Бопал - „Градът на осемте езера“

 „Градът на осемте езера“ -  Бопал, столицата на индийския щат Мадя Прадеш,  сякаш плува във вода. Освен от втория по големина изкуствен водоем в Индия, градът е заобиколен с няколко естествени водни огледала, които му придават очарованието на зелен оазис. Тук дори и от това намига традицията - Горното езеро е най-старото създадено от човешка ръка и от XI век снабдява с питейна вода жителите на града. А през 2011 година в чест на 1000-годишнината от коронацията на крал Пармар Бодж, основател на града, насред водата е поставена негова статуя – любимо място за снимки на потомците му.

 

Допълнителен щрих към усещането за „чисто новата и различна” Индия е и единственият в тази държава музей на местните племена, където можеш да видиш,  пипнеш, а ако искаш и да сдъвчеш, всичко характерно за безхитростния им бит.

Наивистичните стенописи на входа не успяват да те подготвят за сблъсъка със смяната на цивилизацията.  

Гонд, бхиил, корку, байга, сахария, кхол, бхария... това са част от имената на племената, представени в музея с техните къщи, невъобразимо пъстри одежди, вярвания, занаяти, дори с надгробните им паметници.

Катерих се по чардаци, надниквах в делви, палих светилници, въртях каменен хромел за жито, докосвах глинени релефи по стените, заснех десетки модернистични инсталации от древно племенно изкуство... изобщо потопих се максимално.  На двора „играх” на „Дядо вади ряпа” с глинените фигури на местни деца, докато кооперативът на жените-художнички  от племето Гонд рисуваха по моя поръчка тюркоазена котка.

В Бопал улиците са идеално асфалтирани, с поне шест платна и няма просяци за цяр. Дори призори не можеш да се спънеш в някой, който спи на тротоара. А усърдни чистачи въртят метлите по цял ден. На какво се дължи тази стряскаща за индийското битие промяна? На богата община с разумни и напредничави управници, разбира се. Парите пък идват от  развита промишленост, търговия със зърно, памук, опиум, дървесина и облекла. При това не само рожби на евтиното ишлеме. Тук се везат на ръка най-известните в цяла Индия тъкани с бродерии от истински златни нишки или с пищни картини от перли.

Повечето от хората с метлите са същите онези парии, които преди са живели от милостиня на улицата. Днес имат заплата, с която да си платят наема, децата им са на училище, а който не е пожелал да промени начина си на живот, крайно недемократично е бил изселен.

На около 40 км от Бопал са скалите Бимбетка – индийска вариация на пещерата Магура. Те са открити случайно от професор по археология, който минал с влака покрай тях и решил, че формите им си струва да бъдат изследвани. Така от джунглата изплували скални рисунки  на  десетки хиляди години  от различни праисторически периоди чак до средните векове.

Хората, които обитавали скалните ниши разказвали по стените им за простичкия си живот. Според професора художниците били предимно жени, защото мъжете били винаги навън на лов, а съпругите им когато свършели с приготвянето на храната и заточването на каменните брадви, започвали да творят. Така се появили рисунките, които днес събират хиляди туристи със сюжети от преследването на бизони (които все още се въдят по тези места), обяздването на слонове, войни между племена и обикновени домакински действия. И всичко това върху повече от 600 скални заслони и над 500 пещери.

Проблемът на рисунките е, че са върху податлив към атмосферните условия пясъчник, а нито един учен досега не е предложил достатъчно добра технология, която да ги съхрани. Опитите завършили плачевно и затова са оставени на милостта на природата. Екскурзоводите се оплакват, че индийците са народ впечатлителен и всеки от тях се пресяга да пипне.

За късмет на скалните творби, повечето от тях са доста над земята. Местните учени твърдят, че са открили скелети на триметрови гиганти, които спокойно можели да ги рисуват на височината на очите си.

Като прибавим недовършения храм на Шива от 12-и век – Боджпур темпъл, и няколкото резервата за тигри, тайните, които Мадя Прадеш крие, стават прекалено любопитни, за да бъдат подминати.