Албена Михова:

Актьорът е контролиран луд

Магдалена ГИГОВА

 

- По телевизията играеш много роли, но сигурно си мечтаеш за някакъв образ, различен от скечовете?

- Актьорът винаги мечтае за нещо различно.

- Нали знаеш, че Татяна Лолова цял живот е искала да изиграе Жулиета?

-  Аз с тази роля започнах, но накрая ме изгониха от час, защото се смеехме като ненормални. Понеже не се възприемам в любовно амплоа. Сериозна роля – да, ама любовна ми е много неестествено.  Вече сигурно бих могла, но когато бях във ВИТИЗ ми беше адски смешно. Играехме сцена от „Ромео и Жулиета” с Димо от група П.И.Ф. Той беше от моя клас. Майко мила! Не можехме да започнем от смях. Той само като ме види и започва да се кикоти. Опитвам се да бъда сериозна „Извинявай много, но в момента съм Жулиета, какво се смееш”. Накрая ни изгониха да си го репетираме в коридора. Целият клас се смееше с нас.  Тогава се лигавехме – студентите опитват всякакви неща. Сега сме израснали и по-сериозни. Натрупали сме опит и знаем как да стигнем до образа. Сигурно бихме могли.

- Нямаш ли чувството понякога, че тези характерни малки ролички, които играеш непрекъснато, те износват?

- Не. Това са глупости! Лошо е ако не търсиш нищо ново. Според мен тези скечове не ме правят елементарна актриса. Аз играя в театъра сериозни роли, и пея, и танцувам... И всичко! Аз се развивам. С образите в „Пълна лудница” се докосвам и до имитацията. А това е друг нюанс на нашата професия. Едно е да играеш психология, хумор, гротески, друго е имитацията. Това е различен вид актьорско превъплъщаване.  Защото влизаш бързо в характера, във външността, копираш поведение, говор. В театъра не имитиращ, сам стигаш до логично  изразяване на героя, което хич не е лесна работа.

- Не живееш ли обаче в един шизофренен свят?

- Ние сме пълни шизофреници. Всеки актьор е с контролирана лудост. Защото на сцената я култивираме. Вкарваме се уж в релси, но не може да не ни се отразява.

- Има ли роля, която да си я „носиш” у дома?

- Много ясно, че понякога има „остатъчни качества”. Например тризначките, които имитирах. Усещам се, че  понякога, когато си приказваме вкъщи, започвам да говоря като тях. И Тома ми вика „Ама стига си ми говорила като тризначките, насечено”. Ужас! Казвам му веднага да ме спира. Не мога да изляза от образа, влияя се. Това означава, че съм влязла добре в ролята.

- Теб те забелязаха, стана известна с образа на Елена Костова. Срещали ли сте се?

- Нито сме се срещали, нито знам какво е мислила за мен. Но не е имало никаква санкция от нейна страна. Значи хуморът ми е приет и не се е засегнала. Може и да се е обиждала по някакъв начин жената, защото българинът още не е свикнал с такъв вид хумор.

- А тризначките?

- Говорила съм с тях, но не съм ги виждала след скечовете. Ако са се обидили като нищо може да ме „подфирнат”, но аз също ще ги подфирна, така че...няма да им се оставя.  Те не са агресивни момичета, а и много израснаха в шоуто. Определено са много по-чувствителни, което ги прави различни, но няма лошо.

(Докато говори Албена изведнъж се превръща в тризначките и прави такива физиономии и жестове с техните гласове – жалко, че вестникът не е свързан с камера)

-        Досега с имитации не си си изкарала боя?

-        Имах малко търкания със Сашка Васева. Пишеше писма някакви милата. Ние от две години не сме я имитирали. Тя се присетила след толкова време, може би защото спряхме. Мисля, че това са глупости. Човек  трябва да се научи да приема хумора. Аз бих се радвала ако някой ме имитира. Много ще ми е интересно кои мои качества биха изкарали, след като самата аз се занимавам с такива неща.

-        Като те слушам, си човек реалист. На 12 г. си изгубила родителите си и не си имала лесно детство. Мислиш ли, че на това се дължи?

-        Житейският опит си казва думата. Не съм повърхностна. Отдавна си подреждам проблемите и си ги решавам един по един. Защото няма кой. Много ми се иска да има, но няма. Не че нямам никакви роднини, но всеки си живее живота. А и аз съм голям човек и трябва да се оправям сама. Щом имам дете и съм си го отгледала сама до 13 г. възраст, много работа съм свършила.

-        Но си извадила късмет да не те изпратят в дом. Съседите са те огледали.

-        Щеше да е много страшно, шок. Да живееш нормално и изведнъж да попаднеш в институция. Съседите са настойниците, които отговаряха за мен до 18 г. Аз съм им много благодарна. За съжаление, мъжът почина. Ние си подъдржаме връзка с жената, с децата им. Но не се виждаме често, защото са от Варна, а аз не се връщам често.

-        Нещастието кара човека да се оправя с всичко.

-        Да, ама докато свикне... такива спомени имам, че по-добре да ги нямам. Бая стъпалца изкачих дотук.

-        Винаги ли си искала да станеш актриса, покрай родителите си?

-        Не ми е било мечта. По-скоро ми беше интересно. А и нашите не искаха да ставам актриса. Кандидатствах за детска учителка, но ми беше скучно. Пробвах в театралната академия. И от първия път влязох първа в списъка. Не защото бях с „А”, ами по успех. Много съжалявах, че са ме приели кукли, а не актьорско майсторство, но попаднах при проф. Николина Георгиева. Спечелих две стипендии и така се издържах. От сутрин до вечер – във ВИТИЗ ми беше животът.       

-        Като че ли куклените актьори по-добре се оправят в шоубизнеса?

-        Ами – да. Мая Бежанска, Зуека, Камен Воденичаров, Мария Сапунджиева, Къци Лафазанов... по-рефлективни са куклените актьори, по-бързо възприемат, по-лесно стигат до това, което искат режисьрите, пеят танцуват. А и това, което си учил, трябва да го вкараш в ръката си, за да го пхредадеш на някаква си кукличка... Тънка работа е.

-        Здраво работиш, а как си почиваш?

 - Обичам филми за духове. Ама с призраци, а не с вампири,  кървища и ужаси. За духове, паранормални явления. Вече има толкова филми, че не мога да сваря да седна да чета. А и  техниката е толкова развита, че ми е любопитно как ще ги пресъздадат – дали духът ще е достоверен или не. Понякога се смея, де.

- На теб случвало ли ти се е да срещнеш дух?

- Не. Но аз вярвам в паранормалното. Любопитно ми е.  А и като малки сме викали духове и от тогава ми е интересно. Наистина чинийката се движеше! Без ничия помощ. Разбира се, намираха се хора дето викаха „Стига си я движила”. Защото аз бях много вживяна. Много странно беше, защото чинийката познаваше. Но никой не знае дали са биотокове на мисълта.

- Помниш ли какво ти позна?

- Е, чак такива подробности...

- Викаш ли духове със сина си?

- А, да! Синът ми да си открие сам заниманието. Навремето  нямахме компютри и правехме какво ли не – на тъмно, на светло.

- Май си го оставила да се оправя сам?

- Как ще е сам?! Нали живее с мен. Иначе ще трябва да му взема апартамент и да го оставя да се оправя сам. Той си има акъл в главата. Не се увлича от такива неща като майка си. У нас всеки си има свое занимание, интереси и хоби.

- И кой с какво?

- Аз нямам време за хоби. Гледам да легна и да спя, защото съм уморена.  Заедно слушаме музика с Тома, споделяме си. Той сега извади ново парче I’m lost. Много хубаво, новаторско парче. Клипът е страхотен. Той играе космонавт в него. За мен е много смешен. Парчето е толкова модерно, че не съм сигурна дали слушателите са готови за такъв тип музика. Защото това е рок, но от новите стилове. Аз се развам, че Тома се развива и забива със свой стил.

- На пръв поглед изглеждате малко несъвместими?

- Защо?

- Ами изглеждаш по джаста-праста човек.

- О, много съм праволинейна даже. Казвам си нещата директно. И Тома е така. Затова си допаднахме. Затова и често се караме. Когато си творец ти си по-чувствителен, мнителен и нетърпимш критики. Аз по съм се научила, но Тома има още да израства в това отношение. Да се научи да слуша, да приема несгодите. Не може човек непрекъснато да е на гребена на вълната.  Човек трябва да свикне и да е горе, и да е долу.

- А твоята роля е да го приласкаеш и утешиш?

- Подкрепям го. Дано го оценява. Борим се двамата. Шоубизнесът е борба, но животът за мен не е състезание. На никого не завиждам за нищо. Каквото направя, за себе си го правя. И гледам да е повече.

-        Няма ли да запишете общо парче с Тома – и двама пеете?

-         Питай го него. Той уж се беше навил (имитира го) „О, трябва да направим!”. И това се отмива с времето.  Представям си музиката като яка жица смес с джаз. Готино ще е! Само трябва да го измислим. Двамата заедно измисляме музики. Имаме няколко наши песни, но не са видели бял свят още. Няма време! Много работа ми дойде!

-        Я да попитам, ще се жените ли с Тома?

-        А, въпроси от личен  план много мразя. Това са неща от Бога. Когато той каже – тогава. Това не може да се планира.  

-        Как се погажда Тома със сина ти?

-        Когато се срещнат, добре.

-        А синът ти Мартин каква музика слуша?

-        Всякаква. Той е тийнейджър – рап, рок,   хип-хоп, поддържа Тома, харесва го, оценява го.

-        Да не слуша и чалга?

-        А, това – не! Поне не я пуска когато си е у дома. Веднъж в клас ги бяха хванали да танцуват на някакво чалга-парче. Викам му „Само да си подсмял! Майка ти джазменка, у дома имаш рокаджия!”.  Ако си пускаме чалга у дома, то е за да се смеем. За мен това са хумористични песни.

-        Тома не ревнува ли, че ти много тичаш нагоре-надолу?

-        Даже май се радва, че тичам и ме няма вкъщи. Така поддържаме баланса.

-        А с вкусни гозби приласкаваш ли го?

-        Всичко мога да готвя и ми се получава. И моите мъже са доволни, всичко си изяждат. Особено сладкиши като направя, нищо не остава.

-        Обземат ли понякога черни мисли, че в един момент ще престанат да те търсят?

-        Може да изпадна и в дупка, да се комплексирам. Но аз така съм си намерила тази работа – чукам на вратата и си предлагам услугите. Ако имат нужда от мен, ме викат. Аз не чакам като някоя велика звезда да ми звъннат. Но сега нямам нужда да подсещам хората за себе си. И слава Богу! Да  боже все така да е. Дете имам, трябва да го храня. В България всичко поскъпна. Като ти доставя удоволствие работата, не мислиш колко пари ще ти донесе. Но и не можеш да я приемаш за нещо вечно. Не можеш да си спокоен никога.

-        Коя от известните жени искаш да имитираш?

-        Която ми дадат. Няма проблем. Ще я „изям”.

-        Цецка Цачева?

-        А, не. При нас мъжете имитират по-дървените жени. Аз съм за по-женствените. Има черти за всеки. Напоследък „Пълна лудница” не е само имитация. Тя е със собствен подпис за известните образи. Защото живеем в малка страна и е нормално да се обиждаме.

-        Какво е твоята лична представа за „Пълна лудница”?

-        Достатъчна ми е тази лудница, в която живеем. Ако можеше да се подреди малко...