Когато при посещението ми в иранския град Машхад казаха, че ще отидем до гробницата на имам Реза, аз си представят малък мавзолей, място за уединение, молитва и покой. Е, не очаквах чак толкова да съм сбъркала.
Но да започна от начало. Бях поканена в Иран на първия Международен медиен фестивал Хоршийд, заедно с дами от още 45 държави.
Имахме среща с президента на ислямската република Ебрахим Раиси. А със съпругата му, докторът по философия, университетски преподавател и писател Джамиле-Садат Аламолхода, разговаряхме по женски.
Подготовката за визитата на „Имам Реза шрайн“ започна още в хотела, когато активистките на дамската религиозна организация „Гохаршад“ ни обучиха как да носим чадор.
Старите хора казват „В чужд манастир със свой устав не се ходи“. Всички ние спазвахме задължението да покриваме косите си. Още на летището ни посрещнаха надписи „В Иран носенето на хиджаб е задължително“. Но за религиозната светиня дрескодът е още по-строг.
Повярвайте, никак не е лесно да се справи човек с кърпа, която се смъква и чадор, който се изплъзва. Винаги съм се чудела как иранките задържат шаловете върху главите си. Хитринката е миниатюрен клипс.
Оказа се, че името на Машхад идва от свещения мавзолей. В буквален превод означава „място, където е погребан мъченик“.
И това е осмият имам от 12-те шиити. Заради него в Иран се стичат милиони поклонници от ислямския свят. Според едни източници „Сърцето на шиитската религия“, както наричат гробницата, е най-голямата джамия в света със своите един милион квадратни метра и „вместимост“ 700 хиляди богомолци. Местните обаче твърдят, че е на четвърто място след храмовете в Медина, Маскат и Мароко.
Дори когато човек види отдалеч 12-те минарета на джамията, не може да осъзнае колко огромна е всъщност. Тогава на помощ идва статистиката. Тя казва, че около гробницата на имам Реза има седем двора, което означава, че джамиите вътре са толкова.
На гигантски екрани от всички ъгли на застланото с персийски килими пространство има видимост към службата на свещенослужителя, но на място осъзнах, че всеки общува по своему с всевишния. Едни се молят, други са приседнали на приказка с приятели, майки с колички полюляват бебетата си, младежи си правят селфи или говорят по телефона…
Имах възможност да надникна в три от седемте музея и в залите, където са изложени подаръците получени от аятолах Хомейни по време на управлението му. Минах в галоп покрай библиотеката и трапезарията за поклонници.
Не успях да видя четирите семинарии, университета „Разави“, но пък с голям интерес разгледах студиата, в които създават филми, подкасти и предавания с религиозна тематика.
За жалост самата гробница е затворена за друговерци, та успях да я видя само на видео. По разкази на очевидци мога да добавя, че тя е поставена под златен купол с декорация от 12 век, а пиедесталът – украсен с мозайки. Тъкмо за да се поклонят пред мощите на имам Реза тук идват около 20 милиона поклонници годишно. Т.е. повече от посетителите на Истанбул, Милано, Барселона или Амстердам. Поднеслите почитта си получават титлата маштее, нещо като нашето хаджия.
Всички мюсюлмани вярват в пророка Мохамед, но шиитите вярват в Дванадесетте имами. Според тяхната религия Али, който е братовчед и зет на пророка Мохамед, е първият имам. Синът му е следващият и така до 12. Имам Реза е осмият.
Друговерците могат да влязат в Имам Реза шрайн само придружени от водач, който предварително е поискал специално разрешение. Ние бяхме привилигеровани, защото бяхме под егидата на дамите от „Гохаршад“, които полагат грижи за светинята.
Въпреки това доброволци от комплекса Имам Реза ни придружаваха навсякъде. Оставихме чантите си в специални шкафчета, но ни разрешиха да вземем мобилните си телефони.
Минахме през шпалир от униформени мъже, които с бели ръкавици придържаха нещо като кадилници. И попаднахме в двора Джаме Разави – безкрайно пространство, заобиколено с тържествени порти, образци на ислямската персийска архитектура, които човек може да съзерцава с часове.
Дори късно през нощта дворовете са пълни с богомолци. За повечето от тях, стекли се от всички краища на света, това ще е първото и последното посещение в Машхат. И те не спират да снимат с мобилните си телефони и да молят за селфи с проходящите. Дори духовниците не им отказват снимка.
