Книгата бе представена на фестивала арт-поток в Лозенец малко след рождения ден на певицата
В живота им има светлина и сенки.
Успех и лични трагедии.
Музика.
Познават се от деца, били са приятели, за да станат един ден семейство.
Богдана Карадочева и Стефан Димитров са доказателство, че във всяка добра история пръст има Съдбата.
Той е създал едни от най-хубавите български песни.
Тя е изпяла част от тях и е донесла на България международно признание.
Двамата остават сред най-обичаните български изпълнители.
А личната им история сякаш се случва по сценарий на Миряна Башева и нейното вечно стихотворение „Безнадежден случай“:
Заприличали сме на хора,
дето вечно си губят ключа.
Няма да го намерим скоро.
Още сме безнадежден случай.
***
Излезе биографична книга за Богдана Карадочева по случай рождения й ден
На 19 юли по случай рождения ден на Богдана Карадочева излезе луксозното биографично издание „Безнадежден случай“ под редакцията на журналиста Георги Тошев и с логото на издателство Книгомания.
Книгата е с твърди корици и обложка, цветна, с красив дизайн, с обем 328 страници. Включва близо 200 снимки и е с дизайна на Тодор Манолов. От днес книгата започва да се разпространява по книжарниците. Официалното представяне ще бъде през есента в София.
„Безнадежден случай“ носи заглавието на едноименното стихотворение от Миряна Башева, превърнало се в емблематична песен от репертоара на Богдана Карадочева. Книгата обаче се състои от две части: първата е биографичният разказ на самата певица, а втората – на Стефан Димитров.
Припомняме, че през 2015 г. журналистът Георги Тошев създаде филма „Париж на Богдана“, като ни връща в 70-те години на френската столица и минава по маршрутите, по които върви тогава Богдана Карадочева, за да сбъдне своята мечта – да пее в зала „Олимпия“.
В „Безнадежден случай“ певицата с кадифения глас си спомня за къщата на Далида в Монмартър, за кабарето „Распутин“ и елегантното кафене „Фукетс“, за бохемския живот в Париж, за цената да бъде част от музикалния живот на френската столица.
Тази книга е не толкова равносметка на кариерата, колкото мъдри прозрения за любовта, сцената, приятелствата и предателствата, компромисите и успеха… Всички тези богати спомени показват един пълноценен живот.
„Сцената е бездна, към която политаш с ускорен пулс, но бездна, без която не можеш. Да си звезда е бреме“, обобщава Богдана Карадочева. Интересно е, че отбелязва и темата за конкуренцията и омразата в бранша: „Имаше конкуренция, но омраза, никога… Работехме и правехме по стотици концерти годишно. Колко песни, колко репетиции, колко километри и колко много очи – подозрителни, невярващи, благодарни, просълзени. Не обичам да пея в тъмна зала. Искам да виждам очите на хората, само тогава разбирам дали наистина съм стигнала до тях“.
По страниците на „Безнадежден случай“ ни очакват още незабравими срещи и спомени за Георги Минчев, Лили Иванова, Емил Димитров, Стоянка Мутафова, Васа Ганчева, Михаил Белчев, Вили Казасян, художничката Милена Йоич, Таня Рапо, Тодор Колев, Маргарита Петкова, Асен Агов, Васил Найденов, Иван Стайков, Петър Стоянов и още много други. Макар Париж да й оставя спомени от срещи с Франсоаз Саган, Жан Пол Белмондо, Висоцки, Борис Бергман, по повод снимките на „Париж на Богдана“ и завръщането й във френската столица 40 години по-късно певицата споделя:
„Париж не беше Париж. От „Шан-з-Елизе“ си бяха тръгнали аристократизмът и елегантността на 70-те години. Времената днес са други. Моят Париж никога не спеше.“
Въпреки възможностите за кариера и успехи в чужбина, Богдана Карадочева остава в България – специално разказва и за митингите от 90-те години.
Не обичам патетиката и патриотарството, но обичам България, както обичам детето си – може да ме дразни, да ми къса нервите, да ме вбесява, ама и детето ми, и България са си мои.
Откъси от книгата:
БОГДАНА КАРАДОЧЕВА: Миряна Башева е любима поетеса, тя е интелигентна, талантлива и неповторима. Харесвам всичките ѝ стихотворения и когато Стефан каза: „Дай да направим песен по „Безнадежден случай“, аз се съгласих с радост. Текстът е много картинен и това, че „компетентните поколения“ се опитват да ме научат, че „не си за мене“, ме вдъхнови да я направим. И „компетентните поколения“ ме питаха: „Какъв Стефан, защо Стефан?“, аз им отговарях – „Защо не?“. Ние приличаме на тези хора от стихотворението. Често си губим ключа, но не само него. И документи, и мисли. Имаше още един куплет: „Всяка недостроена къща ни е ласка от райсъвета“, но не го изпяхме, защото такива неща не можело да се пеят по времето на социализма.
СТЕФАН ДИМИТРОВ: Нямам обяснение защо „Безнадежден случай“ се превърна в една от най-популярните ни и обичани песни с Богдана. Не помня точно как започна всичко. Може би нещо в текста на Миряна Башева ни вдъхнови. По това време, някъде през 80-те, направихме няколко добри песни с Буба.
„Безнадежден случай“ беше една от тях. Записахме песента и дори не я чухме. Веднага трябваше да тръгнем към Скандинавия. Няма да забравя как пътувахме на един огромен ферибот от Стокхолм до Хелзинки. Бяха минали месеци, а тогава нямаше джиесеми, и като ходехме да се обаждаме в пощата в Осло, имаше карта, в която единствени с черно бяха отбелязани България, СССР и може би Румъния. С всяка страна можеше да се свържеш, но с тези нямаше възможност. За другите имаше код, за да завъртиш и да се обадиш. Прибираме се след няколко месеца и една приятелка на Богдана казва: „Каква е тази ваша песен? Много е популярна, пее се за едно листо?“ А то текстът е: „Колко пъти – един ли, сто ли, ни разделяха с думи тежки…“ Песента продължава да се пее. Хората я харесват, даже един сърбин я изпя, казва се Зоран Миливоевич. Разбрах, че е починал, за съжаление.
БОГДАНА КАРАДОЧЕВА: Със Стефан бяхме приятели и колеги от много години. Харесах го като композитор и той написа за мен едни от най-добрите си песни, а нямам спомен кога и как погледнах на него с други очи. Нещата са странни, те се случват, въпреки колебанията и съмненията. Щом е решила съдбата – те се случват.
СТЕФАН ДИМИТРОВ: Може да се каже, че нашата лична история с Богдана си е един безнадежден случай. Познаваме се от деца, много близки приятели бяхме, преди да станем семейство. Пътят ни не беше утъпкан. Не се виждаше ясно, беше все така със завои, премеждия, перипетии, докато се открием… Срещахме се тайно, докато бяхме още женени. Аз имах Миряна, дъщеря ми, тя имаше Лъчо, сина ѝ. Човек трябва да вярва в съдбата.
БОГДАНА КАРАДОЧЕВА: Нещата се случиха бавно и постепенно. Познавах всичките му гаджета, сгодявала съм го, знаехме си всичко. Веднъж, когато бях бременна с моя син, срещнах Стефан, който ми каза, че много иска да отида с него да си купи пердета, но го е срам да ходи с жена, която е с голям корем. И затова трябва да ходим на разстояние един зад друг. И така отидохме за пердета. Беше ми смешно и странно как после това прерасна в друго. Бяхме само приятели. И изведнъж… не знам. Случи се!
СТЕФАН ДИМИТРОВ: Най-голямото качество на Богдана е, че е талантливо родена. Има много специфичен глас, има отношение към фразата. Много е въздействаща като певица. Нехайна е само по отношение на това, което готви. (смеят се)
БОГДАНА КАРАДОЧЕВА: Най-голямото му качество е, че Бог му е спуснал от небето талант. Странно как светът около него се превръща в музика. Странен е и по-различен от другите. Понякога е умен, но невинаги и е доста безотговорен към много неща.
СТЕФАН ДИМИТРОВ: А защо не кажеш дали се напивам? Винаги така се случва, че когато аз се напия, все не е, където трябва. (смее се)
БОГДАНА КАРАДОЧЕВА: Важното е да има публика, която да го види. А пък за някои неща е отговорен – към дъщеря си, в повечето случаи – към мен. Безотговорен е към срещите си, към контактите си с хората. Мрази да говори по телефона, аз пък много обичам. Урежда си срещи, забравя. Безотговорен е към здравето си, към сериозното си поведение. (смее се)
СТЕФАН ДИМИТРОВ: Казал съм ѝ на Богдана да спре да пуши. И искам да направим няколко песни в стил Жулиет Греко. Представи си Богдана и аз на сцената, акустично, с едни мъдри текстове и отново на среща с публиката!
***
„Витошка“ е широка колкото „Шан-з-Елизе“
Ах, Париж!!! Моя Любов! Най-дългата любов в живота ми. Сънувам го често и усещам парфюма му – аромат на кафе, „Житан“, Сена, любов и вечност.
Благодаря на Емил, че ме заведе за пръв път там. Направихме знаменити концерти в театър „Л‘Еуропеен“ с оркестър „Балкантон“ с диригент Димитър Ганев – Чичето, сестри Кушлеви, прекрасните Албена и Владко Парисови – танцуваща двойка от балета на Музикалния театър, и ние с Емил. Двайсет дни пълна зала и парижка публика! Всички вестници пишеха за нас: „Синатра на Изтока“, „Българската Едит Пиаф“… Абе голяма работа!
В началото оркестърът, Васко Андреев, Кушлеви и аз спяхме в един хотел в Латинския квартал, а Емил и Мариета живееха в къщата на Далида в Монмартър. След няколко дни се преместих при тях. Гледахме от балкона Далида в прекрасната ѝ градина и тя ни махаше усмихната.
По това време бяха модерни едни брошки като черешки и нарисувани десетки черни бенки по лицето. Ние с Марчето се бяхме накичили като черешови дръвчета, а всичките сестри Кушлеви си купиха огромни шапки с периферии и не можеха да влизат по две в такси.
Станахме си парижанки за двайсет дни.
Мариета беше толкова красива, че по улицата се обръщаха след нея – с луди черни коси, с огромни очи и с такава фигура, каквато никой пластичен хирург и силикон не могат да сътворят.
Към края на престоя ни се явих на прослушване при мадам Ришар, импресарио, която отговаряше за руските кабарета. Руските кабарета бяха голяма мода и беше много престижно да се работи там. Харесаха ме. Уговорихме се, че след три месеца ще поема ангажимента да пея в едно от тях. Прибрахме се в София и през ден започнах да получавам от мадам Ришар покани за участие в галаспектакли – частни партита, премиери на филми и т.н. Но как можеше да се замине толкова бързо от България?
Трябваха договор, паспорт, изходна виза, разрешение от ОФ и какви ли не още глупости. Въпреки че ѝ обяснявах по телефона защо не мога да тръгна веднага, мадам Ришар така и никога не разбра защо всъщност не хващам първия самолет, за да пея на тези, желани от толкова артисти, участия…
И най-после, пак благодарение на Емил, за втори път заминахме за Париж. Наехме един апартамент до ул. „Паси“ – елегантен, лъскав, с чисто бял мокет, десетки грамофонни плочи, картини и изящни статуетки. Апартаментът скоро бе превърнат в комуналка – Емил, Мариета, Васко Андреев с негов приятел Жужко-Пушко, Митко Щерев и аз. В две стаи и хол беше весело, шантаво и успешно. Правехме и записвахме песни, даже имахме с Емил един дует по музика на Митко Щерев (естествено на френски), който участваше в радиокласация и се беше качил до трето място, а в Ливан – на първо.
Няколко песни на Емил бяха станали големи хитове в Европа.
Митко и Емил композираха, аз пеех в страхотното новооткрито кабаре „Динарзад“, скитосвахме по улиците и кафенетата на Париж, ходехме на кино, театър и концерти и посрещахме много гости с българска кухня. Обичахме се, разбирахме се и беше толкова хубаво!
С Емил бяхме вечно на диета, но всяка сутрин в пет часа се срещахме пред хладилника, всеки дошъл тайно от другия…
Веднъж дойдоха на гости Христо Куртев, Краси Борозанова, Бебо Табаков и г-жа Хенд – една българка, за която се разказваха легенди и която се движеше из Париж с огромен бял мерцедес „Пулман“ с шест врати, шофьор и американското знаме на нея, след която даже в Париж се обръщаха. Вгледах се в г-жа Хенд и въпреки отминалите години, тя не се беше променила – това беше Веси, близка приятелка на баща ми. Когато и тя разбра коя съм, много се зарадва. Чудеше се какво да направи за мен – започна да дава вечери в моя чест, подари ми еднолитрова бутилка парфюм „Ланвен“ и какво ли не още.
Един ден пътуваше за някъде и ми остави за два дни на разположение мерцедеса с шофьора. След една седмица трябваше да се връщам в София и реших да използвам колата да свърша някои неща, оставени за последния момент. Помолих шофьора да ме закара в магазините на „Тати“ – най-евтините в Париж, в които обаче можеше да си намериш страхотни неща, ровейки в огромни кошове.
Например всяка вечер гледах на „Шан-з-Елизе“ една пола, бледосива на лилави теменужки, фантастична, която струваше и фантастичните 2000 франка. Никога не можех да я имам! Открих я при „Тати“ за 19,99. Пликовете, в които се продаваха стоките, бяха в розово-бял пепит с огромни надписи „Тати“. Напазарувах и натоварих в колата десетки пакети. Прибирайки се към луксозната улица, на която живеехме, видях пред вратата моя приятел Христо Куртев, който отиваше при Емил. (Христо беше френският импресарио на Емил и притежател на музикалното издателство „Орфеус“.) Помолих го да ми помогне. Бях накупила подаръци за всички близки и приятели. Отваряйки багажника на колата, той се ужаси и започна да ме ругае, че е срамота в такава кола и в такъв квартал да се появяваш с такива пликове. Изтича в най-близкия луксозен магазин и донесе лъскави пликове, в които прехвърли покупките ми. Май не бях дорасла да разбера какъв е проблемът, защото ми беше абсолютно безразлично. На мен не ми пука от такива неща.
Веднъж Христо ме заведе при Лео Мисир – артистичен директор на грамофонната къща „Барклей“. Беше ме слушал на един от концертите в „Л‘Eуропеен“ и чул мои записи. Искаше да записвам при тях. Беше средата на декември. След няколко дни започваха дългите коледни ваканции и всички заминаваха от Париж чак до края на януари. Аз също исках за Коледа да си бъда вкъщи.
Никога не съм могла да бъда дълго далече от България. Където и да се намирах, изведнъж ме стягаше шапката и си тръгвах. От разстояние идеализирах всичко българско, даже се бях хванала на бас, че „Витошка“ е широка колкото „Шан-з-Елизе“.
Глупости. На третия ден вече се нервирах, че съм бързала да се прибера. Дразнех се ужасно от табутата и автоцензурата, която всеки от нас беше изградил в себе си. Не обичам патетиката и патриотарството, но обичам България, както обичам детето си – може да ме дразни, да ми къса нервите, да ме вбесява, ама и детето ми, и България са си мои.
В този период аз бях много слаба, но според Христо, за да успея, трябваше да съм кльощава като омразната ми Туиги и реши да се консултираме с лекар-диетолог. Отидохме на ул. „Риволи“ в много луксозен кабинет при д-р Бенаму, помня името му и до днес. Христо остана в лъскавата приемна. Докторът ме накара да се съблека, претегли ме, премери ме със сантиметър и изведнъж ми хвана ръцете и ме попита: „Защо, защо искате да отслабнете? Толкова сте хубава така!“. Оказа се, че д-р Бенаму е арабин, който ненавижда „туигитата“. Не ми взе и пари за консултацията. И досега с Христо винаги се смеем, когато си спомняме това приключение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар