Плуващи котки ловят риба в езерото Ван, вестник "Преса"

Ван, езерото от кръстословиците

Плуващи котки с различни очи и летящи риби

За българите Ван е просто „езеро в Турция с три букви“, познато от кръстословиците. Но когато човек се докосне до дивата красота на тези 3172 кв. км тюркоазени води в шепите на три вулканични планини, разбира защо хората на Ван са горди, но дружелюбни, открити и упорити - за тях природата не е майка, а мащеха. Последното доказателство е поредицата от три свирепи земетресения от октомври м.г. насам. Най-силното - 7,2 по Рихтер, срива 13 хиляди къщи в град Ван и околностите. Загиват близо 700 души, шест села са напълно заличени, над 400 000 души са без дом. Повечето от тях все още живеят в спретнато подредени контейнери, събират отломките от нявгашния си живот и започват отначало. Въпреки това винаги са готови да се усмихнат, да проявят ненатрапчиво любопитство към чужденеца и гордо да покажат, че както природата е немилостива, така може да бъде и невероятно щедра. Тук толкова често ще чуеш „Това го има само във Ван“, че започваш да се чудиш как тайната за местната уникалност се е опазила толкова добре от жадните за неподправени приключения туристи.

Водите на Ван са леко солени и с високо съдържание на сода. Ако искат наистина искрящо пране (без „Ариел“), жените просто го пускат в езерото. Е, трябва да внимават, защото най-дълбоката му част е 451 м. Подобната на сьомга риба инджи кефали се въди само в необичайните му по химически състав води. Но понеже хайверът й не оцелява в тях, отива да го хвърли в река Бенд-и-махи и се връща във Ван с... летене. Стотици хиляди риби задръстват бързеите на реките в стремежа си да подскочат в посока, обратна на течението, за да се върнат „у дома“. Водата прилича на супа с мърдащо фиде, а гледката на прелитащите риби е почти призрачно нереална. Характерни само за тук за и котките от породата турски Ван.

Легендата разказва, че Аллах решил да компенсира суровия климат на планините близо до границата с Иран, като изпрати на хората гальовната животинка. Котките Ван най-често са чисто бели, имат едно жълто и едно зелено око и обожават водата. Те не само плуват, ами обичат да ловят риба. У дома се държат като кучета - силно се привързват към един член от семейството и го защитават и следват по петите. Животинката е много жизнена и игрива, елегантна и интелигентна. Развъдникът на уникалната порода към ветеринарния факултет на университета във Ван се грижи за повече от 200 котки. Продават ги предимно на местни люде, защото мяукащото трудно се приспособява към друг климат, а ако стопанин няма средства да се грижи подобаващо за любимеца си, държавата му ги отпуска.

Интересна особеност на местната кухня е супата айрян аш от горещо кисело мляко с киселец и шепа ориз, но най-прочути из Турция са сирената с билки, с които Ван снабдява цялата държава. В града дори има стар покрит базар, в който не продават нищо друго освен огромни бакъри с всякакъв вид сирене с дъхави треви и абсолютно забравеното овче кисело мляко, което без майтап се реже само с нож. Единствено във Ван съществуват и т.нар. салони за закуска. Ресторант, в който се сервира само първото ядене за деня. По обед затваря до следващата сутрин. Заведенията възникнали, защото мъжете излизали да закусят призори, та никога да не виждат жена си чорлава и ненагласена. А закуската във Ван е не само ритуал, тя е кантата за небцето - няколко вида сирена с билки, масло с аромат като от бабина приказка, сладко от зелени орехи с карамфил и канела, восъчна пита с мед, дебел колкото палец каймак в чинийка, яйца с брашно и тахан, запържено прясно агнешко, маслини, хрупкав топъл хляб, несметни количества чай, който задължително се пие със захарче в устата...

Удивителното е, че макар местните да са правоверни мюсюлмани, тачат арменската църква на остров Акдамар почти колкото джамията, съградена от прочутия архитект Мимар Синан, издигнал „Айя София“ в Истанбул. (В София той е проектирал джамията „Баня баши“ и сградата, в която днес е църквата „Свети Седмочисленици“ - б.а.)

Храмът на остров Акдамар е създаден през Х век от арменския монах Мануел и е обвит в красивата легенда за мюсюлманския пастир влюбен в дъщерята на свещеника - Тамара. Всяка нощ тя излизала с факел на скалите, а той плувал от отсрещния бряг, за да се срещне с любимата си. Когато баща й научил, я затворил у дома и накарал неколцина да палят факли в различни краища на острова. Пастирът се изтощил да плува от една светлинка към друга и потъвайки, извикал „Ах, Тамара!“, откъдето и името на острова - Акдамар. Освен с отлично запазените фрески от Х век, църквата се слави с външните си барелефи, изобразяващи сцени от Библията, както и от обикновения дворцов живот на арменския крал Гагик Първи от Веспураканското царство. Всяка година на 7 септември над 5000 арменци от цял свят се стичат на острова за света литургия.

Крепостта на Ван пък е свързана с легендата за Семирамида отпреди 3000 години. Асирийската владетелка обсаждала твърдината, но се влюбила в местен военачалник. Докато се колебаела как да му признае чувствата си, защото той е прост войник, пък тя - царица, командирът бил убит, а Семирамида - съкрушена. За да компенсира чувството за вина, тя достроява крепостта, изкопава 52 км канал, който и днес напоява спечената като селска пета земя и след 5 г. изгнаничество назначава за управител на крепостта Биан. Чието име минава през Виан, за да стане кръстник на днешния град - Ван. На 60 км в посока Иран и планината Арарат са високите повече от 20 метра водопади Мюрадие.

С балон над комините на феите

Да отидеш до Кападокия и да не полетиш с балон е престъпление. Въздухоплавателните средства от надуваем тип в цялата околност са общо 150 и към пет часа сутринта трафикът в небето е доста по-оживен от този на земята. Първите слънчеви лъчи близват причудливите скални образувания, известни по цял свят като „комините на феите“, разноцветните балони се реят над тях, а всеки кадър е като пощенска картичка.

Имената на градчетата долу се търкалят в устата като турски сладкиш - Чавушин,  Гьореме, Юргюп,Ортахисар, Учхисар, Аванос и Невшехир.Пилотите на балоните ту бръснат с дъното на коша скалистите зъбери, ту издигат леталото на 1000 метра височина. От там манастирите и църквите в скалите предизвикват още повече преклонение.Ранните християни са изповядвали вярата си, издълбавайки храмове в камъка.Подземните градове понякога са на осем етажа надолу.

Романтиката гъделичка любопитството с пещерните хотели. Повечето от тях навремето са били къщи, днес предлагат всички удобства с типичен скален уют - докосваш стената,а тя е от грапав камък. Винената колекция на хотела отлежава под земята, а от прозорчето, изсечено в канарите можеш да видиш лозовите масиви, където събира слънце гроздето.

Танцуващите дервиши

В щедростта и помощта си бъди като река

В съпричастието и милостта си бъди като слънце

В прикриването на чуждите грешки бъди като нощ

В гнева и яростта си бъди като мъртъв

В скромността и смирението си бъди като земя

В толерантността си бъди като море

Изглеждай какъвто си и бъди какъвто изглеждаш.

Съветите на поета и мъдрец от 13-и век Джеляледин Руми Мевляна са навсякъде из град Коня. Той проповядва толкова широко скроена версия на исляма, че на човек му се иска да прегърне тази всепроникваща любов и толерантност. Единствените забележителности в индустриалния град с около милион жители са гробниците на Руми и на духовната му половинка (а според клюките и любовната) философа Шамс Тебризи. Прочутият танц на танцуващите дервиши идва от безпаметно радостните движения на Руми, когато му съобщили, че Шамс се връща при него. Едната ръка е вдигната към небето, а другата сочи надолу, защото дервишът, въртейки се около оста си, взема от Господ и дава на хората.

Дервишите, наречени още мистици на Изтока, са мюсюлмани, които вярват в смъртието на душата. Те не натрапват религията си, а избирателно, лично, между учител и ученик предават Знанието. Хората обаче ги свързват с външната проява на тяхната вяра - танца, наречен „сема“. При него поклонникът се върти около оста си, докато изпадне в транс и се свърже с Бога. Тълкуватели обясняват, че тялото на дервиша свързва енергиите на небето и земята.

В културния център на Мевляна - съвременна сграда, чийто купол наподобява разперена пола на дервиш, входът е безплатен, но ритуалът се извършва само в събота вечерта. Освен гробниците, в Коня може да се видят прочутите медресета от селджукско време, в които младите умове на Анатолия са търсели проявленията на бога в звездното небе чрез астрономията, в закономерностите чрез математиката, в красотата - чрез поезията и калигра- фията.