четвъртък, 11 май 2017 г.


Тайван се оправя след тайфун за три дни, на нас след бедствие и три години са ни малко
Не е необходимо да си луд, за да хукнеш към Тайван два дни след като най-опустошителният тайфун Соуделор е оставил 3 млн. души без ток, а четирима са загинали, но все пак помага. През цялото време си мислех, че е истински журналистически шанс да видя как населението на бившия остров Формоза се справя със стихиите. Да, ама се оказа, че единствената природно бедствие там съм аз. В столицата Тайпе нито едно откъснато клонче не подсказваше, че преди 72 часа вятърът е вилнял с 215 км/ч – улиците бяха като изблизани, нямаше никакви поражения върху сградите, а осем лентовите шосета бяха толкова гладки, че не биха затруднили болид от Формула-1.

Теглих си един душ, извадих от неразопакования багаж фланелка и леки гащи в стаичката си без прозорец на стойност 60 евро на вечер и хукнах из Тайпе в тропическата вечер.  В картата на квартала, която ми дадоха на рецепцията, видях че наблизо има нощен пазар. Това е едно от любимите ми приключения в Азия. Къде ще се туткам да почивам…

Деня преди да тръгна гледах печален репортаж по БНТ за последиците от наводнението в Аспарухово с тригодишна давност, та сравнението с обруления от тайфун Тайпе  ми се стори още по-болезнено. По нищо не личеше, че е имало силен вятър, наводнение и порой. По чистите улици се разхождаха жизнерадостни младежи, нямаше нито едно паднало дърво или счупен прозорец… Ама го нямаше и нощният пазар. Кого ли не питах по централната улица, изключително учтивите тайванци ме упътваха в най-различни посоки, които ме лашкаха в разни странични улички без видим резултат. Едни младежи дори влязоха в google earth, за да открият мястото и ме запофичкаха в строго обратната посока. Най-накрая един забързан господин в строг костюм и с куфарче, се отклони от пътя си, за да ме заведе. Още първата вечер се уверих колко отзивчиви са тайванците.  Възпитани на ръба с дресирани. Дори когато трябва да се натъпчат в метрото в час-пик.

Нощният пазар се оказа квартално тържище. Нещо като Римската стена или Красно село, но по вечерно време – главно плодове и зарзават, последна възможност за някой да си купи съмнително прясна риба или да хапне нещо.  Успокоявам се, че няма начин да ми сервират коте или куче – все пак официално забраниха яденето им със закон, но за да съм сигурна, поръчвам пълна паница с папая и изяждам сладко-сладко любимия си плод. То май до края на престоя ми се очертава да карам на папая и подобни на пай печива. Просто тайванската кухня ми се струва доста безвкусна. За да я преглътна в ресторант си поръчвам тонове табаско и камари сол под неодобрителния поглед на сервитьора.

Вече съм проучила, че в Тайпе като си купиш за 20 долара Taipei pass за цялата градска мрежа, в рамките на седмица можеш да обикаляш на корем. Стопих я от ползване тази карта! Сигурно следващият път няма да ми издадат заради предозиране.
На другата сутрин със заветния пластмасов правоъгълник  в ръка тръгвам към небостъргача „Тайпе 101”. Допреди десетина години това беше най-високата сграда в света, но манията за величие на дубайците с тяхната „Бурж халифа” (както и напъните на други държави), запрати 508-метровата тайванска постройка чак на осмо място в света и пето в Азия. Второто се държи от Световния търговски център в Шанхай. 
Леко лирично отклонение за тамошното метро.  По устройството му разбрах колко дисциплиниран народ обитава тази държава. Парапетите на загражденията са високи не повече от метър, но на никого дори не му хрумва да ги прескочи, за да не чекира картата си за пътуване. Вагоните спират точно пред нарисувани на перона пътечки, указващи как да се подредят качващите се,  за да не пречат на слизащите, като същевременно създават някакъв ред в хаоса на натоварените часове. Тайванците чинно се нареждат, но когато трябва да щурмуват вратата в час-пик се блъскат досущ като японци или китайци. Те всъщност се самоопределят като последните, но за държавата им, създадена като ГМО, ще разказвам по-нататък.
Колкото и да е натъпкано метрото на Тайпе, в него цари някакъв вътрешен ред.  Свободолюбивият ми балкански дух се почувства малко по Оруел. Също както в „1984” и там непрекъснато те „възпитават” с лозунги. След като надписите на китайски и английски те уведомят, че до следващата спирка има 4 минути и 45 секунди, от коя страна да слезеш и с кои линии има връзка, започва да тече „назиданието”: Отстъпвайте местата си на онези, които действително имат нужда от тях, Ако може пратете СМС, за да не пречите на околните с разговорите си, Когато ползвате електронни устройства, обръщайте внимание дали не сте заприщили пътя към вратата... И най-потресаващото е, че хората „прихващат”. Щом се появят дядо с бастун или майка с количка целият вагон скача да им предлага седалките си. И това далеч не се дължи на местната религия, смес от будизъм, конфуцианство и даоизъм, нито на наследството от холандци, испанци, португалци и японци, които са се „разписали” на острова. Предполагам, че учтивата дресировка има и финансова подложка. Солидни и събираеми глоби. Например, ако нарушите забраната да ядете, пиете или дъвчете дъвка в метрото ще трябва да платите в тайвански долари равностойността на 300 евро. А ако нямате – ще си ги излежите или отработите с общественополезен труд.
Може би затова в метрото 20-годишните отстъпват място на 40-годишните, те от своя страна стават безропотно пред 60-годишните, а всички вкупом стоят прави пред седалките за инвалиди, дори ако са празни и в най-претъпкания влак.

За децата е ясно -  те са почти свещени и всеки им прави място. И всичко това – без напомняне, без натиск, ей така, сякаш дишат.
В Тайпе предлагат седалка и на люде тръгнали с домашните си любимци (задължително в чанти), на натоварени с багаж.

Изобщо голяма учтивост цари.  И голям естетически потрес. В Тайпе осъзнах, че вероятността младо момиче да е с минималистични шорти е право пропорционална на ширината на бедрата му. Тук щедрата храна на корем е дала потресаващи резултати в развитието на китайската физика. Малките фарфорови статуетки са мутирали в девойки с размерите на камион за бира.
Но като гледам японските пълчища туристи, плъзнали по света и при тях е така. Очевидно в Азия вече са разбрали, че оризът е само гарнитура и са на зърнена диета – ядат всичко, което зърнат.
И докато съм на  темата метро, както бях убедена, че само пълен дебил може да се обърка в отлично обозначените коридори и линии, се оказва, че съм хванала правилния цвят, но в обратната посока. Подчертано Фройдова грешка – вместо към „Тайпе 101” душата ми е поела към местния зоопарк. Журналистическата ми карта не прави никакво впечатление на касата. И така ще бъде във всички туристически обекти, музеи и природни паркове – доста болезнен акт в една от най-скъпите държави в света. Но нищо не може да застане между мен и животинското царство, пък и достъпът до там се оказа на християнска цена. 

Зоологическата градина е в подножието на планина, а при тропически климат никак не е трудно да бъде обгърната в кичеста растителност.  Тя е най-старата в Тайван – създадена е през 1914 година и една от най-големите в тази част на Азия. Плащам скромната сума от 2 долара и още от вратата попадам в собствената си представа за рай върху 172 хектара, от които 90 – отворени за посетители. За да ознаменува стоплянето на отношенията си с Тайван, Китай е изпратил на зоопарка две млади панди. За разлика от симпатичните мечета в европейските зоопаркове, които кротуват като плюшени върху някой клон, местните черно-бели красавици на име Юан-Юан и Туан-Туан се закачат с публиката и с радост се прескимбичват в кълбета напред и назад. Изобщо – кокетно позират пред обективите.

Животинското царство в началото било частно владение, но правителството го изкупило с цел да стане градска зоологическа градина. През 1970 я присъединяват към съседния луна парк, а три години по-късно, отново на държавно ниво, решават да създадат чисто нов обект с основна цел съхраняване и развъждане на редки животни, научни изследвания и по-добри условия за обитатели и посетители.  И определено са ги създали. В жаркия пек незнайно в короните на дърветата дифузери пръскат живителна влага върху листата и гостите, езерца и потоци даряват прохлада, редки растения хвърлят сянка в кътовете за хапване и отдих. Абе, направили са го хората като място, достойно да посреща по 4 млн. души годишно. 

Освен при палавите панди, аз „залепнах” за клетката на хималайските мечки. Впрочем, клетка е крайно неподходяща дума. Животните живеят на нещо като островчета, заобиколени от вода, за да отделят тях от посетителите и обратното, но за огради рядко става дума. На местните люде белите мечки, вълците и прочие полярни екземпляри са им най-интересни, докато аз преминавам на тъгъдък покрай лъвовете, леопардите и носорозите – все пак съм ги виждала на живо в резервата „Цаво” в Кения и гледам да попия максимални познания за тайванската флора и фауна. Но мимоходом отбелязвам отличните условия, при които се ширят животинките и тучните блата, където киснат хипопотамите.
Между отделните секции вървят открити влакчета. Тайванското серау прилича на по-едричка коза и май е толкова разпространено, че месото му се използва в гозбите досущ като антилопската мръвка в южноафриканската кухня. Съзирам един азиатски тапир, който се въди предимно в Малайзия и е два пъти по-дребен от африканския – едва 230 кг. Но пък е оцветен почти като панда в черно и бяло, което го прави по-симпатичен. Коалите също са „в движение” за разлика от събратята си по другите зоологически градини и кротко преживят евкалиптови листа. Терариумът и океанариумът определено ми създават потрес с рептилиите и хищната паст на акулите, но пък волиерите с пъстропери птици измиват неприятното усещане.
Оказва се, че посещението при животните, започнало с объркване, ми дава възможност да отметна още една забележителност – лифта към планината Маоконг. Той тръгва почти от входа на зоопарка или от изхода на метрото – зависи от гледната точка.  Освен, че от гондолите му изгледът към града е почти толкова убийствен, колкото от небостъргача „Тайпе 101”, на върха човек може да пийне нещо, да посети музея на чая, за да види как се добива ценната напитка, че и да участва в чаена церемония.
Роклята ми лепне като траен горещ компрес, но лудостта ми няма почивен ден. Затова гушвам картата на метрото с идеята да посетя храма на Конфуций – Лонг Шан.  Ей, как ли не чух името й на тази обител. Всеки тайванец, с когото случайно се заговорех, ми препоръчваше непременно да отида там с различна цел – да пийна змийска кръв, да си напиша желание, което със сигурност ще се сбъдне или просто да видя една от най-големите забележителности на Тайпе. И всеки път името Лонг Шан звучеше различно. Хващам синята линия и хоп! озовавам се на станция „Планината на дракона”, както още наричат храма. Той е издигнат по време на династията Цин през 1738 година, но е дострояван и прекрояван толкова пъти, че първоначалната сграда се е променила до неузнаваемост.  Под сурдинка дамата, която съм попитала в метрото за спирката, ми доверява, че площадът пред храма е едно от малкото места, където в Тайпе можеш да си хванеш проститутка.  Какво във вида ми я е провокирало да сподели тази информация, недоумявам  и до днес. Отбелязвам с поглед няколко по-предизвикателно облечени дами (но краткостта на полите им не може да се сравнява с миниатюризма на шортите на пищните девойки из града) и тръгвам по посока на ароматните пръчици.  Движението по улицата е шеметно и решавам да мина през подлеза, за да оцелея до края на пътуването си. Там покрай десетките магазинчета за сувенири и богомолчески принадлежности, виждам покъртителна табела „Към магьосника”. Веднага й правя фотосесия и я изпращам на един приятел в България, който се препитава чрез бяла магия. Да види, че колегите му в Тайван и неонови табели си имат. 

Внезапният проливен дъжд е още един аргумент да засиля стъпката към вътрешността на Лонг Шан. 






В неговия облик голямо значение имат изображенията на дракона. Той поначало си е знаков образ за цялата китайска митология и религия, но  тази обител направо бъка от картини и фигури на местната ламя.  Има много легенди защо Лонг Шан се нарича тъкмо храм „Планината на дракона”.  Една от най-популярните е, че веднъж  наблизо минал търговец и седнах да си поеме дъх, изморен от дългия път. Той носел торбичка  с различни билки, а на нея било избродирано „Благовония на Гуанин от храма  „Планината на дракона”.   Пътникът тръгнал, но забравил торбичката, окачена на бамбуково клонче. Местните жители я възприели като дар в чест на Гуанин, богинята на милосърдието. Донесли вързопчето, заедно с клонката в града и издигнали храм в нейна чест. През втората световна война при японските бомбардировки над Тайпе сградата е била почти напълно разрушена, оцеляла единствено статуята на  Гуанин. Местното население за няколко месеца сърбало парите за пълното възстановяване на храма.

Проливният дъжд е спрял точно толкова внезапно, колкото започна. Това ми дава възможност да не подмина набързо елегантния водопад в двора на храма. Купувам си фенер от канап. Написвам на червено листче желанието си (само от две думи „здраве и пътешествия”, какво друго?) ,  нанизвам го на връвчица в средата на фенера и запалвам единия му край. Чевръст монах го закача в компанията на други светилници почти до тавана на храма. С дима желанието ми щяло да отиде право  при боговете, отговорни за изпълнението му. Дано!  

Вадя късмет, че е привечер, а около Лонгшан изобилства от любимите ми нощни пазари. Какво ли няма там! Естествено, най-много са капанчетата за всякаква храна. Гледам с оттенък на недоверия суровите морски дарове с надпис „барбекю”. Та те изобщо не минават през огъня. Нацепват един почти жив калмар на парченца и ти го сервират със сос барбекю. Бррррр!  Същото се отнася за стриди, скариди и прочие соленоводни обитатели, които недолюбвам гастрономически. Лее се тайванска бира, намигват бутилки с местна скоросмъртница… Един  тайванец, с когото си говорих в градската баня в Бейту (за нея ще разкажа по-нататък) ми каза, че непременно трябва да опитам въпросната напитка, смесена с прясна змийска кръв. С наслада пред ококорения ми поглед, той разказа как направо на сергията отсичат главата на влечугото и източват кръвта му в чаша с нещо като тайванска ракия с „висок волтаж”. Месото нарязват и го пускат във вряща супа. Безотпадна технология! Питието било толкова здравословно, че направо съм щяла да забравя за всички болежки, а мръвката от змия била мммммм!
Признавам си, не се прежалих. Ама само защото не намерих място където сервират подобен екстремен деликатес. В едно ресторантче видях на витрината два чисто бели питона, но за тях се грижеха като за френското си булдоче, удобно разположено на стор като почетен гост. Бяха си домашни любимци, както ми обясни гордият им собственик. Очевидно идеята за змийска водка щеше да му се види светотатство. 

Набелязвам си няколко салона за масаж, за да опитам местното размачкване друг път и хващам метрото към хотела. Вече съм си купила и easy card към 20-доларовия Тайпе-пас.  Той е по-удобен за всички форми на градски транспорт, плюс извънградските автобуси до към 40 км около столицата на Тайван. Докато „лесната карта” се зарежда с пари и пести време при влизане в различните забележителности, защото не е необходима да чакате на опашка. Пъхате  easy card  в автомата и влизате, а той си дръпва сумата за входния билет.
Депозитът от 100 нови тайвански долара (NTD) – около  5 лв., се връща на гишето в метрото, както и остатъка от неизхарчените заложени пари. Таксата за операцията е 20 NTD (1лв).  Забравих да спомена, че цените на билетите и в метрото, и за автобусите са на брой спирки, а не бой пътувания, както е при нас.
Довлачвам се до хотела и след бърз душ се отправям в селенията на Морфей, че имам тежка програма за следващия ден. Разбира се, няма кой да ме санкционира, ако я променя, но Девата в мен си е направила списък, който стриктно следва. Докато не изникне нещо непредвидено.
На сутринта хапвам единственото, което що-годе ми вдъхва доверие на външен вид в ресторанта на хотела – рядка супа от царевица, обилно подправена от мен с лютив сос, за да добие ядивен вид. Разбира се, че мога да помина с филия масло и конфитюр от т.нар. континентална закуска, но да съм в Тайван да нагъвам европейски порязници е гавра с моята приключенска същност. А „Тайпе 101” ме зове!

Този път хващам метрото във вярната посока, но на спирката при небостъргача изпадам в потрес. Вече бях предугадила, че тайванската столица е Меката на моловете, но четири търговски центъра на едно площадче вече ми идват много. Първите няколко етажа на най-високата сграда в държавата също са набъкани с бутици.     

В България за далечната азиатска страна в Тихия океан не се знае почти нищо, освен надписа Made in Taiwan върху качествената електроника. По-любознателните може и да са чували за небостъргача „Тайпе 101” – най-високата страда в света, преди да бъде детрониран през 2010 г. Цената му от 1,7 млрд. долара, обаче продължава да респектира. Както и факта, че 508-те му метра се изкачват с един от най-бързите асансьори в света – изминава разстоянието от петия до 89-ия етаж със скорост 60,6 км/ч и стига  за 37 секунди, без задължителното гадене. До 2016 година елеваторът се води най-скоростен на земята, но после е детрониран от лифта в Шанхай тауър.
Строежът на „Тайпе 101” започва през 1999 година. След завършването през 2004-а се превръща в икона на революционните технологии и азиатските традиции.  Кулата продължава да е най-екологичната постройка на планетата, построена изцяло по законите на фън-шуй.
 Фойерверките, които избухват в небето от върха на сградата в 12 часа на всяка Нова година се предават по цял свят.
Прочитам в справочника, че идеята на постройката е да прилича отвън на бамбуково дърво. Вдигам глава нагоре. От тази позиция не го докарва, но ако се отдалеча… кой знае.
На тротоара пред билдинга с ярки огромни букви е написано „Тайпе”. С две корейки включваме на режим взаимопомощ и се отснемаме надлежно. 







Разбира се, на входа отново се отнасят презрително към журналистическата ми карта, а уж FIJET била световна организация на пътуващите писатели и би трябвало безплатно да ми отваря всички врати. Напълно естествено е и превръщането на всяко кьоше в капан за туристи. Щем-не щем заставаме за снимка – задължителен акт преди влизането в асансьора. Цялата хватка е, че на последния разрешен за посещение етаж има цяла броеница от магазинчета за сувенири и нашите образи от въпросните снимки вече ни очакват монтирани на фона на прочутия „Тайпе 101” през деня и обсипан с фойерверки посред нощ.  При положение, че дори с добър фотоапарат трудно можеш да обхванеш цялата сграда със себе си като фон, е ясно, че кандисаш да дадеш десетина долара за картинката.



В Тайван са свикнали на бедствия, защото освен задължителните за мусонния период тайфуни, тук често „се разписват” и сериозни земетресения. Затова „Тайпе 101” има в основата си метална топка, наречена „дампер”, чиято японска технология позволява на небостъргача да понесе безметежно трус от 7 по Рихтер.  Диаметърът й е 5,5 метра.  Кълбото е изградено от 41 стоманени плоскости, всяка  дебела по 12 см, може би затова тежи 660 тона.  За да угодят на ламтежа на туристите за  „закачки”, стоманената топка е превърната в атракция.  След като се снимаш пред нея можеш да си купиш поредния кич – валчесто човече, кръстено „Дампер”.  За да е съвсем сигурно ,че няма да се подаде на силен вятър или земетръс,  „Тайпе 101” е подсигурен с 380 колони, забити на 80 метра в земята, всяка с диаметър от 1,5 метра.
89-ият етаж е изграден изцяло от идеално измити стъклени прозорци и подове, та непрекъснато щракащите японци да напълнят по няколко карти памет със снимки на Тайпе от птичи поглед във всички посоки.




Стъклата с UV защита са двойно закалени, а площта им общо е 116 000 кв.м. Всеки панел е конструиран така, че да издържи напъна на сила от 8 тона. Конструкцията на сградата

Но дори увековечаването не е оставено на самотек. Наниз от сладкарнички с бисквити във формата на високата сграда, магазини за сувенири и места, където да подпечаташ каквото имаш под ръка със специален щемпел, се редуват с нарочно измислени „възелчета за спомени”. На едно място ако стъпиш върху специално квадратче, камера снима лицето ти и след 30 секунди то се озовава в колаж от физиономии върху картата на Тайван. На друго – подът и таванът са огледални (с нарочно предупреждение към дамите с поли). Там можеш да си направиш безброй селфита, при които пейзажите от града се пречупват покрай ухиленото ти лице или задни части. 
След като обикаляш, снимаш, избираш гледна точка и изобщо се ошашавяш от щракане на 89-ия етаж, можеш да изкачиш стъпалата до терасата на 91-ия. Там, обаче парапетът е толкова висок, че не се вижда Бог знае колко от гледката. Все пак сигурността на посетителите е по-важна. Ако някой надвесил се падне,  и в найлонова торбичка няма да бъде събран. Хубавото е, че безжичният интернет струи и желанието да си постнеш снимката в социалните мрежи те отдалечава от невеселите мисли за падане от високо. Ведрата ми физиономия на фона на приличния на игленик Тайпе от птичи поглед натрупа стотици лайкове във Фейсбук.




За слизане от небостъргача има два варианта – обратно с чевръстия асансьор или пеша през експозиция с невиждани нефрити. Изящна фигура на китайска принцеса, която се взира одобрително в малко огледало, изсечена от цял камък, изглежда точно като потомките си, съсредоточени в мобилния телефон за селфи. Усмихвам се широко при тази мисъл, докато се не окажа част от тълпата, засмукана от поредния мол.

 В Тайпе моловете са толкова много и така препълнени, че можем да го наречем „столица на МОЛците-богоМОЛци”. Разбира се, първите етажи на най-високата сграда също са огромен шопинг-център, в който да разпуснеш душа и портмоне след като си се ошашавил от гледките най-горе. 
Хващам метрото мое насъщно, защото Мемориалът на основателя на Тайван ме зове неистово. На място разбирам, че генерал Чан Кайши, както си го знаем ние, всъщност се произнася  Кай-шек.  Логично е и спирката на подземната железница да носи същото име. Мавзолеят се е ширнал върху 25 хектара, но не мислете, че е стъписващо импозантна сграда. Не че е скромна де, но се намира в огромен и отлично аранжиран парк с водоскоци, поточета и езерца, картинна галерия, концертна зала и театър.
Човек ако иска да почувства малко от историята на тази страна, задължително трябва да почете малко за основателя й Чан Кайши. А аз се задълбочих дотолкова, че проучих биографията и на жена му. Просто още едно потвърждение на френския израз „Шерше ла фам”.
Първият президент на Тайван е бил начело на революционното движение срещу китайските комунисти. Губейки битката с тях, е принуден да отцепи малкия остров, където е избран за президент.  За 25-те години на неизменното си тоталитарно управление, генералът е произведен в национален герой и символ на борбата против маоистки Китай. След дълги години в състояние на война, богът на Мамона побеждава идеологията (както винаги) и днес двете държави разменят стоки, парични потоци и туристи.

В музея на Чан кайши май е единственото място, където не ми искат входен билет, но как иначе „животът и делото на вожда и учителя” ще стигнат до масите. На първия етаж са разположени личните му вещи, снимки, вкл. и любимия му „Кадилак”. Осмоъгълното импозантно здание от мрамор със син покрив и тържествено стълбище е построено в традиционен китайски стил, а таванът е изографисан с характерни орнаменти. В главната зала е поставена огромна статуя на генерала.
Странно, но в Тайван Чан Кайши има почти божествен статут, докато за жена му Мейлин се говори под сурдинка.
От това, което прочетох, останах с впечатлението,  че добре уредената и благоденстваща държава е „фамилно предприятие”, създадено и управлявано в продължение на четвърт век от генерала и най-вече от съпругата му.

За тях създаването на собствена страна е нещо като понижение. Та двамата са първата съпружеска двойка, удостоена с честта да бъде обявена за мъж и жена на годината от списание „Тайм” през 1937 г. Хемингуей нарича госпожа Кайши „Последната императрица на Китай”, а тя върти любов с конкурент на Рузвелт за президентския пост на Америка.

Почти четвърт век Мейлин, чието име означава „превъзходна”,  ръководи стотици милиони души в Китай, а след комунистическата революция за още 25 години създава нова държава – Тайван. И умира на 106 години в Ню Йорк през 2003-а с ореола на една от най-властните жени в света.

Родена  в Хонкоу със сребърна лъжица в устата, тя е красива, амбициозна и образована – завършва училище и колеж в Америка и често поправя преводачите на световни форуми, заради което журналистите я наричат „Съвременната Жана Д’Арк”.  След като получава научни степени по английска литература и философия, Мейлин се връща обратно в родината си и се отдава на политика и благотворителност.

През 1922 г. се запознава с висшия офицер Чан Кайши. Бъдещият държавен глава на Китай е запленен, но според могъщия клан Сун не е подходящ. Та той в момента е женен, при това за втората си съпруга.  А освен това не е християнин! Младата дама, обаче е видяла в него „сърце на воин и душа на поет”, а Чан се отказва от будизма, за да сключат „политически обмислен и полезен за благото на революцията брак”. Мейлин пише на сватбения си ден „Това е моят шанс да отдам всичките си сили за укрепването на Китай”.

Мадам Кайши дърпа конците на политиката в родната си страна преди Втората световна война и дори става министър на авиацията. Като „Съпруга на Дракона” практически тя управлява Китай в продължение на 25 години и се меси активно в световната политика. 

Но мечтите й надхвърлят дори това.  Дамата иска да управлява света! При това в съдружие с един от най-обещаващите американски политици – Уендъл Уилки , основен претендент за президентското място на Рузвелт през 1940 и 1944 г. Рузвелт печели, но не снема доверието си от Уилки и  го изпраща с дипломатическа мисия в Китай, където (като всички западни дипломати) и той пада в капана на привлекателната съпруга на Генералисимуса.

Американският издател Коул, душеприказчик на Мейлин, цитира думите й: “Ако Уендъл бъде избран, тогава аз и той ще управляваме света. Аз ще ръководя Ориента, а Уендъл – Западния свят“.

Въпреки очевидния изблик на мегаломания той признава: “Бях толкова хипнотизиран от една от най-възхитителните жени през онази вечер, че не бих могъл да пропусна нещо, което тя казва“. След Втората световна война, обаче късметът напуска  отбора на Кайши. Уендъл Уилки губи изборите и умира от инфаркт, войските на Мао Дзедун разбиват полковете на генералисимус Чан и той е принуден да бяга със съпругата си на остров Формоза, където създава непризнатият от почти нито една държава Тайван.

С демократична, но здрава десница семейство Кайши превръща бившата португалска и японска колония в просперираща икономика.

Генералисимусът и съпругата му не само са поощрявали частната инициатива и капиталистическия начин на живот, ами са внушили на няколко поколения тайванци да бъдат вродени патриоти. И това им дава сигурност за настоящето и увереност в бъдещето.

Сигурно малцина от множеството, стекло се в черквата „Сейнт Бартоломю” в Манхатън да изпрати Мейлин Кайши във вечния й път, са мислили за нея като за Майката на Тайван, но в островната държава тя има специално, макар и малко забутано място, в мавзолея на Бащата на нацията. 

В сетните десетилетия от живота си „Последната императрица на Китай” се отдава на рисуване. През януари 2000 година изложбата й от живопис и калиграфия е посетена от повече от 30 000 души в САЩ.  

Тя приключва дните си в 18-стаен апартамент в Ийст Сайд, заобиколена от три кучета,  20 слуги и слуховете, че шкафовете в дома й са пълни със златни кюлчета. Каквато и да е истината за Мейлин, определено е била забележителна жена.
Но след тази забежка в историята, се връщам обратно в парка на Мемориала на Чан Кайши – място предопределено за фестивали, семейни разходки и отдих, където децата неусетно да се преизпълнят с уважение и респект  към  генерала и гордостта, че са тайванци.  Минавам по мостче във венециански стил, снимам любопитна катеричка, галя общителен йоркширски териер… изобщо забавлявам се и сядам да проуча картата на града, защото се смрачава и любопитството ме тегли към най-големия нощен пазар „Шилин”.
Пътят с метрото е дълъг и се отдавам на разсъждения:  Споменах  електронните джаджи, произвеждани в Тайван, но ако си мислите, че там са по-евтини, отколкото у нас, правите груба грешка. Но освен техниката, страната има развита химическа и металургична промишленост, корабостроене и добив на нефт и средната заплата е 1600 евро, макар и осигурена  чрез известни грижи  с екологията. Но това, което наистина ми прави неизтребимо впечатление е спазването на правилата по толкова ведър и ненатрапчив начин, че наистина изглежда напълно естествено.  Все пак аз идвам от държава, където единственото организирано нещо е организираната престъпност.
Затова възприемам с учудване трасето за автобуси в средата на осем лентовия булевард. Рейсовете си гонят разписанието и на никого дори не му минава през ума да си спести задръстването като се намести в бързата лента, независимо колко скъпа кола кара.

Същия стряскащо приветлив ред цари дори на нощните пазари, които са любимо забавление на населението – поради субтропичния климат и изобилието на морски дарове храната в Тайван е безобразно евтина (спрямо високия стандарт, естествено).  Затова повечето къщи изобщо нямат помещение за кухня – могат да намерят достъпно и вкусно хапване навън по всяко време на денонощието.
Тъй като  през деня е твърде горещо, голямата веселба настава след заник слънце.

На най-големия – „Шилин” младежите си правят срещи, за да хапнат, да послушат музика, да се видят с гаджето, но никой не крещи, не се блъска – просто следват пътя на тълпата и ако искат да видят нещо, се отбиват. 
Тонове хапване, смутита от екзотични плодове, традиционният за Тайван чай с перли от тапиока… Това, последното, се оказа, че човек може да го опита и в София във верига био-магазини, но  напитката е създадена пез 80-те години на ХХ век в Тайпе. Аз пък я опитах за първи път в Пекин. Фина чаена пяна се получава на повърхността при разклащането на зелен или черен чай с плодова захар, лед или мляко. В „Шилин”  питието се допълва и от най-различни плодови сокове, йогурт, прясно мляко, така наречените "Балончета“, тапиока перли -  богати на желязо, калций и витамин С.

Вече имах случай да спомена, че най-добрата храна в Тайпе, поне според местните, се продава нощем на улицата. Забравете за хирургическата хигиена, на която държите, когато се потопите в морето от пържени наденички, палачинки със стриди – хранителния хит на „Шилин”, планини от смрадливо тофу и камари знайни и незнайни плодове…
И всичко това между сергии с евтини етно бижута, дрехи и обувки на ръба на парцала,  сувенири, играчки, улични музиканти. Не успях да разбера защо палачинката със стриди се смята за икона на тайванската кухня. Смес от тесто и яйца се пържат с шепа малки стриди и се сервират с малко салата и сладък сос. В съставките ми харесва всичко, с изключение на стридите, така че пропускам. Но доста ми се услажда тестена топка, поръсена със сусам с плънка от свинско месо и много подправки. Естествено, вярна на правилото си да ям само, където се тълпят местните, избирам скромен уличен пекар, който вади тестените овали с голи ръце, а аз се налага да я подхвърлям още поне половин час, докато стане годна за ядене. И пак си опарвам езика.
Подминавам със запушен нос сергийките за пържено ферментирало тофу (соево сирене), което напълно заслужено се кичи с прилагателното „смрадливо”. Дори да си представите, че това  е азиатската версия на синьото сирене, пак е трудно за преглъщане.
Тайвански сочни наденици – сладки, солени или лютички, червени на цвят, пресни пържени или варени на пара кнедли, гладко като крем тофу, което се разтапя бавно в купичка хладно-сладка супа вместо десерт….
Спирам като закована пред бонбонено розов мотопед. 

Калъфката на седалката е му обсипана със знака на „Луи Вюитон”. Прочутото лого е белязало всичко – от огледалото до розовата (естествено) кошница за багаж.  Апотеоз на кифленския превоз. Правя му сериозна фотосесия, но вниманието ми е отвлечено от два сладки мини пудела в съседния магазин, подстригани като за картинка. Също като във Виетнам не спирам да се чудя как можеш хем да глезиш кучето си повече от собствено бебе, хем да го ядеш?!
На съседния ъгъл се вие опашка от хихикащи пубери. Само момчета.  Приближавайки съзирам повода за нервния им смях. Вещи  сладкари изсипват тесто в нещо като съд за гофрети, вадят хрупкавия сладкиш и по желание го сервират с шоколад или със сладко.  Кикотът щеше да е напълно необоснован, ако гофретите нямаха детайлните форми на пениси. Спускам се да ги снимам и смехът придобива гигантски размери. Дори получавам овации.

Признавам си, че не си купих само заради неудобството да вървя из пазара захапала мъжко достойнство.

За следващия ден в Тайван имам изключително амбициозна програма. За първи път в живота си ще пътувам с влак-стрела. Очаква се да измина над 400 км до втория по големина град Тайнан за час и 40 минути.
Очаквах, че ще виждам размазан пейзажа през прозореца, но въпреки високата скорост отчетливо различавам обширни ниви, плодни и зеленчукови градини. Прехраната на Тайван, обаче, далеч не идва само от земеделското производство. Страната наистина отглежда ориз, чай оолонг, камфорови дървета и захарна тръстика, но населението се препитава и със свиневъдство и риболов. На тайванците много им се иска да се обозначат на картата и като туристическа дестинация, макар засега посетителите да са главно японци, корейци и китайци от „континента” след затоплянето на отношенията между Пекин и Тайпе.

Гарата на високоскоростния влак в Тайнан е разположена малко извън града и повече прилича на летище. От нея тръгват безплатни автобуси до центъра на града или до някоя спирка на Тайнанското метро. Необичайният и индустриален дизайн на гарата е разработен от архитектурната компания Fei & Cheng Associates.  Конструкцията от стомана и железобетон обхваща обща площ от 309 010 кв.м. Овален прозорец на тавана пропуска дневната светлина.  Влакът-стрела пристига  и тръгва на всеки 60 минути и независимо, че имаш билет за даден час, можеш без никакъв проблем да го промениш за по-късен.
В четвъртия по големина град Тайнан осъзнавам, че са построили „комунизЪма на туризЪма”. Там, освен храма на Конфуций и още няколко светилища, музеи на литературата и на солта, няма Бог знае какви атракции, но в замяна на това е безплатният рай. По тези причини пътеводителят на „Мишлен” му е дал три звезди като културна столица на Тайван.  В центъра на града шест автобусни тура с гидове на различни езици развеждат посетителите без никаква такса всеки ден между 9 и 11 сутринта и от 15 до 17 след обяд. А ако нямате възможност да спазите часовете, седем автобусни линии в различни цветове обхождат забележителностите на принципа hop on-hop off (качи се-слезни), също безплатно.

Завтичам се към храма на Конфуций, защото е един от най-старите в Тайван и е първият архитектурен паметник, посветен на мъдреца философ от древен Китай.  Първото здание от храмовия комплекс е издигнато през 1665 година от Ченг-Чинг, син на Ко Ксинг, легендарен пират и завоевател. Средствата за храма събрали хората от Тайнан. Първоначалният замисъл не бил това да бъде паметник на Конфуций и неговото учение, ами обикновен молитвен дом. По-късно зданието става първото образователно заведение в Тайван и храм на конфуцианството. Когато страната попада под японско робство, величествената и красива постройка е разрушена  и на нейно място е построено училище.  Чак през 1920 година, архитект Ши Фу Лай  успява да възстанови предишния блясък на сградата и да върне празниците за рождения ден на Конфуций.  По време на Втората световна война, японците отново закриват храма. Той се превръща в национален паметник  чак след обявяването независимостта на Тайван. Не знам защо не успях да открия входа за обителта и се промъкнах по особено мъчителен начин през двор пълен с бурени и нещо като гробище, но усилията ми бяха възнаградени.  Озовах се в комплекса, разделен на две – едната част все още е школа по конфуцианство, пълна с ученици, а другата храм.  И тук има стена, на която можеш да забодеш листче с желание, което със сигурност ще се сбъдне. Ехаааа, има да пътувам…
Виждам, че в храма  се стараят да поддържат древните церемонии, един от монасите ми показва старинни музикални инструменти и незнайни ритуални принадлежности. По незнайни причини ме допуска и на втория етаж, който определено не е за туристи. С усещането за привилегия отснемам два стенописа – с дракон и с тигър и прочитам табелата,  че всяка година на 28 септември се чества Денят в памет на философа, за който се стичат негови последователи от цял свят. 

В пътеводителя пише, че в Тайнан има повече от 200 храмове и църкви, което е странно, като се има предвид, че местните са предимно даоисти и будисти и съвсем малко християни.
Минавам през района Яншуи, построен през 1901 година. Мястото е известно най-вече с фестивала на фойерверките, започнал по тъжен повод – в памет на починалите от холера в епидемия преди повече от век. Смята се, че когато пуснеш в небето ракета, гониш злите демони и нечисти сили, докарали в града страшната болест.
В Тайнан е и частният музей „Чи Мей”, разположен сред огромен парк с гори, рекички, мостове и островчета.  Отдалеч ми изглежда като причудливо посаден къс от италиански град с фонтаните с нимфи и колесници.  Оказвам се почти права. Уен Лонг Ши, основателят на фондацията, отворила за посещения сградата, хибрид между Капитолия и Партенона през 2015 г., е изложил своите събирани половин век образци на европейската култура. Към музея води мост с 12 мраморни копия на древногръцки богове, скулптирани от Мирон, Лизип и Фидий – Атина Палада, Зевс, Хефест, Афродита... Огромният фонтан е посветен на Аполон, а една от атракциите в залите е препарирана бяла мечка. Еклектиката в подбора на експонатите се компенсира от тържествената мраморна обстановка и присъствието на оригинална цигулка и виола, изработени от Андреа Амати. Инструментите, според мен, са единственото свястно нещо в кичозния сбирток.





Ако си мислите, че след броденето из Тайнан съм се завлякла полужива в хотела, доста зле ме познавате.
От гарата хванах метрото към друг прочут нощен пазар
„Никшъ”, наречен „Стомахът на Тайпе”. Питайки накъде да завия за него, се запознавам със симпатична двойка на средна възраст помъкнала цяла орда роднини от „материка”, разбирай от Китай, на семейна вечеря, вместо да готви у дома. Естествено, нито един от групата не знае къде е България, но при споменаването на съседите Гърция и Турция започват да кимат малко по-разбиращо.
Точно в този момент покрай нас прелита цяло ято рокери. В „Никшъ” младите мотористи си правят доста опасни шеги като форсират машините си и ги шпорят сред тълпата. Но хората чуват ревящите зверове и просто им правят място, усмихвайки се. Представям си колко клетви и „мами” щяха да отнесат у нас.





И в „Стомахът на Тайпе” хиляди семейства идват да вечерят на (относителна) хладина под открито небе, да се видят с познати, да си купят гозби за вкъщи, а младежите и да пофлиртуват над купичките със странни манджи или смучейки гигантски шейкове от екзотични плодове.
Уви, нищо от цвъртящите по скарите морски дарове не ми се вижда привлекателно и отново наблягам на смутито от папая.  Само не можах да разбера при толкова трамбоване пеш и предимно плодова диета как не успях да сваля нито грам в този Тайван!
Стига култура и архитектура! Днес първо ще потърся прочутия битак (знаете тихата ми слабост към тези тържища), а после ще взема влак към близките плажове и градската баня. Понеже за последната трябва да си носиш пешкир, към банските и джапанките в раницата съм добавила и хотелска кърпа.
В интернет съм прочела, че битакът в Тайпе се развихря през уикенда и мястото е площад Тиан Му. Проучила съм с кой автобус да отида до там, пък после ще спра такси до „пазара на бълхите”. Слизам точно на онзи скуеър, където според вещите писания в нета трябва да се намира прословутият битак. Сънлив неделен предиобед. Повечето магазини са затворени, няма хора, а за пазар да не говорим. Влизам в единствения отворен дюкян – супермаркет, естествено. Обяснявам на собственика какво търся, той изумен вдига рамене. На улицата се препича едно такси.  Влизам в колата на хлад и пак започвам с разясненията. Показвам му дори линка в интернет (в таксито има wi-fi). Чеше се по главата угрижено таксиджията, и казва „Ще пообиколим да го намерим”. И се започна едно лутане… Дресирана от нашенските бакшиши, веднага заподозрях, че нарочно върти из квартала, за да ми надуе сметката. Най-сетне спира пред един  Carrefour с щастливата усмивка на човек открил игла в купа сено и бодро казва „Маркет”. Иде ми да го убия и вероятно това се чете в погледа ми.  Усмивката на шофьора спихва и той изглежда като наруган кокер шпаньол. Гневно го питам колко му дължа. „Нищо! Не ви закарах докъдето искате”.  Колата отдавна я няма, а аз не успявам да затворя устата си от изумление.
Чрез картата на изключително смислено уредената транспортна система на Тайпе откривам как с две прекачвания на автобус да стигна до един от красивите плажове на около 40 км от столицата.  Най-ценното е, че прочутата карта Taipei pass важи и до там. Според пътеводителите селцето Фулонг се слави със златен пясък, за разлика от останалите ивици, където кварцовите зрънца са сиви и плажът изглежда мръсен. Е, този наистина е ситен и жълтеникав, но на мен по-голямо впечатление ми прави, че доста от хората са си дошли с кучетата и никой не изпада в истерия от присъствието им. Майки с дечица се киснат на плиткото, пускат хвърчила, спретнати бели тенти имитират доморасли съоръжения от два чаршафа… изобщо място, където човек наистина може да си почине през уикенда. 



Полягам за половин час, но нали имам въгарец в задника, както казват старите хора, бързо решавам, че стоенето на плажа е изгубено време и със сложна комбинация от автобуси и метро поемам към  друго предградие на Тайпе, прочуто с минералните си извори. Нали трябва да оправдая още веднъж командировъчните на  набъкания с пясък хотелски пешкир.
Ценните терми бълбукат в един от 12-те райони на тайванската столица – Бейту. Името идва от думата за вещица на езика на племето кетагалан. Поради планинското му разположение кварталът напомня повече за курортно селище с неговите реки, езера и ливади, но там е и централата на компютрите ASUS, така че не разчитат само на природни дадености и СПА центрове.
Мъглата тук е почти постоянна, заради парата отделяна от безбройните геотермални извори. На тях се дължи и производството на 200 тона сяра месечно в края на 19-и век, когато владетели на остров Тайван са били японците. Техният култ към банята превръща Бейту в балнеокурорт. Изворите бълват вода с температура до 70-75 градуса и надлежно са впрегнати в цяла гама хидро- и ароматерапии, масажи, акупунктури и прочие водно-оздравителни процедури, съчетани с великолепна кухня. Изобилието от СПА-хотели и луксозни центрове, обаче, може да очарова само мързеливия турист.

Истински любопитният, демек аз,  отива в „градската баня”. На това ми прилича общественият комплекс на открито, поддържан от правителството. Той е напълно непретенциозен, входът за него е едва 1 евро (около 40 тайвански долара) и е задължително да си носите кърпа.

Приключението започна още от входа, където трябваше да оставя дрехите си в заключващо се шкафче, след като нахлузих банския в кабинка за преобличане. Истинско изпитание бе преминаването през бълбукащото поточе с нечовешки висока температура, макар от извора да бе подскачало най-малко по 20 метра скали. Номерчето на шкафчето нанизах на китката си с ластик, както навремето нашите майки и баби са го правили в кварталната баня, поради липса на топъл душ у дома.
Местните се кълнат, че минералната вода тук лекува костни проблеми, както и кожни болести. Това ме накара да гледам доста подозрително дамите, влезли в басейните, покрити от глава до пети. Бах убедена, че крият някаква ужасна екзема, която моментално ще пипна.  Нищо подобно! Те просто се притесняват да не изгорят от слънцето, защото всички къпални са под открито небе. Напълно нормално в държава, където средната годишна температура е 22 градуса. А и в Тайван (както навсякъде в Азия) слънчевият тен не е на почит. Всички искат да бъдат бели!
Скромната подредба на „народния СПА-център” се изразява единствено в басейни с различна температура на водата, което предопределя и разположението им. Най-горещите са най-нависоко – съвсем близо до почти врящия извор. Неговата температура е 65 градуса, но смелчаците бавно се потапят в езерце с надпис „43-47 градуса”. И дори успяват да останат в него по десетина минути. Аз опитах да повторя подвига им, но куражът ми стигна само да натопя стъпала. Екстремистите притичват от там до широко корито с почти балтийска вода – 15 градуса и се гмурват скоростно. Други предпочитат усещането за майчина утроба при ласкава температура +37 по Целзий. Там се оказа най-приятното място и за мен. Но все пак няколко пъти се топнах в студеното корито ей така, за фън.
Макар и „народна” къпалнята има много строги правила. Ясно е, че в басейн с дълбочина 70 см скачането и гмуркането е невъзможно. Табелки диктуват, задължителното поливане на краката с предоставения тас преди влизане във водата, за свикване с температурата. Под прикритието на банските си на равни разстояние стоят нещо като спасители, които въдворяват ред. Недай си Боже да разклатиш по-енергично крак в басейна или да подложиш гръб под горещите струи на водопадите. Веднага дотичва лют чичо с пронизителна свирка, а ако случайно не те е видял, услужливи „доносници” му обръщат внимание, че нарушаваш правилата. Взимането на душ още на влизане в къпалнята е закон Божи, също както възможно най-кратките разговори с тих глас. Тайванец на средна възраст, обаче се присламчва към мен и повежда диалог. Оказва се, че знае къде е България и дори е стигал в командировка до Унгария. Освен, че ми разказа за пиенето на змийска кръв, човекът сподели, че зад храма „Лонг шан”  са най-добрите масажисти, с което предопредели маршрута ми за вечерта.  
На тръгване от къпалнята, минах покрай библиотеката на Бейту. В началото я помислих за луксозен хотел с нейната корабовидна сграда от метал и дърво, разположена в красив парк с поточета и мостчета. Е, следващата старинна сграда се оказа страноприемницата „Казан” от края на 19-и век, в която през Втората световна война са надъхвали японските камикадзета преди да ги изпратят като живи торпеда срещу американските миноносци.  Днес техните потомци продължават да се тълпят в Бейту, примамени от горещите извори и благоприятния климат. „Тиангоан” пък е първият хотел, открит през 1906 година.
Точно срещу библиотеката погледът ми приковават две странни дървени фигури пред някаква административна сграда - Културно-информационен център на народа кетагалан. Понеже никога не съм чувала за това племе, бързам да вляза и да се информирам.  Накратко, към клетите хора са се отнесли както към индианците в Америка. Макар те да са коренното население, и прииждащите китайци, и заробващите холандци, испанци, португалци и японци, са се постарали да заличат от лицето на земята злощастните кетагеланци, които мирно и кротко опитвали да оцелеят с лов, риболов и дребно земеделие. Особено усърдни били японците, но и местните управници дали всичко от себе си да асимилират племето, да го накарат да забрави своя език и типичните си ритуали. И до голяма степен постигнали успех. Едва през 2016-а Президентът на Тайван Цай Ингвен официално се извини на коренното население  за столетията страдания. Това е първият държавен ръководител на страната, който го прави, съобщи „Франс прес”. Гледам пъстрите им народни носии, приличните на хоро танци, различните лица и се изпълвам със съчувствие.



То ми държи влага по дългия път обратно към центъра на столицата, защото разтворът в градската баня ме е мотивирал да опитам прочутия тайвански масаж в някоя от кабинките зад храма „Лонг шан”.  Оказва се че, има цели улички с нещо като „магазинчета за размачкващи терапии” – нанизи от дюкянчета, където върху нагъсто разположени легла може да се отпуснете за един вещ масаж на стъпалата, гърба или дори на цяло тяло. Техниката обаче е доста по-различна от типичния тайландски ритуал с много разтягане и „връзване на възел”.
Тайванските масажисти започват с разтриване през дрехите повече с лакти и цели длани, отколкото с пръсти и с причиняване на с леко болезнени моменти. Тъкмо решавате, че през цялото време ще е така, терапевтът поставя на гърба (или онази част от тялото, която е обработвал до момента) гореща кърпа. След което минава на проучване на всяко проблемно възелче. Отново с длани и лакти, но този път използвайки етерични масла. Масажът завършва с продължителна разходка по скалпа, челото и областта около синусите. Разбира се, неколкократно ми мина през ума „Защо, по дяволите, дадох 20 долара, за да ме изтезават”, но станах от леглото наистина възродена.  Особено след живителното киснене в Бейту.

Безспорно имах нужда.  Имам чувството, че пребиваването ми в Тайван е една полудяла совалка, която ме лашка в различни посоки, но цялото това тюхкане може да мине под мотото „Нима сама пожелах”. 
А желанието ми за следващата утрин е непременно да видя тайванските Белоградчишки скали.
Наричам така природния гео-парк „Йелиу” на северо-източното крайбрежие.  До него се пътува около час с автобус, чиито билет цена не е включен в услужливия Taipei pass.  Тук отново изпадам в потрес от порядките.  В метална кутия до шофьора всеки пътник пуска необходимата сума. Никой не следи колко точно.  Очевидно разчитат на прословутата местна честност.  Представям си колко метални копчета и стотинки от соц времената щяха да намират в автомата ако беше у нас.

Пътят до „Йелиу” е дълъг, но не и скучен – в рейса се качват какви ли не люде. Ученичета с огромни раници, студенти ,които веднага вадят лекциите  трескаво започват да четат, мили бабки с големи пъстри торби.






Гео-паркът е образен пример как няколко изваяни от природните стихии камъка, далеч от представителността на Белоградчишките скали или Побитите камъни, могат да бъда превърнати в сборище, които поглъща и изплюва хиляди туристи дневно. В превод от езика на премето пинпу Йелиу означава „Дяволският нос”. Останалото е игра на природата, няколко приличащи на каменни сюнгери скали, кътчета за отмора, вишки за по-добри панорамни снимки и... стройна организация, разбира се. Туристопотокът се направлява и контролира от всевиждащи охранители, които те насочват към образувания с поетични имена като „Главата на кралицата”, „Сладката принцеса”, „Гъбите” и „Джинджифилови сладки”, но основната им задача е да попречат на гостите да се катерят по ценните скали в мечтата за по-изразително селфи.
Първото ми впечатление, обаче е, че няма нужда да летя до Марс, за да се потопя в типичния за червената планета пейзаж.  







„Йелиу” е разположен на едноименен нос, който навлиза в морето на 1700 метра. Признавам, че всяка гледка ми се струваше свръхестествена.  А „подправено” с интересните имена и отличната организация, въздействието се усилва многократно. Скалните образувания са придобили причудлив вид – едни напомнят на сюнгери, други на свещи с пламък, трети на пантофката на Пепеляшка, на фунийка със сладолед. Вече май  споменах най-известната фигура – Главата на кралицата, заради близкото й сходство с гордия профил на Нефертити.   Всяко скално название наоколо има романтичен уклон „Синовна почит”, Птичата скала”,  „Дебнещият леопард”…  Нито едно от тях не е творение на човешка ръка. Морските вълни, мусонните ветрове, дъждовете и слънцето са основните ваятели на податливия варовик с леката намеса на геологичните процеси.  На остров Тайван  има 13 угаснали вулкани, но тук подземните процеси са доста гневливи и затова често има и земетресения.
Според работниците в резервата фигурите са вписани в класьор по разновидности- тип гъби, тип свещи, медена пита,  джинджифил, карстови врани, тофу…
Интересна е историята за образуването на кръглите дупки в скалите.  Незнайно кога морска вълна е  донесла различни по размер камъчета.   Минавали векове, камъните се вбивали във варовика и дълбаели все по-дълбоко, образувайки  гладки отвори.  В дупките се завъждали водорасли, заселвали се рибки и рачета, които със своите перки и щипки подпомагали шлифовката.  После морето отстъпило и  хоп! появили се странните кладенци с почти равни кръгли гърла, в които могат да се открият хилядолетни фосили.
Бреговата линия на гео-парка е прорязана от заливчета, пропасти, подводни пещери, които са доста опасни за посетителите и затова са оградени отдалеч с червен кордон. На пазачите още им виси като обица на ухото случай отпреди  десетилетия.  През 50-те години на ХХ век огромна вълна отнесла от скалите беззащитен студент.  Смел очевидец на случката скочил във водата да го спасява, но и той бил засмукан. Двамата загинали, а в парка им издигнали паметник.
Ерозията, която е образувала странните фигури, обаче, продължава да действа неумолимо ден и нощ.  И не може да бъде спряна. Природата винаги побеждава човека.  Реална о опасността фигурите да се променят до неузнаваемост или да изчезнат напълно.  А учените все още не са измислили друг начин как да съхранят  този уникален резерват, освен да направят копия на изваянията. Което е хитро, но изобщо не е същото. 
Отново си отбелязвам  какви царе на организацията са тези тайванци. Превърнали са  разхвърляните скали на „Йелиу” в стройно дирижиран оркестър. Влизаш от един вход, вървиш чинно по маршрута с леки отклонения в кътчетата за почивка, качваш се на специални вишки откъдето да направиш безсмъртни снимки от високо или да погледнеш камъните през телескоп. Докато се усетиш, се извъртял всички природни творения и тълпата те изтласква към изхода,  точно срещу който е разположен лунапарк с водни атракции с тюлени и делфини. За жалост, нямам време да ходя на цирк, защото съм намислила да изкарам последния си следобед  в близкото до Тайпе курортно селище Байшаван. 
Седнах щастлива в рейса с намерение да сляза на централната автогара и да сменя буса, неподозирайки какво нещастие ще ме връхлети. До мен се настани едра негърка (упорствам да не използвам медното напоследък не афроамериканка, ами прекалено меланинова – въх!). Задрямах кротко и се събудих чак в центъра на Тайпе. Видях, че минаваме точно покрай магазина, в който бях харесала истински плантаторски шлем за моята приятелка Зора Нейкова. Представях си я как ходи из двора си на вилата в село Чеканец като истински колонизатор и натиснах звънеца да сляза. На улицата потърсих в раницата фотоапарата с хилядите снимки от цялото ми пребиваване в Тайван. Разтресох се от най-натуралния ужас в живата си. Нямаше го! Хукнах след автобуса. След половин час тръст из града успях да стигна автогарата, където обаче не бяха намерили нищо. Не бях много сигурна дали  ми се е изсулил от раницата, дали негърката не се е помамила от волно стърчащия апарат или го бях забравила в къта за отдих в гео-парка. В бюро „Изгубени вещи” сигурно съм повишила тон на кръглоликата девойка зад гишето, защото както тихо и кротко ми отговаряше, изведнъж започна да се кланя, да каканиже в безкраен речитатив „Много моля да ме извините, аз съм само една жалка служителка, не мога да направя нищо”. Така се потресох, че  просто си купих билет за следващия рейс за „Иелиу”. Там също взеха присърце моята загуба, провериха навсякъде (башка, че аз минах отново по всички места, на които бях спирала). Уви! Прекрасните ми снимки бяха отплавали в небитието. Добре, че нещо в мен ме бе подтикнало да запечатам по-ефектните моменти с телефона си, та все пак имам доказателствен материал, че съм посетила далечния остров.
Какво ми оставаше, освен да се утеша с посещение на Байшаван. Ясно е, че когато си на остров, накъдето и да се запътиш, все ще стигнеш до море.  Курортното градче, естествено беше и крайбрежно. Нещо като азиатски Несебър или Созопол преди урбулешкото им застрояване. На места китни дървени къщета на два етажа, на други – цели блокчета, но задължително  с магазин или ресторант на първия етаж и весели балкони нагоре. 




А крайбрежната алея сякаш е разделена на две. Безкраен циментов път покрай скалите и удобен парапет, на който да се облакътиш, за да наблюдаваш гледката към безкрайното море. А тя наистина е завладяваща, въпреки маранята. И претъпкан от хора, деца, колички, колелета и кучета наниз от всякакви жизнеустойчиви форми на заведения за хранене – от преносими скари и колички за варен зеленчук до капанчета, в които цвърчи и благоухае.  Между тях улични музиканти, жонгльори, танцьори… Попадам на квитесенцията на глобализма: чисти тайванци, облечени като американски индианци, които пеят на… френски кънтри музика. Половин час се щипах, за да се уверя, че е истина. 

Другото, което ме накара да лазя, за да постигна хубав кадър бе куче от породата уелско корги пембруг (от любимите безопашатковци на английската кралица), подстригано заради жегата като пудел. Елизабет Втора сигурно би дала под съд стопаните му, но на него му беше гот. Поведох разговор със стопанката на симпатичен безпородник, когото в София бих нарекла перловски териер, но тук може би бе Бейшавански сетер. Откровеният помияр, обаче бе снабден с  кучешки кецове конвърски и на четирите лапи. Както ми обясни гордата му собственичка паважът бил горещ и те го предпазвали от прегряване.






Е, какъв по-красив финал на престоя в Тайван за отявлен кучелюб като мен?! Както стана ясно от целия ми разказ, рефренът не само в него, а и в цялата тихоокеанска държава е „ред и правила, които се спазват от всички”. От резултата в Тайван е видно, че това не е чак толкова лошо...


Публикуване на коментар

Как да се държим в храмовете Анкор Ват, Камбоджа? Милена Хлебарова, експерт по протокол и етикет Анкор Ват е едн...