11-етажен хотел рее 82 000 тона из Карибско море
Може ли 11-етажна грамада от метал и стъкло да се носи 82-та си хиляди тона по вълните леко като виенски валс? Звучи невероятно, но не само го видях с очите си, ами за 11 дни круизният кораб Zuiderdam бе мой дом. На него изминах 3372 морски мили (или 6238 км) от Форт Лодърдейл във Флорида през Бахамите, Аруба, Бонеър, Кюрасао, Панамския канал, езерото Гатун до Пуерто Лимон в Коста Рика и обатно покрай Хондурас и Куба.
Колкото и да е учил физика човек не може да се оттърси от учудването, че плаващото чудовище не само че не потъва, ами дори "не друса". Круизната компания „Холанд Америка Лайн” засмуква и бълва стотици хиляди пасажери месечно по безбройните си маршрути от Аляска до Австралия и Нова Зеландия и от Далечния Изток до Патагония. Може би затова всяко придихание на персонала е отработено сякаш служи не на круизен, а на космически кораб. Това, което най-много поразява разхайтения дисциплинарно и готов на всякакви изненади българин е... липсата на изненади. За всяко нещо си има облечен в червената униформа на „Холанд Америка” стюард, който учтиво и вещо напътства "пътникопотока". Но преди да задълбая в детайлите, нека цифрите да говорят.
Корабът Zuiderdam е произведен през 2002 г. в Холандия и плава под флага на кралица Беатрикс. Има 11 палуби, приема 1943 пасажери, обслужвани от 785 души екипаж и персонал. Общият му тонаж е 82 000. Максималната скорост - 23 възела, които развива благодарение на 5 дизелови двигателя по 16 000 конски сили, които изгълтват по 90 тона нафта на ден и една газова турбина от 18 000 к.с. Корабът преработва дневно 1700 тона вода за пиене и 750 тона за домакински и други нужди.
Плаващият хотел "извозва" гостите си с 14 асансьора, четири от които външни с прозрачни стъкла, които сякаш те виздигат над вълните. Вратите на останалите са латни и гравирани със здравословна доза кич. Пасажерите се плацикат в два открити басейна с 4 джакузита и един закрит, похапват в три ресторанта и пийват в 8 бара. В кухнята се приготвят по 12 000 гозби дневно. Корабът има собствена пералня, електроцентрала и дори... печатница. Защото всеки пасажер получава вестника на круиза в пощенската си кутия сутрин. Както и цял куп покани. За душите на пътниците се грижи просторна библиотека с компютърна зала, картинна галерия (която за 10 дни организира 3 търга и продаде оригинална графика на Пикасо и платно на Марк Шагал), театрален салон, две по-малки зали за кулинарни семинари и уроци по чайна церемония. Телата на пътниците се глезят в накипрен като по учебник СПА-център, а за олекването на джобовете са насъскани казино, бутик за диаманти и просторен безмитен магазин, който всеки ден примамва с някакви промоции.
380-има от персонала са филипинци, 200 - индонезийци, а останалите оформят истински Вавилон, който включва и българи. Капитанът обаче е дребничък, но строг холандец - Вернер Тимерс. Чевръсти и безотказни като роботи с несваляема дресирана усмивка филипинските камериери денонощно лъскат месинговите парапети, ручат с прахосмукачки, застилат легла за като ги украсяват с причудливи животинки от хавлии. Тази идея така завладя пасажерите, че в предпоследната вечер организираха обучение как да си направим костенурка и ленивец от две кърпи у дома. Всеки от персонала учтиво поздравява пресрещнатия пътник, пита го как е с добре отработено съпричастие. А екипажът уплътнява работното си време до милисекунда! Оберкелнерът от свръхлуксозния ресторант сутрин раздава кърпи около басейна, например. Изпипването на детайлите обаче стига дори до написаните с брайл номера на каютите и имена на ресторантите. За да не се накърнят правата на незрящите круизисти.
Плаващият хотел "извозва" гостите си с 14 асансьора, четири от които външни с прозрачни стъкла, които сякаш те виздигат над вълните. Вратите на останалите са латни и гравирани със здравословна доза кич. Пасажерите се плацикат в два открити басейна с 4 джакузита и един закрит, похапват в три ресторанта и пийват в 8 бара. В кухнята се приготвят по 12 000 гозби дневно. Корабът има собствена пералня, електроцентрала и дори... печатница. Защото всеки пасажер получава вестника на круиза в пощенската си кутия сутрин. Както и цял куп покани. За душите на пътниците се грижи просторна библиотека с компютърна зала, картинна галерия (която за 10 дни организира 3 търга и продаде оригинална графика на Пикасо и платно на Марк Шагал), театрален салон, две по-малки зали за кулинарни семинари и уроци по чайна церемония. Телата на пътниците се глезят в накипрен като по учебник СПА-център, а за олекването на джобовете са насъскани казино, бутик за диаманти и просторен безмитен магазин, който всеки ден примамва с някакви промоции.
380-има от персонала са филипинци, 200 - индонезийци, а останалите оформят истински Вавилон, който включва и българи. Капитанът обаче е дребничък, но строг холандец - Вернер Тимерс. Чевръсти и безотказни като роботи с несваляема дресирана усмивка филипинските камериери денонощно лъскат месинговите парапети, ручат с прахосмукачки, застилат легла за като ги украсяват с причудливи животинки от хавлии. Тази идея така завладя пасажерите, че в предпоследната вечер организираха обучение как да си направим костенурка и ленивец от две кърпи у дома. Всеки от персонала учтиво поздравява пресрещнатия пътник, пита го как е с добре отработено съпричастие. А екипажът уплътнява работното си време до милисекунда! Оберкелнерът от свръхлуксозния ресторант сутрин раздава кърпи около басейна, например. Изпипването на детайлите обаче стига дори до написаните с брайл номера на каютите и имена на ресторантите. За да не се накърнят правата на незрящите круизисти.
Да плуваш с кон край частен остров на Бахамите
Безкрайна пясъчна ивица от ситен като сол и почти толкова бял пясък, тюркоазени води, облаци като вълма захарен памук, два огромни круизни кораба се очертават като детайлно изрязани апликации на техния фон. Бахамите!
Пасажерите се втурват да превземат Халф Муун Кей. Той е един от 700-те Бахамски острова. Този обаче е частен. Собственост е на круизната компания „Холанд Америка лайн”. Халф Муун Кей е аранжиран специално за луксозните робинзоновци от корабите. Стотици шезлонги от тиково дърво с дизайна на Холивуд от 30-те години. По-състоятелните могат да си наемат къща на плажа със собствен иконом, готвач и шампанско "Вдовицата Клико" на корем за 12-те часа престой на острова. На когото не му се дават 3500 долара, се задоволява със сенките на чадърите, плажния ресторант с карибски оркестър и пъстрия пазар за кичозните "прахосъбирачки", без които нито един турист не може да диша.
Кокетен параклис се гуши в облак от бугенвилии. Вътре е хладно и дъхаво. Вместо икони по стените странно съжителстват шалове-батик с миди и раковини и копия ... от картини на Йеронимус Бош и Ван Гог. В ъгъла подрънква шампанско. Оказва се, че предстои венчавка. Свещеникът прилича повече на морски капитан в бялата си униформа обкичена с акселбанти и златни ширити. Не знам доколко е валиден бракът сключен там, но младоженците се бяха взели съвсем насериозно - бяла рокля, воал и шлейф, пухкави шаферки със сатенени рокли. Странно, но докато пият виното си на плажа съвсем не изглеждат нелепо. И получават поздравления от десетки непознати по бански с мазни от масло против изгаряне ръце. А местните жители се чудят как да угаждат на всички. Човек хич не може да си представи, че предците им са били... канибали. Когато през 15 век тук акостират последователите на Колумб заварват индианците араваки и карибците, пристигнали от Южна Америка с лодките си. Те се придвижвали с еднодръвките си от остров на остров и нямали проблем с навигацията - целта им винаги се виждала на хоризонта. Островитяните викали на белите буканери. Карибците харесвали месото им. Режели го на тънки и дълги парченца, опушвали го над огньовете и го наричали буканс. Вкусно, а?
Днес потомците на араваките, карибците и хилядите африкански роби пътуват от съседните острови Елеутерия и Кет, за да прислужват на превзелите 9,7 квадратни километра рай круизисти.
Ако нямате приключенски дух, задължително изгаряте под неумолимото карибско слънце. Ако имате - пак изгаряте, но след като сте галили кротки риби в лагуната Бон Фиш, гмуркали сте се сред ласкавите им пасажи, гледали сте коралите през стъкленото дъно на лодката или сте плували в океана върху кон. Цената на удоволствието е 150 долара, но си струва всеки цент!
Лъскав като къс кюмюр черният жребец се врязва в тюркоазената вода. Има нещо почти еротично в коктейла между вибриращ конски гръб (за плуването се язди без седло), искрящите пръски и гъделичкащият таен страх. Разбира се, конете са толкова кротки, че дори и най-непросветният едзач успява да се задържи върху гърбовете им. Бдителни коняри следят дали правилно държите юздите, къде са ви краката, дават съвети или направо се притичат на помощ. Приключението се нарича "Яздене по суша и вода". За първото са задължителни каската и обувките. Което в бахамската жега си е бая предизвикателство. Конят ми се казва Just for me (само за мен - англ.). С непрекъснатия си нежен шепоот в ухото му се опитвам да компенсирам мижавите си ездачески умения. Доброто добиче ме извози из козите пътеки на острова. На сбогуване леко ме гризва по крака. Било знак на благоразположение. За плуването ми се пада враният жребец Speculation (спекулация - англ.). Той се втурва в галоп и сякаш се забавлява, усетил уплахата ми. На дълбокото ме хвърля и аз се кикотя с нотка на истерия, повлечена от юздите като на водни ски. Оказва се трик, предназначен за тръпка на по-куражлиите туристи. Брей! Конярите били и психолози.
Малкo ли(ри)чно отклонение: Старост и болест американец не го лови
Американците са народ от инвалиди и старци! Това е първото, което ти хрумва, когато поемеш на екзотично пътешествие с круизен кораб, надъхан да се забавляваш. Но се оказва, че тъкмо инвалидите и старците са майстори на веселбата. Те преглъщат с наслада всеки свой миг, както се опитва на небцето старо вино.
Вероятно съотношението млади-стари в нашата и американската нация е едно и също. Но гледната ни точка е различна. На 60 българката връзва черна шамия и се втурва да дундурка внуци, да копае в градината и да затваря буркани "за децата". На същата възраст американката обува розови шорти, нахлузва патешко жълта тениска с надпис "Аз съм готина баба, чао внучета" и хуква по круизи. Същото е и с инвалидите. Човекът с недъг у нас е затворник на собственото си битие. Той просто не може да си представи, че ще пътешества до другия край на света, дори да има финансова възможност. "Какво ще си кажат хората - инвалид, пък се влачи по круизи?". Американецът не се притеснява от болестта си. Понякога за него е дори предимство - в самолета първо се качват инвалидните колички, туристическите компании правят намаления на "неравностойните". И няма нищо сензационно в гледката на жилав дядка с кислородна бутилка на гърба и тръбички в носа върху кротък кон на Бахамите.
На круизния кораб Zuiderdam, с който плавах между Форт Лодърдейл, Бахамите, островите АВС (Аруба, Бонеър, Кюрасао), Панамския канал, езерото Гатун и Коста Рика, всички се възхищаваха на дамата с идеално плешива от неотдавна завършила химиотерапия глава, която храбро подпряна на бастун не пропусна нито една екскурзия. Дори иизвъртя няколко валса на дансинга. У нас неременно щеше да се намери все някой да просъска "Къде си ръгнала като си болна, ма?!".
Явно старостта и болестта са въпрос на светоусещане. И на националнен характер.
Вероятно съотношението млади-стари в нашата и американската нация е едно и също. Но гледната ни точка е различна. На 60 българката връзва черна шамия и се втурва да дундурка внуци, да копае в градината и да затваря буркани "за децата". На същата възраст американката обува розови шорти, нахлузва патешко жълта тениска с надпис "Аз съм готина баба, чао внучета" и хуква по круизи. Същото е и с инвалидите. Човекът с недъг у нас е затворник на собственото си битие. Той просто не може да си представи, че ще пътешества до другия край на света, дори да има финансова възможност. "Какво ще си кажат хората - инвалид, пък се влачи по круизи?". Американецът не се притеснява от болестта си. Понякога за него е дори предимство - в самолета първо се качват инвалидните колички, туристическите компании правят намаления на "неравностойните". И няма нищо сензационно в гледката на жилав дядка с кислородна бутилка на гърба и тръбички в носа върху кротък кон на Бахамите.
На круизния кораб Zuiderdam, с който плавах между Форт Лодърдейл, Бахамите, островите АВС (Аруба, Бонеър, Кюрасао), Панамския канал, езерото Гатун и Коста Рика, всички се възхищаваха на дамата с идеално плешива от неотдавна завършила химиотерапия глава, която храбро подпряна на бастун не пропусна нито една екскурзия. Дори иизвъртя няколко валса на дансинга. У нас неременно щеше да се намери все някой да просъска "Къде си ръгнала като си болна, ма?!".
Явно старостта и болестта са въпрос на светоусещане. И на националнен характер.
Островите А,В,С
Островите А, В, С нямат нищо общо с азбучните убийства на Агата Кристи, макар да звучат точно така. Зад „кода им” се крият Аруба, Бонеър и Кюрасао (на испански и английски името се пише със С). Те са част от Холандските Антили, но от 1 януари 1986 г. са с автономен статут. Паричните единици се наричат нидерландски флорин, обаче по-често туристите си ги прибират за сувенир. Разплащателното средство е весдесъщият долар.
Островите А, В, С се саморекламират като данъчен, митнически и природен рай. Но с полупустинната си извън дъждовния сезон природа и вулканично-коралов релеф определено ги друса хипербола в последното. Официалният език е холандски, но населението общува помежду си на папиаменто - мелодична смесица от ямайски, испански, холандски с лек индиански и английски пиперец. Всички острови са на около 60 мили един от друг и близо до крайбрежието на Венецуела.
Островите А, В, С се саморекламират като данъчен, митнически и природен рай. Но с полупустинната си извън дъждовния сезон природа и вулканично-коралов релеф определено ги друса хипербола в последното. Официалният език е холандски, но населението общува помежду си на папиаменто - мелодична смесица от ямайски, испански, холандски с лек индиански и английски пиперец. Всички острови са на около 60 мили един от друг и близо до крайбрежието на Венецуела.
Аруба - малко екзотика, много ПР
Аруба се прочу у нас се покрай отстрела на Поли Пантев и името му стана символ на тучна екзотика. За американците пък островът с площ 193 кв. км. е нещо като филиал на Илиянци. Надъхан е за безмитен алъш-вериш, ниски цени и диаманти на кило. Не знам как вървят диамантите у нас, та нямам база за сравнение, но в прехваления шопинг-рай 26-инчов LCD-телевизор Samsung струваше 635 долара. А далеч не последен модел GSM Blackberry - 940. Проверете в нашите магазини и ще видите где й е по-рай. На почти всички стоки, дори сувенирите с надпис „Аруба”, бяха белязани с етикет Made in China, от кое3то приликата с Илиянци става направо парлива.
Колкото до банките, арубците са прави. В стаичките колкото телефонна кабина, гръмко наречени "Международна карибска банка", да речем, изобщо не питат откъде са куфарите с милиони долари в брой. Просто си прибират 25-процентовата комисионна с усмивка.
А населението от около 100 000 души, струпано главно в градовете и в столицата Оранжестад (кръстена на първия крал Вилем Оранжки) се скъсва да хвали "забележителностите си" - най-високата точка връх Яманота - 188 м, Казибари Рок - нещо катжо морени, една от които наподобява черепа на Кинг Конг и Калифорния Хайлайтс - местния Бевърли Хилс, където богати американци в пенсия са си построили имения и махат от басейните нае туристите с бира в ръка. За забележителности минават още фарът, вятърната мелница от 1804 година, пренесена от Холандия камък по камък през 1960 г. и бучната насред Оранжестад и балсамът от алое вера. Като изключим ситният бял пясък на Палм бийч и чудовищно големите петзвездни хотели, останалите притегателни места са все "музеите на леката промишленост" - моловете. Интересен обект за снимане са труднопреодолимите огради от кактуси. Цената им също боцка – 25 долара за метър.
Българската следа в американския шопинг-рай, където цели магазини с пури примамват с недоказано кубински Коиба и още по-съмнително швейцарски Давидофф, проблясва в Алонсо де Охеда, първият европеец посетил острова през 1499 г. Испанският изследовател според неколцина нашенски доморасли учени преди години се водеше, че зад името му се криело Драган от Охрид.
Бонеър - раят на дайвинга и отсъстващото фламинго
Бонеър или Бонайре, както си го наричат местните, се води най-скъпият от А, В, С островите и е напълно непознат за българите, които не са маниаци на тема гмуркане. Мястото е открито от Америго Веспучи, но много преди него индианците чакетиос са се били нанесли.
Жителите на столицата Кралендайк са по-малко от 2000 и се твърди, че в Бонеър живеят повече бройки фламинго, отколкото хора. Не знам доколко е вярно, но след като бъхтих десетки мили път до соленото езеро Гото лейк да гледам розовите птици, зърнах сал една. Сред останалите забележителности са мангрови горички, каменното образувание "Дяволската уста", селцето Ринкон, където за първи път са акостирали испанските завоеватели, 1000-та стъпала, които вдъщност са 69 (броих ги) и Серу Ларго - най-високият хълм на острова. Става дума за възвишение от около 300 метра, увенчано с параклис по повод Милениума и с нелоша гледка. Иначе мястото се води "раят на водните спортове и уиндсърфинга".
На Бонеър отношението към дивите магарета е като към кучетата у нас. За целия полупустинен извън дъждовния сезон остров, те са 600. Част от хората ги мразят, защото предизвикват пътни иниденти и ги тровят, други пък ги хранят и им организират приюти.
За мен най-притегателен се оказа частният музей на Едуардо. Съпругата му Джени шиела костюмите за карнавала н Бонеър и когато починала той превърнал къщата им в обиталище на парцалени кукли в естествен ръст, нагиздени като за маскарад. Впрочем в двора му срещнах доста повече живи фламинго,отколкото на Гато лейк - цели 6, спасени до едно от човешката жестокост.
Кюрасао!
Името лепне по небцето като сладката, но коварна напитка със същото име. Островът обаче се гордее с най-много исторически паметници на квадратен метър, вкл. и най-старата синагога в тази част на света Микве Емануел Израел. Вместо очакваната екзотика, човек вижда тропически клонинг на Амстердам - парк на кралица Вилхелмина, катедралата Пиетермаай, форт, построен през 1635 г. и пак безмитен шопинг на корем.
Столицата Вилемстад е административен център на Холандските Антили и тук живее губернаторът, проводен от кралица Беатрикс да я представлява. Площта на острова, изграден от коралови рифове, е 444 кв км. Населението - около 140 000 души.
В Панамския канал корабите катерят баир към шлюза
Да прекосиш Панамския канал е прключение като да преминеш Екватора, но много по-зрелищно, защото не само се вижда, ами продължава поне няколко часа.
На круизния кораб Zuiderdam, с който НТ-репортерката плава между Бахамите и Коста Рика и праездипля преживелиците си вече четвърти брой, капитанът събуди всичките 1985 пътника в 5 сутринта. Защото отварянето на шлюза и влизането в Панамския канал си струва недоспиването. А и екипажът бе опънал шатра с чаши горещ шоколад, понички и стотици коктейли мимоза (шампанско и портокалов сок) за знаменателния момент.
Но що за чудо е Панамският канал, който свързва Атлантическия и Тихия океан? Той е дълъг 80 км. От официалното му откриване на 15 август 1914 г. през трите му шлюза са преминали над 942 000 плавателни съда. Чифтове електрически локомотиви (от 4 до 8) и силата на водното налягане издигат кобатине на 26 метра над морското равнище, за да преминат през канала до езерото Гатун, което разделя двата океана и е нещо като "чакалня" за плавателните съдове. Около 197 милиона литра прясна вода се използват при всяко тяхно преминаване през шлюзовете като двигателна сила. Шлюзовете са три - Гатун, Мирафлорес и Мигел. 10 държави "държат" каргото преминаващо през Панамския канал - САЩ, Китай, Япония, Чили, Южна Корея, Еквадор, Перу, Мексико, Колумбия, Канада.
Панамците съзнават, че каналът за тях значи живот. А е можело изобщо да не извадят този късмет. Никарагуа водела с много точки пред Панама в състезанието за пряк път между двата океана. Пък и конкуренцията си имала естествени езера, а не изкуствено прокопаното с много усилия Гатун лейк. Но ден преди гласуването в американския сенат някой изпратил на всички парламентаристи пощенска картичка с марка, на която се виждали... вулканите в Никарагуа. М каналът се оказал в Панама. А Гатун е най-голямото изкуствено езеро в света.
Изгревът над тропическата гора е по-красив от всички пощенски картички взети заедно. Лоцманските катери порят водата пред 82 000-тонния круизър. В далечината се вижда шлюзът. Гигантски високотехнологични порти, които могат да отключат ада, ако не се управляват правилно. Корабът навлиза бавно и внимателно в тясното пространство, а отегчени машинисти поемат дебелите колкото човешка ръка метални въжета, за да ги закачат за локомотивите. В нашия случай - по четири от всяка страна. Причудливо е усещането за кораб, който върви... по баир. Но си е така! Водата от бавно отварящия се шлюз го повдига, локомотивите го изтеглят и заедно със слънцето металното чудовище се озовава в езерото Гатун.
Тук могат да слизат единствено пасажерите, които отиват да карат кану с индианците от племето ембера или да изследват флората и фауната на защитената еко-територия. Останалите - се забавляват на кораба и чакат да акостира в Кристобал. Градът е разположен на двата бряга на канала. Другата му част се нарича Колон и е кръстен на Христофор Колмб (Кристобал Колон е произношението на испански).
Дори да сте пропуснали екскурзията до индианците ембера в националния парк Чагрес, пак ще се запознаете с тяхната несвенлива голота. Дребни и трътлести, целите в татуировки с боя от дървото ягуа, със символична препаска около кръста почти цялото племе се изсипва на пристанището да върти алъш-вериш със съдини и вази, плетени от жилави треви, пера с изрисувани върху тях миниатюри или фигурки на животни, издялкани от местно дърво с естествено преливащи цветове.
Иначе пътуването по Чагрес ривър си е направо връщане назад във времето поне с 600 години.
А ако останете в Кристобал - той е просто възкирливо градче, претрупано с плакати за предстоящите избори. камарите със смет толкова потресли простодушна американка, че попитала капитана на кораба защо не изпрати част от персонала да поразчисти.
В този ред на бъзици е редно да цитирам и други реплики-шедьоври: «Водата в тоалетната солена ли е или сладка? Къде отива да спи персонала?» и прочие американски умности.
На круизния кораб Zuiderdam, с който НТ-репортерката плава между Бахамите и Коста Рика и праездипля преживелиците си вече четвърти брой, капитанът събуди всичките 1985 пътника в 5 сутринта. Защото отварянето на шлюза и влизането в Панамския канал си струва недоспиването. А и екипажът бе опънал шатра с чаши горещ шоколад, понички и стотици коктейли мимоза (шампанско и портокалов сок) за знаменателния момент.
Но що за чудо е Панамският канал, който свързва Атлантическия и Тихия океан? Той е дълъг 80 км. От официалното му откриване на 15 август 1914 г. през трите му шлюза са преминали над 942 000 плавателни съда. Чифтове електрически локомотиви (от 4 до 8) и силата на водното налягане издигат кобатине на 26 метра над морското равнище, за да преминат през канала до езерото Гатун, което разделя двата океана и е нещо като "чакалня" за плавателните съдове. Около 197 милиона литра прясна вода се използват при всяко тяхно преминаване през шлюзовете като двигателна сила. Шлюзовете са три - Гатун, Мирафлорес и Мигел. 10 държави "държат" каргото преминаващо през Панамския канал - САЩ, Китай, Япония, Чили, Южна Корея, Еквадор, Перу, Мексико, Колумбия, Канада.
Панамците съзнават, че каналът за тях значи живот. А е можело изобщо да не извадят този късмет. Никарагуа водела с много точки пред Панама в състезанието за пряк път между двата океана. Пък и конкуренцията си имала естествени езера, а не изкуствено прокопаното с много усилия Гатун лейк. Но ден преди гласуването в американския сенат някой изпратил на всички парламентаристи пощенска картичка с марка, на която се виждали... вулканите в Никарагуа. М каналът се оказал в Панама. А Гатун е най-голямото изкуствено езеро в света.
Изгревът над тропическата гора е по-красив от всички пощенски картички взети заедно. Лоцманските катери порят водата пред 82 000-тонния круизър. В далечината се вижда шлюзът. Гигантски високотехнологични порти, които могат да отключат ада, ако не се управляват правилно. Корабът навлиза бавно и внимателно в тясното пространство, а отегчени машинисти поемат дебелите колкото човешка ръка метални въжета, за да ги закачат за локомотивите. В нашия случай - по четири от всяка страна. Причудливо е усещането за кораб, който върви... по баир. Но си е така! Водата от бавно отварящия се шлюз го повдига, локомотивите го изтеглят и заедно със слънцето металното чудовище се озовава в езерото Гатун.
Тук могат да слизат единствено пасажерите, които отиват да карат кану с индианците от племето ембера или да изследват флората и фауната на защитената еко-територия. Останалите - се забавляват на кораба и чакат да акостира в Кристобал. Градът е разположен на двата бряга на канала. Другата му част се нарича Колон и е кръстен на Христофор Колмб (Кристобал Колон е произношението на испански).
Дори да сте пропуснали екскурзията до индианците ембера в националния парк Чагрес, пак ще се запознаете с тяхната несвенлива голота. Дребни и трътлести, целите в татуировки с боя от дървото ягуа, със символична препаска около кръста почти цялото племе се изсипва на пристанището да върти алъш-вериш със съдини и вази, плетени от жилави треви, пера с изрисувани върху тях миниатюри или фигурки на животни, издялкани от местно дърво с естествено преливащи цветове.
Иначе пътуването по Чагрес ривър си е направо връщане назад във времето поне с 600 години.
А ако останете в Кристобал - той е просто възкирливо градче, претрупано с плакати за предстоящите избори. камарите със смет толкова потресли простодушна американка, че попитала капитана на кораба защо не изпрати част от персонала да поразчисти.
В този ред на бъзици е редно да цитирам и други реплики-шедьоври: «Водата в тоалетната солена ли е или сладка? Къде отива да спи персонала?» и прочие американски умности.
Маймуни "на щат" в езерото Гатун
Двойнствена е природата на езерото Гатун като чакалня за огромни търговски кораби и танкери и защитен природен резерват! Девствените острови с тропическа гора и увиснали като гроздове по клоните ленивци и шебеци странно се редуват с плаващите хладилници с размерите на планината Витоша и хищните драги, които копаят, за да направят езерото по-удобно за дълбоко газещите кораби.
Птичи гнезда, дълги като причудливи кратуни превръщат дъждовната гора в коледна елха. По пясъчните ивици се припичат презрителни игуани. Тукани с нереалистично пъстри и големи човки подскачат редом с папагали по клоните. Снимаме застинали като скулптурна група 5 костенурки. Очевидно маймуните тук са зачислени "на котлова" храна към туристите. гидът раздава фъстъци и гроздови зърна, спира лодката под буен гъсталак и издава крякащ звук. Стадо капуцини недоверчиво се насочва към протегнатите с лакомства ръце. Старейшината се престрашава, грабва фъстък и се мята върху покрива на лодката да си го хапне сладко-сладко, с което прави скомина на останалите. Лакомията надделява над страха. Мармозетките, макар и по-дребнички са по-куражлии и възъприемат шепите на туристите като шведска маса.
И не се знае кой е по-голям шебек - онези дето люпят фъстъците или другите, които щракат с фотоапарати като обезумели.
Насред езерото се полюшва плаващ ресторант. Менюто е панамска смес между индиански грудки и "колонизаторски" парчета месо, но то изобщо не е смисълът на посещението. Защото в ресторанта има мини-зоопарк. След като са заситили стомасите, туристите започват да хранят ненаситните си камери със снимки: прегърнали кротка боа, целунали малък кайман, погалили игуана... Единствено при груповото галене на лемурчето Бу светкавиците трябва да бъдат изключени. Кръглоокото сладурче е нощно животно и може да се стресне.
Коста Рика - Швейцария на Централна Америка
Наричат Коста Рика Швейцария на Центпална Америка, а населението й се гордее, че има повече учители отколкото полицаи, държанвата не разполага с армия и неграмотните са едва 10 на сто. За капак медицинстоко обслужване и образованието са безплатни, а основното училище - задължително. Коста Рика е прочута не само с ароматното си кафе, но и с природните си резервати, убийствено копринените плажове и луксозни курорти
Пуерто Лимон е последното пристанище от круизния маршрут на НТ-репортерката, за който разказваме пети пореден брой. Девизът тук е Pura Vida (исп.), което ще рече непордправен, чист живот. И той наистина е такъв!
Населението от 170 000 души за цялата провинция Лимон е привлекателен коктейл от ямайци, заварени от конкистадорите индианци и испанци. Все повече се множат европейците и американците, помамени от лежерния ритъм, възъможността срещу 500 долара на месец да наемеш къща с иконом и готвач и гореспоменатият Pura Vida.
Центърът на Пуерто Лимон е кирливичък като индийски мегаполис, но в богатите му предградия в тропическата растителност определено са се заселили 115-те вида птици, които сладкопойно ги огласят. Испански кедър, див тамаринд, мангро, тик хвърлят тучни сенки край плажа Плая Бонита. Реверанс към индианските предци е паметникът на непокорен вожд пред кметството. А около него са строени като по конец палмите в парка Варгас, където заварваме... бяла ослица и куп ученици, маскирани като жители на Йерусалим, които разиграват влизането на Христос по сценарий от Библията.
Бананите зреят повити в пелени
Откъде идват бананите? У нас - от супермаркета. Там те попадат от гигантските контейнери на търговските кораби, но първоизточникът им е бананова плантация като Дел Мондо край Пуерто Лимон в Коста Рика.
Оказва се, че всеки грозд от сладкия плод зрее в пелена от найлон. За да не го нападнат инсектите. Дърветата дават по 4 реколти годишно, защото бананите са готови за бране след 120, дървото се отсича, а до него, от същия корен вече е израснало следващото. Овошките са посадени "по конец", а между тях в равни карета са прокопани вади за напояване. Цветът на банана също е причудлив - огромно образувание, прилично на хибрид между цвекло и граната, в което личи коронка от смешни стърчилки, бъдещите плодове.
Яки мъжаги отсичат с премерено движение цял клон, заедно с пелената и го закачат на кука като прасе в кланица. Гроздовете се кандилкат на куките в поточната линия, докато момчета с рибарски ботуши и гумени престилки ги "обстрелват" с мощни водни струи. "За да изпаднат паяците", делово обясняват още по-грамадни мъжаги, които с няколко отработени движения превръщат гроздовете в гола пръчка и мятат клончетата въззелени банани в големи колкото язовир вани с вода. От там е просто: изцеждане, потапяне в найлон, кашон и камион. Към супермаркета. Хватката е да го обереш в точния момент, за да узрее чак след като попътува по море до Европа или САЩ.
Оказва се, че бананите далеч не са само един "модел", различават се и на цвят. Има дори червени! Малките колкото детско пишле са най-сладки. Специален сорт се превръща в бананова каша. От друг пък се прави чипс... Времената на "Чичо Томовата колиба" явно са безвъзвратно отминали. Първо: повечето работници в плантацията са бели и второ: къщичките за семействата им са съвсем прилични едноетажни бунгала с градинки отпред.
Който не си пада по фрукти, обхожда Чинекита, старата част на Пуерто Лимон, диви се на смешните животинки, които по цял ден висят на един клон в резервата за ленивци или плава по Тортугеро канал (наречен Амазония на Коста Рика) с надеждата да зърне костенурка или поне игуана.
По обратния път круизният кораб минава покрай бреговете на Хондурас и Куба, но без да се отбива. Така че тямошната екзотика остава за някой следващ път.
Оказва се, че всеки грозд от сладкия плод зрее в пелена от найлон. За да не го нападнат инсектите. Дърветата дават по 4 реколти годишно, защото бананите са готови за бране след 120, дървото се отсича, а до него, от същия корен вече е израснало следващото. Овошките са посадени "по конец", а между тях в равни карета са прокопани вади за напояване. Цветът на банана също е причудлив - огромно образувание, прилично на хибрид между цвекло и граната, в което личи коронка от смешни стърчилки, бъдещите плодове.
Яки мъжаги отсичат с премерено движение цял клон, заедно с пелената и го закачат на кука като прасе в кланица. Гроздовете се кандилкат на куките в поточната линия, докато момчета с рибарски ботуши и гумени престилки ги "обстрелват" с мощни водни струи. "За да изпаднат паяците", делово обясняват още по-грамадни мъжаги, които с няколко отработени движения превръщат гроздовете в гола пръчка и мятат клончетата въззелени банани в големи колкото язовир вани с вода. От там е просто: изцеждане, потапяне в найлон, кашон и камион. Към супермаркета. Хватката е да го обереш в точния момент, за да узрее чак след като попътува по море до Европа или САЩ.
Оказва се, че бананите далеч не са само един "модел", различават се и на цвят. Има дори червени! Малките колкото детско пишле са най-сладки. Специален сорт се превръща в бананова каша. От друг пък се прави чипс... Времената на "Чичо Томовата колиба" явно са безвъзвратно отминали. Първо: повечето работници в плантацията са бели и второ: къщичките за семействата им са съвсем прилични едноетажни бунгала с градинки отпред.
Който не си пада по фрукти, обхожда Чинекита, старата част на Пуерто Лимон, диви се на смешните животинки, които по цял ден висят на един клон в резервата за ленивци или плава по Тортугеро канал (наречен Амазония на Коста Рика) с надеждата да зърне костенурка или поне игуана.
По обратния път круизният кораб минава покрай бреговете на Хондурас и Куба, но без да се отбива. Така че тямошната екзотика остава за някой следващ път.
