небето над Ахмедабад, столицата на индийския щат Гуджарат, бе по-пъстро от традиционно сари.  При откриването на грандиозната проява 7900 дечица от началните училища в Ахмедабад изпълниха в ювелирен синхрон мантри с традиционни йогистки практики с упражнения и дишане. Всички нагиздени в еднакви клинчета и фланелки с логото на фестивала.

Изпълнението им бе толкова стройно, че вероятно са репетирали няколко месеца.

 

В парада на нациите дефилираха флагове и табелки с името на всяка държава. Представителката на България се чувстваше като пратеник на Тринидад и Тобаго на зимна олимпиада – крачеща сам-самичка със знамето зад индийското момиче с табелата с името на страната й. Всеки участник обаче бе приветстван от публиката с окуражителни възгласи и ръкопляскания като скъп гост. Но истинската еуфория бе не на земята, а в небето. Защото може да има състезание, но състезателният дух липсва и класирането няма никакво значение. Тук важи прашасалият олимпийски принцип „Важното е да участваш”.  Макар журито в 5 категории съвсем насериозно да бе възприело задачата си,  „състезателите” се забавляваха искрено, разменяха си подръчни материали за хвърчилата, помагаха си да издигнат конструкциите и искрено се радваха един на друг!  Хвърчилото се оказа голям гъдел, способен да извади най-доброто от човешката същност. Дори да има наадпревара, тя не предизвиква нито завист, нито стръв. Всеки е готов да сподели канапа, рамката, хартията, уменията си с другия. А той, като получи награда, също я дели без жал. Покойният вече председател на местния парламент Ашок Бхат дълги години предоставяше покрива на 250-годишната си родна къща на участниците във фестивала за финалното „надхвърчилване” с местните.

Представете си възрастни хора от всички раси и прослойки, които подскачат като деца, когато творението им пори облаците. В небето демокрацията е пълна - до образа на Мона Лиза, пресъздаден от бразилеца Макс да Фонсека Кардосо, се носи плавно ликът на Ганди, издигнат от естонеца Нколай, над него - огромен надпис "Аз обичам Индия" на Пааван Соланки от Ахмедабад и бухнала от вятъра китара с ливанското знаме на Рами ал Кал и Сами Сайед.

Чистата радост се стеле като пъстър воал над столицата на Гуджарат, Ахмедабад. А когато видиш как финландката Кати Бондестам (75) разиграва огнената си кобра в небето, изразът "На баба ти хвърчилото!" придобива жизнерадостен оттенък.

 Впрочем Гуджарат и извън фестивала е център на „вятърното хоби”. Месеци преди събитието цели семейства превръщат увлечението на мнозина в доходен бизнес – дялкат, рисуват, лепят, защото по време на фестивала Джамалпур маркет и Патанг базар (тържищата на хвърчила) работят денонощно.  Най-обичайна гледка са чекръците направо на тротоара и дори на платното, на които баби и внуци усукват канапи, докато мъжете, пак там, боядисват опнатите на десетки метри по протежение на улицата връвчици в ярки цветове, за да се виждат и леталата да не се оплитат в небето.  

Хора от всички възрасти пускат хвърчила от терасите върху покривите, защото това занимание е „извън кастите и времето”, както иносказателно се изразява Банубай Шах, създател на Музея на хвърчилата в Ахмедабад. По улицата му целуват ръка и се отнасят към него като към истински учен, въпреки „вятърничавата му” специалност. 

 

 

 

 

GEO-magazine, Sasan-Gir Lion Sanctuary. Story Magdalena Gigova, Photo Sava Chapanov

Панча карма масаж с...пароструйка в Гуджарат

Гир - на един лъв разстояние, списание ГЕО, GEO-MAGAZINE

Гир – на един лъв разстояние
Магдалена ГИГОВА
Снимки Авторката
Special Thanks to Gujarat Tourism
В Гир нищо не е такова каквото е. И същевременно е съвсем истинско. Най-вече лъвовете, които царствено и леко презрително преминават покрай конвоите с туристи, а в погледа им се чете “Имаш късмет, че точно сега не съм гладен!”. И негърските племена, дето вечер танцуват под звуците на тарамбуките. Къде е уловката - обикновен сафари парк в Африка? Само дето е в... Индия. Единствено в най-западния й щат Гуджарат на Арабско море се въди азиатският лъв, една от седемте разновидности на Царя на животните, известна под латинското наименование Panthera Leo Persica.
За щастие на азиатските лъвове, които се отличават с по-рехава грива и по-малки размери от африканските си роднини, гуджаратските власти осъзнават отговорността си пред редкия им вид и са отделили 1421.1 квадрартни километра, гори, водопади и реки за резервата “Сасан-Гир” плюс буферна зона от 470 кв. км. Повече от 300 души бдят някой да не наруши хармонията в затворената екосистема. Може би затова азиатските лъвове, които през 1913 г. са били на критичната точка от 20 животни, през 1963 са едва 80 (две години по-късно „Сасан-Гир” става национален парк-резерват). През 2011 година лъвовете вече наброяват 411 и продължават волно да се множат и дори да ги заселват по други национални паркове. Когато им се дояде, веднъж на три дн, могат да избират от богато меню – петнисти елени и трогателни сърнички тип “Бамби”, антилопи, сини биволи, а ако им се прище нещо по-питомно – в резервата има 44 села, където хората гледат добитък. За да се запази не само еко- ами и мирното равновесие, селяните просто отиват при шефа на националния парк и държавата им изплаща стойността на кравата, овцата или козата на мига. Така щатските власти предпазват и лъвовете от отмъщението на стопаните. 300-те служители на националния парк знаят по всяко време къде се намират царствените им питомници. Затова отдавна няма някой заклещен в капан или паднал в шахта, който да не е своевременно спасен. Обица на ухото им е периода между 2000 и 2005 година, когато 21 лъва загинали в отворени шахти за вода.
Законите за посегателство над защитените животни са достатъчно строги, за да уплашат бракониерите. Последните, решили да си “наловуват” азиатски лъв, са били непредпазливци от друг щат. През 2007-а те убили 6 животни и още са в затвора за това престъпление. По бързата процедура им друснали максималните присъди от 7 години. Рискът обаче си струва, защото на черните пазари за традиционни лекарства в Китай дават мило и драго за кости и най-вече нокти от лъв като магическо средство за мъжка потентност. Напоследък „чарковете” от азиатски лъвове били по-скъпи дори от тигърските.
Гир определено е място, където не само докосваш дивата природа, ами се сливаш с нея. Стига да спазваш строги правила. Конвоите от открити джипове не наброяват никога повече от 9 коли, строго забранено е слизането на туристите от машините, а шпорещите с мотопеди охранители изглеждат достатъчно заплашително с пушки на рамо. Останалите пазачи вардят повече пришълците да не хвърлят някой неорганичен боклук, отколкото да не бъдат изядени от лъв. „Слотовете” за влизане на посетители в парка също са строго регламентирани – сутрин между 6 и 9, от 9 до 12 и от 15 до 16 часа. Не повече от 90 джипа на ден и нито секунда извън определеното време. Всеки гост оставя копие от паспорта си, знае се коя кола за колко време влиза в парка, а отделно са снабдени с джипиеси.
Непроходимите гори на Гир са пълни с акации, тик и банианови дървета – корените им се спускат от клоните чак до земята. Наречени са на "банианите" индииски търговци, който търгували под дърветата. Всеки, който е чел “Робинзон Крузо” ще се сети, че къщичкяата му на необитаемия остров бе тъкво под такова дърво. Смята се, че под “въздушните” корени на баниан е роден и самият Буда. Около езерата Джамбу, Карандж и Умро и Амли се припичат уж небрежно крокодили. Букетът от хищници в Гир се попълва от леопардите. Резерватът разполага с най-голям брой от “петнистите котараци” в Индия - повече от 300. Тигри не се срещат, понеже, оказва се, не можели да “се дишат” с лъвовете. Останалите животни, освен чакалите, тръстиковите и ръждивопетнистите котки, хиените и орлите, са главно за закуска на изброените по-горе – единствените четирироги антилопи в света - чоушинга, газели чинкара, петнист елен читал, антилопа нилгай, известна като син бивол, маймуните лангур, бодливото прасе и индийският заек... Над тях прелитат повече от 250 вида птици: индийски жерав, пясъчна яребица, азиатска райска мухоловка, жълтокрак зелен гълъб, орел рибар, царски орел – рай за орнитолога. Плюс 40 вида змии и земноводни.
А ако все още се чудите за негърските танци от първите изречение – ами те са дори по-автентични от първоизточника им в Африка. Защото са непроменени от 300 години. Как са попаднали негри в Индия? Ами по същия начин както са се озовали в Северна Америка или на Карибите. Решил някъде през ХІІ век тогавашният набаб – мюсюлмански властелин на земите наоколо, и си докарал цели села от Етиопия, Сомалия, Судан и Занзибар. Днес потомъкът му принц Ранджит Синх Пармар ги строява всяка вечер като атракция за туристите, които отсядат в неговия “Лайън сафари кемп” - селище от петзвездни палатки в буферната зона на резервата. То и без това цялата територаи на националния парк преди 50 години е била личен резерват на дядо му, където си е стрелял по лъвове наволя. Внукът му стреля само с фотоапарат. Индийците с африкански корени се наричат сиди и в Гуджарат живеят в хомогенни общности в 12 села. Докарани като роби, в Индия те станали смели войни и дори местни владетели, но запазили традиционните си обичаи, облекла и танци. Разбира се, в името на шоубизнеса традиционните африкански поклащания са разнообразени с акробатични маймунждулуци, цепене на кокосови орехи с глава и “гълтане” на огън.

Извън буферната зона на “Сасан-Гир” предприемчиви люде са нанизали доста четиризвездни хотели, но неподправеният чар на резервата се усеща в “Лайън сафари кемп”. Потомъкът на първия сихски владетел, който носи неговото име, е превърнал наследството си от няколко дворци в петзвездни хотели и си ги управлява сам. Но истинската тръпка на Ранджит Синх Пармар е най-близкият до природата проект – 12 изключително луксозни палатки, заобиколени от мангови гори. От тях до резервата е едва няколко километра. Палатка може да звучи спартански, но когато е с елегантна веранда и климатик, плазмен телевизор и безжичен интернет, просторна баня с всички удобства, усещането определено се променя. Ресторантът пък е почти въздушна постройка под сенките на дърветата, където кухнята се дирижира от ливански готвач. Единствено басейн липсва, за да бъде разкошът пълен, но каквото и да е строителство в тази част на Гуджарат е тотално забранено. Дори за синьокръвни особи с финансови възможности. Въпреки това „неудобство” желаещите да зърнат азиатски лъв на живо чакат на опашка, готови да платят по 150 долара за палатка на нощ. Струва си всеки цент!
През студения сезон – от октомври до март най-ниските температури падат до 10 градуса, но пък през деня са около 25-30, въздухът е кристално чист, без мараня и това е най-доброто време за правене на снимки и наблюдение на птици. От април до юни жегата е неистова – 40 градуса, че и отгоре. Но ако не ви е страх, че ще получите слънчев удар, пак е подходящо за документиране на срещи с животните. Пред дъждовния период от юни до септември резерватът е затворен за посетители.
Как обаче лъвските семейства се насочват да минат за водопой точно по онази пътека, където ги чакат на пусия „навлеците с фотоапаратите”? И откъде знаят, че баш в този момент отиват нахранени за вода, а не да замезят набързо с някой турист? Лъвските семейства, т.нар. прайд, в Гир са точно 90. И всяко си има лични охранители, но не с огнестрелно оръжие, а с... пръчки. Това са местни хора, постигнали симбиоза с животните. Единственият белег на цивилизация по тях са радиостанциите, с които съобщават за местонахождението на лъвовете. Така че всяка среща със зъбатия вид е по своему режисирана, но пък импровизациите с царя на животните могат за свършат твърде зле.
А ако освен редки сухоземни, обичате и „морски дарове” извън чинията, може да мръднете на стотина километра до Националния морски парк, основан през 1980 г. отново от загриженото правителство на Гуждарат. Представете си 457 кв. км дюни, мангрови дръвчета – единственият сигурен щит срещу цунамита и безкрайна морска шир с дълбочина до коляното. Там може да се наслаждавате на живи коралови плантации и да усетите, че някои от тях са... меки като разварен макарон. Покрай краката ви да минат ласкави октоподи като домашни любимци и да видите с очите си защо казват „Чувствителен като анемона” – щом докоснете морското „цвете”, то мигом потъва в пясъка. Да не говорим за наполеоновия и косматия „вълчи” рак, за сепиите и омарите. 27 вида скариди, 30 различни чешита раци, 3 „модела” водни костенурки...
Наоколо са още резерватът за птици Киджадия и солената пустиня, убежище за постигната с векове естествена кръстоска между див кон и магаре, родният град на Ганди – Порбандар с къщата на дедите му, храмът на слънцето в Модера, уникалното хранилище за вода Рани ки Вав с филигранни скулптури на 7 етажа под земята и възможността да се разкъсате между 6-те хиляди километра недокоснати от човешка ръка плажове и скитането с дивите племена из пустинята на областта Куч, в които все още властва матриархатът. И ако след всичко това не се влюбите в Гуджарат, значи нямате сърце!

SPA for Kite lovers in Gujarat

В Гуджарат спиш като махараджа, в Гоа - като богато хипи

Приключения между Гоа и Гуджарат в Индия

Фестивал на хвърчилата в Гуджарат

20-th Kite Festival in Gujarat, India

Kite Festival in Gujarat

Хиляди хвърчила в родния град на Ганди
Текст и снимки Магдалена Гигова,
Special Thanks to Gujarat Tourism
20-ия юбилеен фестивал на хвърчилата в индийски щат Гуджарат този година се разпростря в два града - икономическата столица Ахмедабад и родния град на Махатма Ганди, Порбандер. 290 любители на “вятърничавото хоби” от 34 страни превърнаха небето над Гуджарат в пърстроцветна феерия, а от всеки покрив и двор ги конкурираха хартиените творения на местната конкуренция.
В Индия, и поначало в Азия, хвърчилото не се смята за отживяла детска играчка, както в България. Тук то е философия, религия, начин на живот... “Да вържеш душата си на връвчица и да я зарееш в небето” е веруюто на запалените хвърчилари, които отделят всяка свободна минута да измислят нови конструкции, да рисуват необичайни картини върху книжните змейове и да общуват по интернет със себеподобни. Защото, макар и със състезателен характер, фестивалът не настройва конкурентите един срещу друг. Заемат си лепило, канап и хартия, помагат си при издигането и воденето, а накрая всички честитят на победителите със същата неподправена радост, с която са пускали своето, не толкова титутулаво хвърчило.
Специално за събитието, наблядавано от над 40 000 зрители през трите състезателни дни, правителството на Гуджарат бе заградило левия бряг на река Сабармати, постлало го бе с милиони меутри зелено сукно, за да не се спъват водачите на летящите красоти, бе организирало кът за хранене, за представления, за пускане на хвърчила.... А началото на фестивала в Ахмедабад бе досущ като на олимпиада. За представителите на отделните страни бяха ушити националните им знамена и всеки от тях мина тържествено и се ръкува с министър-председателя Шри Нарендра Моди.
В родния град на Ганди, Порбандер, пък бяха застлали с плат.... морския бряг, та бризът да издига възможно най-високо сложните и колоритни конструкции. То тай или инак на плаж не ходи никой от местните. А представителката на жените в общината, д-р Четна Тивари, поясни, че плува в морето с клин и Т-шърт.
Илюстрация на факта колко насериозно взимат в Индия празниците на хвърчилото са.... нещастните случаи. За трите дни, обавени от местното правителство за неработни в името на вятърното забавление, 643 са падналите от покриви, 21 са с откъснати пръсти, а 3 са с прободни рани в болница – не могли да се разберат чие хвърчило е литнало по-високо. Но какво може да се очаква в страна, където най-голямата част от националния музей е посветена на историята на хартиените змейове.
При откриването на фестивала 7900 дечица от началните училища в Ахмедабад изпълниха в ювелирен синхрон йогистки практики с упражнения и дишане. А в Порбандер, освен родната къща на Ганди (скромна постройка, макар баща му и дядовците му да са били министри), международната хвърчиларска общност се наслади на в университета на Шри Хари Мандир. Това е едно от малкото места, където не само се изучава санскрит, ами студентите правят опит да общуват помежду си само на древния език. За да се разнообрази пребибаването им в Индия, гостите вечеряха в двореца на истински махараджа. Под открито небме в градината им бе сервирано в оригиналните чинии с герба на владетелия и сребърните прибори с гравираните му инициали. А за капак председателят на гуджаратския парламент Ашок Бат предостави покрива на 400-годишната си уникална къща с дърворезби за пускане на хвърчила. Там, разбира се, атмосферата бе оцветена от присъствието на няколко боливудски звезди, които едва не станаха причина да се срутят покривите на съседните сгради от желаещи да ги видят на живо.