Виена, но с Клинтън и Чери Блеър
Това ми пътуване до Виена трая само 24 часа, но това беше най-плътният и смислен ден в журналистическия ми живот. Защото общувах неформално и отблизо с толкова много световни политически лидери, че чак получих световъртеж.
И го дължа на бившия държавен глава Петър Стоянов. Използвам това словосъчетание, защото, както е знайно, бивш президент и бивш негър няма. Впрочем, като се замисля за Майкъл Джексън, негърът някак си отпада от фразата...
Та! Петър Стоянов откри тържествено във Виена фондацията си „Център за глобален диалог и сътрудничество”, а списъкът на гостите започваше с Бил Клинтън, Чери Блеър и генерал Уесли Кларк, бившия главнокомандващ силите на НАТО в Европа, и свършваше с „по-дребни” особи като Бакир Изетбегович, принцеса на Оман, представители на саудитското кралско семейство, президента на Роснефт, политически светила от Югоизточна Европа, банкери... И Анджелина Джоли бе обещала да дойде, но в последния момент я извикаха за рекламно представяне на филма й в САЩ.
Представете си целия този елит свободно разхождащ се из прочутия виенски „Курсалон” – сецесионово бижу насред централния парк, точно зад статуята на Йохан Щраус. Организацията е перфектна и граничи с военна операция – обядът и вечерята са в същата сграда, отделена е нарочна зала за приятни разговори на кафе и бисквитки с яркосини орхидеи по масите, орда доброволки начело с дъщерята на Петър Стоянов, Фани, сменят чуждите езици в зависимост от госта, тичат с папки под мишница и се чувстват част от нещо важно. За журналистите е отделена зала за интервюта и компютър с интернет да изпращат дописките си. Както казах на организатора на целия този разкош, генералния секретар на фондацията Стамен Станчев: „Положението ви е много тежко. Така високо вдигнахте летвата при тази първа среща, че ще ви е много трудно да се надскочите при следващата”, а той отговори, че е подходил към събитието не като към политическа, а като към бизнес-среща и затова се е получило.
На журналистите бе абсолютно забранено да снимат Бил Клинтън, докато произнасяше речта си в залата, да задават въпроси и да го записват. Естествено всички извадихме телефоните си и речта му бе „прибрана в историята”. Но от пиар агенцията на фондацията му „Клинтън глобъл инишитив” (Петър Стоянов е в борда на директорите) бяха категорични, че няма да прави лични изявления. Нормално! Като се има предвид, че Клинтън произнася реч за 25 000 долара, и то, ако реши, че си струва. Е, все пак си откраднах снимка и той ми стисна ръката на излизане. А като бонус получих и книгата му с автограф. Това с ръкостискането ми се получи само защото се оказах единствената жена сред гмежта от политически муцуни, които искаха да се съприкосноват с него. Човекът видя едно усмихнато лице от дамския пол и се завтече да се ръкува. Знаем си му нрава.
„За първи път се почувствах горд, че съм българин, когато видях нашия президент и американския да си говорят като стари приятели, небрежно кръстосали крака.” Тази реплика на един от присъстващите при речта на Бил Клинтън най-синтезирано илюстрира случилото се във Виена. Всъщност бившият ни държавен глава се прояви като говорител на цялата зала, изпълнена до краен предел с лидери от Югоизточна Европа, световни държавници и потенциални инвеститори от най-богатите страни. Петър Стоянов зададе на Клинтън подбор от най-задълбочените им въпроси. Т.е. оказа се нещо като тамада на политическия купон или казано посъвременному - „модератор”.
42-рият президент на САЩ затвърди репутацията си на увличащ оратор, като обагри речта си с притча за Нелсън Мандела: „Когато го попитах: „Нима не мразеше тези, които те бяха затворили за 27 години?”, той ми отговори: „Разбира се, че ги мразех. Та те ме лишиха от свобода за десетилетия, не ми позволиха да видя как растат децата ми, съсипаха брака ми. Но докато стигна до колата, излизайки от затвора, вече бях решил, че, ако продължавам да ги мразя, никога няма да бъда свободен”.
Клинтън започна речта си с похвали за „стария ми приятел Петър Стоянов, чиято великолепна инициатива за развитие на Западните Балкани не мога да не подкрепя”. Американският президент се разходи из всички общочовешки проблеми - от глобалното затопляне и опазването на Амазонската джунгла до влиянието на новите технологии върху революциите в Северна Африка. Не без чувство за хумор той спомена и човешкия геном. „Според последните открития ние сме 99,5% еднакви. Но употребяваме 99,5% от времето си да се тревожим за онези 0,5%, които ни отличават един от друг. Не можеш да споделяш бъдещето, ако си обсебен от миналото” каза още Клинтън и добави, че прозрачността в политиката и бизнеса намалява корупцията.
"Ако се вярва на жена ми и дъщеря ми, аз съм неандерталец", допълни той и отново присъстващите избухнаха в смях. Клинтън говори по много въпроси - от младежите в Тунис и Египет, сдружили се по интернет и направили революцията, през опазването на Амазонската джунгла чрез производство на биогорива, до това, че всеки американец е дал средно по 57 долара в помощ на Индонезия за опустошителното цунами през 2004 г. Парите бяха събрани чрез фондацията на Клинтън.
Американският президент бе видимо отслабнал, но в отлична форма, и типично по каубойски отпиваше вода направо от бутилката въпреки поставената чаша. Той охотно позира с основателите на „Център за глобален диалог и сътрудничество” Петър Стоянов, Стамен Станчев, генерален секретар на фондацията, Валтер Швимер (бивш генерален секретар на Съвета на Европа), Вернер Фаслабенд (ексвоенен министър на Австрия) и бизнесмена Етиен Деклерк.
Специално за първата годишна среща на фондацията Чери Блеър долетя от столицата на Казахстан, Астана, където бе участвала в дискусия на Европейската банка за развитие. „Беше мой дълг да дойда тук и да говоря за правата и мястото на жените в съвременния свят, въпреки че днес 11-годишният ми син има рожден ден”, каза председателката на фондацията „Справедливост за Африка”. Чери Блеър с горчивина констатира, че няма страна в света, където цари абсолютно равенство между половете и едва 10% от кредитите в глобален мащаб се отпускат на дами. На отличен английски Петър Стоянов се обърна към гостите си, за да изложи причините да основе фондацията: сътрудничество между хората от различни етноси, религии и култури. Затова първата конференция е посветена на Западните Балкани с идеята да станат модел за стабилност в желанието си да бъдат членки на ЕС.
„Дори това да ви се вижда невъзможно, аз ще ви припомня един стар виц: „Отишъл тогавашният президент на Полша при Господ и го попитал кога държавата му ще стане член на ЕС. „О, не до края на твоя мандат!”, отвърнал Бог. Отишъл българският президент при Всевишния и му задал същия въпрос, а Господ отговорил „О, не до края на моя мандат!” А вижте къде е днес страната ни.
Бившият главнокомандващ силите на НАТО в Европа ген. Уесли Кларк имаше две задължения – да ръководи дискусията за засилване държавността на Балканите и икономическото им развитие и да получи наградата на фондацията за взаимно разбирателство и диалог между хората. Генералът посвети отличието си на починалия през декември м.г. Ричард Холбрук. Той се смята за един от „бащите” на Дейтънския договор от 1995 г., който сложи край на войната в бивша Югославия. „С него сме имали много търкания, но той работеше за мира дори от болничното легло”, каза Уесли Кларк.
Втората статуетка (във формата на ажурено земно кълбо) бе отредена за Анджелина Джоли. Тя обаче се извини, че по силата на договор за филм трябва да е в Лос Анджелис, с което потопи в печал мъжката част от присъстващите. „Градският” на Клинтън (ген. Уесли Кларк също е роден в Литъл рок, Аризона), обеща лично да предаде приза на Джоли. Той прочете от блекбърито си СМС от актрисата, с който тя благодари за честта. Вътрешни люде издадоха, че е цяло чудо, дето Анджелина се е съгласила изобщо да приеме отличие, което се връчва от частна фондация, а не държавна или световна институция. Посланичката на добра воля на ООН използва благодатната аудитория и в пространно писмо до присъстващите разказа за филма си „В земя на кръв и мед”, посветен на войната в бивша Югославия. Ген. Кларк е прочел сценария и похвали разтърсващия му сюжет, посветен на любовта между сръбски капитан и босненка.
Съпругата на Петър Стоянов, Антонина (с която го развеждат още отпреди да встъпи в длъжност, а все са си женени) свърши „тихата дипломатическа работа”, разговаряйки с всички, на които президентът не успя да обърне внимание. Официалната среща завърши с вечеря, на която пя Ники Шелдън, беквокалистка на Уитни Хюстън. По едно време на сцената излезе изключително привлекателна негърка, която изуми всички с етнопарче. Оказа се, че, преди да се омъжи за африкански лидер, била певица.
Генерал Уесли Кларк стоя почти до края и се наслаждава на всеки момент. Сигурно заради неформалната обстановка той ми се зарадва, сякаш вижда отдавна изчезналата си племенница. Просто месец преди срещата във Виена правих интервю с него в София и от душа си поговорихме не само за фуражката на Ратко Младич и „Уикилийкс”, а и за хремата, която му бяха лепнали внуците му.
Когато плахо попитах Чери Блеър дали ще ми даде интервю, направо се бях сковала от притеснение: дали ще се навие, няма ли да се ужаси от несъвършения ми английски. Тя така охотно реагира, сякаш единствената й цел в живота е да разговаря с българска журналистка. И усетила вдървеността ми, я разчупи с типично женски разговор. По-късно разбрах, че по същия начин е предразположила Фани, дъщерята на Петър Стоянов – казала й, че в момента дантелите са много модерни. А тогавашната студентка от Роял колидж бе с черна рокличка с плетена на една кука яка и грейна.
На мен пък ми направи комплимент за обувките – велурени, наситеносини, които биха подхождали доста и на тоалета на самата Чери. Тя бе без абсолютно никакъв грим, с лесна за поддържане прическа, рокля на сини цветя и сако в същия небесен нюанс. Когато й върнах комплимента за колието и попитах дали е от истински диаманти, Чери призна, че е обикновено, от кристали „Сваровски”: „Да не съм луда да тръгна на път с истински диаманти. А и не мога да им платя застраховката”. И това го казва адвокатката с доход от 3-4 млн. лири годишно?! След като омекоти атмосферата, Чери Блеър ми даде следното интервю и се снимахме за спомен. Аз обещах и й изпратих фотографиите ни, както и страницата от „Труд” и получих от нея благодарствено писмо. Ясно ми е, че го е написала някоя сътрудничка, но гъделът си е гъдел.
- Г-жо Блеър, защо насочихте усилията на благотворителните си организации „Справедливост за Африка” и „Фондация за жените” към правата на „слабия пол”?
- Докато съпругът ми Тони беше премиер, аз бях сравнително ограничена в изказванията си, но сега мога да кажа: „Няма страна в света, където жените и мъжете да имат равни права”. Дори в скандинавските държави, които са в Топ 5 на своеобразната класация, равенството не е пълно. Великобритания е на 16-о място, в Хърватия жените печелят по-малко пари за същата свършена работа, дори ако са по-добре образовани, в Македония едва 10 на сто са дамите в парламента... В световен мащаб 70% от жените са на границата на бедността, едва 10 процента от глобално отпуснатите кредити се дават на жени... Статистиката за дискриминацията в областта на икономиката, здравеопазването, обучението, политиката наистина е тревожна. Затова с радост подкрепям фондацията на моя приятел Питър (Стоянов) „Център за глобален диалог и сътрудничество”.
- Наричате българския президент „Питър” на малко име. Очевидно сте близки приятели.
- Да, ние се харесахме със семейство Стоянови още докато бяхме на „Даунинг стрийт” 10. Може би защото сме близки по възраст, ние с Антонина сме юристки, мъжете ни – също, споделяме еднакви идеи. Приятелството ни се разрасна с годините, сега вече и дъщеря им Фани учи в Лондон... Държим връзка.
- Пристигнахте за срещата във Виена от Казахстан. Какво правихте там?
- Ох, тръгнах от Астана (столицата на Казахстан) в 4 часа сутринта тамошно време, а часовата разлика е четири часа. Но не се чувствам изморена. Там говорих на срещата на Европейската банка за възстановяване и развитие. А сега ще бързам да се прибера след речта си, защото малкият ми син Лео днес навършва 11 години и трябва да съм с него.
- Подарихте си за 50-ия рожден ден книгата за британските първи дами „Аквариум със златни рибки”, а после публикувахте и автобиография. Защо решихте да я напишете?
- Както вече ви казах, докато съпругът ми беше премиер, не можех да се изказвам толкова свободно по политическите проблеми, защото погледите прекалено много се бяха фокусирали върху мен, но повече гледаха как съм облечена и какво правя, отколкото какво говоря. Чувствах се малко като във вакуум. Разбира се, занимавах се много с благотворителност, подкрепях съпруга си, който беше най-младият министър-председател в историята на Великобритания.
Книгата не е точно автобиография. Това е
историята за промените в моята страна през
последните 50 години, за възможността едно
обикновено момиче от работническата класа
в Ливърпул да измине своя път, да се изучи,
да стане успял адвокат, да има пътища за
развитие, каквито моите майка и баба не са
имали... Това е история за промените в
обществото.
- Споделете личното си ноу-хау как успявате да балансирате между кариерата и майчинството?
- Често ме питат как се справяш – четири деца, адвокатска кариера, беше съпруга на премиер. Трябва да се правят компромиси през цялото време. В един период се фокусираш върху кариерата, друг път я оставяш на заден план заради майчинството, непрекъснатият възход не е задължителен, трябва да можеш да намалиш темпото. Аз не съм изоставяла кариерата си, но съм я забавяла. Дължа много на баба си и майка си, но най-много на съпруга си. Той ми помогна да се изявя, да се развия, да покажа какво мога и същевременно да бъда добра майка. Много е важно качеството на връзката, доброто партньорство, хармонията, общите изяви в обществото, разбирателството. И да подредиш приоритетите си. Сега пътувам много по света, за да помагам на жените с благотворителната си дейност, но срещам разбиране от мъжа си.
- Какво бъдеще мечтаете за единствената си дъщеря?
- Иска ми се да развие потенциала си, независимо в каква област. Да си намери добър партньор в живота, който да я предизвиква и окуражава да се развива, да работи здраво, да я обича и подкрепя.
- Извинете за въпроса, но каква е тази гривна на ръката ви с номер, който прилича на затворнически?
- Познахте! Получих я от Нелсън Мандела на 90-ия му рожден ден. Това е неговият затворнически номер 46664. Гривната е от сребро и аз я нося доста често, защото в нея има послание. Както и в другата ми гривна от розов силикон срещу рака на гърдата.
- Живяхте доста време на „Даунинг стрийт” 10, сградата е от 1786 година. Не срещнахте ли призрака на някоя първа дама?
- Да, сградата наистина е стара и наситена с история. За мен беше изненадващо голяма, защото продължава назад с двореца на дюка. Понякога нощем чувахме странни шумове, проскърцвания. И понеже има много истории за призраци, си мислехме, че тези странни звуци са от тях.
- Фокусирали сте усилията си върху Африка и Близкия изток. Нима само там жените имат нужда от насърчаване и подкрепа?
- Разбира се, че не. Никога няма да забравя безкрайните върволици от бежанци от бивша Югославия и жените с тъжни лица. Подпомагаме вдовици от Косово и Албания, работим много и в Европа, и във Великобритания. Но подходите ни са различни. В Англия правим семинари, обучения, разработваме стратегии. Докато в Африка ги подпомагаме на базово ниво – в образованието, медицината, икономиката. Защото знаем, че ако жените започнат и осъществят промените в своя малък свят, заключен от семейството и близките им, те могат да променят и света.
- Накрая един страничен въпрос – викате ли за „Манчестър Юнайтед”?
- О, не! Аз съм от „Ливърпул” и викам за моя отбор. Големите ми синове – също. Но най-малкият, Лео, е от „Манчестър Юнайтед”.
