Идва ми да се ощипя, да се ритна и пак да се ощипя. Защото съм на Карибите! Преди 20 г. карибски круиз ми звучеше абстрактно като совалка до луната. А ето ме тук - изумрудено море, сапфирено небе и златен пясък! Сякаш се разхождам в ковчеже с бижута. Ще избродя 2372 км с плаващ петзвезден хотел между Френските и Холандските Антили, Британските Вирджински острови и Доминиканската република. Пак се ощипвам. Контролно. Че току-виж съм се събудила. Слава Богу! Все още съм в пристанището на Санто Доминго и двигателите боботят на отплаване.
И ето ни две „девойки” жадни за приключения. Аз и Диана. Толкова подтискащо съвършена е, че ако не ми беше приятелка щях искрено да я мразя. Има всички предпоставки за това – красива, слаба, известна певица, световно награждавана композиторка, щастливо женена с умно дете, знае как да се облича, какво кога да каже, има чувство за хумор и отгоре на всичко готви! И има същата неутолима жажда за приключения като мен. Минути след като метнахме куфарите си в хотела на междинната спирка Мадрид, вече уговаряхме екскурзия, която включва корида. Жалният рев на биковете ще остане гравиран в сърцата ни. Коридата е напълно безсмислено творение на човешкия мозък. Почти колкото бокса. Само не знам кое е по-осъдително. Млади и здрави хора да се млатят за пари или красиви мъже да се гърчат в странни движения пред кротко добиче, докато го нервират до безпаметство. И още по-бездушни субекти да ги аплодират, защото са го наръгали. От коридата позорно се скрихме зад кана сангрия и нощната разходка около „Плаза Майор”.
Полетът до Ла Романа си беше конфекция – гадна храна, посредствено вино, детски рев.
Само дето ни разкриха. Тъкмо си мислехме, че цяла седмица ще правим каквото си искаме, защото никой не ни познава един доста изнесен глас на чист български изцепи „А това не е Диана....?”. Дискретно затърсихме с поглед сънародниците. Не ни отне много време. Сред папагалено пъстрите летовници изпъкна мъж в черен лъскав костюм с вратовръзка, който лющеше семки като маслобойна и опъваше дълги глътки парлив алкохол от шумяща найлонова торбичка. После се оказа сладур, кмет и певец. Но първото впечатление ни накара да се снишим като Тодор Живков на седалките.
Не се мина без екшън. Изприщихме се да доказваме на разни доминикански чиновници, че България е член на Европейския съюз. Бяхме адски шокирани - те не знаеха и настояваха за визи. Но същата врътка се повтори на Мартиника (френска територия) и на Тортола (британски протекторат). Надприказвахме ги.
И ето ни две „девойки” жадни за приключения. Аз и Диана. Толкова подтискащо съвършена е, че ако не ми беше приятелка щях искрено да я мразя. Има всички предпоставки за това – красива, слаба, известна певица, световно награждавана композиторка, щастливо женена с умно дете, знае как да се облича, какво кога да каже, има чувство за хумор и отгоре на всичко готви! И има същата неутолима жажда за приключения като мен. Минути след като метнахме куфарите си в хотела на междинната спирка Мадрид, вече уговаряхме екскурзия, която включва корида. Жалният рев на биковете ще остане гравиран в сърцата ни. Коридата е напълно безсмислено творение на човешкия мозък. Почти колкото бокса. Само не знам кое е по-осъдително. Млади и здрави хора да се млатят за пари или красиви мъже да се гърчат в странни движения пред кротко добиче, докато го нервират до безпаметство. И още по-бездушни субекти да ги аплодират, защото са го наръгали. От коридата позорно се скрихме зад кана сангрия и нощната разходка около „Плаза Майор”.
Полетът до Ла Романа си беше конфекция – гадна храна, посредствено вино, детски рев.
Само дето ни разкриха. Тъкмо си мислехме, че цяла седмица ще правим каквото си искаме, защото никой не ни познава един доста изнесен глас на чист български изцепи „А това не е Диана....?”. Дискретно затърсихме с поглед сънародниците. Не ни отне много време. Сред папагалено пъстрите летовници изпъкна мъж в черен лъскав костюм с вратовръзка, който лющеше семки като маслобойна и опъваше дълги глътки парлив алкохол от шумяща найлонова торбичка. После се оказа сладур, кмет и певец. Но първото впечатление ни накара да се снишим като Тодор Живков на седалките.
Не се мина без екшън. Изприщихме се да доказваме на разни доминикански чиновници, че България е член на Европейския съюз. Бяхме адски шокирани - те не знаеха и настояваха за визи. Но същата врътка се повтори на Мартиника (френска територия) и на Тортола (британски протекторат). Надприказвахме ги.
Задъхани от любопитство обхождаме кораба. Ами всичко си има! Няколко басейна, няколко ресторанта, повече от няколко бара, театрална зала, казино, библиотека с хайдушки скъп интернет, фризьорски салон, магазин, аниматорски тим, дори детска градина, туристическа агенция и собствен вестник. Абе, тези хора са се подготвили сякаш ще векуваме на парахода. А идеята е нощем да плаваме до следващия остров пък денем да го обхождаме до последната песъчинка. Защото ако човек се хване на всички забавления, с които атакуват клетия „круизист” ще е зает от водната аеробика сутрин до конкурса за Агент 007 в малките часове на нощта.
Странното е, че има хора които го предпочитат. Охолни испански пенсионери нанизват 5-6 круизни седмици една след друга, защото им излизало по-евтино да се реят между островите на all inclusive от скуката с тежки режийни у дома. Но те вече са извъртели малкото карибски забележителности по няколко пъти и предпочитат да претакат безплатните коктейли „Камикадзе” с отговарящ на името ефект върху ума.
Купонът обаче е голям. На вечеря сервитьорите, които се падат по трима на маса (съотношението екипаж-пасажери е 1200 пътници : 700 души обслужващ персонал), хвърлят таблите, започват луди танци около масите и размахвайки салфетки пеят „Да живеят най-добрите пасажери!”. Гостите пък им отвръщат с „мексиканска вълна”.
Капитанът на кораба Микеле да Роса също е голяма терца. 70-годишен италианец с искряща бяла униформа в тон с подредената му на правилни вълнички коса. Толкова много прилича на немския актьор Клаус-Юрген Вусов, който играеше капитана на луксозния круизен кораб, че почти не вярваме да е истински. Бъзикаме се как всъщност някой не толкова представителен кара голямата лодка, а този го изваждат само вечер „на батерии” да се разхожда между нас и да изглежда като капитан. Работата се оказа наполовина вярна. В търбуха на кораба и на мостика четирима български механици и нашенец, главен инженер, се грижат 40-тонната машинария да върви без грешка. Но капитанът се оказа „съвсем истински”. Класически италиански бонвиван, ценител на женската хубост. Под влиянието на българското лоби (обясниха му колко „велика” е дружката ми Диана, а и Микеле лично погледна в сайта й) ни покани на капитанската маса. Две български моми, една шведка (когато я попитахме какво работи тя отвърна „Бях секретарка, в момента съм луксозна жена”) и една испанска баронеса. Плюс капитан да Роса – притежател на собствена изба с винена колекция, различна от „конфекцията” на кораба. Поръчва си специална смеска кафе за еспресо, която на ключови пристанища му доставят от Италия. Рано останал сирак и като кадет във Военно-морската академия пеел канцонети по кръчмите в Неапол, за да се издържа. Та вижда в Диана парче колежка. Дори й предложи да изпее нещо. На рояла зад гърба ни черен до тъмносиньо пианист ромонеше лесна за преглъщане класика. Диана учтиво, но твърдо отказа. Защото е професионалистка.
Макар и на 70, прекарал 4 инфаркта, Микеле да Роса не е бутафорен капитан. Уверихме се, когато ни покани на мостика. Първият път си доставихме удоволствие като „пуснахме кораба” – т.е. натиснахме копчето, за да заработят машините и се почувствахме важни. А за десерт, в края на круиза, присъствахме на свещенодействието акостиране. То се оказа ювелирна работа. Пристанището на Санто Доминго е дълбоко 9 метра, а корабът „Холидей Дриймс” гази 8,5 м. Капитан, лоцман и целият екипаж бяха съсредоточени сякаш изстрелваха космически кораб, а на нас ни казаха да не дишаме. Имаше нещо магическо в това са затаиш дъх в тъмното, да слушаш как десетина моряци един след друг повтарят с колко части от градуса да изместят кораба и да се чувстваш част от нещо толкова прецизно. Като присаждане на сърце.
Странното е, че има хора които го предпочитат. Охолни испански пенсионери нанизват 5-6 круизни седмици една след друга, защото им излизало по-евтино да се реят между островите на all inclusive от скуката с тежки режийни у дома. Но те вече са извъртели малкото карибски забележителности по няколко пъти и предпочитат да претакат безплатните коктейли „Камикадзе” с отговарящ на името ефект върху ума.
Купонът обаче е голям. На вечеря сервитьорите, които се падат по трима на маса (съотношението екипаж-пасажери е 1200 пътници : 700 души обслужващ персонал), хвърлят таблите, започват луди танци около масите и размахвайки салфетки пеят „Да живеят най-добрите пасажери!”. Гостите пък им отвръщат с „мексиканска вълна”.
Капитанът на кораба Микеле да Роса също е голяма терца. 70-годишен италианец с искряща бяла униформа в тон с подредената му на правилни вълнички коса. Толкова много прилича на немския актьор Клаус-Юрген Вусов, който играеше капитана на луксозния круизен кораб, че почти не вярваме да е истински. Бъзикаме се как всъщност някой не толкова представителен кара голямата лодка, а този го изваждат само вечер „на батерии” да се разхожда между нас и да изглежда като капитан. Работата се оказа наполовина вярна. В търбуха на кораба и на мостика четирима български механици и нашенец, главен инженер, се грижат 40-тонната машинария да върви без грешка. Но капитанът се оказа „съвсем истински”. Класически италиански бонвиван, ценител на женската хубост. Под влиянието на българското лоби (обясниха му колко „велика” е дружката ми Диана, а и Микеле лично погледна в сайта й) ни покани на капитанската маса. Две български моми, една шведка (когато я попитахме какво работи тя отвърна „Бях секретарка, в момента съм луксозна жена”) и една испанска баронеса. Плюс капитан да Роса – притежател на собствена изба с винена колекция, различна от „конфекцията” на кораба. Поръчва си специална смеска кафе за еспресо, която на ключови пристанища му доставят от Италия. Рано останал сирак и като кадет във Военно-морската академия пеел канцонети по кръчмите в Неапол, за да се издържа. Та вижда в Диана парче колежка. Дори й предложи да изпее нещо. На рояла зад гърба ни черен до тъмносиньо пианист ромонеше лесна за преглъщане класика. Диана учтиво, но твърдо отказа. Защото е професионалистка.
Макар и на 70, прекарал 4 инфаркта, Микеле да Роса не е бутафорен капитан. Уверихме се, когато ни покани на мостика. Първият път си доставихме удоволствие като „пуснахме кораба” – т.е. натиснахме копчето, за да заработят машините и се почувствахме важни. А за десерт, в края на круиза, присъствахме на свещенодействието акостиране. То се оказа ювелирна работа. Пристанището на Санто Доминго е дълбоко 9 метра, а корабът „Холидей Дриймс” гази 8,5 м. Капитан, лоцман и целият екипаж бяха съсредоточени сякаш изстрелваха космически кораб, а на нас ни казаха да не дишаме. Имаше нещо магическо в това са затаиш дъх в тъмното, да слушаш как десетина моряци един след друг повтарят с колко части от градуса да изместят кораба и да се чувстваш част от нещо толкова прецизно. Като присаждане на сърце.
После разбрахме, че долу в машинното е имало „екшън”. Един кабел прекъснал и български механик играл ролята на жива свръзка, докато акостира кораба.
Хм, мислехме, че „Холидей дрийм” със 7-те си етажа е внушително нещо, докато не го видяхме на кея в Антигуа до „Коста Атлантика” - 17-етажно чудовище с цели нанизи от барове и ресторанти, басейн с изкуствени вълни за сърф, апартаменти със зимни градини и джакузита... Но някакси прекалено голям и бездушен. На неговия фон нашият кораб изглеждаше като зрънце хайвер до кашалот. Но пък в „хайвера” коридорите и редовите каюти са двойно по-обширни. А и в плаващия небостъргач нямаше оркестър от мариачи, които изпращат гостите на вечеря. Нито пълчищата сервитьори можеха да запомнят точно какво розе предпочиташ с яденето и да го вадят колчем те видят. Грандоманията си има и лоша страна – обезличава. А ние си бяхме станали почти роднини със сервитьорите Педро, Рафаел, Гомес – все момчета-латиноамериканчета.Дано подобаваща част от от задължителния бакшиш 60 евро, който оставя всеки пасажер на излизане, да се е паднала и на тях. А някои пътнички направо си станаха баджаначки. Чудехме се защо „Барът на Хенри” винаги беше фраш, докато не видяхме младежа с коктейлите. Венецуелска версия на Киану Рийвс, накацан от лелки с жадни погледи. Да... по-малкият кораб определено предполага по-интимни отношения.
Хм, мислехме, че „Холидей дрийм” със 7-те си етажа е внушително нещо, докато не го видяхме на кея в Антигуа до „Коста Атлантика” - 17-етажно чудовище с цели нанизи от барове и ресторанти, басейн с изкуствени вълни за сърф, апартаменти със зимни градини и джакузита... Но някакси прекалено голям и бездушен. На неговия фон нашият кораб изглеждаше като зрънце хайвер до кашалот. Но пък в „хайвера” коридорите и редовите каюти са двойно по-обширни. А и в плаващия небостъргач нямаше оркестър от мариачи, които изпращат гостите на вечеря. Нито пълчищата сервитьори можеха да запомнят точно какво розе предпочиташ с яденето и да го вадят колчем те видят. Грандоманията си има и лоша страна – обезличава. А ние си бяхме станали почти роднини със сервитьорите Педро, Рафаел, Гомес – все момчета-латиноамериканчета.Дано подобаваща част от от задължителния бакшиш 60 евро, който оставя всеки пасажер на излизане, да се е паднала и на тях. А някои пътнички направо си станаха баджаначки. Чудехме се защо „Барът на Хенри” винаги беше фраш, докато не видяхме младежа с коктейлите. Венецуелска версия на Киану Рийвс, накацан от лелки с жадни погледи. Да... по-малкият кораб определено предполага по-интимни отношения.
Нямаше да мисля така, ако се бях оказала на мястото на немския журналист цанен да описва живота на неистово голям круизен параход в продължение на 6 месеца. Е, такава работа искам!
Ама аз се отплеснах в клюки! Вместо да наблегна на Карибите. На третата спирка вече си убеден - островите си приличат само по „природните дадености”, но всеки си има свое лице и настроение. И те зависят най-вече от... колонизаторите.
В Доминиканската република испанците са подправили с европейски пиперец лежерната нега на местните араваки и са капнали негърска отвара на вкус. Затова хората са приветливи и лъчезарни, но първото предупреждение, което чуваш е да си пазиш златното колие от преминаващи с мотопедче младежи и ръчната чанта от всички. Обаче живеят в съгласие със себе си. Когато попиташ американеца „Как си?” той неизменно отвръща „О кей!”, независимо какво му е на главата. Българинът пък мигом започва да се оплаква, дори нещата му да вървят перфектно. А карибецът отговаря Tranquilo – спокоен.
Остров Мартиника е по-френски от крайните квартали на Париж. Пъстроцветните фасади, тесните улички и колониалните сгради напомнят Ница и Кан в най-добрите им дни. Докато на Антигуа и Барбуда си личи, че местните са взели властта. Природата е оставена на самотек, класическите постройки са занемарени, но пък си имат паметник на революционера-основател в почти „ленински” размер. Което не им пречи да наричат двуетажната барака „мол”, да разчитат на безмитния алъш-вериш и да цицат туристите безогледно, както в „Балкантурист” по време на социализма.
Микроскопичният Сен Мартен се дели на две – холандска и френска част. Като първата се произнася Маартен. Предприемчивите нидерландци са оставили своя отпечатък в тесните фасади и безбройните магазини за скъпоценни камъни. Французите пък са наблегнали на луксозните хотели и девствените плажове. Британските Вирджински острови напомнят красива, но невчесана мома с почти козите си пътеки вместо улички. На мнозина обаче дивата природа им харесва. Включително и на Бил Гейтс, който си е купил половин остров. Местните се бояли, че ще го набичка с хотели. А той си построил имение далеч от брега, но и от хорските очи. А и когато се вгледаш в комплексите сред бухналата зеленина, осъзнаваш, че са квинтесенция на лукса.
Прав е бил Христофор Колумб, когато на 5 декември 1492 г. възкликнал, стъпвайки за първи път на доминиканския бряг „Това е най-красивата земя, която са виждали очите човешки!”.
Както споменах, хубавото на карибския круиз е, че нощем корабът-хотел плава, а всеки ден си на различен остров. Лошото му е ... същото. Защото имаш 12 задъхани часа да „глътнеш, сдъвчеш, че и усетиш на вкус” поредната чучнала се насред океана държавица. А между временно алчната ти човешка природа иска да „засмуче” и екзотиката на безлюден остров, да се повози с катамаран, да се гмурка, да плува с делфини. И изобщо круизът отеснява драматично. Но да караме по маршрута.
Мартиника
Местоположение – източните Кариби, принадлежност към малките Антили (в частност) и към Франция (генерално). Планински вулканичен пейзаж, като главният вулкан Мон Пеле все още е действащ, макар да не е изригвал сериозно от 1902 г. Тогава е разрушил столицата на острова Сен Пиер. Загинали всичките й 30 000 жители, с изключение на един. Взривът бил 40 пъти по-силен от атомната бомба над Хирошима. И днес на мястото на града има само музей.
Сегашната столица е Форт-де-Франс с внушителните 100 000 жители. Островът е открит от Христофор Колумб през 1502 г. Мартиника е държавата с най-много колониални забележителности на Антилите. Сигурно, заради френското и британското активно присъствие. Още през 19 в. й викали „Малкият Париж”. Освен криволичещите пристанищни улички и къщи с шарени фасади, внушително впечатление прави катедралата Сен Луи. Тя е нещо като клонинг на българската Железна църква в Цариград. След няколко унищожителни земетръса и урагана, тя е въздигната наново почти цялата от желязо и е практически неразрушима. А статуята на Сен Жорж умопомрачаващо прилича на Бой Джордж. Общинският театър също хваща окото с типичната си сецесионова архитектура и вживителни фонтани на двора. Осъзнаваш, че в него има нещо нетипично за сцена. Полуизтрит надпис пояснява, че навремето е бил хотел. Нещата си идват на мястото. Библиотеката на швейцарския филантроп Шьолхер, чието име на Мартиника звучи почти непроизносимо, археологическият музей на предколумбовата епоха и... гробището са най-интересните места за посетителите. Диана отказва да се гмурне сред шаренията от местния вечен покой. Имало негативна енергия. Не знае какво губи.
Ама аз се отплеснах в клюки! Вместо да наблегна на Карибите. На третата спирка вече си убеден - островите си приличат само по „природните дадености”, но всеки си има свое лице и настроение. И те зависят най-вече от... колонизаторите.
В Доминиканската република испанците са подправили с европейски пиперец лежерната нега на местните араваки и са капнали негърска отвара на вкус. Затова хората са приветливи и лъчезарни, но първото предупреждение, което чуваш е да си пазиш златното колие от преминаващи с мотопедче младежи и ръчната чанта от всички. Обаче живеят в съгласие със себе си. Когато попиташ американеца „Как си?” той неизменно отвръща „О кей!”, независимо какво му е на главата. Българинът пък мигом започва да се оплаква, дори нещата му да вървят перфектно. А карибецът отговаря Tranquilo – спокоен.
Остров Мартиника е по-френски от крайните квартали на Париж. Пъстроцветните фасади, тесните улички и колониалните сгради напомнят Ница и Кан в най-добрите им дни. Докато на Антигуа и Барбуда си личи, че местните са взели властта. Природата е оставена на самотек, класическите постройки са занемарени, но пък си имат паметник на революционера-основател в почти „ленински” размер. Което не им пречи да наричат двуетажната барака „мол”, да разчитат на безмитния алъш-вериш и да цицат туристите безогледно, както в „Балкантурист” по време на социализма.
Микроскопичният Сен Мартен се дели на две – холандска и френска част. Като първата се произнася Маартен. Предприемчивите нидерландци са оставили своя отпечатък в тесните фасади и безбройните магазини за скъпоценни камъни. Французите пък са наблегнали на луксозните хотели и девствените плажове. Британските Вирджински острови напомнят красива, но невчесана мома с почти козите си пътеки вместо улички. На мнозина обаче дивата природа им харесва. Включително и на Бил Гейтс, който си е купил половин остров. Местните се бояли, че ще го набичка с хотели. А той си построил имение далеч от брега, но и от хорските очи. А и когато се вгледаш в комплексите сред бухналата зеленина, осъзнаваш, че са квинтесенция на лукса.
Прав е бил Христофор Колумб, когато на 5 декември 1492 г. възкликнал, стъпвайки за първи път на доминиканския бряг „Това е най-красивата земя, която са виждали очите човешки!”.
Както споменах, хубавото на карибския круиз е, че нощем корабът-хотел плава, а всеки ден си на различен остров. Лошото му е ... същото. Защото имаш 12 задъхани часа да „глътнеш, сдъвчеш, че и усетиш на вкус” поредната чучнала се насред океана държавица. А между временно алчната ти човешка природа иска да „засмуче” и екзотиката на безлюден остров, да се повози с катамаран, да се гмурка, да плува с делфини. И изобщо круизът отеснява драматично. Но да караме по маршрута.
Мартиника
Местоположение – източните Кариби, принадлежност към малките Антили (в частност) и към Франция (генерално). Планински вулканичен пейзаж, като главният вулкан Мон Пеле все още е действащ, макар да не е изригвал сериозно от 1902 г. Тогава е разрушил столицата на острова Сен Пиер. Загинали всичките й 30 000 жители, с изключение на един. Взривът бил 40 пъти по-силен от атомната бомба над Хирошима. И днес на мястото на града има само музей.
Сегашната столица е Форт-де-Франс с внушителните 100 000 жители. Островът е открит от Христофор Колумб през 1502 г. Мартиника е държавата с най-много колониални забележителности на Антилите. Сигурно, заради френското и британското активно присъствие. Още през 19 в. й викали „Малкият Париж”. Освен криволичещите пристанищни улички и къщи с шарени фасади, внушително впечатление прави катедралата Сен Луи. Тя е нещо като клонинг на българската Железна църква в Цариград. След няколко унищожителни земетръса и урагана, тя е въздигната наново почти цялата от желязо и е практически неразрушима. А статуята на Сен Жорж умопомрачаващо прилича на Бой Джордж. Общинският театър също хваща окото с типичната си сецесионова архитектура и вживителни фонтани на двора. Осъзнаваш, че в него има нещо нетипично за сцена. Полуизтрит надпис пояснява, че навремето е бил хотел. Нещата си идват на мястото. Библиотеката на швейцарския филантроп Шьолхер, чието име на Мартиника звучи почти непроизносимо, археологическият музей на предколумбовата епоха и... гробището са най-интересните места за посетителите. Диана отказва да се гмурне сред шаренията от местния вечен покой. Имало негативна енергия. Не знае какво губи.
Че то си е чист Бродуей! Мемориалният парк напомня досущ гробищата в Ню Орлиънз, където погребват с диксиленд, а вечните домове приличат на истинските – с балкончета, внушителни резбовани врати и прозорци. Няма две еднакви гробници, експлозията на бугенвилиите и олеандрите може да те ослепи. Нищо кахърно, само чиста радост от живота дори в смъртта.
А от тропическата градина Ла Саван ви става ясно защо на Карибите се въдят над 8000 вида растения, от които 1600 не се срещат никъде ругаде.
Но ако ви се ще да напуснете прекомерната цивилизация и да видте що е плаж, хващайте ферибота. На 15 мин път по море е Троа Иле – курорт с безкрайни плажове, голф-игрища, сърф-училище и много възможности за гмуркане. А на връщане непременно си купете бутилка ром от безмитния магазин. По-евтин няма да намерите. Пълен кич, но приятелите ви ще се зарадват – шише от тъмно стъкло във формата на жизнерадостен пияница с шапка, допълнително драпирано и оцветено.
Антигуа
От всички дестинации в карибския круиз като име Антигуа звучи най-романтично и загадъчно. Разположени на около 400 км от Пуерто Рико островите всъщност са три: Антигуа, Барбуда и Редонда. Първите два са добили своята независимост от британската общност през 1981 г. Антигуа е най-големият от трите – 442 кв км площ със столица Сейнт Джонс (36 000 жители). Разбира се, от карибските индианци, които Колумб заварил на острова през 1493 г. няма ни следа и по-голяма част от населението е с подчертано африкански оттенък. Но местоположението „Западна Индия” не е променено от втората експедиция на мореплавателя. Природата не е била милостива към остров Антигуа – вулканичен пейзаж, без буйна зеленина. Добре поне, че плажовете са много и безкрайно дълги, иначе единствените забележителности щяха да са катедралата и съдът. И боядисаните в бонбонени цветове невероятно малки къщи – някои изглеждат както кукленски домове с обща площ 2-3 кв.м. Сигурно на стопаните им стърчат краката нощем.
Островитяните правят опит да примамват туристи и с безмитните си магазини, но на фона на холандските възпитаници от Сен Маартен са направо дилетанти. Защото наблягат на евтината козметика от цял свят, мобилните телефони и вездесъщия ром. Който, ако е купен от голям магазин, си го бива, иначе рискувате да попаднете в лапите на антигуанския Цар Киро. Истинско попадение, обаче са безбройните казина и бурния нощен живот. Както и лесната за намиране марихуана. Мнозина се качват на круизния кораб с „напушени погледи” тип Боб Марли. Най-зашеметяващото впечатление от острова ми остана... една мартеница. Истинска българска мартеници, закачена на кичеста бугенвилия пред пристанището. А най ми стопли сърцето малко учениче, очевидно избягало от час. Тропическият порой ни изненада в парка около църквата. Приютихме се вътре заедно с десетинагодишното момченце, на което дадох дигиталния си фотоапарат да поснима, уловила жадния му поглед. То го държеше сякаш е най-ценното нещо на света, но същевременно кадрите, които направи (на всичко живо) излъчваха много повече душа от сума накипрени фотографии в „Нешънъл джеографик”. Черните му очички лъснаха влажни, когато си прибрах обратно камерата. Честно, ако имаше начин, щях да му я подаря. То я заслужаваше повече. За спомен ми останаха снимките, на които хлапето ни показва другото си съкровище – малко живо гущерче, вързано на сламка като кученце на каишка.
Сен Мартен-Сен Маартен
Това е най-малкият остров в света, поделен между две държави. В холандската част живеят 45 000 души, във френската – 36 000, а общо националностите там са над 80. Но като цяло това е най-облагороденият и подреден остров на Антилите. Двете общности си имат по един карнавал. Французите се веселят в края на Великия пост, а холандските поданици празнуват рождения ден на кралицата цели 17 дни. Като накрая шестват по улицата с чучелото на сламения крал Момо, който поема върху себе си всички простъпки и лош късмет. И от следващия ден спокойно можеш да си съгрешаваш отново.
В „нидерландската” столица Филипсбург нанизите от кокетни къщички напомнят добре поддържано холандско селце с карибско настроение от палми и тропически цветя. Тесните пъстри фасади са чучнали над идеално поддържани магазини. Тук е царството на безмитния шопинг. Особено стръвни са американските пасажери на огромните круизни кораби. Представете си 7000 пощръклели от мания за пазаруване люде.
Словосъчетанието „евтин диамант” не е оксиморон като „дървено желязо”. Окзва се, че на земята има място, където най-искрящите скъпоценни камъни са на цени в пъти по-ниски отколкото на борсите в Антверпен, Амстердам и Тел Авив. Дори хич да не ви влече пазаруването, прилепчиво е, да знаете.
Още щом стъпите на кея в Сен Маартен в очите бодат огромни транспаранти „Добре дошли пасажери от едикой си кораб”. За местните търговци най-ценна информация е разписанието на круизните параходи, от които се изсипват хиляди ходещи портмонета. Друг надпис, пред който никой не остава равнодушен краси почти всеки дюкян „1 карат син диамант $599”. Цената е направо скандална. Още повече, че камъкът се продава с всички салтанати – международно признат сертификат и гаранционна карта. Сякаш някой ще се върне 12 000 км да прави рекламация, ако елмазът му не е достатъчно чист. Но дори да има някоя шупличка, незабалежима с просто око, цената остава християнски ниска. И озверели от желание за притежание, туристите опустошават бижутериите. Още повече, че там ги очакват златни и платинени „заготовки”. Избирате си камък, а после – един от безбройните пръстени, медальони или обици с празни места, където да бъде монтиран. Разбира се, в ювелирните магазини не продават само диаманти. Перли, сапфири, изумруди.... Каквото ви душа иска, с цени „погалени” от безмитния внос и пълната липса на каквото и да било данъчно облагане.
Най-завладяващи въображението са карибските топази. Те се срещат само в този край от планетата и невероятните им цветове подхождат напълно на пъстрата природа наоколо. Камъните преливат в сияещ електрик и пурпур. И не са смъртоносно скъпи. За 120 долара получавате обици и пандантив по около половин карат, а ако се пазарите юнашки, може да добиете комплект с пръстен и камъни колкото дребно бобено зърно за около $400.
И не се стискайте! Това е инвестиция в бгополучието ви. Ако се вярва на местните карибският топаз носи богатство. Камъкът е доста твърд и реже стъкло, също като диаманта. Но държите ли го непрестанно на слънце, цветовете му може да избелеят. Затова бижутерите не го слагат по витрините, ако нямат тенти и препоръчват да го съхранявате на тъмно. Карибските шамани твърдят, че топазът облекчава пристъпите на астма, ако се носи обкован в сребро на шията. Помага при епилепсия, заболявания на черния дроб и жлъчката, екзема, смъква кръвното. Препоръчва се постоянното му носене при парализа, анемия, безсъние, артрит, костни възпаления или счупвания, болежки на гръбначния стълб, ставите и кръста. Карибският топаз обостря вкусовите усещания. При хронични заболявания повишава ефективността на другите методи на лечение. Излиза, че купуването му е инвестиция и в здравето. А се оказва, че има и мистични свойства. Този камък на вътрешното просветление шаманите използват като защита срещу зли очи. Предпазва от измами, придава красота на жените и разсъдливост на мъжете. Смята се, че топазът може да укроти разбушувалото се море, да дари господинът с великодушие и ум, а дамата – с красота и плодородие.
В някои от магазините на Сен Маартен възрастни продавачи ви съветват да си изберете камък според кръвната група. Методът бил напълно научен и нямал нищо общо с вуду-съветите как с карибски топаз да излекувате астмата ви. И за доказателство вадят разпечатка от интернет, където известният натуропат Джеймс Адамо твърди, че върху хората с нулева кръвна група благоприятно въздействие оказват камъните от топлите части на спекътра – от жълто-оранжево до червено и пурпур.
За стимулиране на умствените и жизнените процеси носителите на кръвна група А трябва да използват зелени и сини скъпоценни камъни. Група В изисква сложни комбинации. Червените и оранжевите камъни стимулират физиологическите и умствени процеси, сините и зелените успокояват нервната система, виолетовите предизвикват настроение за размисъл.
Смесената група АВ по енергетика е много близка до група А и затова препоръките им са еднакви.
Ако успеете да се измъкнете от лапите на нетърпящите отказ ювелири без да си купите дори златен синджир, ще ви трябва изключително силна воля да устоите на цените в магазините за козметика. Парфюми от всички световни марки, всякакви разкрасителни бъзикни и разхубавяващи мазила са с поне с 20% по-евтини. Същото важи за електрониката, техниката и мобилните апарати. А двуетажен магазин, наречен просто „Швейцария” е побрал въздишките на всички почитатели на скъпите часовници – от IWC до Vacheron Constantin, Patek Philippe и по-„конвенционалните” Omega и Rolex, в оригинал. Но поне 35% по-евтини отколкото в родните им Цюрих и Женева. По същите данъчно-безмитни причини. И хората се скъсват да пазаруват. На кило!
Дори за онзи, дето не го блазнят „дрънкулки и джаджи”, пак ще се намери изкушение – пури и ром на смешни (за качеството) цени. В кокетни работилнички около пристанището диплят листа тютюн и нареждат продукцията си в дървени кутии пред очите на купувачите. Митовете за 16-годишни мулатки, които свиват пури на гъвкавите си бедра, се оказват рекламен трик - само бастисват материала. За изработването на една добра cigar са необходими над 340 манипулации, които се усъвършенстват цял живот. Така че колкото по-стара е жената с тютюна в ръце, толкова по-качествена е работата й. Девойката може да стои пред магазина в сластна поза, но в задната стаичка баба й прави истинските цигари.
А традицията повелява само дами да докосват нежните листа и докато работят да им четат любовни стихове. За пред туристите, разбира се. На пипане листата са меки като най-фина кожа, но неизмеримо по-крехки. Мълви се, че 80 на сто от „истинските кубински пури”, които в САЩ се продават по 800 долара парчето, са произведени на Карибите. Емигранти от острова на Фидел си донесли семена, ноу-хау и машини, досущ като онези, с които се правят легендарните Cohiba. Потърсили са карибска почва със същата киселинност и... ментетата дублират качествата на оригинала. И очевидно си го бива, щом легендарният Зино Давидофф още през 80-те изнесе прочутото си производство на Карибите.
Що се отнася до рома тук го правят от какво ли не, вкл. манго и кокос. В декоративните бутилки плуват и някакви странни треви. Според местните – помагат за всичко: от повишаване на потентността до мазоли. На Сен Маартен националното питие е ликьора „Гуавабери” от рядка ягода, която расте на дърво с розови цветове.
Маригот, френската столица на разполовения остров, пък е образец за креолска архитектура с щипка провансалски шик. Придвижването до пристанищата на острова става с чевръсти водни таксита.
А ако се хванете на рекламните листовки за морски приключения катамаранът „Голдън Ийгъл” ще ви отведе на безлюден плаж с розов пясък. Авантюрата си я бива. Макар пясъкът да е всичко друго, освен розов. Според снимките в каютата в приключението е участвал и самият президент Буш. Интернационалният екипаж на катамарана знае как се посрещат гости. Капитинатъ швед, юнгата руснак, а инструкторите по гмуркане от местни мулати до испанки и британки, не разрешават шампанско преди да си върнал шнорхела и плавниците си. Но пък безпаметно те увличат в ритъма на салсата.
Тортола. Британските Вирджински острови
50 острова и коралови рифа с обща площ 155 кв км. Британско владение. 82 на сто от населението са англичани, останалите 18 на сто са шотландци, уелсци и ирландци. Разбира се, голяма част от англичаните са черни като абанос. Тортола е най-големият остров. Останалите са кръстени на пирати и местни величия. Буйната зеленина плъзнала по склоновете превръща жителите в автомобилизирани кози – шпорят джиповете си по тесни, но асфалтирани пътечки. На Тортола яхтеното пристанище е гледка, от която наистина ти спира дъхът. Бриганските виржински острови са център на ветроходното мореплаване на Карибите. Акое се случи да отанете повече на Тортола не пропускайте плажното барче „Пълнолуние”. Както личи от името, юнашките партита стават при най-облещената луна. А всеки от посетителите се чувства длъжен да ковне по нещо от себе си върху стените на бара – вехти слипове, нафукани прашки, ненужни вратовръзки, дори... номерата на колите си.
Любителите на природни красоти отиват на поклонение при скалните образувания Вирджин Горда и „Батс”. А смелчаците – предпочитат да плуват в океана с делфини. Незабравимо преживяване! Симпатичните бозайници непрекъснато ти се усмихват сякаш им доставя неземно уоволствие да палуват в океана с тромавите човешки създания. Отнасят се с нас ласкаво и снизходително, като с безмозъчно, но чаровно хлапе. Противно на очакванията кожата им е гладка и невероятно топла. На Британските Вирджински острови има ляво движение и не почитат нищо американско – няма „Макдоналдс”, няма „Хилтън”, гледат с лошо око на ходенето по развлечени шорти и бански. Според местните за това си има плажове. В града трябва да си изряден. Като лъскавите абаносови красавици, които при 30 градуса жега и влага, от която се слепват дори банкнотите в протфейлите, ходят с чорапогащници, идеални прически и бели ръкавици. Ученичетата пък щрапат с трогателни сакца, вратовръзки с герба на съответното школо и карирани бермудки.
Ние с Диана попадаме в приключение – корабчето, с което трябва да обикаляме „забележителностите” на острова започва да хъхри жално в открито море, драматично се люшва и спира! Кой знае защо се заливаме от смях под смразяващите погледи на английски тетки и немски бюргери, които умират от страх. Изтеглят ни на буксир до неугледен пристан и така имаме възможност да докоснем и „другата Тортола” – живописна в дрипавостта си, с дръгливи кучета, кирливи дечица. Изобщо – картина от третия свят. Но пък гледката от хълма към залива заличава всичко – като на най-хубавите пощенски картички е. Удряме по един плодов пунш за утеха, купуваме медалиони - тропически миди с позлатени ръбове за приятелките и засядаме пред уличен музикант, който с почти религиозно упование удря някаква тарамбука. Включваме се и ние с гребенчета и пляскане и си правим джем-сешън.
На всяко пристанище местна банда приветства корабите. На Мартиника - класически акордеонист и няколко духови инструмента, Сен Маартен се представи с трио музициращо на кокосови черупки, а на Антигуа шестима блъскаха разноцветни варели с различна големина и продаваха дискове на очарованите туристи.
А и на пристанищата най-сетне разбрахме подтекста в лафа на Реймънд Чандлър „С грима й можеше да се боядиса презокеански лайнер”. Щом акостира корабът, от него проточват платформа на дълги въжета и се започва старателно вапцане с бяла боя на целия корпус. Може да е козметично, но параходът изглежда искрящ като измита печурка.
Каталина – всеки е Робинзон, плюс хиляда Петкановци
Исла Каталина е безлюден остров към Доминиканската република и предпочитано място на туроператорите. Леко извратена е идеята да те закарат на необитаем остров с още поне 1000 Робинзоновци, за да ти устроят крайно цивилизовано барбекю. Необитаем остров с рум-сървиз!
Но пък организацията е изрядна. От кораба се вижда пуст плаж, рошави палми, дивота. Изведнъж отнякъде изскача орда младежи в еднакви фланелки и бермуди, която като на забързан каданс нагъчква пясъка с шезлонги, кърпи и чадъри. Докато мигнеш, карибска банда дъни завладяващо меренге, гъвкави танцьори увличат в буйни танци и най-заклетия темерут, а по скарите цвърчат риби и мръвки. Ако имаш капка авантюризъм в кръвта, се включваш втанците. Защото си е истински спектакъл. С еротичен привкус. И няма как да не е като половината стъпки от танца напомнят полов акт. Телата на гъвкави като тръстика момичета, нагиздени в папагалски десени струят нега. Местните момчета си набелязват някоя попрезряла дама, ухажват я с въртеливи движения и се правят на примрели от оргазъм в края на танца, когато колегите им ги изнасят „припаднали от страст”. А старата дама дълго ще къта в сърцето си гъдела, че още е харесвана.
Мързелуваш цял ден и си почиваш от конските дози култура и шопинг, които си поел на предишните острови. Разбира се, местните търговци се опитват да те изработят. И успяват. Най-малко с 50 процента от туристите. Атакуват ги на всички възможни езици с табуни от карибски сувенири. Най-вече с маслени платна на тръстикови плантации, местни пазари, кръшни танцьорки. И след унищожителен пазарлък склоняват да намалят на 60 долара за картина. Т.е.- наполовина. А на пазара в Санто Доминго след същия пазарлък я получаваш за 10 гущера.
Корабната сирена действа като магическа пръчка. Сякаш някой връща лентата назад – първо „увяхват” барбекютата, после танцьорите плъзват на вси страни, а накрая пясъкът е точно толкова чист и безлюден, колкото преди десетина часа. До следващия десант на поредните круизни Робинзоновци.
Санто Доминго
Най-младият град в Доминиканската република е приказна смес от старинна архитектура, бухнала зеленина, занемарени колониални квартали, съвременни гета а ла панелка и затворени кичести кварталчета за имотни. Най-туристически, разбира се, е районът с абсолютно съхранената къща на Христофор Колумб, откривателят на острова, който нарекъл Ла Испаньола. Каменната постройка е музей и в него се пазят част от костите на мореплавателя. Други останки испанците почитат като реликви в родината си. Доминиканците, обаче май не са много убедени в автентичността на мощите, защото упорито отказват ДНК-тест. А в Европа все още има доказани роднини на Христофор Колумб, които са жива база за сравнение.
В същия район са напълно вазстановената стара крепостна стена с неколковековни оръдия, епископския дворец и катедралата. Много интересен е и петвездният хотел „Софител”, който е в реставрирана старинна сграда. Но истински богатите не отсядат там. Те предпочитат Каса де Кампо – убежището на милионерите. Там има три голф-игрища, проектирани от именития архитект Пийт Дай. Край тях вили са си купили Катрин Зита-Джоунс и Доналд Тръмп, които кацат с частните си самолети на летище Ла Романа. Тези сведения са ми от няколко български манекенки, които с богатите си гаджета поне веднъж годишно събират тен в Каса де Кампо.
Невероятно, но в Санто Доминго има много българи. Повечето работят за американската електрическа компания, която произвежда тока за града в малки централи, черпещи вода от морето. (Един от тях ни разходи из столицата и охотно ни разказа не само за местните забележителности). Немалко са и нашенците музиканти в местната опера и симфоничния оркестър. В Доминикана няма държавни субсидии за спорт и изкуство, но е въпрос на чест богатите фамилии да спонсорират културна институция. И по традиция го правят от векове. Семейство Едикое си поддържа картинната галерия, други синьокръвни се грижат за театъра и т.н.
Гордостта на местната общност е Мария Димитрова, световна шампионка по карате. Родителите й са музиканти, а момичето си живеело с българския паспорт, докато спечелила титлата. Само за три седмици 18-годишната шампионка получила доминиканска лична карта, а след още 10 дни летяла към 6-месечна специализация по бойни изкуства в Япония, платена от местен филантроп. Другата българска следа е обект на усилени клюки. Брат на един от собствениците на фалиралата банка „Славяни” изкупил огромни площи земя около Санто Доминго и сега на тях строят „затворени квартали” с жилища за имотни. Доста по-евтини, впрочем, от люлинските панелки в София.
Манджата е питателна, но не струва
Националното ястие на Доминикана е „бандера” – в превод знаме. Трикольорна комбинация от месо, ориз и боб. В традициите на креолската кухня „мондонгото” се прави от свинско с лимон, чесън и домати. „Пика Польо”, в превод означава пилешко клъвване” и е втората национална гозба – хрупкави, панирани пилешки хапки. „Мангуто” се сервира на закуска и всъщност е пюре от банан, а „пиньонате” е десерт от мляко и кокос. На круизните кораби, обаче не разчитат на местна храна. Всичко е замразено и проверено. Затова вместо карибски риби, набиваме норвежка сьомга в ресторанта. Може би имат право. Представете си хиляди пасажери, озверели от разстройство, поради непоносимост към недогледан арибски фрукт.
4-мегаватовата електроцентрала в трюма произвежда ток за огромните пералня и фризер. За угода на пътниците всеки ден е посветен на различна кухня – индийска, мексиканска, тайландска.... Ако държите на обслужване с бели ръкавии, отивате в главния ресторант. По-спартанските закусвални са нещо като бистра на самообслужване от шведска маса.
Има тропическа вечер, на която екзотичното облекло е задължително както и гозбите. За капитанската вечеря препоръчителни са дългите рокли. На танцовата вечер е по-шик да си „диско”. А ако издържиш до 1 след полунощ се спукваш да снимаш „гастрономическите картини” на готвачите със скулптури от лед. Страхотни сюжети, изрисувани от плодове, зеленчуци, парчета сирене и студено месо. Със забрана да бъдат изяждани до 2 след полунощ. Винаги се намират озверели от алкохолен глад купонджии, които опустошават хранителната красота.
Продължителността на круиза сякаш е определяна от професионални психолози – а-ха да ти додее и... свършва. Като оставя в устата предвкусване за още. Хитро! Защото другият маршрут също звучи примамливо и екзотично Аруба-Сент Винсънт и Гренадин- остров Маргарита- Барбадос.... Човек е толкова пъстър, колкото са шарени мечтите му. Особено осъществените!
А от тропическата градина Ла Саван ви става ясно защо на Карибите се въдят над 8000 вида растения, от които 1600 не се срещат никъде ругаде.
Но ако ви се ще да напуснете прекомерната цивилизация и да видте що е плаж, хващайте ферибота. На 15 мин път по море е Троа Иле – курорт с безкрайни плажове, голф-игрища, сърф-училище и много възможности за гмуркане. А на връщане непременно си купете бутилка ром от безмитния магазин. По-евтин няма да намерите. Пълен кич, но приятелите ви ще се зарадват – шише от тъмно стъкло във формата на жизнерадостен пияница с шапка, допълнително драпирано и оцветено.
Антигуа
От всички дестинации в карибския круиз като име Антигуа звучи най-романтично и загадъчно. Разположени на около 400 км от Пуерто Рико островите всъщност са три: Антигуа, Барбуда и Редонда. Първите два са добили своята независимост от британската общност през 1981 г. Антигуа е най-големият от трите – 442 кв км площ със столица Сейнт Джонс (36 000 жители). Разбира се, от карибските индианци, които Колумб заварил на острова през 1493 г. няма ни следа и по-голяма част от населението е с подчертано африкански оттенък. Но местоположението „Западна Индия” не е променено от втората експедиция на мореплавателя. Природата не е била милостива към остров Антигуа – вулканичен пейзаж, без буйна зеленина. Добре поне, че плажовете са много и безкрайно дълги, иначе единствените забележителности щяха да са катедралата и съдът. И боядисаните в бонбонени цветове невероятно малки къщи – някои изглеждат както кукленски домове с обща площ 2-3 кв.м. Сигурно на стопаните им стърчат краката нощем.
Островитяните правят опит да примамват туристи и с безмитните си магазини, но на фона на холандските възпитаници от Сен Маартен са направо дилетанти. Защото наблягат на евтината козметика от цял свят, мобилните телефони и вездесъщия ром. Който, ако е купен от голям магазин, си го бива, иначе рискувате да попаднете в лапите на антигуанския Цар Киро. Истинско попадение, обаче са безбройните казина и бурния нощен живот. Както и лесната за намиране марихуана. Мнозина се качват на круизния кораб с „напушени погледи” тип Боб Марли. Най-зашеметяващото впечатление от острова ми остана... една мартеница. Истинска българска мартеници, закачена на кичеста бугенвилия пред пристанището. А най ми стопли сърцето малко учениче, очевидно избягало от час. Тропическият порой ни изненада в парка около църквата. Приютихме се вътре заедно с десетинагодишното момченце, на което дадох дигиталния си фотоапарат да поснима, уловила жадния му поглед. То го държеше сякаш е най-ценното нещо на света, но същевременно кадрите, които направи (на всичко живо) излъчваха много повече душа от сума накипрени фотографии в „Нешънъл джеографик”. Черните му очички лъснаха влажни, когато си прибрах обратно камерата. Честно, ако имаше начин, щях да му я подаря. То я заслужаваше повече. За спомен ми останаха снимките, на които хлапето ни показва другото си съкровище – малко живо гущерче, вързано на сламка като кученце на каишка.
Сен Мартен-Сен Маартен
Това е най-малкият остров в света, поделен между две държави. В холандската част живеят 45 000 души, във френската – 36 000, а общо националностите там са над 80. Но като цяло това е най-облагороденият и подреден остров на Антилите. Двете общности си имат по един карнавал. Французите се веселят в края на Великия пост, а холандските поданици празнуват рождения ден на кралицата цели 17 дни. Като накрая шестват по улицата с чучелото на сламения крал Момо, който поема върху себе си всички простъпки и лош късмет. И от следващия ден спокойно можеш да си съгрешаваш отново.
В „нидерландската” столица Филипсбург нанизите от кокетни къщички напомнят добре поддържано холандско селце с карибско настроение от палми и тропически цветя. Тесните пъстри фасади са чучнали над идеално поддържани магазини. Тук е царството на безмитния шопинг. Особено стръвни са американските пасажери на огромните круизни кораби. Представете си 7000 пощръклели от мания за пазаруване люде.
Словосъчетанието „евтин диамант” не е оксиморон като „дървено желязо”. Окзва се, че на земята има място, където най-искрящите скъпоценни камъни са на цени в пъти по-ниски отколкото на борсите в Антверпен, Амстердам и Тел Авив. Дори хич да не ви влече пазаруването, прилепчиво е, да знаете.
Още щом стъпите на кея в Сен Маартен в очите бодат огромни транспаранти „Добре дошли пасажери от едикой си кораб”. За местните търговци най-ценна информация е разписанието на круизните параходи, от които се изсипват хиляди ходещи портмонета. Друг надпис, пред който никой не остава равнодушен краси почти всеки дюкян „1 карат син диамант $599”. Цената е направо скандална. Още повече, че камъкът се продава с всички салтанати – международно признат сертификат и гаранционна карта. Сякаш някой ще се върне 12 000 км да прави рекламация, ако елмазът му не е достатъчно чист. Но дори да има някоя шупличка, незабалежима с просто око, цената остава християнски ниска. И озверели от желание за притежание, туристите опустошават бижутериите. Още повече, че там ги очакват златни и платинени „заготовки”. Избирате си камък, а после – един от безбройните пръстени, медальони или обици с празни места, където да бъде монтиран. Разбира се, в ювелирните магазини не продават само диаманти. Перли, сапфири, изумруди.... Каквото ви душа иска, с цени „погалени” от безмитния внос и пълната липса на каквото и да било данъчно облагане.
Най-завладяващи въображението са карибските топази. Те се срещат само в този край от планетата и невероятните им цветове подхождат напълно на пъстрата природа наоколо. Камъните преливат в сияещ електрик и пурпур. И не са смъртоносно скъпи. За 120 долара получавате обици и пандантив по около половин карат, а ако се пазарите юнашки, може да добиете комплект с пръстен и камъни колкото дребно бобено зърно за около $400.
И не се стискайте! Това е инвестиция в бгополучието ви. Ако се вярва на местните карибският топаз носи богатство. Камъкът е доста твърд и реже стъкло, също като диаманта. Но държите ли го непрестанно на слънце, цветовете му може да избелеят. Затова бижутерите не го слагат по витрините, ако нямат тенти и препоръчват да го съхранявате на тъмно. Карибските шамани твърдят, че топазът облекчава пристъпите на астма, ако се носи обкован в сребро на шията. Помага при епилепсия, заболявания на черния дроб и жлъчката, екзема, смъква кръвното. Препоръчва се постоянното му носене при парализа, анемия, безсъние, артрит, костни възпаления или счупвания, болежки на гръбначния стълб, ставите и кръста. Карибският топаз обостря вкусовите усещания. При хронични заболявания повишава ефективността на другите методи на лечение. Излиза, че купуването му е инвестиция и в здравето. А се оказва, че има и мистични свойства. Този камък на вътрешното просветление шаманите използват като защита срещу зли очи. Предпазва от измами, придава красота на жените и разсъдливост на мъжете. Смята се, че топазът може да укроти разбушувалото се море, да дари господинът с великодушие и ум, а дамата – с красота и плодородие.
В някои от магазините на Сен Маартен възрастни продавачи ви съветват да си изберете камък според кръвната група. Методът бил напълно научен и нямал нищо общо с вуду-съветите как с карибски топаз да излекувате астмата ви. И за доказателство вадят разпечатка от интернет, където известният натуропат Джеймс Адамо твърди, че върху хората с нулева кръвна група благоприятно въздействие оказват камъните от топлите части на спекътра – от жълто-оранжево до червено и пурпур.
За стимулиране на умствените и жизнените процеси носителите на кръвна група А трябва да използват зелени и сини скъпоценни камъни. Група В изисква сложни комбинации. Червените и оранжевите камъни стимулират физиологическите и умствени процеси, сините и зелените успокояват нервната система, виолетовите предизвикват настроение за размисъл.
Смесената група АВ по енергетика е много близка до група А и затова препоръките им са еднакви.
Ако успеете да се измъкнете от лапите на нетърпящите отказ ювелири без да си купите дори златен синджир, ще ви трябва изключително силна воля да устоите на цените в магазините за козметика. Парфюми от всички световни марки, всякакви разкрасителни бъзикни и разхубавяващи мазила са с поне с 20% по-евтини. Същото важи за електрониката, техниката и мобилните апарати. А двуетажен магазин, наречен просто „Швейцария” е побрал въздишките на всички почитатели на скъпите часовници – от IWC до Vacheron Constantin, Patek Philippe и по-„конвенционалните” Omega и Rolex, в оригинал. Но поне 35% по-евтини отколкото в родните им Цюрих и Женева. По същите данъчно-безмитни причини. И хората се скъсват да пазаруват. На кило!
Дори за онзи, дето не го блазнят „дрънкулки и джаджи”, пак ще се намери изкушение – пури и ром на смешни (за качеството) цени. В кокетни работилнички около пристанището диплят листа тютюн и нареждат продукцията си в дървени кутии пред очите на купувачите. Митовете за 16-годишни мулатки, които свиват пури на гъвкавите си бедра, се оказват рекламен трик - само бастисват материала. За изработването на една добра cigar са необходими над 340 манипулации, които се усъвършенстват цял живот. Така че колкото по-стара е жената с тютюна в ръце, толкова по-качествена е работата й. Девойката може да стои пред магазина в сластна поза, но в задната стаичка баба й прави истинските цигари.
А традицията повелява само дами да докосват нежните листа и докато работят да им четат любовни стихове. За пред туристите, разбира се. На пипане листата са меки като най-фина кожа, но неизмеримо по-крехки. Мълви се, че 80 на сто от „истинските кубински пури”, които в САЩ се продават по 800 долара парчето, са произведени на Карибите. Емигранти от острова на Фидел си донесли семена, ноу-хау и машини, досущ като онези, с които се правят легендарните Cohiba. Потърсили са карибска почва със същата киселинност и... ментетата дублират качествата на оригинала. И очевидно си го бива, щом легендарният Зино Давидофф още през 80-те изнесе прочутото си производство на Карибите.
Що се отнася до рома тук го правят от какво ли не, вкл. манго и кокос. В декоративните бутилки плуват и някакви странни треви. Според местните – помагат за всичко: от повишаване на потентността до мазоли. На Сен Маартен националното питие е ликьора „Гуавабери” от рядка ягода, която расте на дърво с розови цветове.
Маригот, френската столица на разполовения остров, пък е образец за креолска архитектура с щипка провансалски шик. Придвижването до пристанищата на острова става с чевръсти водни таксита.
А ако се хванете на рекламните листовки за морски приключения катамаранът „Голдън Ийгъл” ще ви отведе на безлюден плаж с розов пясък. Авантюрата си я бива. Макар пясъкът да е всичко друго, освен розов. Според снимките в каютата в приключението е участвал и самият президент Буш. Интернационалният екипаж на катамарана знае как се посрещат гости. Капитинатъ швед, юнгата руснак, а инструкторите по гмуркане от местни мулати до испанки и британки, не разрешават шампанско преди да си върнал шнорхела и плавниците си. Но пък безпаметно те увличат в ритъма на салсата.
Тортола. Британските Вирджински острови
50 острова и коралови рифа с обща площ 155 кв км. Британско владение. 82 на сто от населението са англичани, останалите 18 на сто са шотландци, уелсци и ирландци. Разбира се, голяма част от англичаните са черни като абанос. Тортола е най-големият остров. Останалите са кръстени на пирати и местни величия. Буйната зеленина плъзнала по склоновете превръща жителите в автомобилизирани кози – шпорят джиповете си по тесни, но асфалтирани пътечки. На Тортола яхтеното пристанище е гледка, от която наистина ти спира дъхът. Бриганските виржински острови са център на ветроходното мореплаване на Карибите. Акое се случи да отанете повече на Тортола не пропускайте плажното барче „Пълнолуние”. Както личи от името, юнашките партита стават при най-облещената луна. А всеки от посетителите се чувства длъжен да ковне по нещо от себе си върху стените на бара – вехти слипове, нафукани прашки, ненужни вратовръзки, дори... номерата на колите си.
Любителите на природни красоти отиват на поклонение при скалните образувания Вирджин Горда и „Батс”. А смелчаците – предпочитат да плуват в океана с делфини. Незабравимо преживяване! Симпатичните бозайници непрекъснато ти се усмихват сякаш им доставя неземно уоволствие да палуват в океана с тромавите човешки създания. Отнасят се с нас ласкаво и снизходително, като с безмозъчно, но чаровно хлапе. Противно на очакванията кожата им е гладка и невероятно топла. На Британските Вирджински острови има ляво движение и не почитат нищо американско – няма „Макдоналдс”, няма „Хилтън”, гледат с лошо око на ходенето по развлечени шорти и бански. Според местните за това си има плажове. В града трябва да си изряден. Като лъскавите абаносови красавици, които при 30 градуса жега и влага, от която се слепват дори банкнотите в протфейлите, ходят с чорапогащници, идеални прически и бели ръкавици. Ученичетата пък щрапат с трогателни сакца, вратовръзки с герба на съответното школо и карирани бермудки.
Ние с Диана попадаме в приключение – корабчето, с което трябва да обикаляме „забележителностите” на острова започва да хъхри жално в открито море, драматично се люшва и спира! Кой знае защо се заливаме от смях под смразяващите погледи на английски тетки и немски бюргери, които умират от страх. Изтеглят ни на буксир до неугледен пристан и така имаме възможност да докоснем и „другата Тортола” – живописна в дрипавостта си, с дръгливи кучета, кирливи дечица. Изобщо – картина от третия свят. Но пък гледката от хълма към залива заличава всичко – като на най-хубавите пощенски картички е. Удряме по един плодов пунш за утеха, купуваме медалиони - тропически миди с позлатени ръбове за приятелките и засядаме пред уличен музикант, който с почти религиозно упование удря някаква тарамбука. Включваме се и ние с гребенчета и пляскане и си правим джем-сешън.
На всяко пристанище местна банда приветства корабите. На Мартиника - класически акордеонист и няколко духови инструмента, Сен Маартен се представи с трио музициращо на кокосови черупки, а на Антигуа шестима блъскаха разноцветни варели с различна големина и продаваха дискове на очарованите туристи.
А и на пристанищата най-сетне разбрахме подтекста в лафа на Реймънд Чандлър „С грима й можеше да се боядиса презокеански лайнер”. Щом акостира корабът, от него проточват платформа на дълги въжета и се започва старателно вапцане с бяла боя на целия корпус. Може да е козметично, но параходът изглежда искрящ като измита печурка.
Каталина – всеки е Робинзон, плюс хиляда Петкановци
Исла Каталина е безлюден остров към Доминиканската република и предпочитано място на туроператорите. Леко извратена е идеята да те закарат на необитаем остров с още поне 1000 Робинзоновци, за да ти устроят крайно цивилизовано барбекю. Необитаем остров с рум-сървиз!
Но пък организацията е изрядна. От кораба се вижда пуст плаж, рошави палми, дивота. Изведнъж отнякъде изскача орда младежи в еднакви фланелки и бермуди, която като на забързан каданс нагъчква пясъка с шезлонги, кърпи и чадъри. Докато мигнеш, карибска банда дъни завладяващо меренге, гъвкави танцьори увличат в буйни танци и най-заклетия темерут, а по скарите цвърчат риби и мръвки. Ако имаш капка авантюризъм в кръвта, се включваш втанците. Защото си е истински спектакъл. С еротичен привкус. И няма как да не е като половината стъпки от танца напомнят полов акт. Телата на гъвкави като тръстика момичета, нагиздени в папагалски десени струят нега. Местните момчета си набелязват някоя попрезряла дама, ухажват я с въртеливи движения и се правят на примрели от оргазъм в края на танца, когато колегите им ги изнасят „припаднали от страст”. А старата дама дълго ще къта в сърцето си гъдела, че още е харесвана.
Мързелуваш цял ден и си почиваш от конските дози култура и шопинг, които си поел на предишните острови. Разбира се, местните търговци се опитват да те изработят. И успяват. Най-малко с 50 процента от туристите. Атакуват ги на всички възможни езици с табуни от карибски сувенири. Най-вече с маслени платна на тръстикови плантации, местни пазари, кръшни танцьорки. И след унищожителен пазарлък склоняват да намалят на 60 долара за картина. Т.е.- наполовина. А на пазара в Санто Доминго след същия пазарлък я получаваш за 10 гущера.
Корабната сирена действа като магическа пръчка. Сякаш някой връща лентата назад – първо „увяхват” барбекютата, после танцьорите плъзват на вси страни, а накрая пясъкът е точно толкова чист и безлюден, колкото преди десетина часа. До следващия десант на поредните круизни Робинзоновци.
Санто Доминго
Най-младият град в Доминиканската република е приказна смес от старинна архитектура, бухнала зеленина, занемарени колониални квартали, съвременни гета а ла панелка и затворени кичести кварталчета за имотни. Най-туристически, разбира се, е районът с абсолютно съхранената къща на Христофор Колумб, откривателят на острова, който нарекъл Ла Испаньола. Каменната постройка е музей и в него се пазят част от костите на мореплавателя. Други останки испанците почитат като реликви в родината си. Доминиканците, обаче май не са много убедени в автентичността на мощите, защото упорито отказват ДНК-тест. А в Европа все още има доказани роднини на Христофор Колумб, които са жива база за сравнение.
В същия район са напълно вазстановената стара крепостна стена с неколковековни оръдия, епископския дворец и катедралата. Много интересен е и петвездният хотел „Софител”, който е в реставрирана старинна сграда. Но истински богатите не отсядат там. Те предпочитат Каса де Кампо – убежището на милионерите. Там има три голф-игрища, проектирани от именития архитект Пийт Дай. Край тях вили са си купили Катрин Зита-Джоунс и Доналд Тръмп, които кацат с частните си самолети на летище Ла Романа. Тези сведения са ми от няколко български манекенки, които с богатите си гаджета поне веднъж годишно събират тен в Каса де Кампо.
Невероятно, но в Санто Доминго има много българи. Повечето работят за американската електрическа компания, която произвежда тока за града в малки централи, черпещи вода от морето. (Един от тях ни разходи из столицата и охотно ни разказа не само за местните забележителности). Немалко са и нашенците музиканти в местната опера и симфоничния оркестър. В Доминикана няма държавни субсидии за спорт и изкуство, но е въпрос на чест богатите фамилии да спонсорират културна институция. И по традиция го правят от векове. Семейство Едикое си поддържа картинната галерия, други синьокръвни се грижат за театъра и т.н.
Гордостта на местната общност е Мария Димитрова, световна шампионка по карате. Родителите й са музиканти, а момичето си живеело с българския паспорт, докато спечелила титлата. Само за три седмици 18-годишната шампионка получила доминиканска лична карта, а след още 10 дни летяла към 6-месечна специализация по бойни изкуства в Япония, платена от местен филантроп. Другата българска следа е обект на усилени клюки. Брат на един от собствениците на фалиралата банка „Славяни” изкупил огромни площи земя около Санто Доминго и сега на тях строят „затворени квартали” с жилища за имотни. Доста по-евтини, впрочем, от люлинските панелки в София.
Манджата е питателна, но не струва
Националното ястие на Доминикана е „бандера” – в превод знаме. Трикольорна комбинация от месо, ориз и боб. В традициите на креолската кухня „мондонгото” се прави от свинско с лимон, чесън и домати. „Пика Польо”, в превод означава пилешко клъвване” и е втората национална гозба – хрупкави, панирани пилешки хапки. „Мангуто” се сервира на закуска и всъщност е пюре от банан, а „пиньонате” е десерт от мляко и кокос. На круизните кораби, обаче не разчитат на местна храна. Всичко е замразено и проверено. Затова вместо карибски риби, набиваме норвежка сьомга в ресторанта. Може би имат право. Представете си хиляди пасажери, озверели от разстройство, поради непоносимост към недогледан арибски фрукт.
4-мегаватовата електроцентрала в трюма произвежда ток за огромните пералня и фризер. За угода на пътниците всеки ден е посветен на различна кухня – индийска, мексиканска, тайландска.... Ако държите на обслужване с бели ръкавии, отивате в главния ресторант. По-спартанските закусвални са нещо като бистра на самообслужване от шведска маса.
Има тропическа вечер, на която екзотичното облекло е задължително както и гозбите. За капитанската вечеря препоръчителни са дългите рокли. На танцовата вечер е по-шик да си „диско”. А ако издържиш до 1 след полунощ се спукваш да снимаш „гастрономическите картини” на готвачите със скулптури от лед. Страхотни сюжети, изрисувани от плодове, зеленчуци, парчета сирене и студено месо. Със забрана да бъдат изяждани до 2 след полунощ. Винаги се намират озверели от алкохолен глад купонджии, които опустошават хранителната красота.
Продължителността на круиза сякаш е определяна от професионални психолози – а-ха да ти додее и... свършва. Като оставя в устата предвкусване за още. Хитро! Защото другият маршрут също звучи примамливо и екзотично Аруба-Сент Винсънт и Гренадин- остров Маргарита- Барбадос.... Човек е толкова пъстър, колкото са шарени мечтите му. Особено осъществените!
