В Покана за пътуване: На подводен риболов с бившия министър на екологията Валентин Василев в Шри Ланка и Кения

С пътешественика Станимир Станев за 933 дни през 34 държави из Азия. В Прибалтика кралете плащали с жълтици-менте

Които са чели Ловецът на баракуди и Дяволският остров, книгите на първия ми гост, издадени от Божана Апостолова, знаят за увлечението му по гмуркането и пътешествията. Е, и запалените състезатели по подводен риболов са наясно кой е бил многократно национален шампион в този спорт. Останалата част от народонаселението познава Валентин Василев като бивш министър на околната среща и на търговията и туризма. Други знаят, че е бил четири пъти народен представител. Някои го помнят като водещ на програмата Екология по националните радио и телевизия. Аз, обаче, гостувах в дома му, за да го разпитам за пристрастието му към Шри Ланка и дали наистина е преживял цунамито в Хикадува, което така реалистично описва в книгата си Дяволският остров.   

Валентин Василев е най-достоверният източник не само за приключенията сред вълните, а и за подводния риболов – все пак е автор на инструкциите за гмуркане без акваланг. Той  затвърждава репутацията си на подводен риболовец и в момента. 

Докато слушате разговора ми от гостуването у тях, той се запознава отблизо с морските обитатели на Краби в Тайланд.

Според Теофан Изповедник  Алцек вероятно е бил брат на Аспарух и пети син на кан Кубрат. Той отвежда част от прабългарския народ в Италия, където го тачат и до днес. За това става дума в родолюбивата рубрика на Светослав Марков и Теодор Борисов „50 места от българската история отвъд България“.

Станимир Станев зарязва добре платените длъжности на графичен и автомобилен дизайнер, защото първата работа била монотонна, а във втората – умишлено проектирали нещата така, че да се счупят след време. След като обикаля 34 държави в Азия за 933 дни или 2 години, 6 месеца и половина, Станимир се завръща в родното си Севлиево. Точно в този регион го намерих по телефона за нашия разговор.  Според него има огромна разлика между пътешественик и турист. Той определено е от първата порода.

Ако ви е додеяло от екзотика, наострете уши, ще ви додя до Прибалтика – братска и близка по хал. На безупречната магистрала към замъка Тракай близо до Вилнюс научавам, че пътищата в Литва и цялата инфраструктура са добри още от съветско време и това се дължи на... тукашните салами. 

 

Ловките социалистически велможи корумпирали Центъра в Москва не с рушвети, а с цели куфари с отлични колбаси - много по-ценни от банкноти в годините на съветския недоимък. Така всяко прошение за магистрала, водопровод или напоителна система било подплатено с вурстчета. Днес литовците продават говеждо на Израел и Саудитска арабия, а понеже почти нямат промишленост и всичко им е еко по стечение на обстоятелствата, наблягат на туризма.

Днес Тракай е любима атракция за пришълците от цял свят.   От оригиналните каменни стени не е останало много, защото както българските селяни са си правели дувари от древните римски руини, така и литовските „взимали назаем материал“ от полуразрушената крепост за къщите си. Тракай е построен на остров в 42 свързани езера и дълги векове бил непревземаем - дебели по няколко метра каменни зидове, непрестанен достъп до прясна вода,  храна във вид на рибна диета и... 600 войници, разположени на бойници през 2 метра, са били достатъчни да опазят замъка.  Един от най-показателните експонати в музея му е делва с жълтици менте. Още по времето на викингите избираемият крал невинаги успявал да сече пари с пълно покритие. И войниците му се оказвали заплатени с медни монети в златна баня.

В центъра е княжеският дворец, заобиколен от отбранителни кули.  Жилищните помещения се свързани с вътрешни дървени галерии, а между спалнята на монарха и  тронната зала е имало таен проход.  Въпреки че вече съм виждала централно отопление в царски палат - в Зимния императорски дворец в Пекин, и тук ме поразява фактът, че през 14-и век замъкът е имал парно: горещ въздух се издигал по тръби и е затоплял каменните зали. 

За богатството на Тракай се носят легенди, но учените се кълнат, че една част от тях са чиста истина. Например, седлата на княжеските коне били направени от чисто злато. Московският княз Василий Първи подарил на легендарния крал Витаутас Велики няколко от тях.  В края на 16 век, обаче замъкът изгубил стратегическото си значение и го превърнали в затвор.

 Преди да се гмурна в Нощта на музеите, имам време за още едно кръгче в най-запазения бароков град в Европа, както от ЮНЕСКО титулуват Стария Вилнюс. Попадам на калиграфска табелка „Массаж с янтарем”, демек масаж с кехлибар, или на английски – амбър,  характерен за Прибалтика. Вътре – СПА като СПА. Само масичките са инкрустирани с „камъка на слънцето”.  Ограмотяват ме как от дълбока древност са знаели, че ценният камък влияе добре на еднокринната и хормоналната система, с него бременните се предпазвали от аборт,  спирали кръвоизлив в стомаха, лекували простуда, жълтеница, астма, ревматизъм, сърце... 

При химичен анализ се оказало, че кехлибарът се състои от органични вещества и йод, което обяснява защо гердан от него помага при проблеми с щитовидната жлеза.  Ако масажирате болните места с парче амбър, може да намалите главоболието или скърцането в ставите.

Не знам дали от кехлибара или просто от  разиграното кръвообръщение, но хуквам към музеите с настървението на гладна стоножка.

Покана за пътуване продължава на страницата ни във Фейсбук 

https://www.facebook.com/pokanazapatuvane/?ref=bookmarks

Прибалтика – братска и близка по хал

Прибалтика – братска и близка по хал

Магдалена ГИГОВА

Вилнюс-Талин-Рига-София
Специални благодарности към д-р Милен Врабевски

След блиц посещение в обновените столици на прибалтийските страни човек стига до извода, че държавите са прекрасни за посещение и наслаждение, но трудни за живеене. Вероятно до подобни констатации стигат и гражданите на Литва, Латвия и Естония, ако минат през нашата страна. При средна заплата около 450 евро в Литва, 670 в Естония, към 700 евро в Латвия почти половината от възнаграждението отива за отопление, осветление и прочие комунални сметки, защото нямат енергийни източници и са изцяло зависими от Русия. Звучи познато, нали?

Усещат се и две бодливи разлики. Първата: ние си нямаме очарователни барокови квартали, осезаеми останки от средновековни градове насред столицата и улички в югендщил, арт деко и сецесион. Втората: по-голямата част от българите все още си обитават държавата. Същото не може обаче да се каже за литовците. По неофициални данни в началото на тяхната демокрация населението на Литва е било 5 млн. души. Днес правителството твърди, че са останали 3 млн., а местните се самоброят до 2,5 млн. И то без да ги е покосил нито тайфун, нито епидемия. Лелеещите професионална реализация и по-добро заплащане литовци са подобрили етническото разнообразие главно в Ирландия, Норвегия, Швеция и Холандия. А после английското правителство ще тръби, че няколко хиляди българи се готвят да вземат хляба на цялата британска общност.

Иначе центърът на Вилнюс е зелен, провинциално аристократичен, приятно лежерен и добре поддържан. Градът има 65 църкви и се гордее с всяка от тях. След като е поел умерена доза история и култура между старинните градски стени, параклисите, катедралата с 2000 фигури в нея и 200-годишните жилищни сгради с потънали в зеленина и цветя вътрешни дворчета, си струва да поседне в „Медининкай“ - ресторант в сграда от XVI век с фрески по стените от онова време. Нищо чудно! За първи път хрониките споменават Вилнюс през 1323 г. Старият град със своята плетеница от ветрилообразно разположени улички е един от най-големите в Европа и през 1994 г. e включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Пътищата в Литва и цялата инфраструктура са добри още от съветско време и това се дължи на... местните салами. Ловките социалистически велможи атакували Центъра в Москва не с пари за рушвети, а с цели куфари с отлични салами - много по-ценни от банкноти в годините на съветския недоимък. Така всяко прошение за магистрала, водопровод или напоителна система било подплатено с вурстчета.

В древността край река Нярис е имало два замъка. Единият от тях все още съществува и.... е възстановен по заповед на Сталин. След като се погрижил да изпрати наследниците на старата литовска аристокрация и най-светлите умове на нацията в Сибир, хитрият съветски сатрап отпуснал пари за възстановяването на Тракай – замъка крепост, подклаждащ литовския национализъм. Ненапразно името Витаутас там е по-популярно от Иван в България. По времето на този владетел Литва се е проснала от Балтийско до Черно море, Москва е в опасна за нея близост, а Киев и Минск са в границите на кралството на Витаутас. Днес Тракай е любима атракция за туристите. Разбира се, от старинните каменни стени не е останало много, защото както българските селяни са си правели дувари от древните римски руини, така и литовските „взимали назаем материал“ от полуразрушената крепост за къщите си. Тракай е построен на остров в 42 свързани езера и дълги векове бил непревземаем - дебели по няколко метра каменни зидове, непрестанен достъп до прясна вода и храна във вид на рибна диета, централно отопление по вградени в стените тръби и... 600 войници, разположени на бойници през 2 метра са били достатъчни да опазят замъка. Един от най-показателните експонати в музея му е делва с жълтици менте. Още по времето на викингите избираемият крал невинаги успявал да сече пари с пълно покритие. И войниците му се оказвали заплатени с медни монети в златна баня.

В Стария град на естонската столица Талин също са запленени от историята. На площад „Виру“ със сигурност ще попаднете на истински средновековен панаир. Благородни дами и кавалери танцуват монотонни дворцови танци, пъстри сергии предлагат дървени свирки и лъкове, ръчно духано стъкло и домашни сапуни с билки, плетива и дървени играчки, овчи кожи и плъстени шапки... Всички продавачи са в автентичните дрехи на гилдиите си и стоически издържат с тях на юлския пек. Бизнесът си е бизнес! А в Стария град на Талин (Тоомпае) той е основна движеща сила. След като са настанили кафене на върха на крепостната стена и стигането до него по клаустрофобично тясна стълба е изпитание, по-тежко от изкачването на Великата китайска стена. За слизането да не говорим. Но пък удоволствието да пийнеш чай или вино и цял Талин да е в краката ти е невъобразимо. А крепостни стени и кули в естонската столица дал Господ. От форта, построен през 1530 година, но започнат още през XIII век, са оцелели 2,5 км зид и 20 кули. Навремето заедно с рововете общата му обиколка била 40 км. Въпреки лъснатата идилия на Стария град сред типичните за Талин дървени къщи се срещат и грохнали съборетини. За тях е виновна реституцията - докато наследниците се съдят, не искат да инвестират в ремонт. Какво остава пък за наемателите. Но никой няма право да разруши дори най-окаяната колиба, защото е вписана в световната съкровищница на ЮНЕСКО. Във всеки район дори има специални клубове, създадени с европейски пари, в които разясняват на собствениците как да поддържат „съкровищата си“. За щастие дворецът „Кадриорг“ е държавна собственост и в него се намира един от клоновете на естонския музей на изкуствата с шедьоври на чужди майстори.

Името на приказната барокова сграда означава „долината на Катя“ по името на Екатерина - любимата съпруга на Петър Първи. Легендата го оприличава на балтийския Тадж Махал, защото е символ на любовта им. Царят поканил специално италианския архитект Николо Микети и лично надзиравал строежа. Петър Велики мечтаел Русия да има излаз на море и Талин бил едно от любимите му места на Балтийско море. Тук той прилагал на практика наученото (под прикритие) в европейските корабостроителници. Тъкмо няколковековните пристанищни хангари, работилници и складове, обвити в приключенска романтика, днес са обект на гладиаторско строителство. Ротермани квартал е причудлива, но завладяваща смесица от старо и ново, класическо и високотехнологично. Архивните сгради са облагородени със съвременни акценти и това е любимото място за забавление на младите и за живеене на юпитата, защото апартаментите в модернистично обновените някогашни фабрики са баснословно скъпи. „Ротермани“ е и един от най-гъсто населените райони, въпреки че Естония с 1,4 млн. обитатели върху 45 000 кв. км си е направо рехава.

Естонците се оказват и най-начетените хора в Прибалтика. Поне що се отнася до националната библиотека. В чудовищното здание от местен варовик е предвидено хранилище за 5 млн. книги, в което засега има „само“ 3,5 млн. Книжното царство може да настани едновременно 1000 читатели. При население от малко над милион излиза, че всеки естонец притежава поне по 3 книги.

Да попадне в латвийската столица Рига по време на националния фолклорен фестивал, е проклятие и благослов за туриста. От една страна, има да се диви на непрестанните редици от „самодейни колективи“, които се нижат по Площада на свободата с часове, от друга - ще му е адски трудно да цепи като ледоразбивач срещу потоците от хора в национални носии, за да разглежда удивително красивия градски център. На всеки 30 сек диктор бодро съобщава имената на минаващите групи. При положение че парадът на участниците се точи от 9,30 до 16 часа, очевидно актьорите трябва да се сменят, иначе биха изгубили октавите на бодростта си. По цялото трасе публиката аплодира, окуражава, радва се на любимците си. А те са от цялата страна! Моми с венци от цветя или житни класове, момци с ореоли от дъбови клонки, майки, които бутат колички във фолклорни облекла, дечица, нагиздени като родителите си, дори... група японци, въвлечени в марша с латвийски шапки и панделки. Неизменно следва вътрешният въпрос как бихме се справили ние с подобна несъразмерна организация. Едва ли толкова перфектно: на всеки ъгъл стоят пирамиди с бутилки минерална вода с предвидливо поставени кошчета за използваните шишета, през 30 м момичета с радиостанции направляват групите, подсещат ги да се усмихнат, да вдигнат високо знамената и имената на регионите си, безкрайна редица от химически тоалетни е строена за всякаква нужда. Между тях-– чешмички.

Но организацията на гигантското етносборище е само детайл на фона на „неравноделния“ калдъръм - камъните са различни, защото в Средновековието всеки търговец, който влизал в Рига, е трябвало да донесе по два като „билет“ за вход, защото наоколо има много гори, но скалите са кът. За жалост живописната къща на братството „Черните глави“ в момента е резиденция на президента на Рига, защото дворецът му на брега на река Даугава тъкмо бил ремонтиран и пострадал от пожар. Е, остават толкова много църкви, кули и крепостни стени за компенсация. Както и кадаифът от улички с къщи в стил арт нуво - най-хубавите в Европа, ако се вярва на специалистите. Насред целия исторически пейзаж прозвънва модернистична инсталация от закачени на връвчици парченца стъкло. Легенда или не, латвийската столица се смята за родно място на коледната елха. Първото украсено дръвче се свързва с Мартин Лутер. Той бил запленен от начина, по който лунната светлина проблясвала между елхите, докато се разхождал в горите край Рига. Той отсякъл елха, занесъл я вкъщи и я украсил със свещи. Това е само предание, но все пак са открити документи от средновековието, в които се описва как един занаятчия поставил украсена елха за Коледа на градския площад и оттогава започнала традициата за кичене на дръвчета. Едно е сигурно - прочутата коледна песен на композитора Рихард Вагнер Oh, Tannenbaum е написана през 1838 г., докато е живял в Рига.

Сега обаче на латвийските столичани не им е до песни. На пръв поглед това националната ти валута да е по-силна от еврото, говори за добър жизнен стандарт, но при повторно вглеждане се разбира, че при 1 евро=0,70 лата с 10 лата можеш да си купиш това, което в България взимаш за 10 лева. А сметките за ток и парно са безжалостни. Затова доста от балконите са остъклени, край църквите и в подлезите има просяци, а някои от красивите сгради в арт нуво креят олющени.

Дааа, много здравословно е за самооценката на българина от време на време да посещава държави, които уж са братя по оръжие, пък ги смятаме за по-уредени от нашата.