„Десет велики българолюбци“ в новата книга на Милена Димитрова

Милена Димитрова възпя „Десет велики българолюбци“

Милена Димитрова е опитен журналист и автор на петнайсет книги. Отличавана е със „Златно перо“ на СБЖ и със „Златен век“ за принос към българската култура. Носител е на международната годишна медийна награда „За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа“ на д-р Ерхард Бусек и организацията SEEMO във Виена.

След защитения докторат за медиите в прехода тя специализира в Университета в Колумбия, Мисури в САЩ. Работи осем години в европейските институции. Сега служи в държавната администрация и е председател на Обществения съвет на БНР.

С журналистически хъс Милена Димитрова се впуска да разгадае трудно обяснимата любов към България и българите на десет фигури от различни националности и епохи. Подбрани са с единствената цел да се съживи и запази споменът за безкористната им обич към нашата родина. Всички те дълбоко са вникнали в народопсихологията ни, почувствали са музиката, книжовността и душите ни.

Всеотдайната привързаност към България на тези личности бележи съдбовно техния живот, променя и историята на нашия народ. Чували сме имената им, четем ги по табелите на улиците и живеем със смътна представа. Всеки един от десетимата заслужава да знаем повече за него и с благодарност да му се поклоним.

ЧУЖДЕНЦИ С БЪЛГАРСКА ДУША

Владетелят Александър I Батенберг (1857 – 1893): Войникът с княжески жезъл

Необикновеният генерал Иван Инзов (1768 – 1845): Покровителят на преселниците

Благотворителката лейди Емили Ан Странгфорд (1826 – 1887): Ти си ангел утешител в най-злочестите ни дни

ТРИМА ОТ КОРЕСПОНДЕНТИТЕ В РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1877 – 1878)

Хроникьорът Джанюариъс Алойшиъс Макгахан (1844 – 1878): Освободителят на цял народ

Публицистът Едуард Кинг (1848 – 1896): Добронамереният анализатор

Художникът Хосе Луис Пелисер (1842 – 1891): Лоялният приятел

РИЦАРИ НА ХХ И ХХI ВЕК

Учителят Луи Айер (1865 – 1916): Главатарят на юнаците

Филологът Рикардо Пикио (1923 – 2011): Съгражданинът от Книжовната република

Писателката Мерсия Макдермот (1927 – 2023): Клетвено влюбена в националните ни герои

Етнографът Мартин Кейниг (р. 1939): Търсачът на извори във фолклора

Представянето на книгата „Десет велики българолюбци“ от Милена Димитрова ще се състои на 19 ноември (вторник) 2024 от 18:00 ч. в Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Входът е свободен. Книгата ще може да бъде закупена на място.

Милена Димитрова възпя „Десет велики българолюбци“

Има такива чужденци, обикнали България повече, отколкото я тачим ние, българите. Не ги споменаваме всекидневно, но те са се посветили на отечеството ни и с делата си са го променили. Някои още крачат по широкия свят, с други се разделихме наскоро.

Немалко от тях са живели преди повече от сто години. Днес също има примери как България придърпва знаменити личности с необяснимия си магнит! Скочили са „в обувките ни“ и са ни приели с всичките кусури, таланти и народопсихология.

Интелектуалци и неподкупни професионалисти, пламвали са и са горели до края на дните си от любов към България. Сред тях има писатели, картографи, художници, филантропи, аристократи, благородни дами… Eдин германски принц, войник по душа, слива съдбата си с държавата ни – и с държавността ни, въпреки че княжеският жезъл не му донася щастие. Англичанки, американци, ирландци, испанец, руснак, швейцарец…

Реномирани хора, те разбират защо мачканият ни народ е без самочувствие и не ни смятат за „издънки на изчезнали племена с убита от робството съпротива“. Чувствата им са осъзнати и са обратни на високомерието, с което понякога сме третирани като „второкачествен пясък“.

Само на пръв поглед е странна любовта им към нашата татковина. Привързаността често се ражда от състрадание и в отговор на големи неправди и сътресения. Понякога е движена от усещане за откривателство. Корени се в човешкото разбиране и в умението да виждаш, без да мислиш единствено за себе си. Толкова е силна, че се превръща в безусловна отдаденост.

Българофилите не са непременно авантюристи. Родени са на отдалечени географски ширини. Обитават различни епохи. Носят чувство за дълг, за чест, макар че не са живели лесно, нито особено радостно. Почти до един са платили болезнена цена за благодеянията си и за любовта си към България.

Как се случва така, че нашето отечество ги е привлякло? Обичта им не изгрява изведнъж. Симпатията рядко лумва като пожар. Расте с натрупване, но е по-силна от любовта от пръв поглед. Живее и в историята, и в съвременността, и си заслужава да бъде разпозната и ценена.

Стори ми се, че малко знаем за тези странни птици българолюбците. Поназнайваме имената им, май сме ги чували в средношколските уроци по история. Бегла, твърде бледа даже е представата ни как е натежал житейският им избор, какви бури и терзания са бушували в мислите им и най-вече как стигат до нас.

Исках например да разбера как американският кореспондент за Европа Едуард Кинг, базиран от десетина години в Париж, проумява, че българите мълчаливо носят достойнството и културата си, без да парадират. Кинг посвещава на българите цяла глава в книгата си „Европа в буря и покой“, издадена в Америка през 1885 г. и преиздадена през 1888 г.

Трябвало е да „отмести“ пластовете страдание и робско търпение, за да разбере народопсихологията ни. Стараех се да прочета повече за Луи Айер, за лейди Странгфорд, за Хосе Луис Пелисер, за живелия в ХХ век Рикардо Пикио, за иконата на българската историография Мерсия Макдермот.

Постарах се да изчета всичко, написано за рядката порода българофили, до което имах достъп. Прерових запазени документи в държавния архив. Сред тях открих, грижливо прибран и публично неизвестен, оригиналния пропуск на журналиста от Америка Джанюариъс Макгахан.

„Буюрултията“ (заповед – б. а.) е издадена от великия везир Мехмед Решид, даваща право на г-н Макгахан за свободно придвижване на територията на Османската империя като журналист. Датата е 23 юли 1876 година, непосредствено след потушаването на Априлското въстание.

Текстът е изписан с арабско писмо върху гланцирана хартия във формат А3. Листът е сгънат няколко пъти, с протрити ръбове. Очевидно е, че кореспондентът Макгахан носи везирското писмо заедно с паспорта си или като легитимация, предполагаемо в горния джоб на сюртука, до сърцето.

Къде иначе човек държи документите си! Eксперти по османистика от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ потвърдиха, че става дума за оригинал.

Десетте писма на Макгахан за башибозушките зверства и за удавените в кръв села се публикуват в лондонския вестник „Дейли нюз“ и се препечатват многократно. Те преобръщат общественото мнение не само в Англия, където той даже спори с министър-председателя Дизраели.

Репортажите на Макгахан хвърлят светлина върху т.нар. Източен въпрос в Европа. Единствено Макгахан отразява от мястото на събитията неописуемите кланета и пожарища, и то така, че светът да не може да премълчи и да се държи безучастно.

Неслучайно руският император Александър II нарича Макгахан „Освободителят на България“, както впрочем пише на епитафията на гроба му в Ню Лексингтън в САЩ. До мраморния паметник на „Освободителя на България“ е поставен и бюст на Макгахан, изпратен от признателния град Батак.

Триметрова статуя на кореспондента, дело на скулптора Любомир Далчев, се извисява сред забележителностите на щата Охайо. В началото на юни 1878 г. Макгахан посещава приятеля си американския военен аташе, който се лекува от тиф в болница в Галатасарай. Макгахан се заразява и нелепо умира от тиф на 9 юни 1878 г., едва 34-годишен.

През март 2023 г. делото на Джанюариъс Макгахан вдъхнови членовете на Сената и 135-ата Генерална асамблея на Охайо да приемат изрична декларация, с която отдават „почит на Българо-американското наследство в щата Охайо“ и „с признание аплодират историческото значение на 145-годишнината от възстановяването на суверенната и независима Република България“.

Колкото повече исторически материали прочитах, толкова по-живи като реални и съвременни личности ми изглеждаха българофилите. Не бързах, но все по-непреодолимо исках да говорим повече за тях, да преразкажа съдбите им именно заради трудно обяснимата им любов към моята България.

„Съграждани сме в безсмъртната книжовна република“, разплита загадката италианският учен Рикардо Пикио. Той продължава убедеността на акад. Дмитрий Лихачов, че родината ни е „държава на духа“, както и заключението на японския професор Шигеоти Мацумае, че „България със средновековната си култура е сред седемте цивилизации в историята на човечеството, играли отговорна посредническа роля заради мисията им на свързващо звено между Изтока и Запада“.

Интересуват ме онези чужди пътешественици, орисани да възпеят и да изобразят българските красоти, и то по-хубаво, отколкото ние, българите, ги виждаме.

„Господин (Феликс) Каниц е турил вече под печат своите пътешествия по България, които са любопитни не само за европейците, а и за назе, защото ние и до днес още не сме изучили сами себе си.“ Отбелязва в. „Независимост“ в редакционна бележка в бр. 29 от 7 април 1873 г.

Види ли човек нарисуваните от Феликс Каниц Белоградчишки скали, онемява от прозрението колко е обичал суровата ни земя. Само любов без притворство движи четката и перото така величествено, безпогрешно и искрено.

Ако не си обикнал България, не можеш да я приемеш като невеста, да усетиш хубостта ѝ, скрита в дебрите на Османската империя, да я рисуваш, а след това и да я картографираш по европейските научни стандарти.

Един век по-късно романтичната англичанка Мерсия Макдермот се влюбва съдбовно в героите на България и им се посвещава с цялата си святост. Проучва педантично делата и стъпките на борците ни за свобода и пише незабравимите им биографии с повече вещина, патос и точен език, отколкото ние, българите, ги тачим.

Няма сънародник, който да познава Васил Левски, Гоце Делчев, Яне Сандански и Димитър Благоев по-добре от нея! След Иван Вазов малко родни писатели са възпявали националните ни икони толкова всеотдайно. Дали тази обич и сила не идва от косите на Апостола, които Мерсия Макдермот носи в магически медальон почти до края на дните си?

Магнетизъм несъмнено има и в музиката ни. Митичният Орфей живее в нея и неслучайно тя лети към други цивилизации в галактиката. Любовта към България на американеца Мартин Кейниг е предизвикана от усещането за безвъзвратно отиващ си миг от вечността – когато урбанизацията през втората половина на ХХ век помита и погребва естетиката и морала на селото.

Той увековечава красотата на народните песни, обичаите, шаячните домоткани дрехи. Снима и записва звуци и образи от необикновения исторически залез и му дължим признание, защото е съхранил цялата огромна фото- и аудиоколекция от отминалата епоха и я предава в архива на щатския институт „Смитсониън“.

Същите мелодии и ритми карат ирландци, американци да заиграят нашите хора. Със свещен унес, какъвто художникът Иван Мърквичка пресъздава играещия ръченица в Драгалевското ханче, а прототипът му е самият Джеймс Баучер…

Съдбата ме срещна и с живия все още Мартин Кейниг, виждахме се няколко пъти в България и два пъти гостувах в дома му на остров Вашон в северозападната част на САЩ. Мартин пази завидната си физическа кондиция на танцьор и отлично познава българската общност в Америка.

С извънредната си сетивност и упоритост като етномузикант не друг, а Кейниг изпраща песента на Валя Балканска на селекционера на Златната плоча проф. Карл Сейгън, за да лети тя в Космоса като безсмъртно послание от Земята.

Какво преобръща представите за нас, българите, у тези личности? Защо са ни обикнали? Жива ли е и през ХХI век паметта за горещата им всеотдайност?

Идеята на тази книга е да припомни съдбите на чужденците, които без принуда са се сближили с българите въпреки присъщата изменчивост на балканските ни характери. Да се възкресят наведнъж всичките хроники на целия българолюбив свят, е непосилна до наивност задача, но ето като начало десет забележителни, неподражаеми личности.

Другоземци са, но във всеки от тях по убеденост грее българска душа. Целта е „да ни проговорят“ имената, които понякога четем като наименования на улици в градовете. Които смътно знаем, чували сме ги, и които по необясним начин са кодирани в генетичната ни памет.

При класацията на образите възникна моментно колебание. Как да бъдат подредени разказите за прочутите българофили? По азбучен ред ли, или в хронологическа последователност?

Да се тръгне ли обратно на посоката на времето? Редно ли е да се отдаде предимство на царските особи, на първия княз на България от Третото българско царство и на високопоставената издънка на руския императорски двор генерал Иван Инзов?

Той живее далеч преди да се родят останалите герои в книгата, но и със смърт та, и с живота си оставя такива случки, каквито никога повече не се повтарят в историята.

Година и половина след като умира през 1845 г., признателните бесарабски българи изваждат тленните останки на 77-годишния генерал от гробището в Одеса и на ръце, пеша пренасят ковчега до вечното му жилище в Болград. Разстоянието е над 230 километра!

Последните двеста метра до мавзолея му саркофагът на Инзов не просто е носен на плещите на опечалените български потомци, но те се движат на колене.

Монарси и патриарси не са били изпращани с буквална коленопреклонност, с каквато българите се отнасят към „своя“ генерал Инзов. Той е кръстник на Болград, освобождава от крепостничество прокудените на Изток българи. Самият Инзов немалко страда от необикновената си съдба – порфиророден, но подхвърлен…

В крайна сметка избрана бе подредба, близка до азбучния ред, с леко отклонение за серията военни кореспонденти. Както и да бъде поднесен списъкът на българофилите в една книга, те винаги са повече, отколкото побират страниците ѝ.

Милена Димитрова