събота, 11 февруари 2012 г.

Cuba - Havana, Varadero


Куба – на едно придихание от промяната

Магдалена Гигова
Снимки авторката

Каквото и да сте чували за Куба или пък знаете от личен опит – забравете го!  И Фидел, и пурите, и дайкирито са си същите, но кубинците се нагаждат стремглаво към новите времена. И все повече заприличват на българите от 1988 г. -  озарени от дребната частна инициатива на техния си Указ 56.

В днешна Куба има два вида магазини – много пълни и ужасно празни. Пълните са онези, в които се продава с т.нар. конвертируемо песо. Там всичко е в изобилие – храна, месо, обувки, дрехи. Понякога на доста скандални и за охолния европеец цени.  Над другите дюкяни може да пише гордо „супермеркадо”, но когато влезеш вътре установяваш такава кънтяща празнина, че си помисляш: „Вероятно човекът зад щанда се казва Меркадо, а по характер е супер”. В тези магазини обикновеният отруден кубинец би трябвало да купи месечната си дажба от петте основни продукти сол, захар, кафе, боб, брашно и ориз с обикновеното песо, в което получава заплатата си.  И както приляга на социализма, от всички изброени продукти в наличност е само онзи, който... не се произвежда в Куба – виетнамският ориз. Как може да няма захар, след като страната беше световен производител и износител?! Ами кафе? Виж, за липсата на сол си има държавническо обяснение. На семейство се пада по едно пакетче на тримесечие. Независимо дали фамилията наброява двама или 10 члена. В складовете сол има, обаче министърът на здравеопазването смята за полезна намалената употреба на „бялата отрова” и приучва кубинците чрез дефицит. Това поне е аргументацията що ходи из народа. Ако ти се яде солено – отиваш в „конвертируемия” магазин. И наистина ти излиза солено. Но пък токът и водата са безплатни за цялото населениекогато ги има!

А аз започвам да разбирам защо на Острова на свободата бакшишът е начин на живот. Не, той  е извор на живота! Екскурзоводът ми в Хавана,  Ернесто, доктор на науките по електроника, 10 години е чакал, докато се докопа до благата длъжност разводач на туристи. „Подмазвах се, подкупвах, търсих връзки, но постигнах мечтата си. Сега имам нова – да си купя кола. Така се печелят истински пари”, споделя Ернесто.  Кръстен е на Че Гевара, естествено. Допреди 3 месеца е можел да придобие само американска таратайка, която върви единствено благодарение на кубинския гений. Той успява да въведе в движение всичко, що има колела. Така класически „Бюик де Сото” вместо седалки разполага с дялкани на ръка дървени пейки, воланът му е от „Шевролет”,  основните чаркове на двигателя – от „Волга”, а таблото от 35-годишна „Лада”.  Но ура! Кубинците вече имат право да купуват и продават всякакви автомобили. До неотдавна разрешението е било само за американските отпреди революцията. Е, не че асортиментът е особено богат – колебае се между архивни ладички, престарели пежа и издъхващи полски фиатчета.  Но все пак има спортисти, музиканти и партийни велможи, които след работа в чужбина се прибират с по-новички возила. „А ако машинката е дизел, който е доста по-евтин от бензина, направо е печатница за пари!”, вижда се като милионер Ернесто. В Куба литър бензин струва приблизително долар. Горивото е подарък от венецуелския „чичко Чавес”, защото петролните запаси на острова имат много примеси, а технология за прочистването им липсва. Затова нефтът се... изгаря директно в топлоелектрическите централи. Скъпият бензин и недостигът на коли са създали необичайната длъжност  „автостоп полицай”. Той има право да спре всяко превозно средство, в което се возят по-малко от трима души и да задължи шофьора да вземе още пасажери в същата посока. Каквото и да е возило става пътническо. Няма значение дали е камион, конска каруца или редосеялка.   

Независимо от недоимъка кубинците са не само приветливи, те са елегантни! Никъде не съм виждала повече панталони с идеално изгладени ръбове накуп. Да не говорим за перфектно гримираните жени – до една с чорапогащник в жегата.

Кубинците са реалисти, но също така са и жертви на собствените си заблуди – че медицината им е на световно ниво, че децата им са будни и умни, понеже от малки ги занимават в пионерската организация, че всичките им нещастия се дължат на блокадата от САЩ и на Батиста, дето преди 50 години откраднал четвърт милиард долара. Вярно, не са малко пари, но за половин век цветущ социализъм би трябвало да са ги наваксали.

Фидел Кастро е визионер, брат му Раул – прагматик, е убеждението на кубинците. Е, прагматикът им даде нов повод за фиеста – от скоро бръснари и фризьори могат да работят частно. На следващия ден в почти всеки двор на Варадеро вече имаше стол, край който кръжеше по един Фигаро с ножица в ръка. Истински празник за държавата където парче салам е парче емоция, а всяка стока и услуга – борба. „Никой в Куба  не си ляга съвсем гладен, но мнозина заспиват неудовлетворени”, съзаклятнически ми прошепва Хосе, с чието тричленно семейство споделяме двойната седалка в междуградския автобус от Матанзас към Варадеро. Думите му потъват в песента на един от пътниците, подета от целия рейс. След миг между седалките почва фиеста и преди да се усетя въртя салса с напълно непознат.

Постепенно съзнавам, че спасяването поединично  е национален спорт, а 3-те милиона емигранти във Флорида са превърнали част от роднините си в тунеядци. Някои от поданиците на Фидел и брат му Раул не виждат смисъл да работят срещу 30 долара на месец, щом батко, леля или братовчедът им пращат по 100. И въплъщават стария социалистически виц „Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя”. Независимо, че при обмяната на валутата в конвертируемо песо държавата ги „глобява” с по 20 цента от всеки долар. 



Би трябвало да имам мазол на душата -  все пак половината ми живот е минал при българския социализъм. Може би затова съм люто-критична към кубинската му версия. Но как да реагирам хладнокръвно,  когато във всички съвети към туриста изрично се подчертаваше, че трябва да заключа паспорта си в хотела и копие от него ще ми е достатъчно. А без оригинален документ не можах нито да сменя пари в банката, нито да наема кола?  Как да преглътна, че не мога да позвъня от хотела си в съседния, а за целта е необходимо да си купя карта за телефон, да намеря работещ апарат, да набера не по-малко от 45 цифри, за да осъществя заветното „Ало”?

И все пак не мога да отрека, че „кубинизмът” (както наричам за себе си местния социализъм) си има привлекателни страни – всеки голям провинциален център се гордее със собствен университет, а когато решиш да следваш, държавата ти осигурава „ол инклузив” – поема не само обучението, учебниците и общежитието, ами и пътните разноски от родния ти град до университета.



Куба наистина ми подейства отрезвяващо. Разбрах колко съм разглезена. Не ми се беше случвало от години да фиксирам барман повече от 15 минути, докато той игнорирайки ме тотално, миеше някакъв съд, сякаш от това му зависи животът, а аз съм с шапка-

невидимка. В замяна на това сервитьорите в ресторантите мигом зарязваха носенето на табли, щом оркестърът засвирваше някоя особено притегателна песен и увличаха в танците си и най-закоравелите скучняци.



Когато ми казаха, че ще разглеждаме Старата и Новата Хавана, дотолкова се бях вживяла в потапянето си в социализма, че се намръщих. Новата Хавана? Е, сега ако ще ми показват панелни небостъргачи и блокчета-хрушчовки... Нищо подобно! В Старата Хавана времето е спряло някъде между 15-ти и 17-ти век, а в Новата кръжи към средата на 19-ти. А какви сгради има! Ненапразно ЮНЕСКО ги е припознал като световно историческо наследство. Е, 7-километровата крайбрежна улица „Малекон” малко напомня за красива, но чорлава мома, която отчаяно се нуждае от баня и грим. Но лющещата се мазилка не успява да скрие архитектурните перли в стил сецесион и арт-деко. Край тях като грозноват сандък се кипри хотел „Хилтън”. Той олицетворява българския лаф „Купил си фабрика на 9-ти септември”. И дядото на Парис Хилтън така. Открил хотела си в Хавана на Коледа 1958 година. На 1 януари 59-та дошла революцията.   Да си дойдем на темата – с „Площада на революцията” и 109-метровия мемориал на Хосе Марти. Без да броим „иконите” на Фидел и Че Гевара върху 20-метрови пана по  околните фасади. При посещението на папа Павел Йоан Втори в Хавана, на площада са присъствали 1,5 млн. души! Там и команданте Кастро е произнасял някои от прочутите си 6-часови речи. Най-продължителната от тях, впрочем, е вписана в книгата на рекордите „Гинес” - 7 часа и 10 минути. Фидел е и най-големият сървайвър сред държавните глави. Поданиците му едва ли знаят, че той е преживял 634 покушения, по-голямата част от които се смята, че са организирани от ЦРУ.  Опитвали са с отровни хапчета и костюм за гмуркане, токсична пура, експлодиращи рапани. Дори прах, който би трябвало да накара брадата му да окапе, та да намали популярността му. Въпреки това Кастро властва, докато в САЩ се сменят 9 президенти – от Айзенхауер до Клинтън. Човекът, който е спомогнал за популярността на пурите почти колкото Чърчил, ги отказва през 1985 г.  Днес в Куба тютюнопушенето на обществени места е забранено.  А Фидел обобщава вредата от него по революционнному: “Най-доброто, което можете да направите с кутия пури, е да ги дадете на врага.”

 Уви! Ако ви се прище да сдобиете „врага си” с прочутия кубински артикул, няма да минете тънко. Митовете, че на всеки ъгъл ще ви предложат пури, крадени от фабриката, не са актуални. „Заделянето” придобило такива размери, че режимът бил здраво затегнат.

Катедралният площад в Старата Хавана омайва с покой и кафенета, където да отдъхнат изтерзаните ви нозе, а ушите ви да се изплакнат с жива кубинска музика. Наоколо обикалят дами в костюми от колониалната епоха, които уж продават цвета, но целта им е да ви вземат по няколко конвертируеми песо за снимка на техния пъстър фон. Под огромни дантелени чадъри пищни негърки пушат пури като самолетоносачи и врачуват бъдещето.  И те „за няколко долара повече”. Каменната забележителност на площада е църквата  „Свети Христофор Колумб”, символ на Старата Хавана.  Но тя е сравнително „млада” – построена е през 1748 г. За разлика от първия в Новия Свят акведукт, завършен през 1592 г.  Смешно ми е как кубинците твърдят също както  испанците и доминиканци се кълнат, че мощите на Христофор Колумб са при тях.

В една от уличките зад катедралата попадам на кубински филиал на „Птичия пазар” в Москва. По прашните дървета в градинката висят клетки с пойни птички и папагали с мръсен поглед, хора от всякакви възрасти гушкат бебета от всякакви кучешки и котешки породи. Поразява ме не само фактът, че местните поделят оскъдния си обяд и с уличните им събратя, ами че екземплярите са наистина добри – далматинци, боксери, кокери, дори хъскита като за изложба.   Мяукане, лай, възторжени писъци, яростен пазарлък...

Почти толкова купонджийска е атмосферата в „Бодегита дел Медио” – заведението, където Хемингуей е измислил коктейла мохито. Само че тук гълчавата е вавилонска – на всякакви езици. В превод името означава „магазинче в центъра”.  Стените му, изписани от тавана до пода с автографи на световни знаменитости, са подпирали лично  Нат Кинг Кол и Габриел Гарсиа Маркес. Аз пък се замислям колко ли още шедьоври щеше да напише Хемингуей, ако не беше експериментирал коктейли в „Ла Флоридита” и „Бодегита дел Медио”. А може би николко?

В Новата Хавана до Националната опера, чията фасада напомня каменна дантела, е Капитолият.  Построен е през 1929 г. като копие на американския си адаш и някога тук е заседавал парламентът на Куба. Сега чиновниците на няколкото министерства и музеи, разположени в Копитолия, се наслаждават на статуята на Републиката, сътворена от италианеца Анджело  Цанели. Тя се смята за третата по големина скулптура в закрито помещение след монументите на Буда в Япония и Мемориала на Линкълн във Вашингтон.

Срещу тях виждам първия и единствен просяк. Той всъщност не подлага ръка за милостиня, но изглежда толкова безпомощен и стар, заровил нос в книга на хилавите си колене, че минувачите му подхвърлят по нещо. А той с остатъците от достойнството си бавно го прибира в джоба на прокъсаното си сако.

Да стигнеш до Хавана и да не посетиш кабаре „Тропикана” си е углавно престъпление. Макар на обръгналите на лазерни ефекти и дигитален звук западняци, фойерверките от струговани бедра на мулатки да звучат като архивна екзотика. Навремето Ал Капоне пристигал в Куба специално за новата програма на „Тропикана”. Кабарето е създадено през 1939 г. и е било затворено само за 3 години след революцията. Още от ерата на Капоне в шоуто взимат участие най-малко 200 певци и танцьори.  А публиката под открито небе наброява 1750 души всяка Божа вечер.  Отдалеч мястото прилича повече на ботаническа градина, защото сцената и масите са обградени от палми и тропически растения. Пък и нищо не може да се сравни с естествения декор.

В Матанзас, столица на едноименната провинция, където е прочутият курорт Варадеро, се запознавам с Ана, нещо като местната Опра Уинфри. Колкото голяма е черна е Ана, толкова голяма и бяла е душата й. Тя е кореспондент на националната телевизия. От нея научавам, че наричат Матанзас „Атината на Куба”, заради многото учени и поети, родени тук. Но също така и „Градът на мостовете”, заради срещата на три реки. Оказва се, че журналистите в Куба са на „особена почит”. Те са единствената професия, подлагана всяка година на атестация, първо от прекия началник, после – от висшестоящия. Само дето след две отрицателни атестации трябва да усвояваш друга професия.  Т.е. в Куба разбират колко е важна мисията на журналиста.



Ана също е щастлива – от няколко дни кубинците могат да наследяват домовете си и дори да ги продават.  Така построената от нея  и мъжа й къщичка ще остане на потомците й. Тя живее в малкия дом, заедно със семействата на сина си и дъщеря си. Всяко от тях разполага със собствена стаичка. В нея освен книги и тел, на която висят малко дрехи, има само легло и компютър. Без интернет, естествено. Защото все още е баснословно скъп. „Щастливи сме заедно. Имаме кокосова палма в двора, от която варя такова сладко... Ако не хапна от него, докато го правя, няма шанс да си близна. Децата го изяждат преди да го сипя в бурканите”, смее се Ана. Намига ми, че  брат й е потенциален милионер. Прочел в интернет как  напълно запазен „Шевролет Импала” от 1959 г. можел да струва и 300 000 долара. А двигателят на неговия не е отварян, кожата на купето е непокътната, хромът лъщи като нов.... Сега Серхио е притаил дъх и чака. Но и пред себе си не  смее да признае какво.



На улицата във Варадеро виждам хора да се суетят около голям казан, в който съсредоточено бъркат нещо. Вдигам фотоапарата да ги снимам, а те ме канят да се присъединя. Варят конгри – традиционно кубинско ястие от черен боб, ориз и препечени свински кожички. Странно. Аз не говоря испански, домакинята Тереса не знае нито дума английски или руски, но се разбираме. Сипаха ми от конгрито и парче от печеното прасенце, седнах под смокинята в двора и си поиграх с близнаците, на чиято първа годишнина се веселяхме. Запознах се с цялата рода, стекла се от Хавана и Матанзас за празника, пяхме, танцувахме, на изпроводяк се целувахме. А на Тереса обещах да намина и на следващия ден, пак да си „приказваме”. И спазих обещанието си с мускалче розово масло за благодарност.



Може би трябваше да разкажа за копринените плажове на карибския остров и ласкавите вълни, за къщите на Дюпон и Ал Капоне, да напиша повече за любимите кръчми на Хемингуей и дори за Площада на революцията. Но тази Куба е на всички. Аз предпочетох да споделя с вас моята Куба, каквато я видях и заобичах.

Hairy museum - Martigny, Swiss



Космат музей в Мартини

Всеки може да погали живите експонати

Магдалена ГИГОВА

mgigova@presa.bg



Ако посетите Музея на сан-бенарското куче в швейцарското градче Мартини рискувате да бъдете облизани, окосмени и увлечени в игри от необичайно живите му експонати.  Благословията за съдзаването на мястото идва от онези, които повече  от 3 века на над 3000 метра в планината развъждат и опазват породата на кучета-спасители.

Героичните лаещи са избавили повече от 2000 закъсали в планината през последните  300 години. Най-известен е Бари Първи, който през целия си живот (между 1800 и 1814 г.) е измъкнал изпод лавините 40 човека. Според една легенда последният... го убил. Бари Първи легнал върху изпадналия в несвяст, за да го спаси от бяла смърт. А той като се свестил, го помислил за вълк и го наръгал с нож. Другата версия е още по-сърцераздирателна. Бари открил в преспите 5-годишно момиченце, качил го на гърба си и пред портите на хосписа издъхнал от изтощение

Тялото на великия спасител е препарирано за поколенията. И тъкмо от него тръгва първият фалшив мит: че огромните добродушковци не излизат без бъчонка с коняк на врата си. Всъщност човекът, запазил останките на героя Бари Първи, решил, че трябва да им добави малко декоративен чар и овесил личната си манерка за „огнена вода“. По-късно тя еволюирала до бъчонка, изографисана с швейцарския кръст или еделвайс.  Сега това е най-яркият знак дали може да разчитате на разхождащото се около ски пистите куче да ви спаси. Декорирано ли е с „коняк“, значи е там само за да се снимат с него туристите за спомен от Алпите.

Другата заблуда е, че сан-бернарите непременно трябва да са с дълга козина. В момента се раждат и буйнокоси, и „възплешиви“ бебета. Но повече се ценят късокосместите като по-близки до оригинала на породата. В хосписа „Пас дьо Сан-Бернар“ монасите отглеждат 14 женски и 3 мъжки кучета. Листът на чакащите поколение от тях е огромен, а цената на паленце 2000 швейцарски франка. Но колкото и да си богат, не можеш да си го купиш, за да го гледаш като плюшена играчка. Фондация „Бари“ продава кученца само при условие да бъдат „работни“ планински спасители или поне пазачи. Изкачването до хосписа на сан-бернарите е нещо като поклонение за деца и възрастни. До там има специална скиорска пътека, защото снегът се стопява частичноедва през юни. Заради летните жеги косматите храбреци задължително живеят в планината през целия сезон .

В Музея на сан-бернарското куче в малкото градче Мартини обаче „живите­експонати“ могат да се галят на воля през цялата година. Вторият етаж разказва историята на хосписа в картини, документи, вещи, дори с восъчни фигури. Нарочна „Стена на славата“ е събрала всички плакати на филми, в които главен герой е симпатичното четириного.

Но ако там човек може да мине набързо, на партера няма начин да не се застои. Първо, за да види филм с цялата история на породата и на музея от първата му копка. И най-важното да намачка, нацелува и се налудува с истинските кучета. Като изпечени чиновници те „работят“ от 10 до 18 часа с 1 час почивка за обяд. През останалото време  „бебетата“, които тук наричат тийнейджъри, понеже са на 4-5 месеца, палуват на воля по поляните. А кучешката гувернантка извежда един по един големите екземпляри от клетките, по-обширни от четиристаен апартамент, и ги забавлява, като им хвърля топки и играчки. През двора на музея тече бърз и бистър поток, в който непохватните ушатковци се разхлаждат през лятото. Възрастните мъжкари гледат тъжно и от време на време басово пролайват. Те са „затворници“, понеже, като минат определени годинки, не са склонни да търпят безропотно детски терор. А малчуганите сякаш извират отвсякъде и рисуват кучетата „от натура“. Следят движенията им, пазаруват плюшени играчки, поръчват си „сан-бернарско меню“ в ресторанта. И няма начин да не заобичат животните (и хората!), защото ги опознават от най-добрата им страна.

Занаятът на огромното и любвеобилно куче  порода сан-бернар като спасител постепенно отмира. Остава му благородната роля на домашен любимец. Симпатичните­ гиганти, изровили изпод лавините безброй планинари, днес отстъпват пред  вградените в скиорските якета „пипсове“ миниатюрни предаватели, подобни на GPS, които безпогрешно указват къде е затрупания.

А и планинските спасители вече предпочитат да обучават по-леките с около 20-30 кг породи като немски овчарки, лабрадори и ретривъри. Защото в наши дни не е необходимо четирилапият помощник да издържа дълго на студ из преспите, а да не тежи прекалено в моторната шейна.

От пролетта на 2007 г. манията на швейцарците към пешеходното бродене из планините има още един маршрут: Пътят на пилигримите, поклонниците, тръгнали след Кентърбърийския епископ за благословия от папата. Туристическите пакети включват пренасяне на багажа от хотел до хотел, докато вие търкате обувки из планините и документирате гледките. Пътят задължително минава през Музея на сан-бернарското куче в Мартини, а после и към „Пас дьо Сан-Бернар“ по стъпките на поклонника Франсоа, пръв разнесъл славата на благородното и безкрайно добро куче, което спасило живота му в преспите.




Martinique, Caribbean See


На Мартиника – църква, желязна като българската

Текст и снимки Магдалена ГИГОВА



Остров Мартиника! Местоположение – източните Кариби, принадлежност към малките Антили (в частност) и към Франция (генерално). Планински вулканичен пейзаж, като главният вулкан Мон Пеле все още е действащ, макар да не е изригвал сериозно от 1902 г. Тогава е разрушил столицата на острова Сен Пиер. Загинали всичките й 30 000 жители, с изключение на един. Взривът бил 40 пъти по-силен от атомната бомба над Хирошима. Днес на мястото на града има само музей. 

Сегашната столица е Форт-де-Франс е с внушителните 100 000 жители.  Островът е открит от Христофор Колумб през 1502 г.  Мартиника е държавата с най-много колониални забележителности на Антилите. Сигурно, заради френското и британското активно присъствие. Още  през 19 век й  викали „Малкият Париж”. Освен     криволичещите пристанищни улички и къщи с шарени фасади, впечатление прави катедралата „Сен Луи”. Тя е нещо като клонинг на българската Железна църква в Цариград. След няколко унищожителни земетръса и урагана, храмът  е въздигнат наново почти целия от метал и е практически неразрушим. А статуята на Сен Жорж умопомрачаващо  прилича на диджея-гей Бой Джордж.

Общинският театър също хваща окото с типичната си сецесионова архитектура и вживителни фонтани на двора. Осъзнаваш, че в него има нещо нетипично за сцена. Полуизтрит надпис пояснява, че навремето е бил хотел. Нещата си идват на мястото. Библиотеката на швейцарския филантроп Шьолхер, чието име на Мартиника звучи почти непроизносимо в креолско-френски еквивалент, археологическият музей на предколумбовата епоха и... гробището са най-интересните места за посетителите.

Че то си е чист Бродуей! Мемориалният парк напомня досущ гробищата в Ню Орлиънз, където погребват с диксиленд, а вечните домове приличат на истинските – с балкончета, резбовани врати и прозорци. Няма две еднакви гробници, експлозията на бугенвилиите и олеандрите може да те ослепи. Нищо кахърно, само чиста радост от живота дори в смъртта.

А от тропическата градина Ла Саван  става ясно защо на Карибите се въдят над 8000 вида растения, от които 1600 не се срещат никъде другаде. От аромати и цветове се замайват  главите. Същото се случи и на градския пазар. Само дето „уханието”  е на риба. Гледката обаче  подейства като противогаз. Сергиите са  истински импресии от незнайни водни животинки в абсурдно красиви цветосъчетания. Как не им е жал да ядат тази хубост?! 

На 15 мин път по море е Троа Ил – курорт с безкрайни пясъци, голф-игрища, сърф-училище и много възможности за гмуркане. Ако ви се случи и вие да отидете по онези места,  на тръгване от Мартиника непременно си купете бутилка ром от безмитния магазин. Пълен кич, но приятелите ви ще се зарадват – шише от тъмно стъкло във формата на жизнерадостен пияница с шапка и акордеон, допълнително драпирано и оцветено. 








Стаси Санлин: Огън от Казахстан и сексапил от Дубай

  Стаси Санлин: Огън от Казахстан и сексапил от Дубай Тя е символ на новата вълна в електронната музика Най-опасната, най-секси и най-неудър...