Явор Милушев влезе в 2019-та година с автобиографична книга - АПОКРИФ ЗА ВОАЯЖА НА ЕДНА ОВЦА ОТ СТАДОТО НА ПАСТИРА

Големият български артист и общественик, Явор Милушев изиграл Яворов се завръща в публичното пространство с историческа книга наситена с биографични елементи. „Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира“ безспорно има автобиографична основа, но не е традиционната автобиография на един толкова щастливо осъществен не само в артистичната си професия наш съвременник. Няма да намерим тук последователно, хронологически разгърнат автобиографичен разказ – от ученическите години, към трудния или внезапен професионален избор до зрялата възраст на равносметката. Авторът е избрал съвсем различен подход.

Официалното представяне на автобиографичната книга на Явор Милушев „Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира“   ще се състои на 21.01 /понеделник/ от 18,30 ч. в Клуб 1, НДК.  Специално участие ще вземат проф. Михаил Неделчев, доц. д-р Веселин Методиев, Явор Милушев и Георги Тошев.

Един интелектуалец представя своята версия за нашето минало, за големите събития на евроатлантическата история, за поуките от великото белетристично наследство – българско и европейско, създава богата на факти сцена, където отправя свои послания към съвременните българи. Панорамата наистина впечатлява. –  Доц. д-р Веселин Методиев

Всеизвестен и талантлив творец, проникновено възпроизвел ярки образи в българския театър и кино, но също писател, активен общественик и парламентарист. – Проф. д-р Андрей Пантев

Чаровен и талантлив актьор, който донесе финес, благородство и европейски маниер в българското кино. Заниманията му като писател и човек в политиката затвърдиха впечатлението, че той не само на екрана представя интелектуалното начало, но и го внася в живота. – Пламен Масларов, режисьор

С цялото разгръщащо се като пълноводна река повествование, виртуозно ползващ изразните си средства, авторът гради и свързва в единен поток спомени, родови предания, геополитически обобщения, размисли за националната съдба, паралелни разкази на общобългарската и евроатлантическата политическа история и на цивилизационните процеси от последните няколко века. Една книга призив да мислим и съпреживяваме света в цялата му пълнота и богатство. – Проф. д-р Михаил Неделчев

***

Любознателният читател на „Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира“ трябва веднага да бъде предупреден: книгата на големия актьор и общественик Явор Милушев безспорно има автобиографична основа, но не е традиционната автобиография на един толкова щастливо осъществен не само в артистичната си професия наш съвременник. Няма да намерим тук последователно, хронологически разгърнат автобиографичен разказ – от ученическите години, към трудния или внезапен професионален избор до зрялата възраст на равносметката. Авторът е избрал съвсем различен подход.

Есето „Тихо, българският народ спи!“ е писателски дебют на Явор Милушев, за което получава поздравления от Йордан Радичков, а послесловът на първата му книга „42 – 23“ е от Ивайло Петров. Като популярен артист гостува в телевизионни и радиопрограми, има публикации в периодичния печат и специализирани издания. Работата му е отразявана в статии, портрети и интервюта в български и чуждестранни медии от Франция, Гърция, Кипър, Германия, Чехия, Словакия, Русия, Англия, Италия, Армения и др. Като парламентарист и заместник-министър на културата участва във форуми на високо равнище в ЕС, ЮНЕСКО, ЮНКТАД и ООН. Осъществявал е благотворителни инициативи за опазване на културно-историческото наследство, включително за съхраняване на оригинала на Паисиевата „История славяноболгарская“.

Явор Милушев (р. 1948) е български актьор, известен с многобройните си роли в театъра, киното и телевизията. Следвал е в специалността „Радио-филм-телевизя“ в Прага, но завършва Академията за театрално и филмово изкуство в София и специализира в Лондон. Играл е на сцените на Драматичен театър „Н.О. Масалитинов“ в Пловдив, Драматичен театър „Сълза и смях“, Театър 199, Малък градски театър „Зад канала“ в София.

***

Много исках Явор Милушев да напише книга за пътя.

Неговият. На семейството му.

Извървеният през последните години.

Настоявах да сподели срещите си с личности, които движат света.

Да ни направи съпричастни на събития, които променят хода на историята.

Явор е разказвач, който обичам да слушам.

При него историите имат дълбочина. И фактология.

Но притежават и почти забравения или забранен днес анализ на случки, факти, дела и документи.

Апокрифната му книга съдържа познание за човека.

Написана е с любов и вяра, че историята има своя логика. И животът под­режда.

„Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира“ отдава значе­ние на заслужилите.

Безпогрешно отпраща на бунището статистите – политически и артис­тични.

Авторът вярва в силата на духа и отсява важното от дребнотемието. Помни.

Във време на безпаметност да си спомняш е проклятие.

Да подредиш фактите е мисия. Да анализираш е табу.

Ценността на тази книга е в споделянето.

В преживяването, а не в отразяването на действителността.

Явор притежава стил на писател, който се допитва до историята.

Той безпогрешно свързва миналото с настоящето. Отправя поглед към бъ­дещето.

Езикът му е увлекателен и провокативен. Понякога суров, но честен.

Харесвам неговата прямост. Болезненият му стремеж към истина.

В тази книга Явор Милушев се изкушава от политически събития.

Познава ги, допълва ги със свои разсъждения, подрежда пъзела на времето.

Книгата е пътуване през епохи и граници.

Автобиография и … не съвсем.

Личен портрет.

Смисъл.

Пространство, в което да се намерим.

Георги Тошев

***

Френската гимназия построиха на мястото, където започнах образованието си в старото училище „Неофит Рилски“.Като минавам покрай нея, изплуват незнайно отде стиховете на Ламартин за езерото: „И тъй, от бряг на бряг отнасяни, ласкани, на тая вечна нощ в света неочертан ще можем ли веднъж да хвърлим котва, спрени в живота океан.“Там упражнявам правото си на глас. Пред секцията пак умислени хора, някой пак казва:дотука бяха, друг: ще видим тая работа. Нахмуренизастъпници на партии пак преценяват кой за кого. Гласоподаватели пак излизат отървали се от бреме и поемат в ежедневието, ей тъй, от бряг на бряг отнасяни.

Първолаците от „Неофит Рилски“ се събираме благодарение на съученика ни Огнян Марашлиев. По идея на Богдан Глишев, чудесен артист, патриот и преводач, на 24 май пяхме „Върви, народе възродени“ пред „Света София“. После с Теодорка Младенова, историк, и Тин Чипев, от книжарската династия, ни разказаха, че когато подготвяли строежа на гимназията, изхвърляли архива на старото ни училище и чистачка тъпчела портрета на фашисткия цар Симеончо. То цар Борис ІІІ нямал нищо общо с фашизма, камо ли невръстният му наследник. Като ученичка и на нея вдигнали бележките по повод неговото раждане. Дошло ново време и чистачката тъпчела върху портрета на Симеончо. Чистачката си останала чистачка, но с положение.На изборите в коридора на Френска гимназия прокънтя глас, съкварталец искаше да го чуем, дереджето ни било такова заради царя. Беше се преориентирал и преминал на страната на бившия царски бодигард. А навремето недоволна от дереджето чистачка се ориентирала и искала да видят как тъпче портрета на невръстния цар Симеон.

Надали някой би могъл да предположи, че в началото на прехода обръщението господин Борисов беше към царя, а не към неговия бодигард, който вече е повече цар, отколкото самият цар. Царят е роден да управлява и като такъв не е загърбвал своя първообраз, но като личност съчетава различни функции и едно е почит към цар, друго е уважение към премиер, отделно нещо е лоялност към лидер на партия. Бившият бодигард на царя създаде партия по царски тертип, за разлика от него царят не владееше хората си, иначе като него изискваше лоялност, но за разлика от него вярваше в нея, а той иска с послушание да го възнасят. ШерлокХолмс разгадава загадки, като разсъждава върху хипотези. Разсъжденията на Уотсън са върху информация и неминуемо стига до извода, че заключенията му не фелят пред тези на Холмс. Индуктивният метод на Уотсън и дедуктивният на Холмс са различни мисловни системи и впечатленият Уотсън има поддържаща роля на вярващ във впечатляващия Холмс. Партиите се превърнаха в клише на подобен тип отношения, които легализират култа към обекта на вярата. Верига от нискостоящи Уотсънчета приели зависимостта си от всяко по-високо стоящото Холмсче. Малки матрьошки в капана на голямата матрьошка на Холмс. Така е по света, при нас веднъж цар, после неговият бодигард, а ние – от бряг на бряг отнасяни.

Като слиза на френския бряг, Наполеон късал виолетки и легнал да поспи под маслиновите дървета, така в „Задгробни мемоари“ Шатобриян описва началото на стоте дни на Наполеон. Когато стъпва на брега, в парижката преса пишело - чудовището се завръща, като стигнал половината път - генералът напредва, когато влязъл в столицата - императорът се завърна. Така писа нашата преса и за царя, и за неговия бодигард. Останалото постигнаха, както е по света, с партия, а те като матрьошки. 

От съпоставката между двамата е видно, че вторият по-здраво държи юздите на своите докторуотсънчета и тяхното belcanto му поддържа имиджа. С непоклатим имидж се ползва единствено Конан-ДойловиятХолмс. Да бъдеш Наполеон не е лесна работа, тази задача била по силите само на един човек, а наполеоновците и кралимарковците са от папиемаше с генномодифициран организъм.

До идването на царя никой не говореше за харизма на партийните лидери. Изведнъж в неговата харизма се търсеше обяснение за всичко. Обсъжданията се пързаляха между крайности и заключения като от последна инстанция. Необективен подход, като имаме предвид, че издигаме на държавни постове парвенюта с очевидна липса на качества, без при това да споменаваме, че става въпрос за политическо продуктово позициониране.

Както и да го наричаме – Симеончо, цар Симеон, Симеон Сакскобургготски, той е неделимо свързан с нашата история. Неговото пряко и активно участие в политическия живот на страната беше и е необходимо. Без него политическото уравнение щеше да бъде много по-сложно и трудно за решаване и щеше да се осакати общественото ни развитие. Ако изключим от съзнанието си, която и да е личност, от който и да е период, историческото ни русло би изглеждало като дере, а у нас деретата са причина за наводнения и обявяваме бедствено положение. Хората правят пълноводието на историческото развитие. Ако гледаме на Симеон, както гледаме Аватар през смартфон, нищо няма да разберем. Царят е един от нас, историческите дадености са достатъчни да го приемаме като такъв. Ще се намери ли днес политическа фигура, която да предотврати чужди апетити, претенции и попълзновения към нашата история, култура, език и земя, както стори цар Борис ІІІ, веднъж, като влиза в съюз с германците не допусна да бъдем окупирани от тях,после при промяната на хода на войната отказва да удовлетвори искането на Хитлер да изпрати на гибел армията, а в същото време търси начини за съюзяване с англичаните, с което да предотврати желанието на Чърчил да ни затрие. Причината за смъртта му е повече от съмнителна, но от нея се възползват всички от антихитлеровата коалиция. Нима постоянното натякване за царските имоти не е, за да прикрие прочутите заменки за жълти стотинки и още по-големи други далавери. При срещите ни във Врана седяхме на мебелите, на които е седял в скута на своите родители цар Борис ІІІ и царица Йоанна, след петдесетгодишно изгнание той се беше върнал у дома, като и в Царска Бистрица. Ако за срамотите го прогонят, като му отнемат имотите, държавата няма да ги превърне в музеи – места, в които се е творила история. От офшорните зони дебнат много пари, и в тях ще се разхожда по царски някой от задкулисието – наше или чуждо. Освен това целта е да се създаде отрицателно отношение изобщо към реституцията. Това личи от отношението към наследниците на старата буржоазия, различно от снизходителната щедрост към партийни номенклатури, олигарси и наследници на социализма. От законите, касаещи собствеността,  повече се възползват лакомите за грабеж, отколкото собствениците. Кривокрацията стъпва накриво и грабливи птици бетер царе опоскаха всичко, от столицата през планините та до морския бряг, а като се имаш за цар, как да приемеш, че царят е един от нас. Не за плуралистична пъстрота на парламентарната ни република беше и е необходимо участието на царя в политическия живот, без него в многовековната ни историческа летопис ще има бели страници, а на куци крак куцокрацията твори инвалидна история.

***

Едно европейско изследване показва, че сме най-нещастните в евросъюза. Еврика,еврика!Еврипид е казал, че на земята щастливи хора няма, има успяващи, но не щастливи хора. Вместо да питат дали сме щастливи, да питат защо не сме успяващи. Учените казват повече секс, повече мозъчни клетки. В челните места сме като най-умни, ежедневно си увеличаваме мозъчните клетки, а ни слагат в последните места по мъжката потентност. Хем сме най-умни, хем нашите мъже най-зле с ерекцията. Преди гларуси по плажовете без много церемонии показваха нагледно на слънчасали чуждестранни красавици що значи „те ти булка Спасов ден“. Сега какъв ти Спасов ден пред пенсионерки и пияни-заляни мадами, те за нищо не стават, ние сме били зле с ерекцията, ама сме умни. Друго изследване ни сочи като най-големи песимисти. Това може да го обжалваме, аха се вдигне джакпотът и се юрват да попълват фишове, което си е чиста проба крайно необоснован оптимизъм. И капчица съмнение обаче не може да има в класацията, че сме най-бързо застаряваща, сиреч умираща нация, но водим по липса на тревога от това. Не се роим, вижда се и на селския мегдан, и по столичните тротоари. Отиде си някой, пожелаваме му да почива в мир, ама горе мирът е сигурен, тук липсва и на гурбет търсят нов Ханаан. Просто да им е на дето ги няма и Аллах разолсундето помага на дето ги има.Не сме били чак толкоз вярващи, ама в кой Бог да вярваме, като нашичкият кат Син Божи. За рай не щем и да помислим, докараха ни и в ада да не вярваме. Страшен съд ли, при тая съдебна система никакво доверие в него. Вярваме във възмездието и чакаме Видов ден. Мина времето на онуй питане защо в пъкъла нашият дявол престана да си изпълнява задълженията. Ако преди мързелувал, вече се превърна в закоравял лентяй. Мама му стара, ние сме се били дърпали в кипящия над пъкления огън казан, а не виждат как тука, тука разни юродчета ни тъпчат в него като в маршрутка. Но тяхното било съпортване, да сме заедно щото съединението правело силата, ама пред избори, а в ежедневието – дрън, дрън ярина, сиреч бла, бла.

Ама дяволът с какво поддържа пъкъла, с твърдо гориво го поддържа, там харчлъкът на O₂ е най-голям и най-много CO₂ бълва. От филмите и на децата е ясно, че драконът с голямата си паст вдишва O₂ много повече от нас и в отмяна през ноздрите CO₂ бълва и дишаме смог. Сатаната нали е изкусител, занимава се с лобизъм, кой да произвежда горивна енергия и кой негоривна. Мефистофел другарува с Фауст да слуша вътрешния му глас. Той искал знание, а Мефисто му казал, че не знанието, а информацията дава власт. Човекът тегли екологични и ресурсни кредити и не ги връща, с масова сеч и вредните газове върши голямото зло за фотосинтезата. Сеч, горолом, тананикаме, че гората миришела на младост, но в оплешивяла от тоя ветровал гора ще чуем как шумят шумите и буките като цъфнат налъмите. Само растенията в политическите оранжерии са без хлорофил, сапрофити, пият сок от чужди корени, ама да ги пиндариме като манна небесна, инак ще ни обявят за козокраки дяволи. Слез Боже, та гледай, водители на полковете на тъмните сили са душевадци и се пишат за архангели, дето били действали с твоя помощ и от твое име.

Дяволът до нашия пъклен казан лентяйства, защото и в ада вършат всичко, както в поднебесния свят. Единственото правило, което спазват, е да не спазват правила и това го правят от силна воля за оправия. Въпросът за мързела на нашия дявол не е актуален. Налице е световна нихилизация на пъкъла. А нашият пъклен ред и адска дисциплина отидоха на кино в мига, когато в ада постъпил вторият нашенец, командировали го щот и за посланик не става или щот хвърлил око на техните суджуци и канали. Топят ни за курбан, подаде се грамотна глава, а тоя ми ти филистер: ти къде, и айде без шнорхел в клокочещия казан. А горе, при липсата на въодушевена мисъл за народа не казват, че народното събрание гласувало нещо, а пленарната зала, и гласуват като неодушевени предмети. Само в пъкъла се грижат за общото благо и не било казан, а джакузи, да се плацикаме и те ти свобода, те ти равенство, те ти и братство, ако щеш.

Liberté, égalité, fraternité. Хубаво звучи. Ама на френски. При тях е един за всички и всички за един, а при нас, един пред всички и всички зад един. Инак сме франкофонска държава, ама произнесе ли някой за свободата, за смях ще стане преди да е изрекъл за равенството, а братството, ако не е джендър не го разбирали. Духовни водачи осмислят влечението към свобода, лидери я ограничават и тя остава извън параметрите на принудителните ограничения. Когато пътят минава през оправдания, свободата е недостижима цел, а властовите и поетичните представи за нея са безскрупулно различни. Джон Ленън говори за freedom и само неизлечим параноик може да мисли, че който пее „givepeace a chance“ е комунист, а той имаше imagin. Примерите в наследство са нашият sunshin, от тях иде светлината, която осветява отговорите на ежедневните ни въпроси. Само ние казваме на слънцето Райко, идва от рай, а рай и рой са думи побратими, Райко свети, пчелите се роят и повече мед дават. Докато поговорката, че Райко ще изгрее и на нашата улица е закана, Letthesunshine е лозунг без смисъл. Без in към sunshin-а Райко не свети във всеки и няма как да осветяваме нещата за другите.

Ако приспим imagin-а няма шанс и ще гоним зайци в морето. Представяме си свободата като разгърдена мадама, ама тя от пехливански прегръдки не се впечатлява и отлита за където се чувства разбрана. Разбираемо е защо ни подминавала, но е неоправдано, че и днес не сме нейна дестинация. Политиката може да бъде най-прекия път за решаване на проблемите, а я превърнаха в най-прекия провайдер на лъжата. Когато демокрация и клептокрация са синоними, някой реже лентичка: пристигнахме. Свободата отвъд, вътре миткаме по ескалаторите на моловете да си плакнем очите. Няма ескалатор към благополучието и само търсещият ще открие верен път. Апропо, „Еврика“ не е име мол, а радостен вик на един гол човек пред опулените очи на ежедневието.