Космат музей в Мартини

Посетителите галят, мачкат и си играят с живи експонати

Special thanks to Switzerland tourism

Ако посетите Музея на санбенарското куче в швейцарското градче Мартини, рискувате да бъдете облизани, окосмени и увлечени в игри от необичайно живите му експонати. Благословията за създаването на мястото идва от онези, които близо три века на над 3000 метра в планината развъждат и опазват породата на кучета-спасители.

Героичните лаещи са избавили повече от 2000 закъсали в планината през последните 300 години. Най-известен е Бари Първи, който през целия си живот (между 1800 и 1814 г.) е измъкнал изпод лавините 40 човека. Според една легенда последният... го убил. Бари Първи легнал върху изпадналия в несвяст, за да го спаси с топлината си от бяла смърт. А той като се свестил, го помислил за вълк и го наръгал с нож.

Другата версия е още по-сърцераздирателна. Бари открил в преспите 5-годишно момиченце, качил го на гърба си и пред портите на хосписа издъхнал от изтощение. Тялото на великия спасител е препарирано за поколенията.

И тъкмо от него тръгва първият фалшив мит: че огромните добродушковци не излизат без бъчонка с коняк на врата си. Всъщност човекът, запазил останките на героя Бари Първи, решил, че трябва да им добави малко декоративен чар и овесил личната си манерка за „огнена вода“. По-късно тя еволюирала до бъчонка, изографисана с швейцарския кръст или с еделвайс. Сега това е най-яркият знак дали може да разчитате на разхождащото се около ски пистите куче да ви спаси. Декорирано ли е с „коняк“, значи е там само за да се снимат с него туристите за спомен от Алпите.

Заблуда е, че санбернарите непременно трябва да са с дълга козина. В момента се раждат и буйнокоси, и „възплешиви“ бебета. Но повече се ценят късокосместите като по-близки до оригинала на породата. В Hospice du Grand-Saint-Bernard монасите отглеждат 14 женски и 3 мъжки кучета. Списъкът на чакащите поколение от тях е огромен, а цената на паленце е 2000 швейцарски франка.

Но колкото и да си богат, не можеш да си го купиш, за да го гледаш като плюшена играчка. Фондация „Бари“ продава кученца само при условие да бъдат „работни“ планински спасители или поне пазачи. Изкачването до хосписа на санбернарите е нещо като поклонение за деца и възрастни. До там има специална скиорска пътека, защото снегът се стопява частично едва през юни. Заради летните жеги косматите храбреци задължително живеят в планината през целия сезон.

В Музея на санбернарското куче в малкото градче Мартини обаче „живите "експонати“ могат да се галят на воля през цялата година. Вторият етаж разказва историята на хосписа в картини, документи, вещи, дори с восъчни фигури. Нарочна „Стена на славата“ е събрала всички плакати на филми, в които главен герой е симпатичното четириного.

Но ако там човек може да мине набързо, тo на партера няма начин да не се застои. Първо, за да види филм с цялата история на породата и на музея от първата му копка. И най-важното - да намачка, нацелува и се налудува с истинските кучета. Като изпечени чиновници те „работят“ от 10 до 18 часа с 1 час почивка за обяд. През останалото време „бебетата“, които тук наричат тийнейджъри, понеже са на 4-5 месеца, палуват на воля по поляните. А кучешката гувернантка извежда един по един големите екземпляри от клетките, по-обширни от четиристаен апартамент, и ги забавлява, като им хвърля топки и играчки.

През двора на музея тече бърз и бистър поток, в който непохватните ушатковци се разхлаждат през лятото. Възрастните мъжкари гледат тъжно и от време на време басово пролайват. Те са „затворници“, понеже като минат определени годинки не са склонни да търпят безропотно детски терор. А малчуганите сякаш извират отвсякъде и рисуват кучетата „от натура“. Следят движенията им, пазаруват плюшени играчки, поръчват си „санбернарско меню“ в ресторанта. И няма начин да не заобичат животните (и хората!), защото ги опознават от най-добрата им страна.

https://www.youtube.com/watch?v=cMeCq9h2vtU